Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (18)

IX

За да може Жак да свикне по-леко с новия си живот, Антоан беше решил да го запише в лицея едва през октомври.

Заедно с няколко свои другари, които се готвеха за университета, той бе приготвил учебна програма, чиято цел бе постепенно да развие умствените способности на момчето. Трима учители си разпределиха работата; всички бяха млади хора, приятели на Антоан. Жак учеше, когато искаше, и то само тогава, когато чувствуваше, че може да се съсредоточи. Скоро Антоан установи с удоволствие, че усамотеният живот в изправителния дом не бе затъпил умствените способности на брат му, както той се бе страхувал отначало. В някои отношения умът на Жак бе дори необикновено зрял и макар в началото учението да вървеше доста бавно, той скоро започна да напредва по-бързо, отколкото Антоан беше предполагал. Момчето използуваше свободата, която му се даваше, без да злоупотребява. С мълчаливото съгласие на абат Векар Антоан бе решил, че няма защо да се страхува да предостави пълна свобода на брат си; но той не спомена на баща си за това. Той разбираше, че брат му е богато надарена личност и че е много по-добре да го предостави сам на себе си, за да може да се развие съобразно с естествените си наклонности.

През първите дни на момчето му беше противно да излиза от къщи. Чувствуваше се замаяно на улицата. Антоан измисляше поводи, за да го изпраща уж по работа из града, иначе Жак не би излязъл на чист въздух. Така той отново се запозна с квартала. Доста скоро тези разходки започнаха да му харесват. Времето беше хубаво и той обичаше да се разхожда по кейовете до „Парижката света Богородица“ или да скита из Тюйлери. Един ден се отби в Лувъра, но въздухът там му се стори така задушен, всичко така миришеше на прах и дългите редици картини бяха така еднообразни, че бързо излезе и не се върна вече.

По време на обедите мълчеше и слушаше какво говори баща му. Впрочем поради заповедническия характер на г-н Тибо общуването с него бе така мъчно, че всички в неговия дом бяха принудени мълчаливо да се затварят в себе си. Дори госпожицата, която така безгранично се възхищаваше от него, никога не проявяваше истинската си личност. Г-н Тибо използуваше това почтително мълчание, което му позволяваше да задоволи заповедническите си склонности и да налага своите мнения; той наивно вземаше това мълчание за общо одобрение. Спрямо Жак се държеше извънредно сдържано и верен на задължението, което бе поел, никога не го разпитваше как използува времето си.

Само в едно отношение г-н Тибо се бе показал неумолим — изрично забрани всякакви връзки със семейство Фонтанен. За да бъде съвсем сигурен, той реши Жак да не ходи тази година в Мезон-Лафит, където г-н Тибо се преместваше всяка пролет с госпожицата, тъй като и семейство Фонтанен имаше там малка вила до самата гора. Решиха Жак да остане това лято в Париж с Антоан.

Забраната да се среща с Даниел бе предмет на сериозен разговор между двамата братя. Най-напред Жак се разбунтува. Той смяташе, че извършената несправедливост не може да бъде изличена, докато спрямо приятеля му все още съществува някакво подозрение. Бунтът по-скоро хареса на Антоан; той доказваше, че Жак, истинският Жак не бе обезличен. Когато първият му гняв мина, по-старият брат се опита да му докаже, че трябва да се примири с решението на баща си. Впрочем оказа се, че не е особено трудно да получи обещание от Жак да не се среща с Даниел. Защото всъщност Жак съвсем нямаше толкова голямо желание да възобнови връзките си, както би могло да се мисли; той беше още много див и не желаеше допир с хората; близкото приятелство с брат му бе достатъчно за него. Освен това Антоан правеше усилия да се държи на равна нога с него, просто приятелски, като че ли помежду им нямаше разлика във възрастта; и главно избягваше да показва, че има власт над брат си.

Един ден в началото на юни, когато се прибираше в къщи, Жак видя, че на пътната врата се бяха струпали хора. Леля Фрюлинг беше получила удар и лежеше на пода в портиерската стая. Привечер тя дойде на себе си, обаче не можеше да движи дясната си ръка и десния си крак.

Няколко дни след това, когато Антоан се готвеше да излезе, на вратата се позвъни. Една „Гретхен“ в розова блузка и черна престилка стоеше на вратата.

— Идвам да чистя… — каза тя с дръзка усмивка, като се изчерви. — Господин Антоан не може да ме познае. Аз съм Лизбет Фрюлинг.

Тя говореше на елзаско наречие, което поради месестите й устни излизаше още по-провлечено. Той си я спомняше като дете — сирачето на леля Фрюлинг, което по цял ден подскачаше из двора. Лизбет обясни, че е пристигнала от Страсбург да гледа леля си и да я замести в работата й. Без да губи време, тя започна да чисти.

Идваше всеки ден, носеше закуската на двамата братя и им прислужваше. Антоан я закачаше, че много лесно се изчервява и я разпитваше за живота в Германия. Тя беше деветнайсетгодишна и откакто бе напуснала къщата преди шест години, живееше при вуйчо си, който имал хотел-ресторант в Страсбург близо до гарата. Когато Антоан си беше в къщи, Жак се намесваше понякога в разговора, но щом останеше сам с Лизбет в апартамента, той я избягваше.

А когато Антоан беше дежурен в болницата, тя носеше закуската в стаята на Жак. Тогава той я питаше за леля й и Лизбет се впущаше в най-подробни описания за състоянието на леля Фрюлинг. Старата жена се поправяла, но доста бавно; апетитът й се подобрявал всеки ден и т.н.

Лизбет беше дребна, закръгленичка и гъвкавостта на тялото й показваше, че обича да танцува и да играе. Когато се смееше, тя гледаше Жак, без ни най-малко да се стеснява. Имаше хубавичко будно лице, късо носле, свежи, малко издути устни, очи като на порцеланова кукла и челото й бе обкръжено от венец съвършено руси коси, почти с цвят на лен.

Всеки ден елзасчанката оставаше на приказки все по-дълго и боязливостта на Жак намаляваше. Той слушаше със сериозно внимание чуруликането на Лизбет, Жак умееше да слуша и заради това и слугини, и съученици, и понякога дори учителите му обичаха да го посвещават в тайните си. С него Лизбет разговаряше по-свободно, отколкото с Антоан; но с Антоан тя повече се държеше като дете.

 

 

Една сутрин тя забеляза, че Жак прелиства немски речник и веднага съвсем се отпусна. Поиска да види какво превежда и изпадна в умиление, като разбра, че беше песен от Гьоте, която тя знаеше наизуст и често пееше:

Fließe, fließe, lieber Fluß,

Nimmer werd’ich froh…^[1]

Немската поезия я омайваше. Тя изпя тихичко няколко романса, като превеждаше първите стихове. Това, което най-много й харесваше, беше винаги тъжно и детинско:

Да бях птичка-ластовичка,

та до теб да долетя…

Но все пак предпочиташе Шилер. Тя се замисли и на един дъх издекламира най-любимия си пасаж от „Мария Стюарт“, в който се разказва как младата затворена кралица получава разрешение да се разходи из градината, как изтичва по моравата, заслепена от слънце и опиянена от радост. Жак не разбираше всичките думи и тя му превеждаше всеки ред. За да изрази порива на кралицата към свободата, тя заговори с тъй сърдечен тон, че Жак, припомняйки си за Круй, почувствува как сърцето му се свива. Най-после той започна откъслечно, с доста премълчавания да й разказва своите нещастия. Понеже прекарваше по-голямата част от времето си сам и рядко говореше, звукът на собствения му глас го опиваше. Той се оживи, започна да преиначава истината, както му хрумне, и вмъкна в разказа си неща, които бе чел в романи; от два месеца насам главното му занимание беше да гълта един след друг романите от библиотеката на брат си. Той чувствуваше, че тези романтични заимствувания въздействуваха по-силно на състрадателната Лизбет, отколкото неукрасената действителност. Когато видя как хубавото момиче бърше очи, заело позата на Миньон, тъгуваща за родината си, той изпита радостта на художник, която му беше непозната дотогава; почувствува такава благодарност към Лизбет, че тръпнейки от плаха надежда, се запита дали това не е любов.

 

 

На следния ден той чакаше Лизбет с нетърпение. Тя вероятно бе схванала това, защото му донесе цял албум, пълен с илюстровани картички, с автографи и изсушени цветя — моминският й живот от три години насам, целият й живот. Жак я обсипа с въпроси. Приятно му бе да се учудва и се учудваше на всичко, което бе ново за него. Разказите на Лизбет бяха изпъстрени с подробности, които очевидно бяха верни; нямаше съмнение, че тя предава случките напълно добросъвестно. Когато обаче бузите й се зачервяваха и гласът й ставаше по-провлечен, изглеждаше, че измисля и лъже; лицето й добиваше израз на човек, който се опитва да разкаже съня си. Тя тропаше с крака от удоволствие, когато разказваше за зимните вечери, прекарани в страсбургското Tanzschule^[2], където се срещали младите момчета и момичета от техния квартал. Учителят по танц, със съвсем мъничка цигулка в ръка, вървял след двойките, отмервайки такта, докато госпожата сменяла последните виенски валсове на пианолата. В дванайсет часа вечеряли. След това си тръгвали на весели тумби и се кикотели в нощта, като се изпращали от къща на къща и не можели да се разделят — толкова било приятно да се гази из снега, тъй чисто било небето и вятърът така щипел бузите. Понякога в компанията идвали и някои подофицери. Единият от тях се казвал Фреди, другият Вили. Лизбет дълго се колеба да посочи на снимката в една група от военни униформи дървената кукла, която се наричаше Вили. „Ах — каза тя, като избърсваше праха от снимката с ръкава си, — той е толкова благороден, толкова нежен!“ Трябва да беше ходила при него, защото разказа една история, в която ставаше дума за цитра, за малини и за кисело мляко и която не довърши, защото неочаквано се разсмя. Тя ту наричаше Вили „моя годеник“, ту говореше за него, като че ли го бе загубила. Накрая Жак разбра, че го изпратили на гарнизон някъде в Прусия след една неясна и комична случка, споменът, за която я караше ту да потреперва от страх, ту да избухва в смях. Спомена за някаква хотелска стая в дъното на коридор, където паркетът скърцал, но на това място всичко се объркваше и ставаше неразбираемо. Стаята трябва да е била в хотела на г-н Фрюлинг; защото иначе старият вуйчо нямаше да може посред нощ да гони подофицера из двора и да го изхвърли на улицата по риза и по чорапи. Лизбет обясняваше, че вуйчо й искал да се ожени за нея, за да има кой да поеме работата в хотела; той обаче имал заешка устна и от сутрин до вечер смучел пури, които миришели на сажди. Тя престана да се усмихва и изведнъж се разплака.

Жак седеше до масата си пред отворения албум. Лизбет се бе настанила на страничната облегалка на креслото и когато се навеждаше, той усещаше нейния дъх и къдриците й докосваха ухото му. Не изпитваше никаква чувствена възбуда. Знаеше, че съществуват плътски наслади, но сега друг един свят го привличаше; струваше му се, че открива у себе си онези чувства, за които бе чел напоследък в един английски роман: целомъдрена любов, чувство на пълно щастие и душевна чистота.

През целия ден въображението му рисуваше с най-малки подробности утрешната им среща: ще бъдат сами в апартамента и ще се погрижат никой да не ги безпокои цяла сутрин. Ще накара Лизбет да седне на канапето от дясната му страна. И ето, тя навежда глава напред, а той, изправен пред нея, вижда в изрезката на блузата врата й под размирните коси. Тя не смее да вдигне очи; той се навежда: „Не искам да заминавате“. Едва тогава тя вдига глава и го пита с очи. Неговият отговор е една целувка по челото, целувка, която запечатва техния годеж. „След пет години аз ще бъда двайсетгодишен. Ще кажа на тате: «Вече не съм дете». Ако ми отговорят: «Тя е племенница на портиерката», аз… — Той прави заплашителен жест. — Годеница!… Вие сте моя годеница!“.

Стаята му се струва много малка да побере радостта му. Жак излиза.

Вън беше топло. Той тръгва опиянен от светлината. „Годеница! Годеница! Тя е моя годеница!“

 

 

Той спеше така дълбоко на следния ден сутринта, че дори не чу звънеца и скочи от леглото чак когато разпозна смеха й в стаята на брат си. Когато отиде при тях, Антоан беше свършил закуската си. Готов за излизане, той беше хванал Лизбет с две ръце за рамената.

— Чуваш ли? — заплашваше я той. — Ако още веднаж й дадеш кафе, ще се разправяш с мене! — Лизбет се смееше по своя особен начин и не можеше да повярва, че едно хубаво немско кафе с мляко, горещо и с много захар, може да навреди на леля Фрюлинг.

Жак и Лизбет останаха сами. Тя бе сложила на подноса кифлички, посипани с анасон, които сама бе направила предишната вечер специално за него. Докато той закусваше, тя го гледаше почтително. Жак се ядосваше на себе си, че е толкова гладен. Всичко това беше съвсем непредвидено. Не знаеше в кой момент трябва да свърже действителността със сцената, която така старателно беше обмислил. На всичко отгоре се позвъни. За голяма негова изненада — куцук-куцук — влезе леля Фрюлинг; тя не беше се още съвсем оправила, но беше много по-добре и идваше да види как е Жак. След това Лизбет трябваше да й помогне да се върне в стаята си и да я настани в креслото. Времето минаваше. Лизбет не се връщаше. Жак винаги се вбесяваше, когато обстоятелствата се стичаха неблагоприятно за него. Той се разхождаше напред-назад, обхванат от раздразнение, което напомняше някогашните му пристъпи на ярост — той стискаше зъби и мушкаше юмруци в джобовете си.

Когато тя най-после се появи, гърлото му бе пресъхнало и погледът му беше зъл; толкова се бе ядосал от дългото чакане, че ръцете му трепереха. Престори се, че учи. Тя свърши чистенето и му каза довиждане. Наведен над книгите си, с болка на душата, той я остави да си отиде. Но щом остана сам, се излегна на стола и се усмихна с такава горчивина, че отиде до огледалото, за да види нещастния израз на лицето си. За стотен път въображението му рисуваше измислената сцена; Лизбет седи, той е прав пред нея, голият й врат… Изпита дълбоко отвращение към всичко и като закри очи с ръце, се тръшна на канапето, за да се изплаче. Но сълзите не идваха; той бе крайно възбуден и изпитваше само омраза.

Когато на следния ден влезе в стаята му, Лизбет изглеждаше много натъжена и Жак изтълкува тъгата й като упрек и почувствува как веднага цялото му огорчение се разтопява. Всъщност тя току-що бе получила лоши новини от Страсбург — вуйчо й настояваше да се върне, защото хотелът бил пълен; съгласил се беше да я остави в Париж още една седмица, но нито ден повече. Лизбет имаше намерение да покаже писмото на Жак; но той се приближи до нея, гледайки я тъй боязливо и нежно, че тя реши да не му говори за тъжни неща. Разсеяно седна на канапето, точно на мястото, което той й бе отредил в мислите си. Жак застана прав пред нея. Тя наведе глава и той видя между къдриците й врата, който се открояваше в изрезката на блузката й. Навеждаше се вече към нея като автомат, когато тя се изправи — малко по-рано, отколкото той очакваше. Погледна го изненадано, усмихна се, притегли го към себе си на канапето и без ни най-малко колебание залепи бузата си до бузата на Жак.

— Мили… Liebling^[3]…

Струваше му се, че примира от сласт и затвори очи. Усети как избодените от шев пръсти на Лизбет галят другата му буза и се промъкват в разтворената му риза. Копчето се скъса. През тялото му премина сладостна тръпка. Малката омайваща ръка се плъзгаше под ризата, галеше кожата и се спря на гърдите му. Тогава и той се осмели и мушна два пръста в блузата й. Тя му помогна, като сама свали брошката си. Той затаи дъх. Ръката му докосна непозната плът. Лизбет направи движение, като че ли я бе погъделичкал, и той усети изведнъж как топла женска гръд изпълни шепата му. Зачерви се и я целуна несръчно по бузата. Тя веднага му върна една жарка целувка право по устата. Той остана смаян, малко отвратен дори от свежестта, която почувствува от чуждата слюнка по устните си след горещата целувка. Тя отново притисна лицето си към неговото и остана неподвижна; той усети как клепките й пърхат по сляпото му око.

Оттогава тези ласки станаха нещо като ежедневен ритуал. Тя още от вестибюла откачваше брошката си и щом влезеше, я забождаше на завесата. Двамата сядаха на канапето, опрели буза до буза, всеки притиснал с ръце гърдите на другия, и мълчаха. Понякога тя запяваше някой немски романс, който ги просълзяваше. Известно време те се люлееха прегърнати в такта на песента; дъхът им се смесваше; бяха напълно щастливи и не желаеха нищо повече. Когато пръстите на Жак се раздвижваха малко под блузата или той обърнеше малко глава, за да докосне с устни страната й, тя го поглеждаше с очи, които сякаш молеха да бъде мил с нея, и въздишаше:

— Бъди нежен…

Впрочем щом двамата заемеха обичайната си поза, ръцете им стояха мирни. По някакво мълчаливо съгласие и двамата избягваха неопитани ласки. Цялата им прегръдка се състоеше в търпеливото и постоянно притискане на лицата и в милувката, която пръстите изпитваха при всяко вдишване на трептящите топли гърди. Лизбет, която често беше уморена, лесно отпъждаше всяко желание за чувствени наслади; с Жак тя се опиваше от поезия и чистота. Колкото до него, не бе нужно дори да устоява на някакво изкушение — тези целомъдрени ласки го задоволяваха напълно; не му минаваше дори мисъл, че те могат да бъдат прелюдия на други удоволствия. Ако понякога топлотата на това женско тяло възбуждаше плътта му, той едва си даваше сметка за това; би умрял от отвращение и срам при мисълта, че Лизбет може да забележи какво става с него. Когато бе с нея, той никога не изпитваше нечисти желания. Разделяше напълно „душата“ от „плътта“. „Душата“ принадлежеше на любимата, а „плътта“ водеше своя самотен живот в друг един свят, нощен свят, където Лизбет не проникваше. И когато вечер му се случеше да не може да заспи, да стане от леглото си, да свали ризата си пред огледалото, да целува ръцете си и да опипва тялото си с бясна ненаситност, образът на Лизбет никога не се явяваше в обичайното шествие от представи, които минаваха през съзнанието му.

 

 

Междувременно определената за заминаване дата наближаваше. Лизбет трябваше да тръгне от Париж идната неделя с вечерния влак и нямаше смелостта да съобщи това на Жак.

В неделя Антоан, който знаеше, че брат му вечеря горе, се прибра в къщи, където Лизбет го чакаше. Тя се отпусна на рамото му разплакана.

— Е? Какво? — запита той със странна усмивка.

Тя поклати глава в знак на отрицание.

— И тази вечер заминаваш?

— Да.

Той махна недоволно с ръка.

— Но и той е виновен — рече тя. — Не се сеща.

— Но нали ми обеща ти да го подсетиш?

Тя го погледна. В този момент го презираше малко; той не можеше да разбере, че за нея Жак „не е същото нещо“. Но Антоан беше хубав, нравеше й се решителният му вид и затова му прощаваше, че и той е като всички мъже.

Тя закачи брошката си на завесата и започна да се съблича разсеяно, мислейки вече за пътуването си. Когато Антоан я взе в прегръдките си, тя се разсмя отсечено и смехът й мина в шепот.

— Liebling, бъди нежен, това е нашата последна вечер…

 

 

Цяла вечер Антоан отсъствуваше от къщи. Към единайсет часа Жак го чу, че се връща и тихо влиза в стаята си. Той самият се готвеше да си легне и затова не се обади на брат си.

Когато се мушна в леглото, коляното му се допря до нещо твърдо — един пакет, изненада! В него имаше завити в станиол, няколко кифлички с карамелена глазура и посипани с анасон, а до тях, копринена кърпичка с инициалите на Жак и малък виолетов плик с надпис: „На моя любим!“.

Жак не й беше писал никога. Струваше му се, че тази вечер сама тя бе дошла при леглото му. Разпечатвайки плика, той се смееше от удоволствие.

„Господин Жак,

Когато вие четете това мило писмо, аз ще бъда вече далеч…“

Редовете заиграха пред очите му и челото му се покри с пот.

„… аз ще бъда вече далеч. Вземам тази вечер влака за Страсбург в 22 ч. и 12 м. на Източната гара…“

— Антоан!

Викът му бе така сърцераздирателен, че Антоан изтича, мислейки, че брат му се е наранил.

Жак седеше на леглото си с отпуснати ръце, с полуотворени устни и умоляващи очи; човек би казал, че умира и само Антоан може да го спаси. Писмото бе захвърлено на чаршафа. Антоан го прочете набързо, без много да се учуди — той току-що бе изпратил Лизбет на гарата.

Наведе се над брат си, но Жак го спря.

— Мълчи, мълчи… Ти не знаеш, Антоан, ти не можеш да разбереш…

Той употребяваше същите думи като Лизбет. На лицето му бе изписана упоритост и втренченият му тежък поглед напомняше някогашния Жак. Внезапно гърдите му се повдигнаха, устните му затрепериха и сякаш търсейки да се сгуши при някого, той се обърна и хълцайки, зарови глава във възглавницата.

Едната му ръка бе отметната назад; Антоан докосна тази сгърчена ръка, която веднага се вкопчи в неговата. Той не знаеше какво да каже; само гледаше извития гръб на брат си, който се разтърсваше от ридания. Пак се показваше тази скрита под пепелта жар, готова всеки момент да избухне в пламък; Антоан си даваше сметка колко суетни са били неговите претенции да превъзпита момчето.

Мина половин час. Ръката на Жак се отпусна; той не плачеше вече, само хълцаше. Малко по малко дишането му стана по-равномерно и той заспа. Антоан седеше неподвижен и не се решаваше да го остави. Мислеше с тревога за бъдещето на това момче. Почака още половин час и след това излезе на пръсти, като остави вратите открехнати.

На следния ден, когато Антоан излезе от къщи, Жак още спеше или се преструваше, че спи.

Срещнаха се горе на обед. Лицето на Жак бе уморено и устните му бяха свити в презрителна усмивка; имаше вид на дете, което се гордее с това, че околните не го разбират. През целия обед избягваше погледа на Антоан; не искаше дори да го съжаляват. Антоан разбра. Впрочем той съвсем нямаше желание да говори за Лизбет.

Животът им продължи, като че ли нищо не бе се случило.