Джилиан Хофман
Невръстни красавици (51)

49

— Маями, градът, който завинаги превърна любовта в синоним на бруталност, очевидно има нов сериен убиец на свобода с друг цветист псевдоним.

Той се взираше в телевизора, разтърквайки замислено наболата си брада. Няма шега. MSNBC. Пое си дълбоко дъх. Ем Ес Ен Би Си. Погледна течащия надпис в долната част на екрана. Полицията в Маями откри телата на две сестри, смятане за жертви на сериен убиец — Пикасо. Беше в дигиталния телеграфен текст на новините по Ем Ес Ен Би Си…

Не къде да е, а в телеграфния текст на шибаните новини от Таймс Скуеър!

Познатата сладка Крис Джансинг, която заковаваше вниманието на хиляди, плещеше за него, при което хубавата й малка начупена уста се опитваше да запази сериозност, но той все пак виждаше, че тя едва потиска усмивката си. Новината не се отразяваше само от Ем Ес Ен Би Си — макар и да беше най-голямата телевизионна станция, която гледа днес. Той беше новина номер едно и по други шест местни канала. Хората от цялата страна — от старомодната Индиана до пренаселения Ел Ей — в момента стояха около автоматите за студена вода и навярно обсъждаха него. С погледи, приковани в ярките екрани по Бродуей, четяха за него. Мащабът на ситуацията беше едва ли не смазващ, но… усмивката се изплъзна и завладя цялото му лице. Лесно беше да разбере пристрастяващата, изкусителна притегателност на славата. И защо младите звезди, които се оплакваха най-силно от нахлуването на папараците в скъпоценния им личен живот, преживяваха най-тежко неочакваното отсъствие на камерите пред парадния си вход и факта, че хубавите им лица не красяха първите страници всяка седмица.

Пикасо. Нелошо сравнение. Божке, можеше да го слуша по цял ден. Въпреки че всеки, който разбираше от изкуство, беше наясно, че стиловете им на рисуване бяха коренно различни. Пикасо беше кубист сюрреалист — той твореше неспокойна, абстрактна живопис, която само интелектуалците и гениите твърдяха, че разбират. Докато лично той предпочиташе експресионизма — изопачената действителност в изкуството, която търси емоционален ефект. Но това всъщност беше без значение — Пабло Пикасо беше по-известен от Мунк и Кандински. Колкото до псевдонимите, никога не се беше замислял сериозно как ще го нарекат пресата или полицията един ден или как ще звучи новият му прякор редом с прякорите на други убийци, останали в съзнанието с грозната си слава: Джак Изкормвача, Зодиака, Убиеца от Грийн Ривър, Бостънския Удушвач, Бръснача в неделната сутрин, Сина на Сам, Нощния ловец, Купидон.

А сега Пикасо.

Някои хора оставят неизличима диря в историята. Имена, които никога не се забравят. Искаше да е един от тях.

Обаче вече усещаше отката от тази известност. Сам го беше предизвикал, не ще и дума. Все едно беше побил знаме в гнездо на стършели и всички бяха наскочили да го търсят. Независимо че го търсеха на погрешните места, навън имаше наизлезли хиляди други опасни вредители и той трябваше да е дяволски внимателен. Само че никога не бе отсъствал от колекцията си за толкова дълго време и се надяваше да няма… починали. Щеше да е много тъжно. Ако не се окажеха като прасетата и не бяха изплюскали всичко, което им беше оставил, нещата щяха да бъдат наред. Но откриваше, че отглеждането на неговата крехка, еклектична колекция в много отношения беше като поддържането на градина — някои растения се нуждаеха повече от „нежна и любяща грижа“, докато други се грижеха сами за себе си. Някои разцъфваха рано; други се разпадаха като орхидея при докосването й. След всичкото отглеждане, торене и поливане — след всичката шибана любяща грижа, която им оказваше всеки изминал ден — понякога онова, което оставаше след положените усилия в края на деня, беше купчинка красиви окапали листенца и грозно дръгливо стъбло. Определено не му се щеше да се прибере и да завари подобна картина. Особено след като нямаше кого другиго да вини, освен себе си за това, че скъпоценните му петунии бяха загинали. Немарата беше само и единствено негова вина. Трябваше да се върне при тях до края на седмицата. Независимо какво щеше да му струва, трябваше да намери път през растящия рояк гневни стършели…

Навярно преувеличаваше същинското положение. В стремежа си в никакъв случай да не подценява противника, беше успял да го надцени прекомерно. Най-добрите умове на Маями в крайна сметка не се оказаха толкова изключителни. Трябваше един бездомен пияница да им посочи нещо, което можеха да открият сами, ако бяха проявили елементарно усърдие. Това най-вероятно означаваше, че не разработват и други следи. Беше разочароващо, без съмнение. От специален агент-инспектор Робърт Дийс от ПАФ се очакваше да е черешката на тортата. Пастира, до когото опираха всички, когато някое агне се отлъчи от стадото — така го наричаше списание „Пийпъл“, където бе обявен за „Героя сред нас“ за 2008 година. Боби Дийс беше мъжът, който следваше да направи лова малко по-интересен и малко по-вълнуващ, защото беше толкова добър в работата си. Е, дотук не успя да го впечатли. Никак даже. Беше като да играе шах с последната версия компютър на НАСА и винаги да печели. Или си наистина много, много умен, или митичният, магически, всесилен компютър е много по-тъп, отколкото си го мислел.

Той потопи бисквита „Орео“ в топлото си мляко и насочи вниманието си към компютъра. Чувстваше се самотен, беше облечен за излизане, без да има при кого да иде, а извън вратата гъмжеше от стършели. Време беше да провери каква нова лудория е измислила възедричката Шели с красивата розова татуирана пеперуда. Само с няколко кликвания на мишката той отвори вратата към резервоара и заплува скришно в интернет, заобикаляйки ловко родителските контролни бариери и защитни стени. Навред около него превъзходни дребни рибки изпращаха моментни съобщения, снимки и разменяха клюки в Оу Ем Джи чатрума. Все едно чуваше пискливото им чуруликане. Милиони възбудени млади гласове, които цвърчаха, писукаха и дърдореха, разперили криле в големия лош интернет. Бяха там, за да докажат на мама, татко, баба и на самите себе си, че в световната мрежа няма от какво да се боят. Няма сексуални хищници, които дебнат в дружеските форуми. Та те биха надушили от километър всеки преструван. Единственото, което търсеха, бяха малко нови приятели и малко забавление.

Нужни му бяха няколко секунди, за да открие точно каквото търсеше. С невидими ръце отвори ципа на роклята й, разкопча сутиена й и се промуши незабелязан в компютъра й. Опитните му пръсти шареха из нейните програми, докато намерят нужното включване. След това се облегна на стола, дояждайки бисквитата, докато сладката Шели се разхождаше на екрана му по розова пижама на точки, с коса, увита в хавлиен тюрбан, дърдорейки по мобилния си. Леглото й беше неоправено, дрехите й бяха пръснати навсякъде из разхвърляната стая в люляков цвят. Той събра трохите от косматия си корем и се наведе над клавиатурата.

„ЕлКапитан казва: здрасти Шел. онлайн ли си?“

Няколко секунди по-късно получи пълното й внимание. Той се усмихна. Обичаше домашните филми.