Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (91)

XVII

— Мисля за твоите дванадесет милиона работници — каза той изведнъж. — Е, какво, записа ли се вече в социалистическата партия?

Той продължаваше да държи главата си наведена и не я вдигна дори когато погледна брат си.

Жак избягна този ясен въпрос с кимване на глава, което можеше да означава потвърждение. Всъщност той едва от няколко дни бе получил партийната си членска карта. Едва пред заплахата от европейска война бе решил да се откаже от независимостта си, чувствувайки нуждата да влезе в социалистическия интернационал — единственото движение, което беше достатъчно широко и активно, за да може да се бори ефикасно срещу войната.

Антоан му подаде салатиерата и небрежно подхвърли:

— Сигурен ли си, драги мой, че сегашният ти живот в тези… политически среди действително отговаря най-добре на… това, от което се нуждае твоят ум, на твоите литературни склонности, с една дума, на истинската ти природа?

Жак грубо остави салатиерата на масата.

„Горкият — помисли си той, — все повече и повече започва да добива благоразумния тон на тате…“

Антоан видимо правеше усилие да говори с незаинтересуван, безстрастен тон. Той се поколеба и най-после уточни мисълта си:

— Всъщност вярваш ли действително, че си роден за революционер?

Жак погледна брат си. Усмихна се горчиво, без да му отговори веднага. Лицето му ставаше все по-мрачно и по-мрачно.

— Това, което направи от мен революционер — каза той най-после и устните му затрепериха, — бе, че съм роден тук, в тази къща… Че съм син на буржоа… Че още от малък съм бил ежедневно свидетел на несправедливостите, от които живеят тези привилегировани хора… Че още от детски години съм изпитвал някакво чувство на вина, на съучастничество! Да, болезненото усещане, че използувам този ред, който мразя!

Той спря с жест възражението на Антоан.

— Много преди да зная какво е капитализъм, преди дори да бях чул тази дума, на дванадесет или тринадесет години — спомняш ли си? — аз вече се бях разбунтувал срещу средата, в която живеех, срещу средата на другарите си, на учителите си… срещу света, в който се движеше баща ни с неговите благотворителни заведения!

Антоан замислено продължаваше да разбърква салатата.

— Боже господи, та аз пръв ще призная, че този свят си има своите конструктивни дефекти — призна той, като се засмя угоднически, — но това все пак е свят, който въпреки всичко, просто по инерция продължава да се върти горе-долу около преизтърканата си ос… Не трябва човек да бъде толкова строг… Този свят има също и своите добродетели, своя дълг, своето величие… И своите удобства! — добави той с добродушен вид, който дразнеше брат му повече, отколкото смисълът на думите му.

— Не, не — възрази Жак с разтреперан глас, — не може да се защищава капиталистическият свят! Той е установил между хората абсурдни, безчовечни отношения… Това е свят, в който всички ценности са обезценени, където уважението към личността няма вече място, където интересът е единственият стимул, където всички мечтаят да забогатеят! Свят, в който финансовите магнати притежават чудовищна мощ, мамят общественото мнение чрез своята продажна преса и заробват самата държава! Свят, в който индивидът, трудещият се е сведен до нула! Свят…

— Тогава — прекъсна го Антоан, който също почваше да се ядосва — според тебе работникът не печели нищо от производството в съвременния свят, така ли?

— Но каква малка част получава той от него! Не! Печелят единствено фабрикантите и техните акционери, едрите банкери, едрите индустриалци…

— … които ти естествено си представяш като безделници, затлъстели от потта на народа, които си живеят живота, които се наливат с шампанско в компанията на леки жени!

Жак не благоволи дори да вдигне рамене.

— Не! Аз си ги представям точно такива, каквито са, Антоан… Поне най-добрите измежду тях. Ни най-малко не са безделници, напротив. Но че си живеят живота, живеят си го! Те живеят едновременно в труд и охолство — трудът им е радостен, а охолството безсрамно! Водят пълноценен живот, защото той съчетава всички възможни наслади: всички радости, всички забавления, които могат да дадат осмисленият труд, борбата срещу конкуренцията, която за тях е като спорт, разните машинации, хазартът и успехът. Те имат всичките удоволствия, които дават печалбата, уважението на обществото, властта над хората и над нещата… С една дума, водят живот на привилегировани… Можеш ли да отречеш това?

Антоан мълчеше. „Красноречие! — мърмореше си той наум. — Ораторствува, глупакът му с глупак!… Плакне си гърлото с баналности!…“ Но чувствуваше, че раздразнението му пречи да бъде справедлив и обективен, че проблемите, повдигнати от излиянията на брат му, не могат да бъдат пренебрегнати.

„Това са проблеми, много по-трудни, отколкото Жак и съмишлениците му, за които всичко е извънредно просто, могат да си представят — мислеше си Антоан. — Проблеми, безкрайно сложни, за чието разрешение би трябвало да се заловят не хуманитарни утописти, а учени, големи умове, освободени от страсти и свикнали да прилагат научни методи…“

Жак привърши речта си с яростен поглед:

— Капитализмът? Без съмнение той някога е бил оръдие на прогреса… Но днес, по силата на неизбежното развитие, той се е превърнал в подигравка с човешкия разум, подигравка със справедливостта, подигравка с човешкото достойнство!

— Нима! — рече Антоан. — Това ли е всичко?

Настъпи мълчание. Леон току-що бе влязъл и сменяше чиниите.

— Донесете сиренето и плодовете — каза Антоан, — ние сами ще си сервираме… Империал или холандско? — запита той, като се обърна към брат си. Той отново нарочно бе заговорил със съвсем безразличен тон.

— Нито едното, нито другото, благодаря.

— Тогава една праскова?

— Може.

— Чакай да ти избера една…

Той умишлено наблягаше на сърдечната нотка.

— Сега да говорим сериозно — подхвана той след малка пауза и с примирителен тон, който смекчаваше обидния смисъл на думите му. — Какво представлява капитализмът? Трябва да ти кажа най-напред, че храня недоверие към шаблонните изрази. И особено към думите, завършващи на „изъм“.

Той мислеше, че ще смути брат си. Но Жак спокойно вдигна глава. Раздразнението му като че ли бе намаляло и дори на устните му трепна лека усмивка. За миг той спря поглед на отворения прозорец. Денят преваляше, над сивите фасади небето с всяка измината минута губеше блясъка си.

— Когато казвам „капитализъм“ — обясни той, — аз имам пред вид следното: известно разпределение на богатствата на земята и даден начин за тяхното оползотворяване.

Антоан помисли малко и след това се съгласи, като кимна с глава. И двамата братя с еднакво облекчение почувствуваха, че разговорът добива по-малко напрегнат характер.

— Зряла ли е поне? Искаш ли малко захар?

— Знаеш ли — подхвана Жак, без да отговори на въпроса му, — знаеш ли кое най-много ме възмущава в капитализма? Това, че е лишил работника от всичко, което го прави човек. Чрез концентрирането на индустрията той е бил изтръгнат от родното си място, от семейството си, от всичко, което е давало човешки облик на живота му. Работникът е бил изкоренен, отнето му е било благородното удовлетворение, което занаятът доставя на занаятчията. Свели са го до състоянието на някакво производително животно сред този мравуняк — фабриката. Представяш ли си каква е организацията на труда в този ад? Това действително безчовечно разделение между ръчния, механичния труд и — как да кажа? — умствения труд! Представяш ли си какво е станал ежедневният труд за работника във фабриката, в какво затъпяващо робство се е превърнал той?… Едно време същият този човек щеше да бъде изкусен занаятчия, който обича работилничката си и се интересува от работата си. Днес той е осъден да не бъде нищо сам по себе си, нищо повече от някакво колело, една от хилядите части на тези мистериозни машини. Дори не е нужно той да разбира тайната на машината, за да върши работата си. Тази тайна е в ръцете на едно малцинство — вечно същото малцинство, — в ръцете на фабриканта, инженера…

— Защото образованите и компетентни хора са винаги малцинство, дявол да го вземе!

— Човекът е бил лишен от своята личност, Антоан… Ето престъплението на капитализма! Той е превърнал работника в машина и дори по-лошо — в слуга на машината!

— Чакай, чакай — прекъсна го Антоан. — Най-напред тук става дума не за капитализъм, а за машинизация. Да не смесваме двете неща… И освен това — позволи ми да ти кажа, — струва ми се, че ти прекалено много драматизираш действителността. Аз фактически съвсем не вярвам, че между работника и инженера има такива непроницаеми прегради. По-често дори мисля, че има някаква връзка, съгласие, сътрудничество между тях. Много рядко се среща работник, за когото машината да е „мистерия“. Той не би могъл да я измисли, нито може би да я построи, но много добре разбира как функционира тя и често дори сам внася технически подобрения. Във всеки случай той я обича, гордее се с нея, грижи се за нея и се старае тя да работи добре… Щудлер, който е бил в Америка, разправя много любопитни неща за „индустриалния ентусиазъм“, от който била обхваната там работническата класа… Или да вземем болницата. В края на краищата тя не е много по-различна от една фабрика. И там също има господари и работници, и там има умствен и ръчен труд. Аз съм нещо като господар. Но уверявам те, че моите подчинени, дори и най-последният прислужник не се чувствува ни най-малко „слуга“ в смисъла, който ти придаваш на тази дума. Ние всички работим за една и съща цел — за излекуването на болните. Всеки според силите и способностите си. Ако само можеш да видиш колко са доволни всички, когато с нашите задружни усилия успеем да спасим някой тежък случай.

„Винаги излиза, че той има право“ — каза си Жак раздразнен.

Той обаче си даваше сметка, че е започнал спора много глупаво, сякаш критиката му на капитализма се основава главно върху организацията и разделението на труда.

Затова си наложи спокойствие и заговори:

— Разбира се, възмущаващото в капиталистическия режим не е толкова естеството на труда, колкото условията, създадени за работниците. И аз, разбира се, не съм против машинизма сам по себе си; но съм против начина, по който привилегированата класа го използува единствено за своя облага. Ако човек иска да даде опростена представа за социалния механизъм, той би могъл да го раздели така: от едната страна, малък буржоазен елит от богати хора — едни компетентни и трудолюбиви, други лениви и паразити, — елит, който притежава всичко, разполага с всичко, заема всички командни постове и заграбва печалбите, без да дава нищо на масите, и от другата страна — масите, истинските производители, експлоатираните, които представляват едно огромно стадо роби…

Антоан весело вдигна рамене:

— Роби ли?

— Да.

— Не, не са роби… — възрази Антоан добродушно — а граждани… Граждани, които пред закона имат съвършено същите права като господаря или инженера; те гласуват като тях; никой не ги принуждава към нищо; могат да работят или не според нуждите, които имат да задоволяват; избират занаята си, фабриката си; могат да я сменят по собствено желание… Ако са обвързани с договори, това са договори, които те сами свободно са приели, след като са ги разисквали… Може ли тогава да ги нарече човек роби? Роби на кого са те, на какво?

— Роби на своята мизерия! Ти говориш като прекрасен демагог, драги мой… Всички тези свободи са много привидни. Фактически днешният работник няма никаква независимост, защото немотията здраво го е притиснала! За да не гладува, той може да разчита само на възнаграждението на труда си. И затова е длъжен да се предаде с вързани крака и ръце на буржоазното малцинство, което дава работа и определя заплатите… Ти казваш, че образованите хора, техниците, са малцинство… Знам това много добре. Аз не съм против интелигенцията… Но виж само как става всичко в действителност: ако желае, господарят дава работа на работника, който е гладен и трябва да я приеме; за труда му той му плаща заплата. Но тази заплата е винаги само една съвсем малка част от печалбата, създадена от труда на работника. Фабрикантът и акционерите с измама присвояват останалото…

— И с пълно право! Този остатък представлява това, което им се дължи за тяхното участие в сътрудничеството!

— Да, теоретически остатъкът действително трябва да представлява това, което се полага на фабриканта за неговото управление и на акционера за неговата любезност да даде назаем парите си. Аз ще се върна на това след малко… Но нека да сравним най-напред цифрите. Да сравним заплатите с печалбите!… Всъщност този остатък представлява лъвската част, явно несъответствуваща на техния дял в сътрудничеството. И този остатък служи на буржоата да заздравят и да усилят властта си. Това, което те не използуват за собственото си благосъстояние, за лукс, образува капитал; те го влагат в други предприятия и той расте като снежна топка. И именно с това богатство, превърнато в капитал за сметка на работника, е била създадена в течение на много поколения мощта на буржоазията. Мощ, която е изградена върху страшна несправедливост… Защото — и тъкмо на това исках да се върна — най-жестоката несправедливост не е несъответствието между сумата, която капиталистът получава като възнаграждение за своя принос, и заплатата на човека, който се изтрепва от работа. Най-крещящата несправедливост се състои във факта, че парите работят за този, който ги притежава, те работят сами, без техният собственик да трябва да мръдне дори малкия си пръст!… Парите непрекъснато възпроизвеждат нови пари… Мислил ли си някога по този въпрос, Антоан? Благодарение на дяволското изнамиране на банките експлоататорското общество разполага с най-усъвършенствуваното и хитро средство да си купува роби и да ги кара да се трудят за него. Напълно сигурни роби, безименни и така далечни, така неизвестни, че ако малко държиш да имаш спокойна съвест, можеш да се преструваш, че съвсем не знаеш как те живеят като грешни дяволи… Ето, това е най-голямата несправедливост — този десетък, събиран от плътта и потта на хората чрез най-лицемерната и най-безнравствената измама!

Антоан отдръпна стола си от масата, запали цигара и скръсти ръце. Изведнъж започна толкова бързо да се свечерява, че Жак престана да различава ясно отсенките в израза на братовото си лице.

— Е какво? Ще промени ли вашата революция всичко това с магическа пръчка? — запита Антоан.

Тонът му беше подигравателен. Жак бутна чинията си, облегна се удобно на масата и предизвикателно загледа брат си в тъмнината.

— Да. Докато работникът е сам и в нищета, както днес, той е беззащитен. Но първата социална последица на революцията ще бъде спечелването на политическата власт. Тогава той ще може да промени самите основи на обществото. Ще може да установи нови институции, нови закони… Единственото зло, разбираш ли, единственото зло е експлоатацията на човек от човека. Трябва да се изгради нов свят, в който тази експлоатация да бъде невъзможна. Свят, където богатствата, които без право са в ръцете на паразитни групи, като вашите едри индустрии и едри банки, ще бъдат наново пуснати в обръщение, за да може цялото човешко общество да се ползува от тях. Днес нещастникът, който произвежда, така трудно може да си осигури едва необходимия минимум за съществуване, че няма нито време, нито смелост, нито дори му се ще да се научи да мисли, да развива своите човешки възможности. Това именно искаме да кажем, когато твърдим, че революцията ще освободи пролетариата. Мисълта на истинските революционери е, че революцията трябва не само да даде на производителя по-пълен, по-сигурен и по-щастлив живот, а преди всичко да промени положението на човека по отношение на труда; тя трябва да хуманизира самия труд, да премахне затъпяващото робство. Трудещият се трябва да има и свободно време. Той трябва да престане да бъде само оръдие от сутрин до вечер. Трябва да има време да мисли за себе си, да може да развива до максимум според способностите си човешките си качества; да стане в рамките на своите собствени възможности — а тези рамки съвсем не са толкова ограничени, колкото си мислят някои — истинска човешка личност… — Той изрече думите: „… а тези рамки съвсем не са толкова ограничени, колкото някои си мислят“ с убеден тон, но те звучаха с някаква глуха интонация, в която един по-опитен наблюдател от Антоан може би би доловил отсянка на съмнение.

Антоан не забеляза нищо. Той размишляваше.

— В края на краищата съгласен съм — отстъпи той. — Да предположим, че това е осъществимо… Но чрез какви средства?

— Няма други средства освен революцията.

— Тоест диктатура на пролетариата?

— Диктатура, да… Ще трябва да се почне оттам, няма как — каза Жак мечтателно. — Диктатурата на производителите, по-точно казано… Толкова се е злоупотребявало с думата пролетариат. Дори в революционните среди сега се опитват да се освободят от старата хуманитарна и либерална терминология на четиридесет и осма година…

„Това не е вярно — каза си той, като мислеше за собствения си речник и за речите в «говорилнята». — Но нашият път наистина е нататък…“

Антоан мълчеше. Той не слушаше много внимателно последните фрази на брат си. „Диктатура…“ — мислеше си той. A priori една пролетарска диктатура сама по себе си не му се виждаше немислима. Дори не му беше трудно да си представи какво би представлявала тя в някои страни — в Германия например. Но във Франция му се виждаше напълно неосъществима.

„Подобна диктатура — казваше си той — не би могла да се установи здраво, просто като се даде заден ход на машината. За да може да победи, е нужно много време, в което тя да се утвърди, да получи икономически резултати, да пусне истински корени в новите поколения. Това би значило най-малко осем, десет, а може би петнадесет години твърд тираничен режим, постоянни борби, репресии, грабежи, мизерия. Франция — страна на вечно недоволни граждани, на индивидуалисти, които ревниво държат на свободата си, страна на дребни рентиери, където обикновените революционери несъзнателно пазят все още у себе си привичките и вкусовете на дребни собственици, — би ли могла някога тази Франция да понесе подобна желязна дисциплина десет години наред? Чиста лудост е да очакваш подобно нещо.“

Жак обаче продължаваше да излага разхвърляно обвиненията си:

— Заробването, експлоатацията на цялата човешка дейност от капиталистическата система ще изчезнат едва когато изчезне и самата тя. Собственическите апетити на експлоататорите не познават граници. Индустриалният напредък през последните петдесет години послужи единствено, за да усили властта им. Тяхната алчност иска да погълне всичките богатства на света! Нуждата им от завоевания и експанзия е такава, че разните групировки на световния капитализъм, вместо да се стремят към обединение, за да си осигурят световно международно господство, се разкъсват взаимно въпреки очевидния си общ интерес, също като богатски синове, които се карат за наследство!… Ето истинската, дълбоката причина на войната, която ни заплашва… — Той постоянно се връщаше на мисълта за войната, която за него бе станала някакъв кошмар. — Но този път те може би ще се сблъскат със сили, чието съществуване не са и подозирали. Пролетариатът не е вече, слава богу, така пасивен, както някога. Няма да позволи на собственическите класи да го въвлекат заради тяхната ненаситност и техните вражди в катастрофа, на която той ще понесе всички последици… В настоящия момент революцията минава на втори план. Най-напред трябва на всяка цена да се предотврати войната. След това…

— След това?

— О, след това… Съвсем не ни липсват ясно определени цели!… Най-важното сигурно ще бъде да се използува тази победа на народните партии и възбуденото срещу империализма обществено мнение, за да се направи големият опит за завземане на властта… Тогава ще бъде възможно да се наложи на света една разумна организация на производството… На целия свят, разбираш ли?

Антоан слушаше внимателно. Направи знак, че разбира много добре, но неговата полуусмивка показваше в същото време, че се въздържа и още не изказва одобрение.

— Това няма да стане автоматично, знам го много добре — продължи Жак. — За да успеем, ще бъде необходимо да употребим груба сила, да се започне въоръжено въстание — добави той, повтаряйки думите и дори подражавайки на режещия глас на Менестрел. — Борбата ще бъде тежка. Но скоро ще удари нейният час. Иначе трудещото се човечество ще бъде може би осъдено да чака още половин век своето освобождение…

Последва мълчание.

— Ами… разполагате ли с хора, които са нужни, за да се изпълни тази хубава програма? — запита Антоан.

Той се стараеше да не разгорещява спора и да запази неговия теоретичен характер. Мислеше си наивно, че дава на брат си доказателства за добрата си воля, за либералния си дух, за своята безпристрастност. Но Жак ни най-малко не му бе благодарен за това. Напротив, този прекалено незаинтересован тон го дразнеше и не го заблуждаваше. Леко подигравателната звучност на гласа и самоувереният тон, от който Антоан не можеше да се освободи, щом почнеше да разговаря с брат си, непрекъснато напомняха на Жак, че той, като по-голям брат, го гледа от висотата на своя жизнен опит и на своята проницателност.

— Хора ли? Да, имаме хора — отговори той надменно. — Но често великите хора на делото, гениалните водачи не са тези, на които се е разчитало предварително. Събитията изтласкват напред нови водачи…

Няколко секунди той мълчаливо съзерцаваше своята мечта. След това тихо поде:

— Нищо от това не е химера, Антоан… Общият стремеж към социализъм е реалност. Това е повече от очевидно. Крайното тържество ще бъде трудно и може би няма да бъде постигнато — уви! — без кървави конвулсии. Но за тези, които желаят да видят истината, то е вече неизбежно… Можем да бъдем сигурни, че накрая ще бъде установен един нов световен ред…

— Безкласово общество — рече Антоан, като клатеше иронично глава.

Жак продължи, сякаш не го бе чул:

— … Съвършено нова система, която без съмнение ще повдигне на свой ред безброй непредвидени проблеми. Но поне ще е решила тези, които задушават днешното нещастно човечество — икономическите проблеми… Няма нищо химерично във всичко това — повтори той. — Пред подобни перспективи ние имаме право да градим големи надежди!…

Пламенността на Жак, неговата непоколебима вяра, още по-вълнуваща в полумрака, усилваха контрастно скептицизма на Антоан.

„Въоръжено въстание — мислеше си той. — Благодаря!… Погледни историята. Тези благородни усилия да се направи животът по-хармоничен струват наистина много скъпо и никога не довеждат до трайно подобрение. Хората се самоизмамват, бързат да рушат, да заменяват; и постепенно се забелязва, че новият режим е създал нови злоупотреби и че в края на краищата… И в тази област е както медицината — прекалено бързо се приемат новите терапевтични методи…“

Ако той не съдеше така строго като брат си днешния свят, ако в последна сметка доста добре се нагаждаше към него — колкото от вроден опортюнизъм, толкова и от безразличие — и ако бе склонен да вярва на специалистите, които водят обществото, то той далеч не считаше този строй за съвършен.

„Съгласен съм… съгласен съм… — казваше си той. — Всичко може, всичко трябва винаги да се усъвършенствува. Това е законът на цивилизацията, законът дори на самия живот… Но да става постепенно, на етапи!“

— И за да стигнем дотам — каза той, — ти вярваш, че е необходима революция?

— Сега да… Сега го вярвам — заяви Жак с тон на признание. — Разбирам добре какво мислиш. Дълго време и аз сам мислех така. Дълго време исках да се убедя, че би било достатъчно да се въведат реформи; реформи при съществуващия строй… Но вече не вярвам.

— А нима твоят социализъм не се осъществява постепенно от само себе си от година на година? И то навсякъде! Дори в автократичните страни като Германия.

— Не. Именно опитите, за които намекваш, са знаменателни. Тези реформи могат само да смекчат известни последици на злото, но те никога не действуват върху причините! И това е естествено. Колкото и добри намерения да предполагаме, че имат реформистите, те фактически са съгласни с тази политика и с тази икономика, срещу която именно трябва да се борим и която трябва да заместим. Не може да искаш от капитализма да се разруши сам, като подрони собствените си основи! Когато той бъде притиснат от безпорядъка, който сам е създал, той заимствува от социалистическите идеи няколко реформи, които са станали необходими… Но това е всичко.

Антоан обаче не отстъпваше:

— Мъдростта се състои в това, да приемеш относителното! Тези частични реформи са все пак принос към обществения идеал, който ти защищаваш.

— Привиден принос. Незначителни отстъпки, направени неохотно, които не променят нищо основно. Каква съществена промяна са донесли реформите в страните, за които говориш? Капиталът не е загубил нищо от силата си: той продължава да разполага с труда, да държи масите в ноктите си; той продължава да направлява печата, да корумпира или да упражнява влияние върху властите. Ето защо, за да достигнем до дъното на нещата, трябва да забием търнокопа в самите основи на режима и да приложим изцяло социалистическия план! За да премахнат бордеите, урбанистите събарят цели квартали и строят наново… Да — добави той с въздишка, — моето твърдо убеждение сега е, че единствено революцията, единствено дълбокото сътресение, излязло от глъбините, което ще постави всичко под съмнение, може да излекува света от инфекцията на капитализма… Гьоте мислеше, че трябва да се избира между несправедливостта и хаоса; и той предпочиташе несправедливостта. Но аз не съм съгласен с него. Смятам, че няма истински ред без справедливост. Смятам, че всичко друго е за предпочитане пред несправедливостта… Всичко!… Дори — довърши Жак, като внезапно сниши глас — ужасният революционен хаос…

„Митьорг би останал много доволен, ако ме чуеше“ — каза си той.

После постоя няколко секунди замислен.

— Единствената ми надежда е, че кървавата революция няма да бъде необходима навсякъде, във всички страни… Не беше нужно да се издигне гилотината през деветдесет и трета година във всички европейски столици, за да могат републиканските принципи на осемдесет и девета година да проникнат навсякъде, да преобразят всичко: Франция направи пробив, през който всички народи можаха да минат… Сигурно ще бъде достатъчно една-единствена нация — може би Германия? — да плати с кръв, за да се установи новият ред и за да може останалият свят, увлечен от нейния пример, спокойно да еволюира…

— Ако бъркотията стане в Германия, нямам нищо против! — извика Антоан шеговито. — Но бих искал да ви видя вас всички — поде той със сериозен тон, — когато ще трябва да се изгради вашият нов свят. Защото напразно ще се мъчите, винаги с един и същ основен материал ще трябва да строите. А този основен материал — човешката природа — няма да се промени!

Жак изведнъж побледня. За да скрие смущението си, той се извърна настрани.

Без да знае, Антоан бе грубо засегнал старата рана на брат си, тайната му неизлечима рана… Вярата в утрешния човек, която беше оправданието на революцията и истинският трамплин на всеки революционен порив, тази вяра, уви, Жак я имаше само през кратки интервали, само временно се заразяваше от нея; но действително той никога не бе я придобил. Жалостта му към хората беше безкрайна; той им отдаваше цялата любов на сърцето си; но напразно — каквито и усилия да правеше, колкото и да повтаряше с жар и убеждение заучените формули, той си оставаше скептик към нравствените възможности на човека. Дълбоко в себе си той таеше мъчително отрицание: не вярваше и не можеше истински да вярва в безпогрешността на догмата за духовното усъвършенствуване на човечеството. Да се подобри, да се преустрои, да се усъвършенствува животът на хората чрез пълна промяна на институциите, чрез изграждането на нова система — да, разбира се! Но той не успяваше да затвърди у себе си надеждата, че този нов обществен ред ще обнови също така и човечеството, автоматически ще създаде един коренно по-добър човешки екземпляр. И винаги когато осъзнаваше своето основно съмнение, тъй дълбоко враснало в него, той изпитваше мъчително чувство на угризение, на срам и отчаяние.

— Аз не си правя прекалени илюзии за възможността на човешката природа да се усъвършенствува — призна той с леко променен глас. — Но констатирам, че вследствие на обществения строй днешният човек е похабено, деградирано същество. Угнетявайки работника, този режим го принизява, нравствено го обеднява, предава го на най-долните му инстинкти, задушава в него естествената склонност, която той би могъл да има към усъвършенствуване. Не отричам, че долните инстинкти са вродени в човека. Само че мисля — и искам да мисля, — че тези инстинкти не са единствените. Мисля, че нашата икономическа цивилизация пречи на добрите инстинкти да се развиват, да надвият другите инстинкти. Ние имаме право да се надяваме, че човекът ще стане по-различен, когато това, което е най-добро в него, ще може свободно да разцъфне…

Леон полуотвори вратата. Той почака Жак да свърши фразата си, за да обяви с равен глас:

— Кафето на господата е сервирано в кабинета.

Антоан се обърна.

— Не, донесете ни го тук… И запалете лампите моля ви се. Само страничните лампи…

Таванът се освети. Неговата белота бе достатъчна, за да залее стаята с приятно смекчена светлина.

„Внимание — каза си Антоан, който далеч не подозираше, че на тази почва той почти би могъл да се разбере с брат си, — тук вече идваме до най-съществената точка… За всички тези наивници несъвършенството на човека е само резултат от недостатъците на обществото; следователно съвършено естествено е да възлагат глупавите си надежди на революцията. Ако можеха да видят нещата такива, каквито са те в действителност, ако разберяха веднъж завинаги, че човекът е мръсно животно и че нищо не може да се направи… Всеки обществен строй е неизбежно осъден да отразява всичко онова, което е непоправимо лошо в човешката природа… Каква полза тогава да се поеме рискът на едно голямо обществено сътресение?“

— Съвременният свят се е заплел не само в материални трудности… — започна с глух глас Жак.

Появяването на Леон, който донесе подноса с кафето, го прекъсна.

— Две бучки захар ли искаш? — запита Антоан.

— Само една. Благодаря.

Последва цяла минута мълчание.

— Всичко това… Всичко това… — пошепна Антоан усмихнато. — Да ти кажа ли, драги мой, всичко това са у-то-пи-и!

Жак го измери с поглед. „Каза «драги мой» точно като тате“ — помисли си той. И почувствува как отново го обхваща гняв; не направи усилие да се овладее, защото гневът му му позволяваше да излезе от потиснатото си състояние.

— Утопии ли? — извика той. — Ти, изглежда, и не подозираш, че за хиляди сериозни умове тези „утопии“ са програма за действие, научно обмислена, строго установена, умове, които само чакат случай да я приложат!… — Той мислеше за Менестрел, за руските теоретици, за Жорес. — Може би ние двамата ще доживеем да бъдем свидетели някъде по света на неумолимото осъществяване на тези утопии и ще видим тогава как те раждат новото общество.

— Човекът ще си остане винаги човек — измърмори Антоан. — Винаги ще има силни и слаби… Само че вече няма да бъдат същите хора, това е всичко. Силните ще изградят властта си върху други институции, върху кодекс, различен от нашия. Ще създадат нова класа на силни хора, нов тип експлоататори… Такъв е неизбежният закон… А междувременно какво ще стане с всичко добро, което все пак съществува в нашата цивилизация?

— Да — отвърна Жак, сякаш говорейки на себе си, и то с такъв тъжен тон, че брат му остана поразен, — на хора като вас може да се отговори само с един голям чудесен опит… Дотогава вие винаги ще бъдете в удобно положение. Това е положението на всички онези, които се чувствуват добре наредени в днешния свят и които на всяка цена искат да го запазят такъв, какъвто е.

Антоан рязко остави чашата си на масата.

— Но аз съм напълно готов да приема един друг свят! — извика той така живо, че Жак изпита удоволствие от тона му.

„Това вече е нещо — каза си той, — щом не нагаждаш убежденията си към живота, който водиш…“

— Ти нямаш представа — продължаваше Антоан — колко независим се чувствувам, как не ме засягат никакви обществени форми! Аз едва ли мога да се нарека гражданин!… Имам си моята професия и това е единственото нещо, на което държа. Колкото до останалото, организирайте света около моя кабинет, както си искате! Ако мислите, че можете да изградите ново общество, в което да няма вече нито мизерия, нито разхищения, нито глупост, нито долни стремежи, общество без несправедливости, без корупция, без привилегии, където няма вече да бъде в сила законът на джунглата — всеобщото взаимно изяждане, — хайде, побързайте!… Аз ни най-малко не защищавам капитализма! Той съществуваше, когато се родих, аз просто го заварих. Плувам в него от тридесет години — естествено свикнал съм с него, приемам го и дори винаги го използувам, когато мога… Но съм напълно готов да се приспособя към нещо друго. Ако вие сте намерили нещо по-добро, на добър ви час!… Колкото до мен, аз настоявам само да ми се осигури възможността да върша това, за което съм годен. Ще приема всичко, което искате, освен да се откажа от моята човешка задача… Но — добави той весело — колкото и съвършен да бъде вашият нов строй, дори вие да успеете да превърнете братството във всеобщ закон, съмнявам се, че ще можете да направите същото със здравето на хората… Все ще има болни, а следователно ще има и лекари. Значи, за мен нищо няма да се промени в основните ми отношения с хората… При условие обаче — каза той, като смигна, — че в твоето социалистическо общество ти ще ми оставиш известна…

Звънецът във вестибюла силно иззвъня.

Изненадан, Антоан се ослуша, но все пак продължи:

— … известна свобода… О, да, conditio sine qua non^[1], известна професионална свобода. Имам пред вид свобода на мисълта, свобода на работата… естествено с всичките рискове и с всичките отговорности, които включва в себе си тази свобода…

Той замълча и отново се ослуша.

Чуха как Леон отваря вратата на площадката, после прозвуча женски глас.

Опрял юмрук на масата, готов веднага да стане, Антоан беше добил вече професионалния си израз.

Леон се появи на вратата.

Той няма време да произнесе нито дума, защото след него в стаята се втурна млада жена.

Жак трепна и изведнъж силно пребледня: той позна Жени дьо Фонтанен.