Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (62)

II

Абат Векар живееше на улица Грьонел, близо до митрополията, където сега управляваше службата на епархийските благотворителни заведения. Той още беше на работната си маса.

За няколко минути таксито, с което бе пристигнала Клотилд, го закара на улица Дьо л’Юниверсите.

Госпожицата ги чакаше, кацнала на един стол във вестибюла. Свещеникът не я позна веднага, защото косите й не бяха вчесани на път, а опънати назад и направени на плитка, която падаше върху нощницата й.

— О! — изстена тя. — Елате бързо, господин абат… За да не се плаши толкова.

Той я поздрави, без да се спира, и влезе в спалнята.

Вдигнал завивката, г-н Тибо искаше да се махне от това легло, от тази къща, да избяга в нощта, да избяга от ужаса, който бе надвиснал над него. Гласът му се бе възвърнал и той крещеше разни грубости:

— Злодейки! Кучки! Уличници!… Ах, крави такива! Мръсници!

Изведнъж погледът му падна върху абата, застанал на прага на отворената врата, осветен напълно от лампата. Болният не прояви никакво учудване, но спря за миг, за да извика:

— Не искам вас!… Антоан!… Къде е Антоан?

Хвърляйки шапката си на един стол, абатът се приближи живо към него. Чертите му, замръзнали както винаги, не издаваха дълбокото му вълнение; но протегнатите му напред ръце, разтворените му длани показваха желанието му да се притече на помощ. Той дойде до леглото и без да каже дума, простичко благослови г-н Тибо, който го гледаше втренчено.

После в тишината прозвучаха думите му:

— Pater noster, qui est in coelis, sanctificetur nomen tuum… Fiat voluntas tua sicut in coelo et in terra…^[1]

Г-н Тибо бе престанал да се мята. Очите му се спираха ту върху свещеника, ту върху сестрата. Устните му се отпуснаха и лицето му се изкриви в гримаса като на дете, което ще избухне в сълзи. Главата му се люлееше наляво-надясно и най-после падна на възглавницата. Малко по малко хълцанията му, които приличаха на подигравателен смях, станаха по-редки. После той замлъкна.

Абатът се приближи до калугерката.

— Страда ли в момента? — запита той, без да повиши глас.

— Не много. Току-що му бях направила инжекция. Обикновено болките се появяват отново едва след полунощ.

— Добре. Оставете ни сами… Но — добави той, — телефонирайте на доктора. — Сякаш искаше да каже: „Аз не съм всесилен“.

Сестра Селин и Адриан се оттеглиха безшумно.

Г-н Тибо изглеждаше като задрямал. Преди пристигането на абат Векар той няколко пъти бе изпадал така в безчувствено състояние, но тези мигове бяха кратки и той изведнъж се издигаше на повърхността, после пак се сблъскваше с ужаса и започваше с нови сили да буйствува.

Абатът схвана интуитивно, че това затишие ще бъде краткотрайно и че той трябва веднага да го използува. Топла вълна заля лицето му: от всичките задължения на призванието му помощта, която даваше на умиращите, винаги го плашеше най-много.

Той се приближи до леглото.

— Вие страдате, приятелю… Преживявате тежки минути… Не оставайте сам, отворете сърцето си за Бога…

Извръщайки глава, г-н Тибо спря върху изповедника си толкова тревожен поглед, че свещеникът започна да мига. Но очите на болния изведнъж се изпълниха с гняв, с омраза, с презрение. Но това бе само за секунда; после отново страхът се появи в тях. Този път изразът на ужас бе така непоносим, че абатът трябваше да наведе клепачи и да се обърне настрани.

Умиращият тракаше със зъби.

— Ох, ох!… Ох, ох!… Страх ме е… — заекна той.

Свещеникът се овладя.

— Аз дойдох, за да ви помогна — каза той кротко, — да се помолим най-напред… Да призовем Бога… Да се помолим заедно, приятелю.

Г-н Тибо го прекъсна:

— Но вижте!… Аз… аз съм… аз ще… — Той нямаше смелост да предизвика смъртта, като произнесе зловещата дума.

Хвърли странен поглед към тъмните ъгли на стаята. Къде да намери помощ? Мракът се сгъстяваше наоколо му. Внезапно той нададе вик, който избухна в тишината и от който абатът изпита някакво облекчение.

— Антоан! Къде е Антоан? — изкрещя с всичка сила г-н Тибо. И понеже абатът направи неопределен жест той се обърна към него: — Вие ме оставете на мира!… Антоан!

Тогава абатът промени тактиката си. Той се изправи, погледна жално грешника и с широк жест, сякаш изгонваше зли духове от бесен, го благослови още веднъж.

Това спокойствие разяри окончателно г-н Тибо. Той се повдигна на лакът въпреки болката, която разкъсваше хълбоците му, и се закани с юмрук:

— Злодейци! Мръсници такива!… И вие с вашите приказки!… Стига! — После с отчаян глас добави: — Аз ще… Аз ще умра, казвам ви! На помощ!

Абатът стоеше прав и го гледаше, без да му противоречи. Но колкото и да бе убеден старецът сега, че е на прага на живота, това мълчание му нанесе последния удар. Разтърсван от тръпки, той чувствуваше как силите му го напущат. Не можеше да задържи дори слюнката, която мокреше брадичката му, и повтаряше с умолителен тон, сякаш свещеникът не беше чул добре или не беше разбрал:

— Аз ще у-мра… ще у-мра…

Абатът въздъхна, но не направи жест на отрицание. Той смяташе, че истинската милост не се състои винаги в това да се отрупват умиращите с празни надежди и че когато последният час действително наближи, единственият лек за човешкия страх е да не се отрича смъртта, която идва и пред която тялото, тайно предупредено, настръхва; а, напротив, смъртта трябва да се гледа в лицето и човек трябва да се примири с нея.

Той почака да минат няколко секунди и после, събирайки всичката си смелост, отчетливо каза:

— Дори и така да е, приятелю, нима това е причина да се боим толкова?

Сякаш ударен в лицето, старецът падна върху възглавницата, като стенеше:

— Ох, ох!… Ох, ох!…

Свършено беше: отнесен от вихъра, тласкан безмилостно, той чувствуваше как окончателно потъва и последната останала искрица от съзнание му помагаше само по-добре да прецени небитието! За другите смъртта беше обикновена, безлична мисъл, дума между многото други думи. За него тя беше цялото настояще, тя беше самата действителност, тя беше самият той!

Обзет от шемет пред зеещата пропаст, с широко разтворени от ужас очи, той съзря някъде далеч, отвъд бездната, лицето на свещеника — лице на жив човек, на чужденец. Беше сам, извън вселената. Само със страха си. Беше докоснал дъното на абсолютната самота! А гласът на свещеника се издигаше в тишината:

— Вижте: Бог не пожела смъртта да се спусне върху вас ненадейно sicut latro, като крадец. Затова трябва да бъдем благодарни за тази милост, защото това е милост и то най-голямата, която Бог може да даде на нас грешните, и че това предупреждение на прага на вечния живот…

Г-н Тибо чуваше от много далеч тези фрази, които, подобно на вълни, които се разбиват в скала, напразно се блъскаха във вцепенения му от страх мозък. За миг мисълта му по навик се опита да намери убежище, като се обърне към мисълта за Бога; но този порив заглъхна още в началото. Вечен живот, божия благодат, бог — за него това бе вече неразбираем език: празни думи, несъответствуващи на страшната действителност.

— Да благодарим на Бога — продължаваше абатът. — Блажени са тези, които Той откъсва от собствената им воля, за да ги привърже към своята. Да се молим. Да се молим заедно, приятелю. Да се молим с цялата си душа и Бог ще ви дойде на помощ.

Г-н Тибо обърна глава. В дъното на неговия ужас кипеше някакъв остатък от дързост. Ако можеше, той на драго сърце би пребил свещеника. Богохулство се от късна от устните му:

— Бог ли? Какво? Каква помощ? Що за идиотщина най-сетне! Че нали именно той?… Нали той иска това?… — Старецът се задавяше. — Тогава какво, за каква помощ ми дрънкате? — изкрещя той бясно.

Склонността му към спорове бе толкова силна, че той забрави, че само преди минута в тревогата си бе отрекъл бога, и простена:

— Защо, защо направи това, Господи!

Абатът поклати глава:

— „Когато вие мислите, че сте далеч от Мен — е казано в «Подражанието»^[2], — аз често съм най-близо до вас…“

Г-н Тибо слушаше. Той помълча няколко секунди. После, обръщайки се към своя изповедник, промълви, този път отчаяно:

— Абате, абате, направете нещо, молете се!… Това е невъзможно, нали?… Не ме оставяйте да умра!

Абатът дръпна един стол, седна и взе подутата ръка на болния, върху която и най-малкият натиск оставяше бледа следа.

— О — извика старецът, — ще видите какво е, абате, когато дойде вашият ред!

Свещеникът въздъхна.

— Никой не може да каже: „Нека ме отмине тая горчива чаша…“. Но аз моля Бога да ми изпрати в смъртния час приятел, който да ми помогне да се опомня навреме.

Г-н Тибо затвори очи. Движенията, които бе направил, бяха възпалили струпеите на гърба му и те го горяха като нажежено желязо. Той се изтегна и остана неподвижен, като от време на време повтаряше със стиснати зъби:

— Ох, ох!… Ох, ох!…

— Хайде, вие сте християнин — заговори отново абатът с предпазлив и печален глас, — вие знаехте добре, че този земен живот трябва да свърши. Pulvis est…^[3] Нима сте забравили, че този живот не ни принадлежи? Бунтувате се, като че ли са ви лишили от нещо, което сте придобили! Но вие знаехте, че Господ само ни е дал назаем земния живот. В часа, когато може би ще трябва да изплатите дълга си, каква неблагодарност би било, драги приятелю, да се пазарите…

Г-н Тибо полуотвори клепачи и хвърли към свещеника злобен поглед. После очите му бавно разгледаха стаята, спряха се върху всички предмети, които той така ясно различаваше въпреки тъмнината, предмети, които бяха негови и които толкова години бе виждал всеки ден, бе притежавал всеки ден.

— Да оставя всичко това! — прошепна той. — Не искам! — Кратка тръпка го разтърси: — Страх ме е.

На свещеника му дожаля и той се наведе още повече:

— Спасителят също е чувствувал мъките на агонията и е лял кървава пот. И той също за миг, само за един кратък миг се е усъмнил в добрината на баща си. „Ели, ели, лама сабахтани!“ (Боже мой, боже мой, защо си ме оставил!) Помислете си, приятелю, няма ли някакво трогателно сходство между вашите страдания и страданията на Спасителя? Но Исус веднага почерпи нови сили в молитвата и извика с голям прилив на любов: „Отче, ето ме! Отче, вярвам в тебе! Отче, предавам се в твоите ръце! Нека бъде твоята воля, а не моята!“.

Абатът почувствува под пръстите си как голямата ръка потръпна. Той спря за миг и после, без да повиши тон, продължи:

— Помислили ли сте вие, че от векове, от хиляди векове нещастното човечество следва своята съдба на земята?… — Той разбра, че този довод е много смътен и не попада в целта. — Помислете си само за вашето семейство — уточни той, — за баща си, за дядо си, за вашите прадеди, за всички хора, подобни на вас, които са ви предшествували, които са живели, които са се борили, страдали са, надявали са се като вас и които всички, неизменно, едни след други, в часа, предопределен от началото на битието, са се върнали там, откъдето са дошли… Reverti unde veneris, quid grave est?^[4]… Не е ли успокояващо, когато си помислим, приятелю, за това всеобщо възвръщане в лоното на нашия всемогъщ баща?

— Да… но… не още!… — въздъхна г-н Тибо.

— Вие се оплаквате, а колко хора не са имали вашата съдба! Вие сте имали щастието да дочакате възраст, която на мнозина се отказва. Бог ви е надарил с дълъг живот, за да спасите душата си.

Г-н Тибо трепна.

— Абате! — промълви той. — Това именно е ужасно…

— Ужасно, да. Но по-малко от всеки друг вие имате право да се боите, вие, който…

Болният рязко дръпна ръката си.

— Не — рече той.

— О, да, разбира се — настоя свещеникът добродушно. — Съдя по делата ви. Вие винаги сте правили усилия да поставите целта си над земните блага. Винаги сте се борили срещу мизерията, срещу нравственото падение, водени от любов към ближния. Вашият живот драги приятелю, е живот на порядъчен човек. И той трябва да ви води с вяра към смъртта.

— Не! — повтори глухо болният.

И понеже абатът поиска отново да му хване ръката, той се дръпна ядосано.

Тези думи му причиняваха хиляди рани. Не, той не бе се издигнал над земните блага! Той бе измамил света. И абата. И дори себе си бе мамил, почти винаги. Той бе изпитвал само долни чувства, долни, долни, които криеше от всички! Егоизъм, суета! Жажда за богатство, за власт! Разтръбяваше благотворителността си, за да го почитат, за да играе роля в обществото! Поквара, лицемерие, лъжа, лъжа!… Как би искал да може да изличи всичко, да започне всичко отначало! О, как се срамуваше от този „порядъчен живот“! Най-после сега той го виждаше такъв, какъвто бе в действителност! Много късно! Настъпил бе денят да даде сметка.

— Християнин като вас…

— Мълчете! — избухна г-н Тибо. — Християнин ли? Не, аз не съм християнин. Цял живот съм… съм искал… Любов към ближния? Мълчете! Никога не съм знаел да обичам! Никого и никога!

— Приятелю, приятелю! — рече абатът.

Той очакваше, че г-н Тибо пак ще почне да се обвинява, че е тласнал Жак към самоубийство, но през последните дни бащата нито веднъж не бе помислил за изчезналия си син. Той успяваше да си припомни само най-далечните периоди от миналото: младостта си, когато гореше от амбиция, влизането си в обществото, първите борби, първите отличия; понякога му минаваха през ум и почестите на зрялата възраст; но последните десет години бяха вече изчезнали в сянката на здрача.

Г-н Тибо вдигна ръка, въпреки че това му причиняваше болка.

— Ваша е вината — извика той внезапно. — Защо не ми казахте нищо, когато беше още време?

Но веднага отчаянието надви раздразнението му и той се обля в сълзи. Цял се разтърсваше от ридания, сякаш се смееше.

Абатът се наведе към него:

— Във всеки човешки живот идва ден, идва час, кратък миг, когато Бог изведнъж благоволява да се появи с цялата си яснота и да протегне ръка. Понякога това е след живот на неверие; понякога в края на дълъг живот, който човек е смятал християнски… Кой може да знае, приятелю? Може би тази вечер действително за първи път Бог ви протяга ръка?

Г-н Тибо отвори очи. В уморения му мозък се смесиха ръката на бога и живата, сложена до него ръка на свещеника. Той поиска да я хване и пошепна със задъхан глас:

— Какво да направя? Какво да направя?

Тонът му не беше вече същият; това не беше паническият ужас пред смъртта, а въпрос, който можеше да получи отговор, страх, който вече носеше в себе си разкаянието и който опрощението можеше да разсее.

Наближил беше часът на Бога.

Но за абата това беше най-трудният час. Той се съсредоточи за минута, както правеше, когато беше на амвона, преди да започне проповедта си. Макар че не го прояви външно, упрекът на г-н Тибо бе попаднал на жива рана. Доколко е въздействувал той върху този горд характер, който му се бе поверил от толкова години? Как бе изпълнил мисията си? Имаше още време да се изкупват прегрешенията — и прегрешенията на каещия се, и прегрешенията на изповедника. Трябваше да улови тази трептяща душа и да я върне в краката на Христа.

Познавайки г-н Тибо, той реши да си послужи с една благочестива хитрина:

— Не трябва да се жали, че земният живот свършва, а че не е бил такъв, какъвто е трябвало да бъде… Но ако животът ви не е служил за назидание на другите, е тогава нека поне една християнска смърт да даде хубав пример! Нека държането ви в смъртния час бъде образец, поука за всички, които са ви познавали!

Болният се размърда и отдръпна ръката си. Тази мисъл проникна в него. Да, нека да могат да кажат: „Оскар Тибо умря като светец“. С усилие той едва сплете пръсти и затвори очи. Абатът видя, че брадата му се движи: той се молеше на Бога да му прати благодатта на назидателна смърт.

Това, което изпитваше, не беше вече толкова страх, колкото някакво униние: чувствуваше се малка прашинка между всички преходни неща и в това самосъжаление след всичките пристъпи на ужас, имаше някаква наслада.

Абатът повдигна глава:

— Свети Павел казва: „Не тъжете както тези, които нямат надежда“. Вие сте от тях, нещастни приятелю. В един тъй сериозен час ви намирам лишен от всяка надежда! Вие сте забравили, че Бог е ваш баща, преди да бъде ваш съдия, и вие обиждате баща си, като забравяте неговото милосърдие.

Болният хвърли към абата мътен поглед и въздъхна.

— Хайде, съвземете се! — продължи абатът. — Вярвайте в Божието снизхождение! Помислете, че когато разкаянието е искрено и пълно, опрощението в последния миг е достатъчно да изличи греховете през целия ви живот. Вие сте божие създание: не знае ли Той по-добре от нас от каква пръст ни е направил? Той ни обича такива, каквито сме, и това наше убеждение трябва да бъде първият принцип, на който почиват куражът ни и вярата ни. Да, вярата! Цялата тайна на хубавата смърт, приятелю, се заключава в тази дума. In te, Domine, speravi…^[5] Вяра в Бога, в добрината му, в безкрайната му милост!

Абатът имаше свой собствен начин да набляга тежко и спокойно на някои думи; когато ги произнасяше, леко вдигаше ръка убедително и настойчиво. Но малко топлина се излъчваше от монотонните му думи; от безстрастното му лице, загрозено от дълъг нос. И действително трябва тези святи думи сами по себе си да бяха много въздействуващи, трябва след вековен опит да бяха се оказали напълно подходящи за ужаса на агонията, за да подействуват тъй бързо, тъй пряко върху такъв страх, върху такъв бунт.

Г-н Тибо бе отпуснал глава и брадата му се опираше до гърдите. Някакво ново чувство потайно се промъкваме в него, по-малко безплодно от самосъжалението и от отчаянието. Нови сълзи потекоха по бузите му. Някакъв порив го издигаше вече към тази утешителна сила; и той не се стремеше към нищо, искаше само да се облегне на тази сила, да се предаде…

Изведнъж стисна зъби. Болка, която познаваше добре, преряза крака му от ханша до глезена. Той престана да слуша и цял се вдърви; след няколко секунди болката намаля.

Свещеникът продължаваше:

— … както пътникът, пристигнал на върха, който се обръща, за да измери изминатия път. Каква жалка гледка е един човешки живот! Да започва все отново със същите усилия в едно смешно малко поле на действие! Привидни вълнения, дребни радости, жажда за щастие, която напразно ни мъчи и никога не може да бъде утолена! Преувеличавам ли? Ето какъв е бил вашият живот, драги приятелю, ето какво е всеки живот на тази земя, бих рекъл. Нима този живот може да задоволи едно божие създание? Има ли във всичко земно нещо, което заслужава да се съжалява за него? Тогава? На какво може толкова да държите? Кажете! На вашето страдащо, изнемогващо тяло, на това нещастно, жалко тяло, което постоянно отказва да върши работата си и което нищо не може да защити от болката, от пораженията на старостта ли? О, нека си признаем: добре е, че плътта е нетрайна! Благодеяние е да знаем, че след като тъй дълго си бил неин роб, неин пленник, можеш най-после да я отхвърлиш, да я махнеш от себе си, да се измъкнеш от нея, да я оставиш край пътя като износена дреха!

Тези думи се сториха на умиращия така реални, така верни, че мисълта да се откъсне от тялото си изведнъж му се усмихна като надежда… И все пак какво представляваше тази сладост, която го изпълваше, ако не нова надежда за живот, скрита под друга маска — единствена, упорита надежда за живот? Тази мисъл докосна свещеника. Надеждата за отвъд, надеждата да живее вечно с Бога, надежда тъй необходима в предсмъртния час, както през живота надеждата да живее следващата минута… След кратка пауза абатът продължи:

— Обърнете сега очи към небето, приятелю. След като измерихте малкото, което напущате, погледнете сега какво ви очаква. Свършено е с дребнавостта, с неравенството, с несправедливостите! Свършено е с изпитанията, с отговорностите! Свършено е с ежедневните прегрешения и с шествието от угризения на съвестта, което ги следва! Грешникът вече няма да бъде разкъсван между доброто и злото! Ето, вие ще намерите спокойствие, равновесие, висш ред, царството божие! Вие ще оставите това, което е преходно и нетрайно, за да се доближите най-после до трайното, до вечното! Разбирате ли, приятелю? Dimitte transitoria et quaere eterna…^[6] Страхувахте се да умрете. Вашето въображение ви представяше нещо ужасно, някакъв мрак. А, напротив, смъртта на християнина е лъчиста перспектива! Това е мир, мир и почивка, мир на вечната почивка. Какво казвам? Това е много повече. Това е разцъфването на живота, това е пълното общение! Ego sum resurrectio et vita…^[7] Не само освобождение, сън, забрава, а пробуждане, раждане! Да умреш, значи да се родиш отново! Да умреш, значи да възкръснеш за нов живот, да придобиеш пълно познание в блаженството на избраните. Смъртта, драги приятелю, не е само възнаграждението, що получава вечер работникът за дневния си труд: тя е полет към светлината, полет към вечната зора!

Със спуснати клепачи г-н Тибо на няколко пъти кимна утвърдително. Усмивка блуждаеше върху лицето му. Някои особено светли часове от миналото му се явяваха в проясненото му съзнание. Той се виждаше съвсем малък, коленичил до леглото на майка си — същото легло, където сега лежеше умиращ, — пъхнал ръце в майчините си ръце и повтаряйки в някоя прекрасна лятна утрин първите молитви, които му бяха разкрили небето: „Благи Исусе, който си в рая…“. Той се виждаше как приема първото причастие в параклиса, разтреперан от вълнение, пред нафората, която за първи път се приближаваше до него… Виждаше се като годеник една сутрин на Петдесетница след литургията при алеята с маковете в градината на Дарнетал… Усмихваше се на свежия аромат. Забравил бе тялото си.

Той вече не само не се страхуваше да умре, но това, което в тази минута го тревожеше, беше, че има все още да живее, макар и съвсем малко. Той вече не можеше да диша въздуха на този свят. Още малко търпение и ще свърши напълно. Струваше му се, че е намерил своя истински център на тежестта, че заема сега центъра на собственото си същество, че най-после вече е намерил собствената си личност. И поради това беше изпаднал в някакво блажено състояние, каквото не бе познавал никога. Обаче силите му изглеждаха някак разединени, разпръснати и така да се каже, лежаха мъртви около него. Но какво значение имаше това? Той вече не им принадлежеше: те бяха останките на земното същество, от което той окончателно се бе отделил; и мисълта за едно още по-пълно откъсване, и то в най-близко време, му причиняваше единствената радост, която можеше още да изпита.

Светият дух витаеше над него.

Абатът бе станал. Той искаше да благодари на Бога. В неговата благодарствена молитва се примесваше и човешка гордост — задоволство на адвоката, който е спечелил делото си. Той осъзна това и изпита угризения на съвестта. Но сега не бе момент да се вглежда в себе си — един грешник щеше да се яви пред Бога.

Той наведе глава, сплете ръце под брадата си и с цялата си душа започна да се моли на висок глас:

— Боже, ето часа! Ето, преклонен в нозете ти, Господи, всеблаги Боже, милостиви Отче, идвам да поискам твоята благодат. О, Господи, ето часа! Помогни ми да умра, озарен от твоята любов! De profundis clamavi ad te, Domine…^[8] От дълбочината на мрака, от дъното на бездната, където треперех от страх, Господи, те призовах и виках към тебе!… Ето часа! Аз съм на прага на Твоята вечност и най-после ще застана лице срещу лице с Тебе. Всемогъщи Боже! Виж моето разкаяние, приеми молитвата ми и не ме отхвърляй, мене недостойния! Спри погледа си върху ми като прошка! In te, Domine, commendo!^[9] Отдавам се на Тебе, оставям се в Твоите ръце… Ето часа!… Отче, Отче, не ме изоставяй…

Умиращият повтори като ехо:

— Не ме изоставяй!

Настъпи дълго мълчание.

После абатът се наведе към леглото:

— Утре сутрин ще ви донеса мирото… Тази вечер приятелю, изповядайте се, за да мога да ви дам опрощение на греховете.

И щом г-н Тибо, едва движейки подутите си устни и с непознат досега жар прошепна няколко фрази, в които развълнуваният израз на дълбоко разкаяние поразяваше повече, отколкото самото признание на извършените грехове, свещеникът, наведен над него, вдигна ръка и прошепна думите на опрощението:

— Ego te absolvo a peccatis tuis… In nomine Patris, et Filii, et Spiritis Sancti…^[10]

Болният мълчеше. Очите му стояха отворени — отворени, сякаш завинаги — и в тях едва се четеше нещо като въпрос или по-скоро изненада; те излъчваха такава душевна чистота, че агонизиращият старец внезапно заприлича на пастелния портрет на малкия Жак, закачен на стената над лампата.

Той чувствуваше как се опъват до скъсване последните връзки, които задържаха душата му на този свят, но вкусваше с наслада това изтощение, тази слабост. Беше се превърнал вече само в дихание, в колебливо пламъче, което трепти, преди да угасне. Животът продължаваше да тече без него, както продължава да тече реката, след като къпещият се е излязъл на брега. И той се намираше не само извън живота, но дори почти извън смъртта: издигаше се, издигаше се в някаква свръхестествена светлина…

На вратата се почука. Абатът, който се молеше, се прекръсти и тръгна към вратата.

Беше сестра Селин, придружена от доктора, който току-що бе пристигнал.

— Продължавайте, продължавайте, господин абат! — каза Теривие като видя свещеника.

Абатът погледна сестра Селин и прошепна, като се дръпна настрана, за да му даде път:

— Влезте, господин докторе. Аз свърших.

Теривие се приближи до болния. Той смяташе, че както винаги трябва да добие уверен вид и да заговори със сърдечен тон.

— Е, какво не е в ред тази вечер?… Малко треска, а? Това е последица от новия серум, дявол да го вземе! — Той си търкаше ръцете, ровеше в брадата си и се обръщаше към калугерката, за да потвърди тя думите му. — Антоан скоро ще се върне. Не се безпокойте за нищо. Аз ще ви помогна… Този серум, виждате ли…

Втренчил очи, г-н Тибо мълчаливо гледаше как лекарят го лъже.

Детинските обяснения, които той на драго сърце бе вярвал толкова пъти, това свободно държане, тези преструвки, всичко сега бе прозрачно за него. Той докосваше с пръст маските наоколо си, разбираше злокобния фарс, който играеха около него от толкова месеци насам. Дали е вярно, че Антоан ще се върне? Невъзможно е да им вярва човек… Впрочем какво значение има? Всичко му беше безразлично, окончателно, напълно безразлично.

Той дори и не се учудваше, че толкова ясно чете мислите на другите. Вселената образуваше едно цяло, чуждо, затворено, където за него, умиращия, нямаше вече място. Той беше сам. Сам с великата тайна. Сам с Бога. И то толкова сам, че дори присъствието на Бога не можеше да победи тази самота!

Без сам да забележи, клепачите му се спуснаха. Той вече не се стремеше да различава действителността от съня. Плуваше в мир, изпълнен с музика. Остави лекаря да го прегледа, да го палпира, без да прояви никакво нетърпение, отпуснат, успокоен, сякаш духът му блуждаеше другаде.