Джилиан Хофман
Невръстни красавици (27)

25

— Разбрах чак когато отидох на училище тази сутрин. Мелиса ми каза, но всъщност всички знаеха. Нали разбирате, всеки ме питаше какво се е случило с нея. После баща ми се е обадил в училище да каже, че искате да говорите с мен.

Моли Броснан седеше на ръба на стола в стаята на заместник-директора на „Рамбълуд“, навиваше около пръста си със син маникюр къдрица като на Строубери Шорткейк^[1] и хапеше напуканите си устни.

Боби се наведе в стола срещу нея и облегна лакти върху коленете си. Изминал бе малко повече от час, откакто напусна разигралия се в Маями цирк. Пет минути след като прати побеснелия Фокс да върви на майната си, Марк Броснан се свърза с него да му каже, че Моли се е прибрала в града. Тъй че се метна в колата и подкара към Корал Спрингс, без да му остане време да мисли за гадостите, които му се случиха предобед. Всъщност нямаше за какво да стои там само за да види в кой отряд или оперативен отдел ще бъде преназначен, ако изобщо остане на работа, след като Фокс проведе разговора със Специалния пълномощник. Какво главоломно пропадане. Точно преди една година имаше страхотен брак, красива дъщеря и беше „национално признат експерт по отвличания на деца“, като помагаше на всеки — от ФБР до щатската полиция в Джорджия — по разследвания на изчезнали деца. Списание „Тайм“ му бе посветило статия, след като получи две награди — Следовател на 2007 година за разкриване на случаи с изчезнали и експлоатирани деца и Служител на годината на ПАФ. От „Пийпъл“ дори го нарекоха „героя сред нас“.

— Виж, тате, ти си на една и съща страница с Бионсе! — беше възкликнала Кейти, когато списанието пристигна по пощата. — Ти си известен! Ти си герой!

— Но дали съм твоят герой, Кит-Кат?

— Винаги, тате…

Сега бракът му се разпадаше, дъщеря му я нямаше и може би беше без работа.

— Моли, кога за последен път видя Лейни?

— Кога съм я видяла? Хм, не беше този уикенд, заради баба ми, но се видяхме миналия уикенд. Ходих у тях в събота.

— А кога разговаря с нея за последен път?

— В деня, преди да си загубя мобилния телефон.

Марк Броснан, бащата на Моли, седеше в другия край на стаята до заместник-директора със скръстени пред гърдите ръце. Той й хвърли намръщен поглед.

— Всъщност не го изгубих. Учителката ми го взе в петък. — И добави глуповато: — Утре ще си го получа.

— Какво ти каза Лейни? Сподели ли с теб какви планове има за уикенда? — попита Боби.

— Щяхме да ходим до мола, но баба ми почина и аз заминах за Ню Орлиънс.

— Ами някое момче? Тя излиза ли с някое момче?

— Не. Лейни не ходеше с никого. Беше си харесала един, но нали разбирате, дори не се бяха срещали.

— Кой?

— Не знам. Някакъв, с когото си чатеше в интернет. Знам само, че името му е Зак и играе футбол. И освен това изглежда добре.

— Заради това момче ли се е снимала Лейни?

Моли почервеня като цвекло и заби поглед в обувките си.

— Знам за тези снимки. Ти ли й ги направи? — насърчи я той.

Моли кимна.

— Какви снимки, Моли? — попита недоумяващ баща й.

Моли тръсна глава.

— Просто Лейни искаше да изглежда хубава.

— Как си комуникираше Лейни със Зак? — запита Боби. — Проверих акаунта й в АОЛ, но не открих никакви съобщения от Зак или ЕлКапитан.

— Тя му изпращаше моментни съобщения.

— От мобилния ли?

— Не, защото майка й можеше случайно да го провери, а тя не искаше да й чете пощата. Разменяха си моментни съобщения в яху, както правехме ние двете.

— Това момче, този Зак — Боби потупваше с папката по коленете си, — казваш, че изглеждал добре, но все пак не си го виждала.

— Беше изпратил снимка на Лейни. Рус, има вид на сърфист.

Боби отвори папката и откри моменталната снимка на Закари Кюзано по тениска, която беше свалил от новинарската статия за бейзбола в интернет.

— Това той ли е?

Моли кимна.

— Това е снимката.

Боби усети, че пулсът му се ускорява. Вече беше потвърдил, че истинският Закари Кюзано е разглеждал космически совалки на около сто мили на север през вечерта на изчезването на Лейни.

— Беше ли си определила среща с него?

— Не, не. Той живееше много далеч. Лейни се притесняваше даже да му изпрати моментно съобщение. Няма начин да е имала среща с него.

— Как се разбираше тя с майка си?

Моли сви рамене.

— Добре, предполагам.

— А с втория си баща?

И Моли, и баща й направиха физиономии.

— Лейни и господин Ламана не… просто тя не го харесва. Добре ли е, че казвам това? — попита Моли и погледна към баща си, който кимна. — Просто той е… държи се зле с нея и понякога е много особен. Лейни го избягва. Имаха голяма караница в четвъртък. Тя не му говореше.

— Наистина? Знаеш ли за какво се скараха?

— Той просто е особен. Удрял е по вратата й, защото се била заключила вътре.

— Тя би ли избягала от къщи?

Моли поклати глава.

— И къде ще иде?

— Моли — произнесе тихо Боби, — извадих разпечатка от мобилните разговори на Лейни и от тях се вижда, че последното й обаждане в петък вечер е било до теб. Това е последната комуникация, която някой е имал с нея.

— Не съм говорила с нея — отвърна Моли с тънък, треперещ глас. — Нямах телефон. Но беше оставила съобщение. Проверих гласовата поща от дома на баба ми. Стори ми се малко странно…

Гласът й постепенно заглъхна.

— Пазиш ли го още? — попита баща й.

— Не, но го помня. Каза, че никога нямало да се сетя къде е. Звучеше много възбудена. След това някой извика името й и тя прошепна, че трябва да тръгва и да не отговарям на обаждането й. Тя щяла да ме потърси. — Моли погледна към баща си и сълзите се затъркаляха по бузите й. — Но така и не се обади, татко. Повече не се обади.