Джилиан Хофман
Невръстни красавици (59)

57

— Лейни! Лейни! Чу ли това?

Лейни пак сънуваше. Или навярно халюцинираше. Брад беше в стаята й и се опитваше да й отмъкне завивките, а тя трепереше от студ. Искаше да му извика, но беше прекалено уморена да произнесе думите.

— Лейни? Добре ли си там?

Опита се да издърпа завивките към себе си…

— Лейни! Стани!

— Тук съм — успя да прошепне тя.

Усети вкуса на мръсотията по устните си от притискането им към пода и осъзна, че просто е сънувала. А кошмарът беше действителност.

— Будна съм, поне така мисля — обади се тя в мрака, като изтри уста с опакото на ръката си.

Най-накрая беше махнала превръзките от очите си, само че Кейти се оказа права. Беше все едно. И така не виждаше нищо.

Или напротив? Тя примигна два пъти и се изправи седнала. Различаваше, макар и съвсем слаби, мъгляви очертания на… може би на своя крак? Отнякъде се промъкваше светлина…

— Виждам крака си, Кейти — прошепна тя. — Мисля, че това е кракът ми.

— Някой е тук, Лейни — извика Кейти. — Чух нещо! Той се е върнал. О, мили боже, върнал се е…

Лейни се разтрепери. Започна някъде отвътре и бавно се разпростираше към крайниците й, докато цялото й тяло се разтресе неудържимо. Откакто си беше тръгнал, откакто привърши и последната вода и й останаха само няколко бучки храна, тя започна да си представя какво ще бъде усещането да умре от глад. Дали ще трае дълго. Дали въобще ще я боли. Дали гладът все пак ще спре. Мисълта я ужаси напълно. Но сега, при самата представа, че се е върнал и отваря вратата с тежките си вериги в ръка, и за дъха му, вонящ на „Спагетиос“ и изветряло кафе, ужасът й се утрои. Тя се разплака. Този път усещаше, че сълзите мокрят страните й. Сви се в поза зародиш и започна да се люлее.

— Лейни! Недей! Спри! Може би е някой друг! Чух шумове над главите ни! Не съм чувала такива шумове преди!

Лейни се разрида още по-силно.

— Не! Недей да плачеш! Може някой да е дошъл да ни спаси! И ако не вдигаме шум, ще си тръгнат и никога няма да ни намерят. Викай! Викай с мен, Лейни, за да ни чуят! Ние сме някъде под земята и няма да ни открият, ако не викаме! Помощ! — изкрещя тя.

— Помощ… — започна тихо Лейни.

— Помощ! — закрещя тя, когато думите на Кейти заглъхнаха.

Единственото по-лошо от това да умираш от глад е да умираш от глад, знаейки, че е можело да има спасение.

— О, Боже, помогни ни! Помощ! Помощ!

Кейти заудря по стената с юмруци и Лейни я последва. Сега и тя чу шума. Високото дрънчене идваше отнякъде наблизо. Това не беше дрънченето на веригите, а по-скоро като удари на чук. И светлината ставаше по-силна. Може би беше от фенер! Може да е полицията с фенери, която ги търси, осветявайки под врати и отдалечени прозорци. Тя заудря с всичка сила, без да обръща внимание, че ръцете й туптят от болка. Почувства как кожата й започна да се бели и да кърви. Пожела си свръхспособностите й да заработят.

— Помощ! О, Господи, помогни ни! — крещеше тя, докато не й остана глас.

Очертанието на крака й стана по-ясно. Лейни спря да удря и го загледа с неверие.

— Ехо? — извика глас отнякъде. — Къде сте?

— Тука сме! О, Господи, тук сме, вътре! — изпищя Кейти.

Тогава вратата се отвори и светлината нахлу.