Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (87)

XIII

Шофьорът бе пресякъл площад Де-з-Енвалид и бе свил по улица Дьо л’Юниверсите. Колата се плъзгаше безшумно. В този горещ неделен следобед кварталът беше така пуст, така дълбоко задрямал, че мекото съскане на гумите по сухия асфалт и слабият звук на клаксона при пресечките на улиците звучаха някак нескромно и неуместно.

Щом колата премина улица Дю Бак, Ана дьо Батенкур притегли към себе си малкия пудел, който спеше свит на кълбо на седалката, и като се наведе, докосна с върха на чадъра си гърба на мулата, облечен в дълга бяла дреха, седнал безстрастно пред кормилото.

— Спрете тук, Жо… Ще отида пеша.

Колата спря до тротоара и Жо отвори вратичката. Под шапката зениците му, по-лъскави от лакираната козирка на фуражката му, се движеха наляво-надясно като очите на спяща кукла.

Ана се поколеба. Дали ще намери след малко такси в този пуст квартал? Колко беше сбъркал Антоан, като не се вслуша в съвета й да отиде да живее след смъртта на баща си близо до Булонската гора… Тя взе кученцето под мишница и леко скочи на земята.

— Няма да имам нужда от вас довечера, Жо… Приберете се.

Дори на сянка тротоарът пареше през подметките. Никакъв полъх. Над покривите неподвижна мараня скриваше небето. Присвила очи поради силното отражение на светлината от къщите, Ана вървеше покрай замрелите фасади и масивните като на затвор входни врати. Фелоу мързеливо ситнеше след нея. Не се виждаше жива душа; нямаше ги дори онези момиченца с плитки и тънки крачка, които в хубави неделни дни скачат самотни по тротоара, момиченца, които преди три седмици Ана изведнъж бе почувствувала желание да осинови и да заведе в Довил, за да ги тъпче с кифли и чист въздух. Никой. Дори портиерите, подобно на кучета, които, задрямали в колибите си, пазят къщата, чакаха здрача, за да излязат да подишат малко свеж въздух, седнали на столове пред входните врати. Като че ли тази неделя, деветнадесети юли, населението на Париж, уморено от демократичните празненства, които траяха почти цяла седмица, бе масово напуснало столицата.

Домът на семейство Тибо се виждаше отдалеч. Над покрива му още се издигаха скели. Старата фасада, нашарена като зебра с бяла боя при ремонта, чакаше само последната бояджийска четка, за да се подмлади. Огради, изпъстрени с афиши, закриваха партерния етаж и стесняваха тротоара.

Повдигайки и притискайки до себе си воланите на роклята си от фулар, Ана, последвана от кучето, се промъкна между чувалите, гредите, купчините отпадъци, които запречваха входа. Миризмата на изба и влагата от прясно измазаните с гипс стени на пасажа й подействуваха така, сякаш се бе допряла до ледена гъба. Фелоу вдигна черната си муцунка и се спря, за да подуши тези необикновени миризми. Ана се усмихна, вдигна с една ръка топлото копринено кълбо и го притисна до гърдите си.

Щом се преминеше през стъклената врата на вестибюла, веднага се виждаше, че вътре в къщата ремонтът е завършен. Червена пътека, която Ана не бе видяла при последното си посещение, водеше до асансьора.

На площадката на втория етаж тя се спря и макар да знаеше, че Антоан отсъствува, по навик напудри лицето си, преди да позвъни.

Вратата се отвори сякаш неохотно: Леон се колебаеше дали да се покаже в раираната си жилетка, която носеше в къщи. Дългото му безбрадо лице, обрасло с мъх като на малко пиленце, имаше безличен вид, едновременно глуповат и хитър — повдигнати вежди, отпусната долна устна, спуснати клепачи и увиснал нос; у него този израз бе станал нещо като защитен рефлекс. Той хвърли към Ана, към украсената и с цветя шапка и виолетовата й рокля бегъл кос поглед, после се отдръпна, за да я остави влезе.

— Доктора го няма…

— Знам — каза тя, като сложи кученцето на пода.

— Трябва да е още долу с господата…

Ана прехапа устни. Придружавайки я до гарата във вторник, когато тя заминаваше за Берк, Антоан й бе казал, че ще отсъствува от града целия следобед в неделя, тъй като трябвало да участвува в някаква консултация вън от Париж. Тяхната връзка траеше вече шест месеца и тя неведнъж бе забелязвала, че той криеше някои дребни неща от нея и така създаваше непроницаема защитна зона около себе си.

— Не се безпокойте — каза тя, като му подаде чадъра си. — Дойдох да напиша една бележка, която вие ще предадете на доктора.

Минавайки пред слугата, тя избърза по едноцветния бежов пухкав килим, с който бе постлан сега бившият апартамент на господин Тибо. Без да се колебае, кученцето изтича напред и се спря пред вратата на кабинета на Антоан. Ана влезе, пусна кучето и затвори вратата след себе си.

Щорите бяха спуснати и прозорците затворени. Миришеше на нов килим, на пресен лак и към тези миризми се примесваше старият упорит дъх на боя. Тя живо се приближи до бюрото, опря ръце на облегалото на фотьойла и с ледени очи, с разтворени душещи ноздри, с внезапно погрозняло лице огледа жадно и подозрително стаята, търсейки да открие някакво указание за онази част от живота на Антоан, която той водеше далеч от нея и която тя така малко познаваше.

Но нищо не можеше да бъде по-безлично от този разкошен и гол салон. Антоан никога не работеше там; използуваше го само когато приемаше пациенти. Стените бяха до половина скрити зад библиотеки; лесно можеше да се отгатне, че зад закритите с китайска коприна стъкла рафтовете бяха празни. Посред стаята се издигаше тържествено огромно разкошно бюро; върху негостоприемното дебело стъкло, което го покриваше, бе наредена гарнитура от марокен — папка, подложка, попивателна преса, всички с неговия монограм. Нямаше никакви книжа, никакво писмо или книга; само телефонния указател. Изправена като украшение до кристалната мастилница, в която нямаше следа от мастило, една ебонитова слушалка единствено напомняше за професията на собственика; при това тази добавка вероятно не бе поставена там от Антоан за медицински цели, а от ръката на неизвестен декоратор, воден от желание да вложи малко живописен елемент в обстановката.

Щом премина прага, Фелоу легна по корем с разкрачени крачка и светлата му козина се сля с килима. Ана го погали разсеяно с поглед. После седна на страничната облегалка на фотьойла, от който Антоан три пъти седмично произнасяше като оракул своите решения. За миг си представи, че е Антоан и изпита тънко удоволствие; това бе като отмъщение на твърде малкото място, което той й бе отделил в живот си.

Тя извади от папката бележника с антетки, където Антоан пишеше рецептите си, и измъкна стилото от чантата си:

„Любими Тони, пет дни без теб бе максимумът, който можех да понеса. Тази сутрин скочих в първия влак. Сега е четири часът. Отивам у нас да чакам, докато свършиш дневната си работа. Ела при мен, мили Тони, ела бързо!

 

П. П. Аз ще донеса нещо за хапване, така че няма да има нужда да излизаме навън.“

Тя взе един плик и позвъни.

Леон се появи. Беше сложил ливреята си. Помилва кучето и се приближи до Ана.

Седнала удобно на страничната облегалка на креслото, тя люлееше единия си крак и облизваше лепилото на плика. Ана имаше хубаво очертана уста, езикът й бе дебел, но подвижен. Парфюмът, с който бяха пропити дрехите й, се носеше из стаята. Тя зърна малко пламъче в очите на слугата и вътрешно се усмихна.

— Ето — каза тя, като подхвърли писмото на бюрото с движение, при което висулките на гривната и издрънчаха, — ще му дадеш това, щом се качи горе, нали?

Понякога, когато Антоан го нямаше, тя му говореше на „ти“, и то така естествено, че Леон не се учудваше на това. Тайно и негласно съучастничество ги свързваше. Когато идваше да вземе Антоан за вечеря и трябваше да чака, тя с удоволствие бъбреше с Леон; в негово присъствие сякаш вдъхваше въздуха на родния си край. Впрочем той никога не злоупотребяваше с нейната близост; единственото нещо, което си позволяваше, когато бяха сами, да не се обръща към нея в трето лице. Когато му даваше бакшиш, той й бе признателен, че може да й благодари със смигване и със сърдечност, лишена от класова омраза.

Ана протегна крака си напред, плъзна ръка под полата си, за да опъне копринените чорапи, и скочи от креслото.

— Аз ще бягам, Леон. Къде оставихте чадъра ми?

За да намери такси, най-разумно беше да се изкачи по Ди Сен-Пер до булеварда. Улицата беше почти пуста. Тя се размина с един младеж. Размениха си безразлични погледи, без да си спомнят, че се бяха срещнали през един паметен ден. Но как ли биха се познали? За четири години Жак се бе напълно променил: този набит мъж със загрижено лице нямаше нито походката, нито физиономията на онзи младеж, който някога бе дошъл в Турен, за да присъствува на сватбата на Ана със Симон дьо Батенкур. А и той, макар че през цялата странна церемония бе наблюдавал с интерес младоженката, как би могъл да познае в напудреното лице на тази парижанка, скрито наполовина от чадъра, чертите на онази смущаваща вдовица, която се бе омъжила за неговия приятел Симон?

— Авеню Дьо Ваграм — каза Ана на шофьора.

На авеню Дьо Ваграм беше тяхното „у дома“ — партерен етаж, мебелиран като ергенска квартира, която Антоан беше наел в началото на връзката им. Къщата се намираше на ъгъла на авенюто и на една сляпа улица; имаше отделен вход, което позволяваше да се избегне окото на портиера.

Антоан никога не се съгласи да отиде при нея в разкошната къща, която Ана имаше към Булонската гора, близо до улица Спонтини, макар че от много месеци тя живееше там сама и напълно свободна. Когато по съвета на Антоан трябваше да сложат Югет в гипс и да я заведат на море, Ана бе наела една къща в Берк и бе решила, че тя и мъжът й ще се установят там, докато малката се излекува. Героично решение, което тя не успя да изпълнява дълго време. Обаче Симон, който никога не бе обичал Париж, се установи окончателно при доведената си дъщеря и нейната английска гувернантка. Занимаваше се с фотография, рисуваше по малко и понякога свиреше; през дългите вечери, спомняйки си за богословското си образование, четеше книги из областта на протестантската теология. Ана винаги намираше предлог да се върне в Париж; престоите й в Берк се ограничаваха с посещения от пет-шест дни всеки месец; майчинското и чувство не беше особено силно развито. Не беше далеч времето, когато ежедневното присъствие на това високо четиринадесетгодишно момиче я дразнеше като някаква пречка в живота й. Сега към тази глуха неприязън се примесваше и някакво чувство на унижение пред количката, която мис Мери буташе в слънчеви дни по пясъка на дюните. Ана мечтаеше понякога да осинови някое бледо момиченце, но намираше напълно естествено да не се занимава с детето си. В Париж тя поне забравяше Югет… и Симон.

Колата вече слизаше по авеню Дьо Ваграм, когато Ана си спомни за „закуската“. Всички магазини бяха затворени, но тя знаеше на площад Терн един деликатесен магазин, който беше отворен и в неделя. Каза на шофьора да я закара там; след това освободи таксито.

Колко забавно беше да пазаруваш! Държейки под мишница кученцето си, тя вървеше напред-назад пред отрупаните с деликатеси маси. Най-напред избра това, което обичаше Антоан; ръжен хляб, солено масло, пушени гърди от патица, кошничка с ягоди. Купи и буркан сметана, колкото за Антоан, толкова и за Фелоу.

— Прибавете и от това — каза тя лакомо, като посочи с пръст една паница с обикновен гъши пастет.

„Това“ беше специално за нея; тя обожаваше гъшия пастет и естествено никога не си купуваше освен при пътуване, когато случайно видеше любимото си ядене на бюфета на някоя гара или в някое селско ханче. Гъши дроб за десет-петнадесет сантима, розов и мазен, със свинска мас по края, подправен с много карамфил и индийско орехче, върху съвсем пресен хляб — този вкус я връщаше към миналото й на мидинетка… Спомняше си за сухоежбината, с която обядваше, седнала сама на някоя пейка в градината Тюйлери, заградена от гълъби и врабчета, по времето, когато беше продавачка в един магазин на авеню Дьо л’Опера. Не пиеше нищо, а за да утоли възбудената от подправките жажда, си купуваше шепа хрупкави бели череши от сергията на тротоара. Накрая, когато наближеше часът да се върне в магазина, изпиваше чаша черно кафе, горещо и с много захар, което миришеше на тенекия и на боя за обуща и което тя изгълташе права, застанала сама пред бара в едно кафене на улица Сен-Рок.

Тя разсеяно гледаше как продавачът завива покупките й и прави сметката.

Съвсем сама… Дори по онова време верният й инстинкт й подсказваше, че единственият й шанс да успее в живота бе да се държи въздържано и прикрито, без приятелства, без навици, вечно готова да се преобрази изведнъж. О, ако гледачката, която се разхождаше тогава из Тюйлери с кош на гърба и кречетало в ръка и продаваше и кокосово мляко, й беше предсказала, че ще стане госпожа Гупийо, жена на собственика на предприятието!… И все пак това беше станало. И дори днес, погледнато отдалеч, всичко изглеждаше така просто…

— Ето, госпожо.

Продавачът й подаваше завързания с канап пакет. Ана почувствува погледа, който той плъзна по гърдите й. С годините на нея все повече и повече й се нравеше да я докосват желанията на мъжете. Продавачът бе още хлапак с мъх по бузите, с напукана долна устна и лошо очертана, но здрава уста. Ана мушна пръста си в канапчето, вдигна лице, отметна леко глава назад и вместо благодарност спря върху момчето прелъстителния поглед на сивите си зеници.

Пакетът не беше тежък; тя имаше време, бе едва пет часът. Сложи кученцето на земята и тръгна пеш по авеню Дьо Ваграм.

— Хайде, Фелоу, малко кураж…

Тя вървеше с широки крачки, като се кършеше, вирнала малко високомерно глава. Не можеше да възпре изблика на гордост, щом си спомнеше за миналото си; съзнаваше, че волята й не е престанала да насочва съдбата й и че успехите й са нейно собствено дело.

Гледайки вече отдалеч тези години, тя се изненадваше на успеха си, сякаш се отнасяше до друга жена. Възхищаваше се от упоритостта, с която още от детски години се бе стремила да се изтръгне от долните слоеве на обществото. Този стремеж бе като инстинктът у плувеца, който потъва и който с всички сили се мъчи да се задържи на повърхността. Именно за да може да изплува нагоре, тя се бе пазила ревниво през дългите години на непорочното си моминство, като бе живяла единствено с брат си и с овдовелия си баща. Всеки неделен ден, докато бащата, водопроводчик, ходеше да играе на кегли край старите парижки укрепления, Ана и брат й се разхождаха из Булонската гора с приятели. Една вечер на връщане от разходка един млад електротехник, другар на брат й, бе поискал да я целуне. Тя беше вече седемнадесетгодишна и той й харесваше, но въпреки това му удари плесница и избяга сама чак до вкъщи. След това никога вече не се съгласи да излезе с брат си. В неделен ден оставаше в къщи да шие. Обичаше платовете, тоалетите. Една съседка, галантеристка в квартала, стара позната на майка й, я бе взела като продавачка в магазина си. Колко тъжно бе това малко дюкянче в техния квартал, където влизаха само бедни клиенти… За щастие тя случайно можа да намери място като продавачка в клона на „Базарите на двадесетия век“, току-що отворен във Венсен на черковния площад. Цели две години прекарваше дните си да разгръща и мери кадифета и тафти, докосвана от погледите на клиентите, от желанията на продавачите и на началниците на отделите; но тя отвръщаше на всички само с другарски усмивки и всяка вечер като разумно момиче се връщаше право в къщи, за да приготви вечеря на семейството. Общо взето, бе запазила добри спомени от този период на живота си. Но щом умря баща й, тя напусна предградието и получи отлично място в центъра на Париж на авеню Дьо л’Опера, в централата на фирмата, която старият Гупийо отчасти ръководеше лично. Тогава трябваше да играе още по-предпазливо, докато се омъжи… „Предпазлива игра!“ Това би могло да бъде нейният девиз… Дори и сега… Нима тя не бе спряла избора си върху Антоан още при първата им среща и сломявайки съпротивата му, го бе завладяла чрез упоритостта си? Той дори и не подозираше това, защото тя бе достатъчно хитра и ласкаеше мъжкото му самомнение, като създаваше у него илюзията, че той пръв е взел инициативата. Ана беше твърде добър играч и пред суетното удоволствие да показва властта си предпочиташе царското задоволство да я упражнява тайно, служейки си с всички оръжия, които й даваше привидната й слабост…

Унесена в мислите си, тя бе достигнала до гарсониерата. Бе й станало горещо от ходенето. Тишината и хладината на затворения апартамент и се сториха чудесни. Застанала права посред стаята, тя набързо свали всичките си дрехи и изтича в банята, за да напълни ваната.

Приятно й бе да стои гола между тези огледала и тези матови стъкла, чиято светлина, сякаш идваща от студена звезда, придаваше по-силен блясък на плътта й. Наведена над крановете, от които водата шумно бликаше, тя разсеяно движеше дланта си по мургавите си бедра, които бяха останали тънки, и върху натежалите си гърди. После, без да чака да се напълни ваната, прекрачи и влезе в нея. Водата бе прохладна. Тя се излегна, тръпнеща от удоволствие.

Бялата хавлия със сини резки, която висеше на стената пред нея, я накара да се усмихне: Антоан бе толкова смешен, когато преди няколко дни се уви в нея и така седна на вечеря. Изведнъж тя си спомни за разговора, който бяха водили тази вечер: на въпросите, които му задаваше за младите му години и за връзката му с Рашел, той бе отговорил с кисела усмивка: „Аз ти разказвам всичко, не крия нищо от миналото си, а ти…“

Действително тя му говореше твърде малко за себе си. Една вечер, още в началото на тяхната връзка, той се бе навел над нея и загледан в очите й, бе казал: „Имаш поглед на фатална жена!“ Нищо не й бе доставяло по-голямо удоволствие от тези думи и тя никога не ги забрави. За да запази обаянието си, Ана грижливо забулваше миналото си в тайна. Може би това беше грешка? Кой знае дали пък на Антоан нямаше да му е приятно да открие мидинетката зад маската на фатална жена? Реши, че трябва да помисли по това. Лесно бе да черпи спомени от миналия си живот, който бе доста богат; нямаше защо нито да измисля, нито да лъже. Би могла просто да му разказва спомените си на сантиментална продавачка, каквато беше през част от младите си години…

Антоан… Винаги щом помислеше за него, тя изпитваше желания. Обичаше го такъв, какъвто беше — заради неговата самоувереност, заради силата му, въпреки че той съзнаваше тази сила… Обичаше го заради любовния му жар, малко брутален, малко прекалено лишен от нежност… След един час може би той ще бъде тук…

Тя изтегна крака, вдигна глава и затвори очи. Водата стопяваше умората й. Обзета от животински блажено чувство, тя лежеше като вцепенена. Над нея голямата пуста сграда бе съвършено тиха. Не се чуваше никакъв друг шум освен хъркането на кучето, изтегнато на хладните плочки, далечното стържене на летни кънки по асфалта в един съседен двор и звънтенето на водната капка, която всяка секунда падаше от крана с кристален звук.