Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (39)

IV

Еке живееше на третия етаж.

При шума на асансьора вратата на стълбището се отвори. Чакаха ги. Снажен мъж, облечен в бяла престилка, с черна брада, подчертаваща семитския му произход, стисна ръката на Антоан, който го представи на Филип.

— Исак Щудлер.

Той беше бивш студент по медицина, който се беше отказал от следването, но продължаваше да се движи в медицински среди. Към своя някогашен състудент Еке хранеше сляпа обич и животинска привързаност. Уведомен по телефона за внезапното връщане на приятеля си в Париж, той беше изоставил всичко, за да дойде веднага да бди до леглото на детето.

Апартаментът, в който всички врати бяха отворени и който изглеждаше точно така, както го бяха оставили през пролетта, представляваше зловеща гледка; по липса на завеси бяха спуснали щорите и бяха запалили лампите навсякъде; под ярката светлина на плафониерките, поставени във всички стаи, покритите с бели чаршафи купчини столове приличаха на детски ковчези. В салона, където Щудлер беше оставил двамата лекари, докато отиде да повика Еке, подът беше осеян с най-различни предмети, очевидно извадени от разтворения, полуизпразнен пътнически куфар.

Вратата се отвори стремително и една млада жена, разсъблечена, с разтревожено лице и разпусната руса коса, се спусна към тях толкова бързо, доколкото й позволяваше натежалата й походка. С една ръка тя придържаше корема си, а с другата загръщаше пеньоара си. Дишаше задъхано и това й пречеше да говори; устните й трепереха. Тя се беше насочила право към Филип и го гледаше с големите си насълзени очи с няма молба, тъй сърцераздирателна, че той не помисли да я поздрави, а просто машинално протегна ръце към нея, сякаш да я задържи и да я успокои.

В този момент през вратата на вестибюла се втурна Еке.

— Никол! — Гласът му трепереше от гняв. Побледнял, със сгърчено лице, без да обръща внимание на Филип, той се спусна към младата жена, грабна я и я вдигна на ръце със сила, каквато човек не би очаквал от него. Тя се отпусна без съпротива и се разхълца.

— Отворете ми вратата — прошепна той на Антоан, който изтича да му помогне.

Антоан ги последва. Никол, чиято отпусната глава той придържаше, шепнеше жално. Той различи откъслечни думи:

— Ти никога няма да ми простиш… Аз съм виновна за всичко… Тя се роди недъгава по моя вина… Ти толкова дълго ми се сърди… И сега пак по моя вина. Ако бях разбрала, ако бях се погрижила веднага…

Те влязоха в една спалня, където Антоан видя голямо разхвърляно легло. Младата жена явно бе чакала да дойдат лекарите и бе скочила от леглото въпреки всички забрани.

Тя хвана ръката на Антоан и отчаяно се вкопчи в нея:

— Моля ви се, господине… Феликс вече няма да ми прости… Той не би ми простил, ако… Опитайте всичко! Спасете я, умолявам ви, господине!…

Мъжът й я бе сложил внимателно в леглото и я завиваше. Тя пусна ръката на Антоан и замълча.

Еке се наведе над нея. Антоан видя погледите, които двамата си размениха: погледът на жената — блуждаещ, обезумял; погледът на мъжа — суров.

— Забранявам ти да ставаш, чуваш ли?

Тя затвори очи. Тогава той се наведе още повече, докосна с устни косите й и я целуна по затворените клепачи, сякаш за да запечата помирението им, сякаш предварително й прощаваше. След това дръпна Антоан и излезе от стаята.

Когато се върнаха, Щудлер беше завел шефа при малката. Филип беше свалил сакото си и бе облякъл бяла престилка. Спокоен, с непроницаемо лице, сякаш беше сам с детето, той го преглеждаше методично и щателно, макар че още от самото начало си бе дал сметка, че нищо не може да го спаси.

Еке мълчаливо следеше лицето на лекаря; ръцете му трепереха.

Прегледът трая десет минути.

Когато свърши, Филип вдигна глава и потърси Еке с очи. Бащата беше неузнаваем: мрачно лице, поглед, застинал между зачервените и сбръчкани клепачи, сякаш изсушени от вятър и пясък. Неговата безчувственост трогна лекарите. От бързия му поглед Филип разбра, че е напълно излишно да се преструва и веднага се отказа от намерението си да предпише нещо само от състрадание към родителите. Той развърза престилката си, изми бързо ръце, облече сакото, което болногледачката му държеше, и излезе от стаята, без да хвърли поглед към малкото легло. Еке, последван от Антоан, тръгна след него.

Във вестибюла тримата мъже, прави, се спогледаха.

— Все пак благодаря ви, че дойдохте — изрече с усилие Еке.

Филип разтърси рамене уклончиво и млясна с устни. Еке го наблюдаваше през пенснето си. Постепенно изразът на очите му стана строг, презрителен, почти изпълнен с омраза. После злото пламъче изгасна. Той измърмори с тон на извинение:

— „Човек се надява и когато няма никаква надежда.“

Филип понечи да направи някакво движение, но се отказа и без да бърза, откачи шапката си. После, вместо да излезе, той се върна към Еке, поколеба се и несръчно го хвана под ръка. Отново настъпи мълчание. След това Филип сякаш се овладя, отстъпи крачка назад, окашля се леко и най-после се реши да си тръгне.

Антоан се приближи до Еке:

— Днес имам визити. Ще се върна довечера към девет часа.

Застанал неподвижно, Еке гледаше безсмислено отворената врата, откъдето заедно с Филип бе изчезнала и последната му надежда; той поклати глава, за да покаже, че е чул.

Последван от Антоан, Филип бързо слезе до първия етаж, без дума да промълви. Той се спря полуобърнат, преглътна шумно слюнката си — сякаш извор заклокочи — и каза с още по-носов глас от обикновено:

— Все пак трябваше да предпиша нещо, а? Ut aliqu’d fieri videatur…^[1] Наистина не посмях. — Той замълча, слезе няколко стъпала и без да се обърне, измърмори: — Аз пък не съм толкова оптимист като вас… Може да се проточи още ден-два.

Когато стигнаха до последните стъпала, където беше доста тъмно, те се разминаха с две дами, които тъкмо влизаха в къщата.

— А, господин Тибо!

Антоан позна г-жа дьо Фонтанен.

— Е? — запита тя с приветлив глас, като се стараеше да не прояви безпокойството си. — Тъкмо идвахме за новини.

Антоан отговори само с бавно поклащане на глава.

— Не, не! Как може да знае човек! — извика г-жа дьо Фонтанен с отсянка на укор, сякаш отношението на Антоан я задължаваше веднага да направи заклинание срещу някаква зла магия. — Имайте вяра, докторе! Това е невъзможно, това би било ужасно! Нали, Жени?

Едва тогава Антоан забеляза момичето, което стоеше настрана. Той побърза да се извини. Жени изглеждаше стеснена, нерешителна; най-после му протегна ръка. Антоан забеляза развълнувания израз на лицето й и нервното мигане на клепачите й, но не се учуди, защото знаеше колко много тя обича братовчедка си.

„Каква странна промяна има у нея?“ — запита се той, докато настигаше шефа. В спомените му изплува далечният силует на момиче в светла рокля през една лятна вечер в цъфнала градина. Тази среща събуди мъчително чувство в него. — „Горкият Жак! Сигурно не би я познал“ — помисли си той.

Филип, мрачен, се беше свил в ъгъла на колата си.

— Отивам във факултета — каза той — и пътем ще ви оставя у вас.

През целия път той не каза нито дума. Но когато Антоан се сбогуваше с него на ъгъла на улица дьо л’Юниверсите, Филип сякаш се отърси от вцепенението.

— Впрочем, Тибо… понеже малко сте се специализирали в тази област — бавно проговарящи деца… тези дни ви изпратих госпожа Ернст…

— Тя ще дойде днес при мен.

— Ще ви доведе момченцето си, пет-шестгодишно дете, което говори като бебе с едносрични думи. Дори има известни звукове, които изглежда, че съвсем не може да произнесе. Но щом му кажат да си прочете молитвата, то застава на колене и ви изкарва „Отче наш“ от край до край, като изрича всички думи почти правилно! Впрочем то изглежда много умно дете. Много интересен случай за вас, мисля…