Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Les Thibault, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
ckitnik (2010 г.)
Начална корекция
Еми (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013 г.)

Издание:

Роже Мартен дю Гар.

Семейство Тибо. Том I

 

Френска. Второ издание

ИК „Народна култура“, София, 1980

Редактор: Пенка Пройкова

Коректор: Грета Петрова, Радослава Маринович

 

 

Издание:

Роже Мартен дю Гар.

Семейство Тибо. Том II

 

Редактор: Пенка Пройкова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Стоян Панчев

Коректори: Евгения Кръстанова, Людмила Стефанова

 

Издателство „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДПК Димитър Благоев, София, ул. „Ракитин“ 2

 

Дадена за набор: ноември 1979 г.

Подписана за печат: май 1980 г.

Излязла от печат: юли 1980 г.

Формат 84×108/32.

Печатни коли 64.

Изд.коли 53,76.

Усл.изд.коли 61,67

История

  1. — Добавяне

XII

Вечерите във вилата бяха доста оживени благодарение на приказките на Жиз и Никол. Доволни, че са приключили дневната си работа, а може би защото се чувствуваха извън майчинския, но зорък контрол на госпожа дьо Фонтанен, по време на вечерята те свободно коментираха случилото се през деня, разменяха впечатления за новодошлите в болницата, разправяха си оживено като млади пансионерки и най-незначителните случки в отделенията им.

Въпреки че беше доста уморен тази вечер, Антоан се забавляваше от сериозния вид, с който те обсъждаха с всички медицински термини различните лечения и преценяваха способностите на отделните лекари. На няколко пъти се обръщаха към него като към авторитет и той, засмян, им даваше мнението си.

Жени, която хранеше сина си, слушаше разговора съвсем разсеяно. Колкото до Даниел, макар че седеше мълчалив както винаги — особено когато сестра му и Никол бяха там, — все пак на няколко пъти той се обърна към Антоан.

Никол беше донесла един вечерен вестник. Стана дума за непрестанната артилерийска бомбардировка на Париж. Отделни здания от шести и седми район бяха ударени наскоро. Имало пет убити, от които три жени и едно кърмаче. Смъртта на бебето бе предизвикала изблик на възмущение в съюзническия печат против тевтонската варварщина.

Никол беше възмутена, че такива жестокости въобще са възможни.

— Тези шваби! — обади се тя. — Воюват като зверове! Не им стигат огнехвъргачките, задушливите газове и подводниците! Но да избиват невинното цивилно население, това вече е нечувано, чудовищно! Трябва да са изгубили всякакво нравствено чувство, всякаква човещина!

— Изтребването на невинното гражданско население наистина ли ви се струва много по-безчовечно, много по-безнравствено, много по-чудовищно, отколкото избиването на младите войници, които изпращат на предните линии? — коварно попита Антоан.

Никол и Жиз го погледнаха смаяни. Даниел остави вилицата си. Беше навел очи и мълчеше.

— Слушайте — подхвана Антоан. — Да регламентираме войната, да искаме да я ограничим, да я организираме, да я хуманизираме, както се казва, да постановим: „Това е варварско, безнравствено!“ — предполага, че има и друг начин да се воюва, напълно цивилизован начин… напълно морален начин…

Той спря за миг и потърси погледа на Жени. Но тя се беше навела към сина си и му даваше да пие.

— Това ли е най-чудовищното: дали един или друг начин на изтребване е повече или по-малко жесток? Дали смъртта сполита тези или онези?…

Жени го прекъсна рязко и толкова бързо остави канчето на масата, че за малко не го обърна.

— Най-чудовищното — процеди тя през зъби — е пасивността на народите! Те са огромното мнозинство, те са силата! Всяка война зависи от това дали народите ще приемат, или ще откажат! Какво чакат? Достатъчно е да кажат: „Не!“ И желаният от всички мир тозчас ще се осъществи!

Даниел вдигна очи и отправи към сестра си кротък, загадъчен поглед.

Настъпи мълчание.

Антоан каза спокойно и уверено:

— Най-чудовищното не е нито едното, нито другото, а самата война!

Няколко минути минаха, без никой да посмее да вземе думата.

„Всички искат мир — каза си Антоан, мислейки върху изказването на Жени. — Вярно ли е това?… Искат го, когато го загубят… Но взаимната им нетолерантност, техният инстинкт за борба правят мира несигурен, когато го имат… Право е да се държат отговорни за воините правителствата и политиката. Но не бива да се забравя каква роля играе в тази отговорност човешката природа… В основата на всеки пацифизъм лежи следният постулат: вярата в моралния възход на човека. У мене има такава вяра; по-точно казано, тя ми е необходима по сантиментални причини. Не искам да отхвърля мисълта, че човешкото съзнание може безкрайно да се усъвършенствува. Имам нужда да вярвам, че един ден човечеството ще успее да установи някакъв ред, да установи братство върху цялата планета… Но за осъществяването на тази революция трябва нещо повече от волята и мъченичеството на няколко мъдреци, а именно вековна еволюция, хилядолетия може би… Наистина какво величие може да се очаква от един човек на XX век?… И тогава, колкото и да се напрягам, не мога да открия в една толкова далечна перспектива някаква утеха за това, че съм принуден да живея сред кръвожадната фауна на днешния свят.“

Той забеляза, че всички около него продължаваха да мълчат. Атмосферата беше тежка, наелектризирана. Съжаляваше вече, че стана причина за тази кратка буря и искаше да се опита отново да съживи разговора.

Той се обърна към Даниел:

— Ами вашият приятел, онзи странен тип… пасторът, нали се сещате… Какво стана с него?

— Пастор Грегори ли?

Това име беше достатъчно, за да светнат лукави светлинки в очите на всички.

Никол започна с привидно тъжен глас, който не съответствуваше на развеселеното й лице:

— Леля Терез доста се безпокои за него. От Великден насам е в един санаториум в Аркашон…

— Според последните известия той бил постоянно на легло — добави Даниел.

Жени забеляза, че пасторът бил на фронта от началото на войната. След това разговорът отново секна. Антоан, колкото да каже нещо, попита:

— Доброволец ли се записал?

— По-точно казано — поясни Даниел, — какво ли не направи, за да го вземат. Но не успя заради възрастта и здравето си. Тогава нагласи да го приемат в една американска санитарна група. Прекара цялата ужасна зима през 1917 година на английския сектор на фронта. Пренасял ранени… бронхит след бронхит изкарвал, кръвоизливи имал… Просто насила го евакуирали, но било късно.

— За последен път го видяхме през 1917 година. Беше в отпуска. Идва тук — каза Жени.

Никол допълни:

— Вече беше неузнаваем. Заприличал на призрак… С дълга брада като на Толстой… Същински магьосник от приказките!

— И все така ли отказва да използува лекарства и настоява да лекува болните само със заклинания? — подхвърли шеговито Антоан.

Никол се разсмя.

— Да, да… На тази тема той ни държа налудничави речи. Когато пристигна тук, цели две години беше тътрил умиращи в камионетката си, но въпреки това все кротко си повтаряше: „Няма смърт!“

— Никол! — обади се Жиз. Болеше я, като виждаше, че другите си правят шега с пастора пред Антоан.

— Освен това той никога не произнасяше думата смърт — продължи Никол. — Той казваше „смъртната илюзия“…

— А в последното си писмо до мама — добави усмихнато Даниел — беше написал следната странна фраза: „Животът ми скоро ще се оттегли в полето на невидимостта…“

Жиз погледна Антоан укоризнено.

— Не се смей, Антоан… Той е свят човек въпреки чудатостите си…

— Какво да правя?… Може и да е светец — съгласи се Антоан. — Но все пак не мога да не помисля за всички нещастни ранени томита, които са имали лошия късмет да попаднат между неговите свети лапи, и съм сигурен, че той трябва да е бил твърде опасен болногледач.

Бяха свършили десерта.

Жени свали Жан-Пол от стола и стана. Всички тръгнаха след нея към салона. Тя само прекоси стаята: беше по-късно, отколкото друга вечер, затова бързаше да сложи детето да спи.

Докато Жиз се настаняваше далеч от светлината на един нисък стол, за да плете чорапи — раздаваше ги на оздравелите фронтоваци, които се връщаха на фронта, Даниел взе една годишнина на „Около света“ от пианото и седна на канапето в дъното зад кръглата маса, върху която гореше единствената газена лампа в стаята.

„Превзема ли се той — питаше се Антоан, като гледаше младия човек, който, наведен над абажура, обръщаше страниците с прилежанието на послушно дете, — или наистина се интересува от тези стари гравюри?“

Той се приближи до камината, където Никол, коленичила, разпалваше огъня.

— Колко отдавна не съм виждал огън от дърва!

— Вечерите са още прохладни — каза тя — и освен това толкова е весело! — После, като се поизправи, добави: — Точно тук в Мезон се срещнахме за първи път. Съвсем ясно си спомням… А вие?

— И аз също.

Той действително си спомняше тази далечна лятна вечер, когато, отстъпвайки на настояването на Жак и без знанието на господин Тибо, се бе съгласил да придружи брат си у „хугенотите“. Спомни си колко се изненада да срещне там хирурга Феликс Еке, по-голям от него с няколко години; видя Жени и Никол в алеята с розите; Жак, наскоро приет в Екол нормал; самия себе си млад лекар, когото само госпожа дьо Фонтанен наричаше тържествено „доктор“… Всички бяха млади! Всички вярваха в живота, без да знаят какво крие бъдещето, без ни най-малко да подозират катастрофата, която европейските държавници им готвеха, която щеше с един замах да помете дребните им лични планове — да вземе живота на едни, да преобрази живота на други; катастрофа, която успя да натрупа във всяка отделна съдба развалини, скърби по загубени близки и която кой знае още колко години щеше да разтърсва света.

— Тогава тъкмо се бях сгодила — продължи Никол замислено. Този спомен бе наситен с печал. — Феликс ме беше довел с колата си… На връщане посред нощ моторът се развали… Край Сартрувил…

Даниел вдигна очи и без да помръдне глава, скришом им хвърли един бърз поглед, който Антоан забеляза. Слушаше ли той? Дали тези спомени от миналото събуждаха у него чувства, съжаления? Или приказките им просто го дразнеха? Той продължи да прелиства страниците. Но след малко прикри една прозявка, затвори книгата, стана и без да бърза, каза лека нощ. Жиз остави плетивото си.

— Качвате ли се вече, Даниел?

В полусянката косите й изглеждаха по-бухнали, тенът й по-тъмен, бялото на очите по-лъскаво.

Така осветен от пламъците на огъня, нейният прегърбен върху ниския стол силует напомняше Африка на нейните деди: туземка, приклекнала пред огън в джунглите. Тя се изправи и каза:

— Лампата ви, мисля, остана в килера. Елате да ви я запаля.

Те излязоха от салона заедно. Антоан машинално ги проследи с очи, след това погледът му се върна на Никол, която изправена го наблюдаваше. Бяха сами. Тя се усмихна странно.

— Даниел би трябвало да се ожени за нея — каза тя полугласно.

— Какво?

— Ами разбира се. Би било чудесно, не намирате ли?

Тази мисъл беше така неочаквана, че Антоан застина на мястото си с вдигнати вежди и втренчен поглед. Никол прихна от смях — гърлен, звучен, гугукащ смях.

— Не смятах, че чак толкова ще се изненадате!

Тя беше доближила един фотьойл до огъня. Кръстосала крака в отпусната, малко предизвикателна поза, тя мълчаливо го разглеждаше.

Антоан седна до нея.

— Мислите ли, че има нещо между тях?

— Не съм казала такова нещо — каза тя разгорещено. — Във всеки случай на Даниел положително не му е минавало наум…

— Нито пък на Жиз — отвърна той отривисто.

— Нито пък на Жиз без съмнение. Но съвсем ясно личи, че тя проявява интерес към него. Винаги изпълнява поръчките му в града. Тя му купува вестниците, пакетчетата дъвка… Обсипва го с внимание и се чуди как да му угоди, което той впрочем приема с видимо удоволствие… Може би вече сте забелязали, че тя е единствената, на която Даниел не натрапва лошото си настроение?

Антоан мълчеше. На пръв поглед мисълта за евентуалната женитба на Жиз му беше неприятна. Не беше напълно забравил миналото, мястото, което за кратко време Жиз беше заемала в живота му. Но като размисли, не намери нито едно сериозно възражение.

Никол продължаваше да се усмихва, при което две трапчинки се издълбаваха в ъглите на устата й. Тази веселост беше някак прекалена, неестествена.

„Да не би случайно тя да е влюбена в братовчед си?“ — запита се той.

— Хайде, докторе, съгласете се, че идеята ми не е чак толкова нелепа — настояваше Никол. — Жиз ще се посвети изцяло на него и именно чрез такава преданост едно момиче като нея има най-голяма възможност да си създаде горе-долу добър живот… Колкото за Даниел… — Тя бавно отметна глава назад, докато русите й коси се опряха на гърба на стола. Влажните й устни се разделиха и за миг Антоан видя как зъбите й блеснаха. След това тя притвори очи и един преднамерено лукав поглед се плъзна през клепките й: — Знаете ли, Даниел е от онзи тип мъже, които с удоволствие се оставят да ги обичат…

Тя неволно направи едва забележим жест на досада; зад стената се чу скърцането на стъпалата на старата стълба.

— Както и този болен от паратиф, над когото бдях миналата нощ — извика тя, променяйки бързо темата с доста обезпокоителна хитрина. — Савоец… от старите, от деветдесет и втори набор… — Влизането на Жени, следвана от Жиз, я накара още повече да ускори потока от думи: — Той бълнуваше на някакъв неразбираем диалект и постоянно викаше: „Мамо“… С детски глас. Покъртително беше.

— А-а! — каза Антоан, подемайки играта с находчивост, с която по най-глупашки начин доста се гордееше. — И аз доста често съм ги чувал да викат така. Но не се заблуждавайте: това за щастие е само инстинктивна жалба, навик, който идва несъзнателно от миналото… От всички умиращи, които съм чувал да викат „мамо“, смятам, че твърде малко са онези, които съвсем ясно мислят за майките си.

Жени държеше в ръцете си чиле кафява вълна, която искаше да навие на кълбо.

— Кой ще ми помогне тази вечер?

— Много ми се спи — призна Никол с ленива усмивка. Тя погледна към стенния часовник. — Вече е десет без двадесет…

— Аз — предложи Жиз.

Жени отказа, като кимна с глава.

— Не, мила, ти също си уморена. Качи се да си починеш.

След като целуна Жени, Никол се приближи до Антоан:

— Извинете ме. Ние излизаме утре заран в седем часа, а миналата нощ не съм мигнала.

Жиз на свой ред дойде до него. Сърцето й се свиваше при мисълта, че Антоан заминава на другия ден и че неговият престой свършва, без двамата да са имали възможност да се видят насаме, без да почувствуват отново топлотата на срещата си в Париж. Боеше се да не се разплаче, ако се опита да изрази съжалението си, затова му подаде челото си, без да каже нищо.

— Сбогом, малко негърче — каза той полугласно с голяма нежност.

Тя веднага разбра, че Антоан е отгатнал мислите й, че и той като нея изпитва мъката по раздялата; и тази увереност направи раздялата й по-малко жестока.

Тя отбягна погледа му и излезе с Никол.

„Я виж, тя не каза лека нощ на Жени“ — помисли си Антоан.

Той няма време да се запита дали двете са се спречкали за нещо: Жени премина салона бързо, настигна Жиз на вратата и сложи ръка на рамото й:

— Страх ме е, че не завих детето достатъчно. Метни му нещо на краката, ако обичаш.

— Розовото одеялце ли?

— Бялото е по-топло.

Те отново се разделиха, без да са си казали лека нощ.

Антоан беше станал прав.

— А вие, Жени, няма ли да се качвате? Не бива да оставате само заради мен.

— Никак не ми се спи — каза тя, като се настани във фотьойла, от който Никол току-що бе станала.

— Хайде тогава да работим. Аз ще заместя Жиз. Подайте ми преждата.

— В никакъв случай!

— Защо? Да не е трудно?

Той взе преждата и седна върху ниския стол. Жени отстъпи засмяна.

— Вижте — каза той след няколко непохватни движения, — ето че се оправи!

Тя беше изненадана и очарована, като откри, че той е така естествен и мил. Срамуваше се, че толкова дълго не го беше разбрала. Не беше ли той сега нейната най-здрава опора! Антоан се закашля и беше принуден да спре за малко.

„Дано само да оздравее! — помисли си Жени. — Дано да възстанови здравето си както преди!“

Тя се нуждаеше от здравето на Антоан заради сина си.

Когато кашлицата намаля, Антоан каза без заобикалки, като започна отново да й помага.

— Знаете ли, Жени, какво облекчение е за мен да ви видя така… искам да кажа толкова добре… толкова спокойна…

Като гледаше кълбото прежда, тя повтори замислено.

— Спокойна…

Въпреки всичко това беше вярно. Самата тя понякога се учудваше на покоя, който бе проникнал в нейната скръб. Мислейки върху забележката на Антоан, тя сравняваше своето сегашно състояние с периода на обърканост, на ужасна пустота, който беше преживяла преди три години и половина. Тя отново се видя такава, каквато беше в началото на войната, когато нямаше новини от Жак и предчувствуваше най-лошото: обхваната от противоречиви изблици на отпадналост и раздразнителност, съкрушена от самотата си, когато не можеше да търпи присъствието на никого и странеше от майка си, от дома си, сякаш търсеше нещо крайно необходимо, което постоянно й убягваше, а все й се струваше, че още малко и ще го достигне.

Понякога с часове се разхождаше следобед из променения от мобилизацията Париж, неуморно обхождаше като на поклонение всички места, където Жак я беше водил — Източната гара, градинката пред черквата „Сен-Венсан дьо Пол“, улица Кроасан, кръчмите около Борсата, където толкова пъти го беше чакала, уличките на Монруж и малкия салон, в който Жак беше разбунтувал срещу войната настръхналата тълпа…

Накрая идваше изтощението, идваше нощта и тя се прибираше в къщи съсипана. Хвърляше се върху леглото, където бе лежала в обятията на Жак, пъшкаше, заспиваше за няколко часа само за да се намери пред прага на един нов ден, изпълнен с отчаяние…

Да, несъмнено, сравнен с онези седмици, сегашният и живот беше чудно „спокоен“! В продължение на три години всичко се беше променило край нея, в нея. Всичко, дори образът, който беше запазила за Жак… Колко странно е, че и най-пламенната любов не може да устои на разрушителното въздействие на времето! Когато мислеше за Жак, тя никога не си го представяше такъв, какъвто щеше да бъде той сега; нито дори какъвто беше през юли 1914 година. Не. Тя виждаше не пламенния, променчив младеж, когото познаваше от преди, а един друг Жак, неподвижен и скован, седнал с полуобърнато лице, с една ръка на хълбока, с чело, силно осветено от стъклата на някое ателие — Жак от портрета, който нощем и денем стоеше пред очите й.

Изведнъж страшна мисъл мина през главата й. Представи си, че Жак внезапно се е върнал, и онова, което почувствува, бе колкото радост, толкова и смущение. Излишно бе да се самоизмамва: ако Жак от 1914 година се върнеше ненадейно, ако той се изправеше по чудо пред днешната Жени, тя не би могла да му върне непокътнато мястото, което дотогава вярваше, че тъй благоговейно му бе пазила…

Тя погледна Антоан с тревожен поглед, който той не забеляза. Като внимаваше да държи преждата добре опъната между ръцете си и да следи развиването, като се навежда равномерно надясно и наляво, той не смееше да изпусне от очи магическия конец. Чувствуваше се малко смешен. Почнаха да му се схващат раменете. Недоволен, той се упрекваше, дето е предложил помощта си. Това повдигане на ръката увеличаваше с всяка измината минута задуха му. Както седеше прекалено близо до огъня на ниското столче, имаше опасност да се простуди, когато се съблича горе…

Жени би желала да му поговори за себе си, за Жак, за детето, както тази сутрин в стаята си. През целия ден й беше леко от тази необикновена за нея изповед. Но тази вечер отново се чувствуваше вързана… Тя не умееше да общува с хората и бе осъдена да таи в себе си, без да може да ги изкаже, мислите и чувствата си и това беше трагедията на личния й живот. Дори пред Жак не бе успяла да се отпусне напълно. Колко пъти я бе упреквал той, че е „неразгадаема“. Тези спомени си оставаха парливи и още я потискаха. Как ще се държи тя по-сетне със сина си? Нямаше ли да го отблъсква, без да иска, със своята сдържаност, със своята привидна студенина?

Звънът на стенния часовник ги накара да вдигнат едновременно глава и да осъзнаят дългото си мълчание.

Жени се усмихна:

— Толкова по-зле за останалата прежда. Да свършим само тази. Ще трябва да се качвам горе. — И като започна по-бързо да навива кълбото, обясни: — Иначе има опасност да заваря Жиз заспала и да я разбудя в първия й сън, а тя толкова се нуждае от почивка.

Сега той си спомни двете еднакви легла и разбра защо Жиз не беше пожелала лека нощ на Жени: те живееха в една стая. Спяха двете заедно горе, под портрета на Жак, от двете страни на малкото детско креватче. Мислейки за тъжното детство на Жиз в дома на господин Тибо, той почувствува внезапна радост. „Горкичката, намерила си е най-после семейство!“ Думите на Никол Еке му дойдоха отново наум. „Ще се омъжи ли тя за Даниел?“ Без да знае защо, не му се вярваше. Всъщност тя можеше да бъде щастлива и без да се омъжи. Можеше да намери смисъла на живота и радостта си, живеейки заедно с Жени и Жан-Пол. На тези две същества, в които Жак още живееше за нея, тя щеше да посвети всичката си неотдадена нежност, своята привързаност на вярно куче. Тя ще стане още по-тъмнокожа, с бели коси — старата, блага „леля Жи“…

След като нави кълбото, Жени стана, подреди чилетата и кълбата, посипа главните с пепел и взе голямата лампа от масата.

— Оставете аз да я нося — предложи Антоан с не особено уверен тон. Дишането му беше тъй хрипливо, тъй бързо, че тя поиска да му спести всякакво усилие.

— Благодаря, но аз съм свикнала да я нося: винаги последна се качвам горе.

Като стигнаха до вратата, тя се обърна и подигна лампата, за да се увери, че всичко е в ред. Очите й огледаха старинната гостна и след това се спряха върху Антоан.

— Трябва да отгледам малкия далеч оттук — продума тя решително. — Щом свърши войната, ще почна нов живот. Ще се устроя другаде.

— Другаде ли?

— Искам да избягам от всичко това — поде тя със същия твърд и замислен тон. — Искам да замина.

— Закъде? — Изведнъж му хрумна една мисъл. — За Швейцария ли?

Жени го загледа за миг, преди да отговори.

— Не! — каза тя най-после. — Мислех да отида там естествено, но след Октомврийската революция всички истински приятели на Жак заминаха за Русия… Мислех и за Русия по едно време… Но мисля, че по-добре е Жан-Пол да получи френско възпитание. Ще остана във Франция. Но ще отида далеч от мама и от Даниел. Ще си създам мой собствен живот. Може би в провинцията. Ще се настаня някъде с Жиз. Ще работим и ще възпитаме малкия както трябва, както Жак би искал.

— Жени — каза Антоан живо, — надявам се, че тогава вече аз ще съм поел работата си като лекар и ще мога да издържам…

Тя го прекъсна като поклати глава.

— Благодаря. От вас не бих се поколебала да приема помощ, ако потрябва. Но аз държа преди всичко да бъда жена, която сама си печели хляба. Искам майката на Жан-Пол да бъде независима жена. Жена, която си е осигурила чрез труд правото да мисли каквото си ще и да действува, както смята за най-добре… Осъждате ли ме за това?

— Не!

Тя му благодари с приятелски поглед и сякаш беше изказала вече всичко онова, което желаеше той да знае, отвори вратата и тръгна пред него по стълбите.

Заведе го до неговата стая, остави му лампата от салона, огледа се, за да се увери, че нищо не му липсва, и му подаде ръка:

— Искам да ви призная нещо, Антоан.

— Кажете — отвърна той, за да я насърчи.

— Знаете ли какво… по-рано… по-рано не изпитвах към вас чувствата… които изпитвам днес.

— И аз също — призна той усмихнат.

Тази усмивка я накара да се поколебае дали да продължи. Държеше още ръката на Антоан и го гледаше сериозно. Накрая реши:

— Но сега, като мисля за бъдещето на малкия, аз… Нали разбирате, придобивам повече смелост само като мисля, че мога да разчитам на вас и че детето на Жак няма да ви бъде чуждо… Ще трябва да ме съветвате, Антоан… Жан-Пол трябва да има всичките качества на баща си, без да… — Тя не посмя да довърши изречението си. Но веднага гордо се изправи (той усети как малката й ръка трепна в неговата) и подобно на конник, който връща пред препятствието упорит кон, преглътна слюнката си и продължи: — И аз сама виждах недостатъците на Жак, нали разбирате… — Тя отново млъкна. После, някак неловко отклонявайки се, прибави със замислен поглед: — Но ги забравях, когато той беше край мен…

Клепачите и затрепкаха. Тя напразно се мъчеше да събере мислите си после попита:

— Вие тръгвате едва следобед, нали?… Значи… — Тя направи усилие да се усмихне. — Значи, ще се видим пак малко сутринта… — После отдръпна ръката си и пошепна: — Починете си добре — и си тръгна, без да се обърне.