Джилиан Хофман
Невръстни красавици (22)

20

— Телефонът не дава сигнал — каза агент Клинт Форчън, криминален експерт в ПАФ. — Не дава сигнал или е изключен.

— Майка й казва, че вечно забравяла да го зареди — отвърна Боби в мобилния телефон, спирайки на светофара.

— Значи има някакво обяснение. Никакъв сигнал. Не хваща сигнала от предавателя.

Боби отпи глътка кафе.

— Откога е последният разговор? Входящ и изходящ.

— Изчакай така — отвърна Клинт през стиснати устни, явно захапал цигара както обикновено.

Чу се шумолене на листове.

— Ето. Последният изходящ разговор е от двайсет и трети октомври, седемнайсет и трийсет, с 954-695-4229. Продължил е четирийсет и пет секунди. Какъв ден беше двайсет и трети? Петък?

— Да.

— Последният входящ разговор е от номер 954-914-5544. И той е от двайсет и трети. Получен е в седемнайсет и петнайсет, продължил е две минути. Имам разговорите назад до втори октомври, когато е краят на последния абонаментен срок.

— А текстови съобщения?

— Има. Само че ще се озориш с тях. Мога да ти пожелая успех. Трябва да наемеш някоя хлапачка да ти преведе кодираните съкращения. — Клинт се разсмя толкова силно, че чак се разкашля.

Боби затвори очи. Все едно го бяха пронизали в гърдите.

— Да.

— Какво е това момиче? Избягала?

— Така изглежда.

— Е, аз казах на Кенди, моята връзка във Веризън, че вероятно е отвличане. Много спешно. Ето как успях да измъкна тези щуротии толкова бързо. Ще се вкисне, ако не види нищо по новините довечера.

— Оценявам помощта, Клинт. Просто не исках да чакам една или две седмици. А и всичко е възможно. Пуснах Обява за изчезнало дете за хлапето.

— Не каза ли, че е избягала?

— Може да е това, но нещата не ми изглеждат съвсем точни.

— Е, тогава провери, Пастире.

„Пастира“ беше много, много стар прякор на Боби, който той не искаше да чува повече. Но е трудно да обясниш това на хората, без да отвориш още една консерва с червеи.

— Благодаря, Клинт.

— Някакви новини за твоето хлапе?

По дяволите. Консервата се разсипа и червеите се загърчиха по пода. Трябваше да очаква този въпрос; задаваха му го, кажи-речи, на всеки два дни.

— Не. Нищо ново. Благодаря, че попита.

Беше трудно да се повярва, че е изминала почти година от онзи злощастен петъчен следобед, в който Кейти не се върна от училище — дъждовния ден, точно една седмица преди Деня на благодарността, в който животът изгуби своя смисъл. Оттогава всеки божи ден възкресяваше в паметта си всяка секунда от караницата, която той и Лу Ан имаха с нея, преди тя да напусне дома — какво би могъл да направи по друг начин, какво е трябвало да направи по друг начин. Защо не го е направил. Онази нощ Клинт измъкна заради него разпечатките от мобилния й телефон. Както и за следващите месеци, в случай че Кейти включеше телефона си.

— Хей, ако имаш нужда да ти свърша някаква работа, аз съм насреща, Боби.

— Да, оценявам това, Клинт. Виж, ще мина през офиса днес следобед, за да взема и останалите телефонни разпечатки.

— Онзи новият от Пенсакола, Весо, при теб ли работи в момента? Мога да ги оставя при него, ако ще се виждате днес. Онзи, дребосъка. Много нависоко си вдига панталона. Дано да не страда от наполеонов комплекс.

— Не съм се запознавал с него — произнесе сдържано Боби.

Очевидно вчерашният задушевен разговор със Зо не чинеше пукната пара — Весо продължаваше да се мотае като муха без глава. — А и нямам такова намерение, Клинт. Просто ги остави на бюрото ми.

— Обещах на Кенди съдебна заповед.

— Като стана дума — отвърна Боби, спирайки колата на свободно място за паркиране, — кажи на Весо да ти издейства съдебната заповед. Поне да се намира на работа.

Клинт отново се разсмя.

— Става.

Прогимназията „Соуграс“ беше толкова наблизо до Евърглейдс, че Боби очакваше едва ли не да види алигатори да се разхождат летаргично между люлките из парка, пълен със стотици деца, или да се вмъкват през двойната училищна врата. Хлапетата бяха навсякъде. Все едно да подслушваш телефон, помисли си той, улавяйки откъслечните им разговори по пътя: Толкова тъпо беше на кънките в събота… Меган казала на Алексис, че братът на Джоан бил перверзник и сега тя не ще да говори с… Сизър са го наказали да не излиза, защото казал на баба си да го духа и сега… Звънецът би точно когато стигна до коридора с учителската стая. Десетки тела се пръснаха в разни посоки и само след трийсет секунди из белосаните коридори се възцари мъртва тишина.

Господин Кочран от училищното ръководство беше подготвил регистрите със записаните ученици и го очакваше. Всичките хиляда и петстотин деца бяха записани по азбучен ред на първите имена и групирани по класове и паралелки. Имаше сто седемдесет и четири момичета с имената Кари, Карла, Кортни, Карън, Катрин, Кристи и Кристина. Седемнайсет от тях бяха в групите на Лейни. Само четири я познаваха бегло. Нито една не беше ходила на кино с нея.

Дойде ред и на учителите. Илейн беше присъствала на всички часове в петък. Никой не беше забелязал нищо особено. Според техните впечатления Илейн не беше завързала нови приятелства. Не бяха забелязали и гаджета в коридорите и столовата. Нямаше врагове. Предпочиташе да е сама. Неамбициозна. Приятна. Мързелива. Немотивирана. Стеснителна. Невидима. Един учител подхвърли недоброжелателното „объркана“, но не можа да обясни защо. Всички бяха натъжени от изчезването й. Нито един не беше особено изненадан.

Боби благодари на всички за отделеното време, сложи записките си в служебното куфарче и след половин час паркира колата в паркинга на телефонната служба „Ринг-а-линг“ в Тамарак. Тъкмо бе станало дванайсет. Той изчака десетина минути в салона, докато настъпи официалната обедна почивка на Деби Ламана, след което излязоха навън под един бетонен навес. Асфалтираният двор беше осеян с фасове и смачкани дъвки.

— Не зная. Може да е някоя от тези. Говорихте ли с всички? — попита с раздразнение тя, като прокарваше пръст по списъка с ученички от „Соуграс“ и пушеше поредната „Марлборо“.

— Разговаряхме с онези, които са били с Илейн в часовете. Нищо.

— Тогава говорете с другите.

— Сещате ли се за някоя от тях?

Тя поклати глава.

— Кой е номерът на мобилния телефон на съпруга ви, Деби? Вчера разговарях с Тод в службата му, но имам някои доизясняващи въпроси към него. Сигурен съм, че не би искал да го разпитвам отново там.

Тя всмукна дълбоко от цигарата и очите й се присвиха.

— Каза ми за вашето посещение. Каза, че сте му заявили, че не знам къде е бил в петък. Че съм ви внушила да го питате за Илейн и въобще как се погаждат.

— Вие не знаете къде е бил в петък — изтъкна Боби.

— Не е ваша работа, така или иначе. Това е моя грижа.

Боби въздъхна.

— Кой е мобилният му номер, Деби?

Тя издуха облак дим.

— 914–5544 — отвърна неохотно тя.

Не беше нужно да го сверява с бележките си. Помнеше номерата, които Клинт му издиктува по телефона сутринта. Изходящото обаждане, проведено от Лейни в седемнайсет и трийсет, е било до номера на Моли Броснан. Беше го разпознал веднага. Входящото обаждане, проведено петнайсет минути преди това, беше от телефона на Тод Антъни Ламана. Същият, който бе заявил, че нито се е виждал, нито е разговарял с доведената си дъщеря цели два дни преди изчезването й.

— И къде е бил? — запита тя накрая.

— Все още не знам. Лейни споделяла ли е с вас за техните отношения? — Боби я изгледа настойчиво.

Очите й се присвиха.

— Тод ми каза, че ще зачекнете тази тема, тоест, че ще се опитате да намесите случая с онова арестуване. Тод не е такъв. Не върши подобни неща, сещате се… с деца — но Деби се поколеба, преди да произнесе последното.

Боби сгъна списъка от „Соуграс“ и го прибра в джоба си.

— Добре, ще държа връзка — рече той и се запъти към колата. — Все още нямам новини от другата ви дъщеря, Лиза.

— Тя казва, че няма представа къде е Илейн и кои са приятелките й.

— Въпреки това искам да го чуя от нея.

— Това ли е? Това ли е всичко, което ще направите? — извика Деби след него, докато той прекосяваше паркинга. — Обадих се на онзи следовател от Корал Спрингс, за ваше сведение. Той каза, че Илейн е избягала. Каза, че ако искам да се върне, трябвало да наема шибан частен детектив!

Боби се обърна и изгледа изпитото лице и напрегнатите, уморени очи на Деби Ламана. Как се казва на една майка, че не достига персонал за търсенето на всички объркани младежи, които не желаят да бъдат намерени? Че неумолимата статистика за избягали деца, с която бе до болка запознат, сочи, че ако детето й не се върне вкъщи до трийсет и шест часа, съществува реална възможност никога повече да не се прибере? Че с всеки изминал час, през който дъщеря й е на улицата, съществува все по-голям риск да стане жертва на сексуална експлоатация, проституция, детска порнография? И как да кажеш на съпругата, която ме желае да го чуе, че е възможно последният й съпруг да харесва повече подрастващите й дъщери, отколкото нея? Че може би, просто може би, той е причината те да не искат да се върнат у дома?

Просто не го казваш. Все още не.

— Ще се обадя щом науча нещо повече — отвърна той.

— Проклети ченгета! — изрева Деби, метна цигарата си, която падна до краката му, и закрачи припряно към сградата.