Джилиан Хофман
Невръстни красавици (19)

17

— Значи нямате представа къде може да е? — попита Боби слабичкото момиче с грива от тъмноруси мокри къдри.

От небесносиньото антре, където беше застанал, се виждаше сводест вход към кухнята. Върху кухненския плот бяха натрупани найлонови пликове с продукти от магазина и нещо се вареше върху печката. Къщата миришеше на варено месо с лук.

— Н-не — отвърна хлапачката, докато триеше косата си с плажна хавлия с щампа на Скуби Ду.

До нея стоеше нейното копие по абсолютно същия бански костюм и шорти и клатеше глава.

— Майка й се обади да я търси у нас снощи към единайсет часа — додаде госпожа Уебър с намръщено изражение. — Казах на Деби, че според мен момичетата не са виждали Илейн от няколко седмици. Те бяха при баща си през уикенда, а тази сутрин са ходили на плуване и току-що се прибраха.

Тя разтри раменете на Мелиса или на Ерика. Боби не можеше да ги различи.

— Да не е избягала? Това ли е?

— Смятате ли, че може да е така? — контрира я Боби.

Госпожа Уебър вдигна рамене.

— Майката на Илейн просто е различна от мен като родител, така да се каже. По-голямата сестра е напаст, ако ме разбирате. Напаст. Дрога и момчета. Ето защо не ми е приятно момичетата да идват у нас. Нямат надзор. Илейн е много мила, но…

Боби чакаше.

— Крушата не пада далеч от корена, казвам аз.

— Мамо! Лейни не е такава! — запротестира едното от момичетата.

— Маамоо! — изимитира я госпожа Уебър. После додаде меко със скептичен поглед към Боби:

— Ще видим.

— Добре, обадете ми се, ако вие или момичетата, или техните приятелки се чуете с нея. — Боби й подаде визитката си. — Или ако случайно се сетите коя може да е тази Карла или Карън. Каквото и да е. Тук е записан номерът на мобилния ми.

Той се обърна към близначките:

— Докато не съм забравил, разменяте ли имейли с Илейн?

Дори кимането им беше синхронно. Странно е да имаш две приятелки, които са еднакви във всяко отношение, помисли си Боби. Това може да бъде фантазия на възрастен мъж, но за едно хлапе идва малко в повече; винаги ще е малцинство.

— Мога ли да получа от вас имейл адреса й? Майка й не го знаеше.

Госпожа Уебър подбели очи.

— Разбира се. Адресът е [email protected] — каза момичето с хавлията.

— Благодаря. Вашата друга приятелка, Моли — отбих се у тях, но нямаше никой.

— Баба й почина. Тя е в Ню Мексико — информира го Скуби Ду.

— Небраска — поправи я сестра й.

— Не. Нещо Ню беше.

— Ню Йорк? — допусна госпожа Уебър. — Ню Джърси?

Първото момиче повдигна рамене.

— Може би. Тя ще остане там до понеделник, мисля. Или май до вторник.

— Има ли мобилен телефон?

— Да, ама я хванаха, че пише съобщение по време на лабораторното упражнение в петък. И госпожа Рор й го взе и каза, че няма да й го върне чак до сряда след часовете.

— Какъв е номерът й?

— 954-695-4229.

— Един последен въпрос. Лейни има ли си приятел? — попита Боби.

Момичетата се разхилиха смутено.

— Не.

— Тогава още един последен въпрос: тя харесва ли момчетата?

— Ами, да, не е лесбийка или нещо подобно.

— Ерика — сгълча я госпожа Уебър.

— Но няма гадже. Нашите момчета са идиотчета. Тя си пада по Робърт Патинсън — завърши Мелиса.

Боби пъхна бележника в джоба на якето си.

— Добре. Благодаря, че ми отделихте от времето си, момичета.

Едва прекрачил прага на външната врата, тя се затръшна шумно след него. Амилия Уебър искаше да прекъсне връзката на всякакви лоши бацили с дъщерите й. Ченге на вратата й в неделя следобед, което разпитва за приятелката на дъщерите й, не се вписваше в родителския план.

Качи се в своя гранд ам и погледна часовника на таблото. Показваше 14,24. Почти петнайсет часа от обаждането, че е изчезнала, и повече от петдесет и четири часа, откакто майка й я е оставила на ъгъла, за да чака училищния автобус. Ако не се появи до утре сутринта, ще посети прогимназията „Соуграс“, ще говори със съученичките й и ще се опита да издири всяка Карла или Карън в училищния регистър, за да разбере с кого Лейни може да си е тръгнала към къщи.

Но в момента се канеше да иде да пазарува кола. Сложи си слънчевите очила и се отлепи от тротоара, докато еднаквите приятелки на Илейн, застанали една до друга на прозореца на дневната, наблюдаваха с безизразни изражения колата.