Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (43)

VIII

Изпращайки момченцето, Антоан много се учуди, като завари мис Мери, англичанката с цветущия тен, седнала на канапето във вестибюла.

Той се приближи до нея. Тя стана и го посрещна с дълга, мълчалива, прелестна усмивка; след това с решителен вид му подаде един синкав плик.

Нейното държане, тъй различно от въздържаността, която бе показала преди два часа, загадъчният й, решителен поглед предизвикаха у Антоан, без сам да знае защо, мисълта, че става нещо необикновено.

Заинтересуван, той разкъса украсения с герб плик. Стоеше още във вестибюла, когато видя, че англичанката, без някой да я покани, се отправя към кабинета, чиято врата бе отворена.

Той я последва, като разгъваше писмото.

„Драги господин докторе,

Имам да ви отправя две молби и за да не бъдат те зле приети, поверявам ги на най-малко отблъскващия приносител, който можах да намеря.

Примо: моята завеяна Мери чака като глупачка да излезе от вашия дом, за да ми признае, че от няколко дни се чувствувала отпаднала и напоследък не можела да спи нощем от кашлица. Ще бъдете ли така любезен да я преслушате внимателно и да й препоръчате нещо?

Секундо: на село имаме един стар горски пазач, който страда ужасно от деформиращ ревматизъм. По това време на годината болестта му става истинско мъчение. На Симон му е много жал за горкия старец и все му прави успокоителни инжекции. В нашата аптека винаги имаме морфин, но последните кризи напълно изчерпаха запасите ни и затова Симон нарочно ми заръча да му донеса известно количество. Но това е невъзможно без рецепта. Съвсем забравих да ви говоря за това днес следобед. Ще бъдете ли така любезен да предадете на моята очарователна пратеница рецепта, която, ако е възможно, да използувам няколко пъти, за да си доставя веднага пет-шест дузини ампули от по един кубически сантиметър.

Благодаря ви предварително за втората молба. Колкото до първата, драги господин докторе, не знам кой от двама ни трябва да благодари на другия. Сигурно не ви липсват по-малко привлекателни пациентки…

С най-добри спомени за вас: Ана-Мари С. дьо Батенкур.

П. П. Сигурно ще се запитате защо Симон не се обърне към тамошния лекар. Той е един ограничен индивид, сектант, който гласува винаги срещу нас и не ни прощава, загдето не го викаме в замъка. Иначе не бих ви създала този труд.

А.“

Антоан бе прочел писмото, но още не вдигаше глава. Най-напред той се ядоса — за какъв го вземат? След това реши, че историята е пикантна и това го развесели.

Той знаеше как може да използва двете поставена под ъгъл огледала в кабинета си, тъй като му се бе случвало вече сам да види двойно отразения си образ в тях. Както бе застанал, облегнат на камината, можеше, без да мръдне, да наблюдава англичанката само като извие очи под наведените си клепки. Той постъпи точно така. Мис Мери беше седнала малко зад него и си сваляше ръкавиците; тя беше разкопчала и разтворила мантото си, за да открие бюста си и с престорена разсеяност гладеше ресните на килима с върха на обувката си. Изглеждаше едновременно и изплашена, и дръзка. Убедена, че той не може да я види, без да промени мястото си, тя изведнъж повдигна дългите си клепки и му хвърли бегъл поглед, кратък и син като искра.

Нейното неблагоразумие разпръсна и последните съмнения на Антоан. Той се обърна и започна да се усмихва. Все така навел глава, препрочете още веднъж изкусителното писмо и после бавно го сгъна. След това, без да престава да се усмихва, вдигна глава и погледна Мери в очите. Погледите им се срещнаха и сякаш ток премина и през двамата. Англичанката се поколеба за миг. Той не произнесе нито дума: само с полунаведени клепачи направи бавно отрицателен знак с глава. И продължи да се усмихва. Лицето му бе така изразително, че Мери не изтълкува погрешно отговора му. Човек не би могъл да каже по-безочливо: „Не, госпожице, дума да не става, на мене такива не ми минават… Не мислете, че съм възмутен; много съм ги виждал такива, затова само ме е смях… Много съжалявам, но трябва да ви кажа, че дори на тази цена няма да получите нищо от мене…“

А мис Мери беше станала от стола с пламнало лице, занемяла. Препъвайки се в килима, тя отстъпваше към вестибюла. Той вървеше след нея, като че ли това паническо бягство беше съвършено естествено нещо. Цялата история много го забавляваше. Мис Мери бягаше, забила поглед в пода, без да промълви нито дума, като се мъчеше да загърне яката си с голата си разтреперана ръка, която изглеждаше безкръвна до зачервените й бузи.

Във вестибюла той се доближи до нея, за да й отвори вратата на апартамента. Мис Мери като че ли кимна съвсем леко с глава. Но в момента, в който той щеше да отговори на поздрава й, тя направи внезапен жест: преди Антоан да схване какво става, с ловкостта на джебчия англичанката му дръпна писмото, което той държеше в ръка, и изскочи навън.

Антоан се чувствуваше изигран, но трябваше да признае, че на мис Мери не й липсва нито ловкост, нито хладнокръвие.

Връщайки се в кабинета си, той се запита какво ли лице ще направят англичанката и хубавата Ана след няколко дни, когато го срещнат. При тази мисъл отново се усмихна. На килима лежеше една ръкавица. Той я вдигна, помириса я и весело я хвърли в кошчето за хартии.

Тези англичанки!… Югет… Какъв ли ще бъде животът на недъгавото дете между тези две жени?

Свечеряваше се.

Леон влезе, за да затвори капаците на прозорците.

— Тук ли е госпожа Ернст! — запита Антоан, след като хвърли поглед към бележника.

— О, отдавна, господин докторе… Дори цялото семейство е дошло: майката, момченцето, дядото.

— Много добре — рече бодро Антоан като повдигна завесата.