Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (70)

X

Антоан чакаше брат си да излезе от стаята на Жиз и да слезе долу, защото имаше намерение тази вечер да прегледа набързо личните книжа, които може би беше оставил г-н Тибо; той предпочиташе сам да извърши този предварителен преглед. Не че желаеше да държи Жак в неведение относно работите на баща им, съвсем не, но на другия ден от смъртта на г-н Тибо, когато бе поискал да прочете последната воля на баща си, той бе зърнал едно листче, озаглавено: „Жак“; едва бе имал време набързо да хвърли поглед, но все пак схвана, че ще бъде мъчително за брат му, ако го прочете. Може би имаше и други бележки от този род и по-добре би било, ако Жак не ги намереше, поне засега.

Преди да отиде в кабинета, Антоан се отби в трапезарията, за да види дали г-н Шал напредва в работата си.

Върху разтегнатата маса бяха натрупани последните хиляда траурни съобщения и пликове, които току-що бяха донесени. Вместо да надписва пликовете, г-н Шал се бе унесъл в проверка на пакетите, които разкъсваше един след друг.

Антоан се приближи изненадан.

— Не всички хора са честни — заяви човечето, като вдигна глава. — Всички пакети трябваше да съдържат по петстотин съобщения. А ето един с петстотин и три, друг с петстотин и едно. — Докато говореше, той късаше съобщенията, които бяха в повече. — Не е голяма работа — съгласи се той снизходително, — но все пак, ако ги запазим, просто ще потънем в тези съобщения извън мярката.

— Извън мярката!… Извън каква мярка? — възкликна Антоан смаяно.

Г-н Шал вдигна пръст и се засмя тихо с вид на сведущ човек:

— Е, именно извън мярката!

Антоан се обърна на токовете си и не настоя повече. „И най-странното е — мислеше си той, като се усмихваше на себе си, — че с това животно човек винаги изпитва чувството, макар и само за миг, че е по-глупав от него.“

Той запали всички лампи в кабинета на баща си, дръпна завесите и затвори вратата.

Книжата на г-н Тибо бяха образцово подредени. Папките с надпис „Благотворителни заведения“ изпълваха цял отделен шкаф. В желязната каса имаше някои ценни книжа и главно стари счетоводни книги, както и всички документи, които се отнасяха до управлението на имуществата му. Левите чекмеджета на бюрото бяха посветени на обществени работи, договори, текущи сделки, а десните, които единствено интересуваха Антоан тази вечер, като че ли бяха запазени за лични книжа. Там именно Антоан бе намерил завещанието и в същата папка бележката, отнасяща се до Жак. Спомняше си къде я бе сложил.

Това беше впрочем цитат от Библията:

„(Второзаконие. XXI, 18–21)

Ако някой има син, упорит и непокорен, който не слуша, гласа на отца си или гласа на майка си, нека отецът и майка му да го хванат и да го заведат при старейшините при вратата на града и да рекат на старейшините: «Този наш син е упорит и непокорен и не слуша гласа ни, защото е развратен и бунтовен».

Тогава всичките човеци от града да хвърлят камъни върху му и да го убият. Така ще отмахнеш злото от себе си, за да чуе целият Израел и да се убои.“

Над цитата бе написано „Жак“ и под него „развратен и бунтовен“.

Антоан разгледа почерка с вълнение. Очевидно листчето бе писано през последните години. Текстът беше преписан грижливо и последните букви на всяка дума бяха старателно закръглени. Тази бележка създаваше впечатление на увереност, обмисленост и воля. И все пак самият факт, че старецът без съмнение умишлено бе сложил листа в папката със завещанието, показваше, че у него е имало известни колебания, някаква нужда за оправдание.

Антоан взе завещанието на баща си.

То беше цял паметник: с номерирани страници, разделено на глави, подразделено на параграфи като официален доклад, завършващо с обширен списък и поставено в картонена кутия. Датата беше юли 1912 година. Значи, г-н Тибо бе съставил завещанието още в самото начало на болестта си, няколко месеца преди операцията. В него нямаше нито дума за Жак; навсякъде се говореше само за „моя“ син, „моя“ наследник.

Антоан прочете от край до край параграфа, озаглавен „Погребален церемониал“, който предната вечер бе само прегледал набързо.

 

 

„Желая след скромна литургия, отслужена в моята енорийска черква «Сен-Тома Аквински», тялото ми да бъде пренесено в Круй. Желая опелото ми да бъде извършено в параклиса на фондацията в присъствие на всички питомци. Желая също, за разлика от службата в «Сен-Тома Аквински», погребалната церемония в Круй да се извърши с всичката тържественост, с която дирекционният съвет на фондацията ще намери за подходящо да почете тленните ми останки. Искам да бъда пренесен до вечното си жилище от представители на благотворителните заведения, към които години наред съм проявявал истинска преданост, както и от една делегация от Френския институт, на който съм горд да бъда член. Желая също така, ако правилниците позволяват, на мене като кавалер на ордена на «Почетният легион» да се отдадат военни почести от армията, която винаги съм защищавал със слово, с перо и като избирател. Желая най-после на тези, които изкажат желание да произнесат няколко прощални думи пред моя гроб, да се разреши да сторят това без каквито и да било ограничения.

Пишейки горното, аз не си правя илюзии и съзнавам суетността на тези посмъртни почести. Смутен съм от мисълта, че един ден ще трябва да се явя пред висшия съд. Но след като бях просветлен чрез размисъл и молитва, струва ми се, че при дадените обстоятелства истинският ми дълг ми налага да отстраня чувствата на безплодно смирение и да постъпя така, щото в деня на смъртта ми моят живот да може, ако е угодно Богу, да бъде даден още веднъж за пример, за да може да подтикне и други християни от нашата велика френска буржоазия да се посветят на служба на вярата и на католическата благотворителност.“

 

 

Следващият параграф беше озаглавен: „Подробни инструкции“.

Следователно не бе нужно Антоан да взема никаква инициатива — г-н Тибо си бе дал труда да разпореди каква трябва да бъде цялата погребална церемония. Главата на семейството упражняваше властта си до последния си час; и в очите на Антоан тази воля на баща му да бъде последователен докрай на себе си не бе лишена от известно величие.

Г-н Тибо бе дори написал сам съобщението за смъртта си и Антоан просто го бе предал на погребалното бюро. В него титлите на баща му бяха подредени по начин, който сигурно е бил грижливо обмислен; изброяването им заемаше десетина реда. „Член на Френския институт“ бе написано с главни букви. Следваха не само титли като: „доктор по правото“, „бивш депутат от департамента Йор“, „почетен председател на комитета на католическите благотворителни заведения в Парижката епархия“, „основател и директор на Института за борба с детската престъпност“, „председател на административния съвет на Дружеството за защита на децата“, „бивш касиер на френската секция на Централния комитет за католическа солидарност“, но също така и по-маловажни сведения от подобен характер, от които Антоан се смая: „член-кореспондент на Братството на «Сен-Жан дьо Латран»“, „председател на енорийския съвет и действителен член на богоугодните дружества на енорията на «Сен-Тома Аквински»“. Това изброяване на почетни звания завършваше със списъка на отличията, в който „Почетният легион“ идваше след ордените на „Сен-Грегоар“, на „Сент-Изабел“ и дори на „Южния кръст“. Тези ордени трябваше да бъдат забодени на ковчега.

По-голямата част от завещанието се състоеше от дълъг списък на завети, определени за лица и благотворителни заведения, много от които бяха неизвестни на Антоан.

Името на Жиз спря погледа му. Г-н Тибо бе завещал на „г-ца Дьо Вез“, която бил „възпитал“ — така се бе изразил той — и която считал „почти като своя дъщеря“, голяма сума, „като я натоварва да се грижи за старините на леля си“. По този начин на Жиз бе осигурено значително състояние.

Антоан прекъсна четенето си. Той се зачерви от удоволствие. Никога не бе мислил, че старият егоист, какъвто бе баща му, е способен на такова внимание и такава щедрост. Почувствува в себе си внезапен порив на благодарност и уважение, които се усилиха, когато прочете следващите страници. Действително изглеждаше, че г-н Тибо се е погрижил да направи колкото се може повече хора щастливи: прислужничките, портиерката, градинаря в Мезон-Лафит — никой не беше забравен.

В края на завещанието се учредяваха разни фондове, които трябваше да носят името „Оскар Тибо“. От любопитство Антоан хвърли поглед върху един от тези завети. „Фонд «Оскар Тибо» при Френската академия за отпущане награда за добродетел“. Естествено. „Награда «Оскар Тибо», отпущана всеки пет години от Отдела за философски науки за най-доброто съчинение «от естество да подпомогне борбата с проституцията и да прекрати толерирането й — разбира се — от страна на Френската република».“ Антоан се усмихваше. Заветът, направен на Жиз, го караше да бъде снизходителен. Но от друга страна, под желанието да служи на духовното, желание многократно изразено от завещателя, той с известно смущение схвана тайната натрапчива мисъл (въпреки младостта си и самият Антоан не можеше да се освободи напълно от нея), стремежа на баща си да остане жив в паметта на хората.

Най-наивният и най-неочакваният от тези завети беше направен на негово преосвещенство владиката на Бове: доста значителна сума беше определена за ежегодната публикация на „Алманах Оскар Тибо“, който да излиза в най-големия възможен тираж, да бъде продаван на ниски цени във всички книжарници и пазари на епархията и който, под прикритието на практически земеделски календар, „да внесе във всички католически домове нравоучителни анекдоти за забавление в неделни дни и през зимните вечери“.

Антоан затвори завещанието. Той бързаше да разгледа останалите книжа. Слагайки обратно в картонената кутия обемистия свитък, той с изненада установи, че не му бе неприятна мисълта, която му мина през ум: „Щом се е показал толкова щедър, сигурно ни е оставил доста добро състояние“.

В първото чекмедже имаше голяма кожена чанта с каиши, която носеше надпис: „Люси“. Това беше името на г-жа Тибо.

Антоан отвори закопчалката с леко чувство на стеснение. Е, какво пък…

Най-разнообразни неща: везана кърпичка, кутийка за бижута, две детски обици, портмоне от две плочки слонова кост, свързани с надиплен бял сатен, бележка за изповед, сгъната на четири, чието мастило бе дотолкова избледняло, че не можеше да се чете. Няколко обезцветени снимки, които Антоан не беше виждал никога: майка му като дете и на осемнадесет-деветнадесет години. Учудваше се, че баща му, иначе тъй несантиментален, бе запазил тези реликви, и то в чекмеджето, което му беше най под ръка. Антоан изпитваше някакво чувство на топла нежност към това свежо и весело момиче, което беше негова майка. Но разглеждайки забравените черти, той все пак мислеше главно за себе си. Когато г-жа Тибо бе умряла — при раждането на Жак, — той трябва да е бил на девет-десет години. По онова време беше упорито и прилежно момченце с подчертана индивидуалност „и доста нечувствително“ — трябваше да си признае сам той. Без да се спира много на тези не особено ласкави констатации, той започна да рови и в другия джоб на чантата, откъдето измъкна два вързопa писма, равни по обем:

„Писма на Люси“

„Писма на Оскар“

Вторият пакет беше завързан с панделка и бе надписан с наклонен почерк на пансионерка. Очевидно г-н Тибо бе намерил пакета в писалището на покойната и го бе запазил като свят спомен.

Антоан се колебаеше дали да го отвори; всъщност той ще има време да го разгледа, по-късно. Но слагайки настрана вързопа, който бе завързан халтаво, погледът му падна на някои пасажи от писмата, които бяха така пълни с живот, че веднага пред очите му изплува едно минало, за което не знаеше нищо и дори не подозираше, че то е съществувало.

„… Пиша ти от Орлеан, преди да започне конгресът. Исках още тази вечер да ти изпратя, мила моя, всичките трепети на сърцето си, за да ти помогна да бъдеш търпелива и да понесеш първия ден на тази седмица на раздяла. Събота не е далеч. Лека нощ, любов моя. Ти би трябвало да вземеш малкия в спалнята си, за да се чувствуваш по-малко сама.“

Преди да продължи четенето си, Антоан отиде до вратата и завъртя ключа.

„… Обичам те от цялата си душа, скъпа моя. Твоето отсъствие вледенява сърцето ми много повече, отколкото снегът и зимата в тази чужда страна. Няма да дочакам В. П. в Брюксел. Още преди неделя ще те притисна до гърдите си, скъпа моя Люлю. Хората не могат да отгатнат нашата тайна — никога друга двойка не се е обичала толкова, колкото ние…“

Антоан бе така изненадан да види подобни думи, написани от ръката на баща му, че не можеше да се реши да развърже връзката писма.

Не всички пасажи обаче бяха така топли:

„… Признавам, че една фраза в писмото ти предизвика недоволство у мене. Умолявам те, Люси, не използувай отсъствието ми, за да губиш времето си с уроци по пиано. Вярвай ми, екзалтацията, която ни дава музиката, упражнява пагубно влияние върху чувствителността на една млада жена. Тя привиква към леност, разюздва въображението и може да отклони една жена от истинските й задължения…“.

Понякога тонът ставаше ядовит:

„… Ти не ме разбираш и аз си давам сметка, че никога не си ме разбирала. Обвиняваш в егоизъм мен, чието съществуване е било изцяло посветено на другите! Попитай, ако смееш, абат Ноайел какво мисли той по въпроса. Ти би благодарила на Бога и би се гордяла с този живот на себеотрицание, който водя, ако можеше да вникнеш в смисъла му, в нравственото му величие, в духовната му същност! Вместо това ме ревнуваш по недостоен начин и се стараеш да ме откъснеш заради себе си от делата, които така се нуждаят от моето ръководство…“.

Но по-голямата част от писмата отразяваше дълбока нежност:

„… И вчера нямах писмо, и днес нямам писмо. Нуждата, която чувствувам от твоето присъствие, ме кара да разчитам толкова много на писмата ти, че когато сутрин не получа тази духовна подкрепа, почвам работния си ден обезсърчен. По липса на по-добро, препрочетох твоето сладко писмо от четвъртък, така откровено, така пълно с чистота и нежност. Ти си добрият ангел, който Бог е поставил до мен! Укорявам се, че не те обичам, както ти заслужаваш. Чувствувам добре, любов моя, че ти си си наложила да не се оплакваш от нищо. Но колко долно би било от моя страна, ако забравех грешките си и скриех от тебе разкаянието си!

Делегацията бе предмет на големи почести. Отдават ми почит, от която се чувствувам извънредно поласкан. Вчера имаше обед с тридесет куверта, тостове и т.н… Струва ми се, че отговорът ми направи впечатление. Но въпреки тези почести аз не забравям нищо — между заседанията мисля само за тебе, скъпа моя, и за малкия…“

„Малкият“ беше дълбоко трогнат. Ръцете му леко трепереха, когато постави вързопа на мястото му. „Вашата свята майка“ — казваше винаги г-н Тибо с особена въздишка, поглеждайки косо към висящата лампа, когато си спомняше за нещо, което имаше връзка с жена му. Навлизайки, макар и така бегло, в тази неподозирана област, Антоан бе научил много повече за младостта на родителите си, отколкото от всичко, което баща му бе казал за двадесет години.

Второто чекмедже бе цялото пълно с вързопи писма: „Писма от децата. Писма от питомци и затворници“.

„Другата част от семейството му“ — помисли си Антоан.

Той се чувствуваше по-малко неудобно в тази област от миналото на баща си, но бе не по-малко учуден. Кой би могъл да помисли, че г-н Тибо е запазил всичките писма на Антоан, на Жак, дори и редките писма на Жиз, и ги е подредил под общ надпис: „Писма от децата“?

Първият лист във вързопа бе бележка без дата, несръчно написана с молив от малко дете, чиято майка очевидно е държала ръката му:

„Мили татко, целувам те и ти честитя рождения ден.

Антоан“

Той се трогна за миг пред тази предисторична останка и мина нататък.

Писмата на „питомците и затворниците“ като че ли не представляваха никакъв интерес:

„Господин Председателю,

Тази вечер ще ни качат на парахода, който ще ни закара на остров Ре. Не бих искал да напусна затвора, преди да ви кажа колко съм ви признателен за всичките ваши грижи…“

„Господине и драги благодетелю,

Този, който ви пише, е станал отново честен човек и затова идвам с настоящото да ви помоля за съвет. Прилагам писмо от баща ми — моля ви да не обръщате внимание на френския език и на стила му… Моите две момиченца се молят всяка вечер за този, когото наричат «кръстника на тате»…“

„Господин Председателю,

От двадесет и шест дена съм затворен и съм в отчаяние, че от двадесет и шест дена само веднъж съм видял съдията въпреки просбата, надлежно съставена…“

Едно измачкано листче, красиво написано с пожълтяло мастило и носещо дата от затвора в Монравел, Нова Каледония, завършваше със следните думи:

„… Очаквайки по-добри дни, моля ви да приемете израза на чувствата ми на почит и благодарност.

Заточеник №4843“

Всички тези изрази на доверие и благодарност, всички тези нещастници, протегнали ръце към баща му, които той сякаш виждаше, не можеха да не развълнуват Антоан.

„Би трябвало Жак да прелисти тези писма“ — каза си той.

В дъното на чекмеджето имаше картонена кутия без надпис: три любителски снимки със завити краища. Най-голямата представляваше някаква жена, снета пред борова горичка; в дъното се виждаше планински пейзаж; Антоан напразно се навеждаше към лампата — това лице му беше абсолютно непознато. Впрочем украсената с панделки шапка, роклята с якичка и ръкавите буфан бяха много отдавнашна мода. На втората снимка, по-малка, се виждаше същата жена. Беше снета седнала, гологлава, на някакъв площад, може би в градинката на някакъв хотел; под пейката се показваше малко кученце пудел, легнало като сфинкс в краката на дамата. На третата фотография кучето бе само, стъпило на градинска маса, с вдигната муцунка и панделка на главата. В кутийката имаше пликче с негатива на голямата снимка — планинския пейзаж. Никакво име, никаква дата. Ако се вгледаше човек по-отблизо, макар че фигурата й бе още стройна, жената трябва да бе стигнала и дори надминала четиридесетте. Топъл поглед, сериозен, въпреки усмивката на устните — привлекателно лице, което Антоан, заинтригуван, разглеждаше, без да може да си наложи да затвори кутията. Дали не бе самовнушение. Вече не бе така сигурен, че никога не е срещал тази жена.

В третото чекмедже, почти празно, имаше само една стара сметководна книга и Антоан помисли за миг, че няма смисъл да я отваря. Тази стара, подвързана в марокен тетрадка, върху която бяха написани инициалите на баща му, всъщност никога не бе служила за вписване на сметки.

На първата страница Антоан прочете:

„Подарена от Люси по случай първата годишнина на сватбата ни — 12 февруари 1880.“

На средата на следващата страница г-н Тибо бе написал със същото червено мастило:

„Бележки

За историята на бащинската власт през течение на вековете“

Но това заглавие беше зачеркнато — очевидно проектът е бил изоставен. „Странна грижа — каза си Антоан — за мъж, женен от една година и чието първо дете още не е било родено.“

Но любопитството му се събуди, щом прелисти първите страници. Много малко страници бяха останали празни. Промените в почерка показваха, че тетрадката е служила дълги години. Но това не беше дневник — както Антоан бе предположил отначало и се бе зарадвал, — а просто сбор от цитати, очевидно изваждани през време на четене.

Изборът на текстовете можеше да бъде много знаменателен и Антоан прегледа първите страници с изпитателен поглед:

„Малко неща има, от които трябва да се страхуваме повече, отколкото от внасянето на най-дребното нововъведение в установения ред.“

(Платон)

„Доволен от положението си, той иска да бъде такъв, какъвто винаги е бил, да живее само така, както винаги е живял. Сам задоволява желанията си и малко се нуждае от другите…“

Мъдрецът (Бюфон)^[1]

Някои цитати бяха съвършено неочаквани:

„Има сърца, които са горчиви и сурови по природа и които правят горчиво и сурово всичко, което приемат.“

(Св. Фр. дьо С.)^[2]

„Няма друга душа на света, която да обича по-сърдечно, по-нежно и по-влюбено от мен; дори у мене има премного любов.“

(Св. Фр. дьо С.)

„Може би молитвата е дадена на човека, за да му позволи да отправя всеки ден любовен зов, без да се черви.“

Последната забележка не съдържаше името на автора и бе написана в курсив. Антоан си помисли, че сигурно е съчинена от баща му.

Впрочем изглеждаше, че от тази страница г-н Тибо бе почнал да вмъква в текста и собствени мисли. Обръщайки страниците, Антоан забеляза с жив интерес, че първоначалното предназначение на тетрадката е било скоро забравено и тя се бе превърнала почти изключително в сборник от лични разсъждения.

В началото повечето от максимите бяха от политическо или обществено значение.

„Способностите на работодателя са достатъчни, за да оправдаят неговата власт. Нещо повече дори. За да процъфтява производството, не е ли нужно да се установи морално единство между тези, които си сътрудничат в това производство? И не са ли днес работодателите необходимият орган за духовната сплотеност на работниците?“

Очевидно това бяха общи мисли, които г-н Тибо си записваше, за да може да ги употреби, когато готви някоя реч. Антоан постоянно срещаше отрицателно-въпросителни изречения: „Няма ли…“, „Не трябва ли…“, които бяха така характерни за мисълта и фразата на баща му.

„Пролетариатът се бунтува срещу неравенството в състоянията и нарича «несправедливост» възхитителното разнообразие, наредено от Бога.

Не са ли склонни хората днес да забравят, че почтеният човек е неизбежно, или почти неизбежно, заможен човек?“

Антоан прескочи известен брой страници, които трябва да бяха писани в продължение на две-три години. Разсъжденията от общ характер като че ли все повече отстъпваха място на мисли с по-лична нотка.

„Нима сигурността, която чувствува християнинът, не произлиза от съзнанието, че Христовата черква има също и светска власт?“

Антоан се усмихна.

„Щом някои от тия почтени хора имат известен жар и смелост, те често стават по-опасни от най-големите негодници! — помисли си той. — И те умеят да наложат убежденията си на мнозина, особено на най-добрите измежду нас. Заради тържеството на своите убеждения, те не отстъпват пред нищо, защото са напълно убедени, че истината е в джоба им… Пред нищо… Виждал съм баща си как в интереса на своята партия, заради успеха на някои от своите благотворителни заведения си позволява известни дребни неща… Е, неща, които никога не би си позволил, ако ставаше дума за него, ако се отнасяше за някое отличие или за да спечели пари!“

Очите му се плъзгаха от страница на страница и избираха наслуки отделни пасажи:

„Не съществува ли една справедлива и благотворителна форма на егоизма или по-точно казано, няма ли начин да се използува егоизмът за благочестиви цели? Например като подхранваме с него нашата дейност като християни и дори нашата вяра?“

Някои твърдения биха могли да изглеждат цинични за този, който не познаваше личността и живота на г-н Тибо:

„Благотворителни заведения. Това, което съставлява величието и дори несравнимата социална ефикасност на нашето католическо човеколюбие (благотворителни заведения, «Сестрите на Сен-Веясан дьо Пол» и т.н.), е, че в действителност материалните помощи, които се раздават, отиват единствено за примирените, благонравните и по този начин няма опасност да се насърчат недоволните и бунтовниците, тези, които не се примиряват с по-ниското си положение, тези, които говорят само за неравенство и за права.“

„Истинската благотворителност не значи да желаеш щастието на другите.

Господи, дай ми сила да употребя насилие към тези, които ние трябва да спасим.“

Тази мисъл очевидно го беше преследвала отново няколко месена по-късно:

„Трябва да бъдеш свиреп към себе си, за да имаш право да бъдеш строг към всички.“

„Не би ли следвало измежду всички непризнати качества да поставим на първо място — поради тежкото школуване, което изисква — това, което аз в молитвите си отдавна наричам «престъпност»?“

Следната фраза, сама на една бяла страница, звучеше страшно:

„Чрез добродетел да принудиш хората да те уважават.“

„Претръпналост!“ — мислеше си Антоан.

Той откриваше, че баща му не само е бил безчувствен, но че и нарочно е станал такъв. Той не отричаше впрочем, че имаше някаква мрачна красота в тази принуда, дори ако тя водеше към нещо нечовешко.

„Доброволно осакатена чувствителност ли е това?“ — питаше се той. Понякога изглеждаше наистина, като че ли г-н Тибо е страдал от самия себе си и от качествата, които бе придобивал с тежки усилия.

„Уважението не изключва непременно приятелството, но изглежда, че то рядко допринася за пораждането на приятелски връзки. Да се възхищаваш от някого, не значи да го обичаш; и ако добродетелта получава почит, тя рядко отваря сърцата.“

Тайно огорчение, което, няколко страници по-нататък, го бе накарало да пише:

„Честният човек няма приятели. Бог го утешава, като му дава хора, които му са задължени.“

Тук-там — наистина не много често — прозвучаваше човешки вик, който слисваше Антоан.

„Ако човек не върши добро от естествено влечение, нека го върши от отчаяние; или поне за да не прави зло.“

„Във всичко това има нещо от Жак“ — казваше си Антоан. Трудно беше да уточни мисълта си. Същата болезнена чувствителност, същите прикрити бурни инстинкти.

„Примка на дявола. Склонност към истината. Не е ли често пъти по-мъчно и не изисква ли повече смелост да упорствуваш в едно убеждение, дори разколебано убеждение, само за да останеш верен на себе си, отколкото самонадеяно да разтърсваш колоните с риск да събориш сградата?

Не стои ли последователността по-високо от духа на истината?“

„Примка на дявола. Да прикриваш гордостта си, не значи да бъдеш скромен. По-добре е да оставиш да избухнат недостатъците, които не си могъл да победиш, и да ги превърнеш в енергия, отколкото да лъжеш и да отслабваш силата си, като я прикриваш.“

Думите „гордост“, „суета“, „скромност“ се срещаха на всяка страница.

„Примка на дявола. Ако се принизяваш, като говориш смирено за себе си, не значи ли това да прикриваш гордостта си? Необходимо е само едно — да не говориш за себе си. Но никой не може да си наложи това, освен ако е сигурен, че други поне ще говорят добро за него.“

Антоан отново се усмихна. Но иронията бързо замръзваше на устните му.

Каква меланхолия навяваше дори и такава банална фраза, излязла изпод перото на г-н Тибо.

„Има ли човешки живот — дори живот на светец — който да не е ежедневно подчинен на лъжата?“

Впрочем противно на това, което Антоан би могъл да предположи, припомняйки си последните години на баща си, спокойствието като че ли от година на година все повече беше напускало тази закоравяла в своите убеждения душа.

„Каквото и да мислят хората, производителността на един живот, обхватът на начинанията на един човек, тяхната стойност се диктуват от живота на сърцето. Мнозина не ще могат да оставят достойно за тях дело, защото им е липсвала топлотата на любимо същество.“

От време на време се долавяше някакво тайно страдание.

„Не може ли едно неизвършено прегрешение да осакати характера на човека и да опустоши вътрешния му живот толкова, колкото и едно действително престъпление? Нищо не липсва в прегрешението — нито дори угризението на съвестта.

Примка на дявола. Да не се смесва с любовта към ближния вълнението, което ни обхваща при приближаването, при докосването на известни същества…“

Този пасаж завършваше с половин зачеркнат ред. Все пак Антоан успя да разчете, като вдигна листа към светлината: „Млади същества, дори деца“. На полето бе написано с молив: „2 юли. 25 юли. 6 август. 8 август. 9 август.“

И после, като прехвърли страниците, написани в съвсем друг тон, Антоан прочете следното:

„О, Боже, ти познаваш моята мъка, моето недостойнство. Нямам право да искам прошка от тебе, защото не съм се откъснал, защото не мога да се откъсна от моя грях. Укрепи волята ми, за да избягна примката на дявола.“

Изведнъж Антоан си спомни няколкото неприлични думи, които на два пъти бяха изрекли устните на баща му през време на бълнуванията.

Чести призовавания на Бога прекъсваха тези самоанализи.

„Господи, този, когото обичаш, е болен!“

„Пази се от мен, Господи, защото ще те предам, ако ме изоставиш сам на себе си!“

Антоан обърна няколко страници. Една дата, написана с молив на полето — „август 95 година“, задържа погледа му:

„Загриженост на влюбена. На масата бе забравена книгата на приятеля. Страницата бе отбелязана с лента, с която е бил обвит вестник. Кой може да е идвал толкова рано тази сутрин? Един синчец като онези, с които вчера бе закичила блузата си, сега е сложен, за да отбележи страницата.“

Август 1895? Поразен, Антоан започна да се рови в спомените си. В деветдесет и пета година той беше четиринадесетгодишен. Тази година г-н Тибо ги бе завел в околностите на Шамони. Сигурно някоя жена, срещната в хотела?… Веднага помисли за снимката на дамата с кученцето. Може би по-нататък ще намери някакво разяснение? Не. Нямаше вече нито дума за „влюбената“.

Обаче няколко страници по-нататък едно цвете, смачкано и изсъхнало — може би синчецът, — бе поставено до следния класически цитат:

„У нея има нещо, което може да я направи съвършена приятелка; но има също и нещо, което може да те заведе по-далече от приятелството.

(Лабрюйер)“

После, същата година, с дата 31 декември, като заключение бе написано следното, което издаваше бившия ученик на езуитите:

„Saepe venit magno foenore tardus amor“^[3].

Но Антоан напразно се мъчеше да си припомни ваканцията през 95 година: не си спомняше нищо нито за ръкави буфан, нито за бяло кученце.

Невъзможно беше да прочете всичко тази вечер.

Впрочем, станал значителна личност в средите, които се занимават с благотворителност, и зает с най-различни задължения, г-н Тибо като че ли постепенно бе изоставил дневника си през последните десетина години. Той бе писал в него само през ваканциите и религиозните цитати отново започваха да преобладават. Последната дата беше „септември 1909 година“. Нито един ред след заминаването на Жак, нито през време на болестта.

На един от последните листове Антоан прочете следната мисъл, написана с не така сигурен почерк, която издаваше разочарованието му.

„Когато човек достигне до почестите, той вече не ги заслужава. Но в своята добрина Бог не ги ли раздава само за да ни помогне да понасяме презрението към самите нас, презрение, което отравя и най-накрая пресушава извора на всяка радост, на всяко милосърдие.“

Тетрадката завършваше с няколко празни листа. На края на вътрешната страна на корицата имаше малко джобче, в което Антоан намери някои стари книжа. Оттам измъкна и две забавни снимки на Жиз като дете, един календар от 1902 година, в който бяха отбелязани неделните дни, и следното писмо на виолетова хартия:

7 април 1906 г.

„Драги X. У. 99,

Аз бих могла да ви кажа за себе си същото, което вие ми казвате за вас. Не, не мога да си обясня как се реших аз, с възпитанието, което съм получила, да дам това обявление. Днес и аз като вас се учудвам, че сте погледнали тези предложения за женитба във вестника и сте се поддали на изкушението да пишете на жената, скрита зад тези неизвестни инициали. Защото и аз също съм набожна католичка и държа извънредно много на религиозните принципи, които не съм изоставила нито за ден. Но този случай е толкова романтичен — не намирате ли? — че човек би казал, поне аз бих казала, че е знак на провидението и че сам Бог е искал да проявя тази слабост, като дам обявата, а вие да я прочетете и да я изрежете. Трябва да ви кажа, че откакто останах вдовица преди седем години, все повече и повече страдам от липса на нежност в живота, още повече, че нямам деца. Но децата не могат да запълнят тази липса, понеже и вие, който имате двама големи сина, семейство и както отгатвам, завидно обществено положение, и вие също се оплаквате от студенина и самота. Да, и аз мисля като вас, че Бог ни е дал тази нужда да обичаме. Затова и сутрин, и вечер го моля да ми помогне да намеря отново в брак, благословен от него, скъпото присъствие на един мъж, който да ме залее с нежността на пламенна и вярна любов. На този мъж, изпратен от бога, аз ще отдам също жарка душа, свежа любов, която е свят залог за щастие. Но въпреки че ми е жал да ви причиня болка, аз не мога да ви изпратя това, което искате, макар че разбирам желанието ви. Вие не знаете каква жена съм, не знаете моите родители, които са починали, но които са живи за мен в молитвите ми, нито средата, в която съм живяла досега. Още веднъж ви моля да не ме съдите по слабостта, която проявих в моето любовно отчаяние, като публикувах това предложение. Моля ви да разберете, че жена като мен не може да изпрати снимката си, дори ретуширана. Това, което мога да направя с готовност, е да помоля моя изповедник, който от Коледа е първи викарий в една парижка енория, да се срещне с абат В., за когото вие ми споменахте във второто си писмо и който ще ви даде всички сведения. Също така, колкото се отнася до външността ми, това, което мога да направя, е да посетя сама абат В., който се ползува с вашето доверие и би могъл след това да ви…“

Това бяха последните думи на четвъртата страница. Антоан бръкна в джобчето, но следващият лист не беше там.

Дали действително това писмо се отнасяше за баща му? Никакво съмнение: двамата синове, абат В…

Да разпита Векар?… Дори и да е бил замесен в този брачен проект, той не би разкрил нищо.

Дамата с кученцето? Не, по датата на писмото — „1906 година“, се виждаше, че това не беше много стара работа: тогава Антоан работеше в отделението на Филип, а Жак беше в изправителния дом в Круй. Тази сравнително скорошна дата не съответствуваше с пелеринката, тънката талия и ръкавите буфан.

Трябваше да се задоволи с предположения.

 

 

Антоан постави обратно тетрадката, затвори чекмеджето и погледна часовника — дванадесет и половина.

— Трябва да се задоволим с предположения — повтори той полугласно, като ставаше. И си помисли: „Останките от един живот… Но въпреки всичко каква широта е имал този живот. Едно човешко съществуване без съмнение притежава много по-голяма широта, отколкото си мислят другите!“.

Сякаш за да изтръгне някаква тайна, той се загледа за момент в махагоновия фотьойл, тапициран с кожа, от който току-що бе станал и върху който толкова години г-н Тибо, наведен напред, ту ироничен, ту рязък, ту тържествен, бе произнасял своите сентенции.

„Какво всъщност знам за него аз? — питаше се Антоан. — Само една функция, бащинската функция: власт, дадена му по божествено право, която е упражнявал върху мен, върху нас тридесет години наред; власт, която е упражнявал впрочем съвестно, навъсен и суров, но с добри намерения, привързан към нас като към свой дълг… Какво друго знам за него? Обществен жрец, когото уважават и от когото се боят. Но той, той самият, човекът, какъвто е бил, когато е оставал сам със себе си, кой е бил той? За това нямам никаква представа. Никога не е изразил пред мен нито една мисъл, нито едно чувство, в което да видя нещо близко, нещо, което да е действително дълбоко негово, без всякаква маска!“

Откакто Антоан се бе докоснал до тези книжа, откакто бе повдигнал крайчеца на завесата и бе надзърнал в някои неща, той с тревога бе започнал да си дава сметка, че под величествения външен вид току-що бе умрял съвсем обикновен човек, може би един нещастен човек; и че този човек беше баща му, а той съвсем не го познаваше.

Изведнъж той се запита:

„А какво знаеше той за мене? Още по-малко! Нищо! Който и да е съученик, когото не съм виждал от петнадесет години, знае много повече за мене! Негова ли е вината? Или моя? Нали аз, неговият син, никога не съм се съветвал — освен формално, след като събирах от другаде сведения и вземах решения сам — с този образован старец, който в очите на толкова забележителни хора минаваше за благоразумен, осведомен, отличен съветник. Когато оставахме насаме двамата, това беше среща на двама души от същата кръв, със същия характер, баща и син, които никога нямаха общ език, никога не намираха възможност за общуване: двама души, напълно чужди един на друг! И все пак, не! — продължи да разсъждава той, след като направи няколко крачки из стаята. — Това не е истина. Ние не бяхме чужди един на друг. Ето най-страшното. Връзките между нас са безспорни. Да, тези връзки между баща и син, между син и баща — тъй абсурдно е дори да се помисли за тях, когато човек знае какви са били отношенията ни, — тези единствени по рода си връзки, които не могат да се сравнят с никои други, са си съществували в душата на всеки един от нас! И дори именно заради тях аз се вълнувам в този момент. За първи път, откакто съм се родил, ясно разбирам, че под това пълно неразбиране между двама ни е имало нещо тайно, нещо погребано: възможност, дори изключителна възможност за взаимно разбиране! Въпреки всичко, въпреки че никога не съм откривал ни най-малкото начало на общуване, сега имам чувството, сигурен съм, че никога не е имало и никога няма да има на този свят друг човек, дори не и Жак, когото бих могъл да разбера така добре в най-дълбоката му същност и който би могъл да проникне изведнъж в дълбочините на моята душа… Защото той беше мой баща, защото аз съм негов син!“

Антоан стоеше до вратата на вестибюла.

„А сега да лягаме“ — каза си той.

Преди да загаси лампата, той се обърна, за да обгърне с поглед кабинета, който сега му се видя като празна клетка.

„Вече е много късно — заключи той, — всичко е свършено завинаги.“

 

 

Ивица светлина минаваше под вратата на трапезарията.

— Трябва вече да си тръгвате, господин Шал! — извика Антоан, отваряйки вратата.

Наведен между два купа съобщения, Шал надписваше пликовете.

— А, вие ли сте? Тъкмо… Имате ли една минута време? — запита той, без да вдигне глава.

Мислейки, че се отнася до уточняването на някой адрес, Антоан доверчиво се приближи.

— Само една минутка? — повтори човечето, като продължаваше да пише. — За какво ли?… Да ви обясня това, което ви бях казал за капиталчето.

Без да чака отговор, той остави перото, скри протезата си и развеселено погледна нагоре. Видът му обезоръжи Антоан.

— Не ви ли се спи, господин Шал?

— О, не! Мислите ми ме държат буден. — Той навеждаше дребното си тяло към Антоан, който беше останал прав. — Пиша адреси, пиша… Но през това време, господин Антоан… — На лицето му се появи хитра усмивка, сякаш някой добродушен фокусник се готвеше да разкрие един от своите номера. — Но през това време то се върти, върти се колкото си иска.

Преди Антоан да може да намери предлог, за да се измъкне, г-н Шал продължи:

— Е, с това капиталче, за което ми говорихте, господин Антоан, аз ще мога да осъществя една от моите идеи. Да, една моя идея: кантората. Това е, тъй да се каже, съкратеното име. Кантора. Може също да се каже и бюро. Или най-после магазин. Да. Най-напред магазин. Магазин на оживена улица. Но магазинът — това е само външността. А идеята е вътре.

Когато темата му беше много присърце, както в този момент, той говореше с къси фрази, като се задъхваше, сключваше и протягаше ръце и се навеждаше ту наляво, ту надясно. След всяко изречение кратка пауза му позволяваше да подреди в главата си следващата фраза. Същото щракане като че ли навеждаше тялото му напред и едновременно изхвърляше приготвените думи; после той се спираше отново, сякаш с едно изречение можеше да изкаже само част от мисълта си.

Антоан се запита дали умът на г-н Шал не е по-размътен от обикновено поради всички събития вкъщи, поради безсънните нощи…

— Латош би говорил за всичко това по-добре от мене — поде човечето. — Доста отдавна познавам Латош. Колкото до миналото му, винаги съм имал отлични сведения. Знаменит човек. Винаги пълен с идеи. Като мене. Дори сега двамата имаме една велика идея: нашата знаменита кантора. „Кантора на модерната изобретателност“… Следите ли мисълта ми?

— Не съвсем.

— Е, в края на краищата става дума за малки изобретения. Малки практически изобретения… Разни инженерчета, които изнамират по някоя майстория и не знаят как да я използуват. Латош и аз ще събираме такива неща, ще даваме реклами във вестниците на градчето…

— Какво градче?

Г-н Шал изгледа Антоан, сякаш не разбираше въпроса му.

— По времето, когато беше жив покойният — продължи той след кратка пауза, — щях да потъна в земята от срам, ако бих се решил да заговоря за тези неща. Но сега… От тринадесет години предъвквам тази идея, господин Антоан. От изложението. Дори аз сам измислих един куп знаменити неща. Да. Записващ механизъм, който брои крачките ви. Тампон за мокрене на марки — автоматичен и вечен. — Той скочи от стола си и се приближи до Антоан. — Но това, което ще даде най-големи резултати, е яйцето. Четвъртитото яйце. Трябва само да се намери течността. О, за това аз съм вече във връзка с разни изследователи. Селските свещеници, те всички могат да станат мои сътрудници; зимно време, след вечеря, те имат много време да се занимават с разни неща, нали? Всички ги пуснах да търсят течността. Щом веднъж имам такава течност… Но течността, това е дребна работа. Мъчното беше идеята.

Антоан разтвори широко очи:

— И щом имате веднъж течността?…

— Е, щом натопя в нея яйцата… Съвсем за малко и само колкото да се размекне черупката, без да се развали яйцето!… Схващате ли?

— Не.

— После ги слагам да изсъхнат в калъпи.

— Четвъртити?

— Много естествено!

Г-н Шал се виеше като прерязан червей. Антоан не беше го виждал никога в такова състояние.

— Със стотици! С хиляди! Цяла фабрика! Четвъртитото яйце! Няма вече нужда от чашки за яйца. Четвъртитото яйце стои право! Черупката му не се хвърля. От нея се правят кутийки за кибритени клечки, от нея се правят гърненца за горчица! Четвъртитото яйце се подрежда лесно в кутии като парчета сапун! Давате ли си сметка какво означава това за превоза им?

Той поиска да се покачи отново на „своя“ стол, но веднага скочи на пода като ужилен.

Лицето му бе станало вишнево.

— Извинете ме, ей сега ще се върна — пошепна той, като тръгна към вратата. — Пикочният мехур… Това е чисто на нервна почва… Щом заговоря за яйцето…