Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (67)

VII

Без да се уговорят, Антоан и Жак се срещнаха на площадката. Къщата спеше. Килимът на стълбището заглушаваше шума от стъпките им. Те мълчаливо слязоха един след друг; в главата им нямаше никаква мисъл, но на сърцата им беше олекнало, не можеха да се борят срещу чувството на животинско облекчение, което ги изпълваше цели.

Леон, който бе слязъл преди тях долу, бе запалил всички лампи и по свой почин бе приготвил студена вечеря в кабинета на Антоан; след това се бе оттеглил дискретно.

Малката маса, бялата покривка, двата прибора, осветени от полилея, създаваха впечатление на някакъв импровизиран празник. Двамата братя се престориха, че не го забелязват. Седнаха безмълвно на масата, засрамени от глада си, като нарочно си придаваха загрижен вид. Бялото вино беше изстудено; хлябът, студеното месо и маслото бързо намаляваха. В един миг ръцете им едновременно се протегнаха към чинията със сиренето.

— Заповядай.

— Не, първо ти.

Антоан раздели на две остатъка от швейцарското сирене и сложи половината в чинията на Жак.

— Мазно и чудесно е — прошепна той, сякаш за да се извини.

Това бяха първите думи, които си разменяха. Очите им се срещнаха.

— А сега? — запита Жак, като посочи с пръст към апартамента на г-н Тибо.

— Не — рече Антоан. — Сега ще си легнем. Няма какво да правим горе преди утре сутринта.

Когато се разделяха пред вратата на стаята му, Жак се замисли изведнъж и после пошепна полугласно:

— Видя ли, Антоан, как накрая устата се отваря, отваря…

Те мълчаливо се погледнаха. Очите и на двамата бяха пълни със сълзи.

В шест часа сутринта, обръснат и почти отпочинал, Антоан вече се качваше на втория етаж.

„Господин Шал е най-подходящ да напише адресите на траурните съобщения — мислеше си той, като се качваше по стълбите; не взе асансьора, защото искаше да се раздвижи малко. — Съобщението в кметството не може да се направи преди девет часа… Хората, на които трябва да се съобщи… За щастие няма много роднини: семейство Жанеро ще се заеме с роднините от майчина страна, а леля Казимир ще направи останалото. Трябва да се прати телеграма на братовчедите в Руан. Колкото до приятелите, ще дадем едно съобщение в утрешните вестници. Кратко писмо на отец Дюпре и едно на Жан. Даниел дьо Фонтанен е в Люневил; ще му пиша довечера. Майка му и сестра му са в Южна Франция и това опростява доста нещата… Впрочем дали Жак ще иска да присъствува на опелото?… Колкото до благотворителните заведения, Леон може да телефонира. Ще му направя списък. Аз пък ще намина в болницата… Филип… Ах, дявол да го вземе, да не забравим Френския институт!“

— Вече идваха двама господа от погребалното бюро — му каза Адриан. — Ще дойдат пак в седем часа. И после, господин Антоан — прибави тя с леко стеснение, — знаете ли, че госпожица Жизел е болна?

Отидоха заедно да почукат на вратата на Жиз.

Тя лежеше в леглото с трескави очи и зачервени страни. Не беше нищо сериозно. Телеграмата на Клотилд, пристигнала в момент, когато тя не се чувствуваше много добре, й бе нанесла първия удар; след това бързото тръгване, пътуването и особено срещата с Жак я бяха така разстроили, че сътресението, предизвикано в младежкия й организъм, се бе проявило в болезнени спазми. Когато предната вечер бе напуснала спалнята на болния, тя се чувствуваше толкова зле, че трябваше веднага да си легне. Цяла нощ бе страдала и се бе ослушвала в шумовете, отгатвайки какво става, но нямаше сили да се помръдне.

Тя отговаряше на въпросите на Антоан, но очевидно премълчаваше нещо, затова той добави:

— Теривие ще дойде тази сутрин и аз ще го пратя при тебе.

Жиз посочи с глава към стаята на г-н Тибо.

— Значи е… свършено? — рече тя плахо.

Не чувствуваше голяма скръб и не знаеше много добре какво трябва да каже.

Вместо отговор той притвори очи и изведнъж една напълно ясна мисъл мина през ума му: „Аз го довърших“.

— Междувременно да се сложат грейки и лапи — каза той, като се обърна към Адриан. Усмихна се на Жиз и излезе от стаята.

„Аз го довърших — повтори си той. За първи път можеше да погледне обективно на онова, което бе направил. — И добре постъпих — каза си той веднага. Мислеше бързо и ясно: — Нека не се лъжем. Имаше известно малодушие от моя страна, физическа нужда да се откъсна от този кошмар. Но трябваше ли да се въздържа, защото имам личен интерес? Хайде де! — Той не търсеше ни най-малко да избегне страшната отговорност. — Очевидно би било опасно да се даде право на лекарите… Сляпото следване на едно правило, колкото и да е абсурдно и безчовечно, все пак е необходимо по принцип… — Колкото повече признаваше силата и основателността на правилото, толкова повече одобряваше действието си, одобряваше умишленото нарушение, което бе извършил. — Това е въпрос на съвест и на преценка в края на краищата — продължаваше да мисли той. — Аз не обобщавам. А просто казвам: в настоящия случай аз действувах както трябва.“

Той стигна до стаята на мъртвеца. По навик отвори предпазливо вратата, сякаш да не събуди болния. И изведнъж видът на мъртвия го порази. Да свърже образа на баща си с мисълта за труп — макар че това беше ежедневие за него, — бе така ново и така смущаващо! Той стоеше на прага, задържайки дъха си. И така, това безжизнено тяло е баща му… Ръцете изпънати и пръстите спокойно сключени. Имаше нещо благородно в тази поза. И толкова спокойно! Около смъртния одър бе разчистено — всички столове бяха наредени край стените. Задрямалите калугерки, подобни на алегорични фигури, загърнати в черно, седяха от двете страни на покойника, чиято неподвижност придаваше истинска тържественост на тази обстановка. Оскар Тибо… Толкова авторитет, толкова гордост, сведени до това мълчаливо безсилие.

Антоан не смееше да направи и най-малкото движение, за да не смути това спокойствие. Отново си каза, че това бе негово дело; галейки с поглед познатото лице, на което бе дал мълчание и покой, той почти се усмихваше.

Той мислеше, че брат му още спи и се изненада, когато го видя седнал малко зад г-н Шал.

Щом зърна Антоан, г-н Шал скочи от стола си и дойде при него. Премигвайки зад измокрените от сълзи очила, той хвана Антоан за двете ръце и понеже не можеше да намери подходящи думи, за да изрази привързаността си към покойника, започна да нарежда.

— Прекрасен… прекрасен момък — въздишаше той, като подсмърчаше и сочеше с брада леглото. — Трябваше да го познава човек… — продължи той с тих глас и с такава настойчивост, като че ли някой му противоречеше. — Вярно, че оскърбяваше хората понякога… Но беше толкова справедлив! — Г-н Шал протегна ръка, сякаш се готвеше да се закълне. — Истински справедлив съдия! — заключи той, като се връщаше на мястото си.

Антоан седна.

Миризмата в стаята събуждаше спомени от разни пластове на съзнанието му. Под блудкавите изпарения на лекарствата от предната вечер, под съвсем новото благовоние на горящите свещи той усещаше познатата миризма на набития с прах син рипс — миризма на стара вълна — и лекия дъх на смола от махагона, който от петдесет години се миеше със сода каустик. Той знаеше какво свежо ухание на чисто бельо щеше да се разнесе из стаята, ако отвореше огледалната врата на гардероба, и какъв мирис на лакирано дърво, на стари вестници, примесен с лепкавия аромат на камфор, щеше да го лъхне, ако се наведеше над чекмеджетата на скрина. Познаваше също миризмата на прах на молитвения стол, чиято тапицировка бе изтъркана до основата от колената на две поколения, защото я бе вдъхвал отблизо като дете, когато това беше единственият стол, който отговаряше на ръста му.

Никакъв шум. Никакъв лъх не разлюляваше пламъка на свещите.

Подобно на всички, които влизаха в стаята, Антоан бе започнал да разглежда трупа втренчено, сякаш изумен. В уморения му мозък зачатъчни мисли започваха неволно да се оформят:

„Това, което правеше от тате същество като мен, животът, който беше в него до вчера… Какво е станал този живот? Изчезнал ли е? Съществува ли той някъде другаде? Под каква форма? — Той се сепна засрамено. — Ще започна да мисля глупости! За първи път ли гледам мъртвец?… Знам добре, че няма по-неуместна дума от небитие, защото трябва да се каже жизнена агломерация или по-скоро безкрайно възникване… Да… често съм повтарял това. А пред този труп вече не знам нищо… Идеята за небитието ми се налага, дори ми изглежда основателна… Всъщност само смъртта съществува — тя опровергава всичко, тя надминава всичко… и то по най-абсурден начин!… Не — каза си той след това, разтърсвайки рамене. — Лошо е това… Мисли, по които човек се увлича при подобни обстоятелства, когато е забил нос в самите факти… Това не трябва да се взема пред вид! Това не се брои!“

Той направи усилие да се съвземе и с рязко движение се изправи. Изведнъж някакво топло чувство, задушевно и настойчиво, го изпълни.

Антоан направи знак на брат си да го последва и излезе в коридора.

— Преди да решим каквото и да било, трябва да прочетем завещанието на тате. Ела с мене.

Влязоха заедно в кабинета на г-н Тибо. Антоан запали плафониерката, после аплиците. Кощунствена светлина заля тази стая, в която винаги гореше само лампата на работната маса под зеления абажур.

Антоан се приближи до бюрото. Връзката ключове, които измъкна от джоба си, весело звъннаха в тишината.

Жак стоеше настрана. Той забеляза, че е застанал близо до подставката на телефона, на същото място, където беше стоял предната вечер… Предната вечер? Едва ли бяха минали петнадесетина часа, откакто Жиз се бе появила в рамката на тази врата…

С враждебен поглед той оглеждаше този кабинет, така дълго считан за недостъпно светилище, където сега нищо не му пречеше да влиза. Стана му неудобно, когато видя брат си да коленичи като касоразбивач пред извадените чекмеджета. Какво го интересуваше завещанието на баща му и всички тези книжа?

Без да каже дума, той се обърна и излезе.

Върна се в стаята на мъртвеца, която го привличаше томително и където бе прекарал спокойно в някакво полусънно състояние по-голямата част от нощта. Очакваше, че хората, които ще почнат да влизат и да излизат, скоро ще го изгонят оттам, затова не искаше да загуби нито миг от възможността да остане сам с вълнуващите спомени от младите си години; защото за него нищо не въплъщаваше така трагично миналото, както тленните останки на този всевластен човек, който винаги се бе изпречвал на пътя му и който внезапно бе потънал в небитието.

Стъпвайки на пръсти, той отвори вратата на спалнята, влезе вътре и седна. Нарушената за миг тишина отново завладя стаята. Жак с удоволствие пак се отдаде на съзерцание на покойника.

Неподвижност.

Завинаги бе спрял този мозък, който денонощно в продължение на почти три четвърти век не бе спирал нито за миг да свързва мисли, представи… И сърцето бе спряло. Но спирането на мисълта се струваше много по-поразително на Жак, който толкова пъти се бе оплаквал като от някакво мъчение от непрекъснатата дейност на собствения си мозък! Дори нощем, освободен от съня, мозъкът му продължаваше да работи подобно на побеснял мотор, който се върти безспир в главата и неуморно свързва разхвърляните калейдоскопични образи; и когато в паметта случайно се запечатат някои откъси от тях, ние ги наричаме сънища. За щастие един ден това изнурително напрежение ще спре изведнъж. Един ден и той също ще се отърве от мъчението на мисълта. Най-после ще настъпи тишина, отдих сред тишината!… Припомни си онзи кей в Мюнхен, където една вечер примамливо го изкушаваше мисълта за самоубийство… Изведнъж, подобно на спомен от някаква забравена мелодия, в паметта му прозвучаха думите: „Ние ще си починем…“. Това беше краят на една руска пиеса, която бе гледал в Женева; още чуваше гласа на актрисата — славянка с детски черти, с невинни, трескави очи, — която повтаряше, клатейки главичката си: „Ние ще си починем…“. Мечтателна интонация, проточен глас като от хармоника, придружен с уморен поглед, в който имаше повече примирение, отколкото надежда: „Ти не си имал радост в живота… Но търпение, чичо Ваня, търпение… Ние ще си починем… Ние ще си починем…“.