Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (69)

IX

Жиз не бе ставала от леглото си. Сънлива, схваната, чувствувайки болки при всяко движение, тя чуваше смътно стъпките на посетителите, които минаваха в коридора зад стената, точно до главата й. Една-единствена мисъл изплуваше в неясното й съзнание: „Открили са го… Той е в къщи… Всеки миг може да се появи… Ще дойде…“. Тя се ослушваше да чуе стъпките му.

Но петък мина, после събота, а той не идваше.

В действителност Жак мислеше за Жиз и дори с настойчивост, която го дразнеше. Но понеже се боеше да остане насаме с нея, не можеше да се реши да я потърси и търпеливо чакаше да се яви някакъв удобен случай. Впрочем той така се страхуваше да срещне някой познат, че от предната вечер почти не бе излизал от партерния етаж; чак привечер се бе качил горе, преминал бе с безшумни стъпки апартамента, настанил се бе отново в един ъгъл на стаята, където лежеше смъртникът, и си бе отишъл едва призори.

Обаче в събота вечер, когато Антоан случайно го бе запитал дали е виждал Жиз, ставайки от вечеря, той реши да почука на вратата й.

Жиз беше по-добре. Треската бе почти минала и Теривие й бе позволил да стане на следния ден. Унесена, тя лежеше в полумрака и чакаше да заспи.

— Как си? — обади се той със закачлив тон. — О, ама ти изглеждаш много добре! — В светлата сянка на абажура разширените й очи блестяха и тя действително изглеждаше съвършено здрава.

Той не се бе приближил до самото легло. След кратко смущение тя първа му протегна ръка. През широкия ръкав той видя голата й ръка над лакътя. Улови китката й и като играеше на доктор, вместо да я стисне, започна да я опипва; кожата й беше гореща.

— Още малко температура?

— О, не.

Тя хвърли поглед към вратата — той я беше оставил отворена, сякаш за да подчертае, че има намерение само да влезе и да излезе.

— Студено ли ти е? Да затворя ли? — продължи той.

— Не… Както искаш.

Той с готовност скочи и затвори вратата, за да останат сами.

Тя му благодари с усмивка и отпусна глава във вдлъбнатината на възглавницата, върху която косите й образуваха тъмно матово петно. Понеже нощницата й, леко изрязана, разкриваше долната част на шията, тя притисна с ръка гърдите си, за да не се отваря деколтето. Жак забеляза грациозната линия на китката и тъмния цвят на кожата, който на фона на чаршафа имаше отсянка на мокър пясък.

— Какво правиш по цял ден? — запита тя.

— Аз ли? Нищо. Затварям се в стаята си, за да не виждам хората, които идват.

Едва тогава тя си спомни, че г-н Тибо се беше поминал и си помисли за скръбта на Жак. Упрекна се, че не чувствува по-дълбока тъга. Дали на Жак му е тъжно? Тя не можеше да намери нежните думи, които може би трябваше да му каже. Помисли само, че със смъртта на бащата синът остава напълно свободен. „Значи, не ще е нужно да замине отново?“ — мина й през ума.

— Ти би трябвало да поизлезеш малко — подхвана тя.

— Да, днес тъкмо главата ми тежеше, та отидох да се поразтъпча малко… — Той се поколеба: — За да купя вестници…

Всъщност истината бе малко по-сложна: в четири часа, ядосан от безцелно чакане, движен също така от някакви неясни намерения, за които едва по-късно си даде сметка, той бе излязъл действително, за да купи няколко швейцарски вестника, без сам да знае точно къде отива…

— Там ти си живял много на чист въздух, нали? — запита тя, след като помълчаха малко.

— Да.

Той бе изненадан от думата „там“ и без да иска, отговори с неловък, почти рязък тон, но веднага съжали за това. „Впрочем — каза си той, — откакто прекрачих прага на тази къща, всичко, което върша, което казвам, което мисля, всичко звучи фалшиво!“

Погледът му неволно се спираше все на леглото, където коварно падаше светлината на лампата. Той разглеждаше бялата вълнена завивка, така лека, че и най-малките изпъкналости на младото тяло се очертаваха под нея: извивките на ханша, изтегнатите крака, закръглените, леко разтворени колена. Той напразно си придаваше естествен вид и се мъчеше да говори непринудено; чувствуваше се все по-неловко и по-неловко.

Жиз искаше да му каже: „Седни де!“, но понеже в този миг не можа да срещне погледа му, не се осмели да проговори.

За да прикрие смущението си, той започна да разглежда мебелите, дребните украшения и блестящата позлата на малкото олтарче. Припомни си утрото, когато бе пристигнал и бе дошъл да потърси убежище в тази стая.

— Хубава е стаята ти — каза той любезно. — Ти по-рано нямаше това голямо кресло, нали?

— Баща ти ми го даде, когато навърших осемнадесет години. Не си ли го спомняш? Беше на горната площадка на стълбата в Мезон-Лафит. Под часовника с кукувицата.

Мезон… Изведнъж той отново видя площадката на втория етаж, заляна със светлина от широкия прозорец, лете пълна с мухи, от които при залез-слънце се носеше бръмчене като от ядосан кошер. Видя часовника с вериги и тежести. В тихото стълбище четири пъти на час се чуваше смешното кукане на дървената птичка… През всичкото време, докато той е бил далече, нещата за тях са си останали същите. Но в края на краищата и той сам не бе ли останал същият или почти същият? Откакто се бе върнал, колко често забелязваше в рефлексните си движения жестове, които му бяха присъщи някога? Например начина, по който си изтриваше обувките в изтривалката долу, или начина, по който затръшваше входната врата и закачваше палтото си на същите две закачалки както в миналото, преди да запали лампата… А когато се разхождаше из стаята си, нима всяко негово движение не беше всъщност несъзнателен спомен, превърнал се сега в действие?

В полумрака Жиз разглеждаше крадешком неспокойното му лице, челюстта му, врата му, ръцете.

— Колко силен си станал! — каза тя полугласно.

Той се обърна и се усмихна. Тайно изпитваше суетна гордост от силата си, тъй като през цялото си детство бе страдал от съзнанието, че е хилав. Изведнъж, без да мисли — това също бе рефлекс, — той извика, сам изненадан от това връщане към миналото:

— „Майор Ван де Кюип притежаваше необикновена сила.“

Изблик на радост озари лицето на Жиз. Това бе надписът, който толкова пъти бяха чели заедно под една илюстрация на любимата им книга. Действието се развиваше в горите на Суматра и на картинката бе нарисуван един холандски офицер, който без особено усилие поваля една страшна горила.

— „Майор Ван де Кюип бе неблагоразумно заспал под сянката на един баобаб“ — прибави тя весело и отхвърляйки глава назад, затвори очи и отвори устата си, защото на илюстрацията майорът бе нарисуван точно така.

Те се смееха, гледаха се, забравяйки всичко останало, и с наслада се ровеха в съкровищницата на детските си шеги, които бяха само техни.

— А помниш ли картинката с тигъра — поде тя, — която ти ми скъса един ден, когато се беше ядосал!

— Да. Ама защо го направих?

— Ами заради кикотенето пред абат Векар!

— Каква памет имаш, Жиз!

— Аз пък по-късно исках да си опитомя едно бебе-тигърче и заспивах вечер, като си мислех, че го люлея в ръце.

Последва мълчание. Те продължаваха да се усмихват развеселени. Жиз първа се замисли наново.

— И все пак… — каза тя. — Когато си припомня това време, не откривам нищо друго, освен дълги, безконечни дни на отегчение… А ти?…

Треската, умората, припомнянето на миналото, всичко това й придаваше малко печален вид и тази отпадналост подхождаше на излегнатата й поза, на ласкавия й поглед, на топлия й южен тен.

— Действително — продължи тя, виждайки, че Жак само се мръщи и не отговаря — за едно дете това безкрайно отегчение е ужасно нещо! И после, когато станах на четиринадесет-петнадесет години, скуката изчезна. Не знам защо. Някак си отвътре ми дойде. Сега вече не знам какво е да скучаеш. Дори когато… — „Дори когато съм нещастна заради тебе“ — помисли си тя и добави гласно: — Дори когато нещата не вървят добре.

Навел глава, мушнал ръце в джобовете си, Жак мълчеше. Пристъп на злоба се надигаше у него, когато си припомняше миналото. В досегашния му живот нищо не заслужаваше пощада. Никога и никъде не се бе чувствувал добре, на мястото си, стъпил на своя почва, както Антоан например. Навсякъде той бе чужденец. И в Африка, и в Италия, и в Германия. Дори и в Лозана не по-малко, отколкото другаде. И не само чужденец, но и преследван. Преследван от близките си, от обществото, от условията на живот… Сам не знаеше вече от какво, сякаш от нещо, което беше в самия него.

— „Майор Ван де Кюип…“ — започна Жиз. Тя продължаваше да си припомня детските години, защото не смееше да спомене дума за по-близките спомени, които я измъчваха; но бързо замълча: чувствуваше, че от тази пепел няма да лумне пламък.

Разглеждаше мълчаливо Жак, без да може да разкрие загадката. Защо беше избягал въпреки това, което се бе случило между тях? Няколко смътни думи, изпуснати от Антоан, я бяха развълнували, без нищо да й обяснят. Какво беше правил Жак през тия три години? Какво беше значението на червените рози, изпратени от лондонския цветарски магазин?

„Колко ми го е променил животът!“ — помисли тя внезапно.

С вълнение, което този път не успя да прикрие, тя прошепна:

— Колко си се променил, Жако!

По краткия поглед на Жак, по сдържаната му усмивка тя разбра, че нейното вълнение не му харесва. Променяйки веднага израза на лицето си и гласа си, тя се впусна весело в описания на живота си в английския манастир:

— Толкова хубаво нещо е този редовен живот… Да знаеш с каква бодрост човек започва работа сутрин след гимнастиката на чист въздух и английската закуска!

Но тя премълча, че през цялото си пребиваване в Лондон единствено мисълта да го открие я бе поддържала. Нито пък призна как сутрешната й бодрост намаляваше от час на час, нито какъв прилив на отчаяние я потискаше вечер, когато си легнеше в общата спалня.

— Животът на англичаните е толкова различен от нашия, толкова привлекателен! — Облекчена, че е намерила тази банална тема, тя се залови за нея, за да отстрани опасността от ново мълчание. — В Англия всички се смеят без причина, ей тъй, за нищо. Смятат, че в никой случай животът не трябва да бъде тъжен. Затова, разбираш ли, те мислят колкото е възможно по-малко, затова играят. Всичко за тях се превръща в игра, като започнеш от самия живот!

Жак слушаше бъбренето й, без да я прекъсва. И той ще отиде в Англия. Ще отиде и в Русия, ще отиде в Америка. Пред себе си имаше цял живот, за да отиде и другаде, за да търси… Той се усмихваше благосклонно и се съгласяваше, като кимаше с глава. Тя не беше глупава. През тези три години като че ли много бе узряла. Разхубавила се бе също, станала бе по-нежна… Още веднъж той спря поглед върху изящното тяло, което се очертаваше под завивката, сякаш отпуснало се от собствената си топлина. Той почувствува как миналото изведнъж го завладя. Отново преживя всичко, внезапното си желание, прегръдката им под високите дървета в Мезон. Невинна прегръдка. И все пак след толкова години и след толкова преживявания той още усещаше под ръката си това тяло, което се огъваше, още усещаше под устата си тези неопитни устни! В един миг разум, воля — всичко се стопи. Защо пък не?… Той дори помисли както в най-лошите дни в миналото: „Да стане моя, да се оженя за нея“. Но изведнъж мисълта му се сблъска с нещо непроницаемо, нещо вътрешно, което той не различаваше ясно — някаква непреодолима преграда, изправена в душата му.

После, докато погледът му преминаваше още веднъж по живите и гъвкави ръце и крака, изтегнати в леглото, въображението му, в което се бяха запечатали вече толкова спомени, изведнъж възкреси извивките на други едни, също такива тесни и закръглени бедра, също така очертани под чаршафа; и желанието, което го бе докоснало, се стопи, превърна се в чувство на жалост. Той видя желязното легло, дребничката проститутка от Райхенхал, седемнадесетгодишно хлапе, която така упорито желаела да умре, че я бяха намерили седнала на земята, удушена с примка, завързана за резето на един шкаф. Жак бе пристигнал между първите в тази стая; и досега си спомняше отвратителната миризма на изгоряла лой, която се носеше из стаята, и виждаше отново плоското загадъчно лице на още младата жена, която чупеше яйца в един пращящ тиган. Когато й дадоха малко пари, тя се съгласи да заговори и дори съобщи такива странни подробности, че когато Жак я бе запитал дали е познавала добре мъртвото момиче, тя беше извикала с незабравим израз, сякаш казваше най-очевидното нещо:

— Ach nein! Ich bin die Mutter^[1]!

Той без малко не започна да разказва тази случка на Жиз. Но да заговори за „там“, би било неблагоразумно, защото би предизвикало въпроси…

 

 

Заровена в завивките си, тя го поглъщаше с очи през полузатворените си клепки. Не можеше да се сдържа вече; постоянно трябваше да си налага да не извика: „Но говори! Кой си ти сега?… Какво съм аз за тебе? Нима си забравил всичко?“.

Той се разхождаше назад-напред, като се отпускаше ту на единия, ту на другия си крак със загрижен и разсеян вид. Когато очите му срещаха трескавия поглед на Жиз, разногласието между тях му ставаше така непоносимо, че той веднага си придаваше извънредно хладен вид; и нищо не издаваше колко бе възхитен от нейното детско държане, от нейната невинност, от голия й врат на фона на бялата възглавница. Към това болно момиченце той изпитваше всичката нежност на по-стар брат. Но колко нечисти спомени се натрапваха и заставаха между него и нея! Колко е горчиво да се чувствуваш така стар, толкова изтъркан, омърсен!

— Ти трябва да си станала измежду най-добрите на тенис? — запита той, за да промени разговора; беше току-що забелязал една ракета, оставена на шкафа.

Тя бързо преминаваше от едно чувство към друго. Не можа да задържи една наивна усмивка на гордост:

— Сам ще видиш — отвърна тя и веднага се смути. Тези две думи се бяха изплъзнали неволно. „Ще видиш…“ Къде? Кога?… Каква нетактичност!…

Жак сякаш не забеляза нищо. Той съвсем не мислеше за Жиз. Кортовете, Мезон-Лафит, една бяла рокля… Отсеченото движение, с което тя скачаше от велосипеда при входа на клуба… Защо ли всички капаци са затворени в дома на авеню Дьо л’Обсерватоар? (Днес следобед, когато бе излязъл; без да знае къде отива, той бе достигнал чак до Люксембургската градина и след това бе минал по авеню Дьо л’Обсерватоар. Почнало бе да се свечерява и той вървеше живо с вдигната яка. Жак винаги бързаше да отстъпи пред изкушенията, за да се отърве по-скоро от тях. После се бе спрял и бе погледнал изведнъж нагоре. Всички прозорци бяха затворени. Вярно, Антоан му беше казал, че Даниел отбива военната си служба в Люневил, но къде са другите? Не беше толкова късно, за да затворят капаците… Впрочем това нямаше значение!… Той бе обърнал гръб и се бе прибрал в къщи по най-късия път.)

Дали Жиз разбра колко далеч от нея бяха мислите на Жак? Водена от някакъв вътрешен подтик, тя протегна ръка, сякаш за да го достигне, да си го възвърне, да го привлече към себе си.

— Какъв вятър! — каза той весело, сякаш не забеляза жеста на момичето. — Не те ли дразни капакът на камината, който непрекъснато трака? Чакай.

Той коленичи и мушна един стар вестник между двете парчета ламарина, за да ги подпре. Изтощена от всичко, което чувствуваше и не смееше да изрази, тя го наблюдаваше мълчаливо.

— Готово — каза той, като се изправи. Въздъхна и без много да мери думите си този път, добави: — Ух, какъв вятър! Ще ти се да се е свършила зимата и пак да дойде пролет… — Очевидно той си спомняше пролетите, прекарани някъде далеч. Тя отгатна също, че той си мислеше: „През май ще направя това и това, ще отида там и там…“.

„А какво място заемам аз в плановете му за пролетта?“ — помисли си тя.

Часовникът удари.

— Девет часът — рече Жак, сякаш се готвеше да тръгне.

Жиз също бе чула как прозвъняха деветте удара.

„Колко вечери — мислеше си тя, — колко вечери съм прекарвала тук, до тази лампа, да чакам, да се надявам. Часовникът звънеше, както сега звъни, а Жак го нямаше. Сега той е тук, в стаята, до мен. Заедно слушаме как бие часовникът…“

— Хайде — каза той, — ще те оставя да спиш.

„Той е тук — повтаряше си тя, като притваряше очи, за да го види по-добре. — Той е тук и все пак животът, светът, всички неща около нас остават безразлични, каквито са си били винаги! Нищо не се е променило…“ Тя имаше впечатлението, мъчително като угризение, че и тя въпреки всичко не се бе променила, че не се бе достатъчно променила.

Той не искаше да покаже, че бърза прекалено много и остана прав до леглото. Без никакво смущение докосна мургавата малка ръка, отпусната върху чаршафа. Усети миризмата на кретонените завеси, примесена тази вечер с лек кисел дъх, който му беше неприятен, докато мислеше, че се дължи на треската; той обаче започна да го вдъхва с удоволствие, щом забеляза нарязания лимон в чинийката, сложена на нощната масичка.

Жиз не мърдаше. Очите й бяха изпълнени с прозрачни сълзи, които тя задържаше, като разтваряше широко клепачите си.

Той се престори, че не вижда нищо:

— Хайде, лека нощ. Утре ще бъдеш здрава.

— О, не държа толкова много! — въздъхна тя, като се насили да се усмихне.

Какво искаше да каже с това? И тя самата не знаеше. Това безразличие към здравето й изразяваше умора, обезсърчение пред утрешния ден и особена тъга, че тези тъй очаквани минути на близост, едновременно така незадоволителни и така сладки, вече изтичаха. Направи усилие да разтвори устните си, пресъхнали от вълнение, и подхвърли весело:

— Благодаря, че дойде да ме видиш, Жако!

Отново изпита желание да протегне ръка към него, но той вече бе до вратата. Обърна се, кимна й с глава и излезе.

 

 

Тя угаси светлината и се мушна под завивките. Сърцето й глухо биеше. Скръсти ръце на гърди, сякаш притискаше към себе си съжаление за нещо, неясно и на самата нея, както някога прегръщаше опитоменото си тигърче. „Дева Мария — прошепна тя машинално, — Богородице, моя напътственица и господарка, на теб възлагам всичката си надежда и всичката си утеха… всичките си мъки и всичките си нещастия…“ Тя молеше Богородицата с трескав жар, като се мъчеше да приспи мислите си с песента на молитвата. Най-щастлива се чувствуваше в онези часове, когато се молеше дълго, без да мисли за нищо. Тя продължаваше да държи ръцете си, плътно скръстени на гърдите. Вече всичко се замъгляваше и се разтапяше в някакъв полусън. Струваше й се, че това, което притискаше до гърдите си в топлината на леглото, бе малко дете, нейно дете, само нейно; и тя се извиваше, за да му направи гнездо, и свиваше рамене, за да обгърне по-добре въображаемото любимо същество, което оросяваше със сълзите си, докато заспиваше.