Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (17)

VIII

На следния ден Антоан се събуди в съвсем друго разположение на духа, напълно противоположно на снощното. Цялата сутрин в болницата той постоянно поглеждаше часовника си с радостно нетърпение. Искаше му се по-скоро да посрещне брат си, когото г-н Фем щеше да доведе. Той се озова на гарата далеч преди пристигането на влака и разхождайки се нагоре-надолу по перона, си припомняше това, което беше решил да каже на директора за изправителния дом. Но щом влакът влезе в гарата и Антоан забеляза в тълпата пътници силуета на Жак и очилата на директора, той забрави предварително обмислените си думи и изтича към брат си.

Лицето на г-н Фем сияеше, сякаш виждаше в Антоан най-скъпия си приятел. Той беше старателно облечен, със светли ръкавици и се бе избръснал така гладко, че му се беше наложило да посипе изобилно с пудра лицето си, за да се уталожи възпалената му от бръснача кожа. Като че ли имаше намерение да придружи двамата братя до вкъщи и настояваше да ги почерпи на терасата на някое кафене. Антоан ускори раздялата, като повика такси. Г-н Фем вдигна сам вързопа на Жак и го постави на седалището, а когато колата тръгна, с риск колелото да мине върху лачените му обуща, той мушна още веднъж глава през прозорчето, за да стисне прочувствено ръцете на двамата млади хора и да напомни на Антоан да предаде дълбоките му почитания на г-н основателя.

Жак плачеше.

Той не бе казал нито дума, не бе направил и най-малкото движение, за да отговори на сърдечния прием на брат си. Но неговото потиснато състояние усилваше чувството на жалост у Антоан, чието сърце бе изпълнено със съвсем нови чувства. Ако някой би му припомнил с каква неприязън мислеше за брат си снощи, той щеше да отрече това и най-добросъвестно щеше да твърди, че винаги е чувствувал, че връщането на детето ще даде най-после смисъл на живота му, който досега бе така крайно егоистичен и безплоден.

Когато влезе с Жак в апартамента и затвори вратата зад себе си, в душата му беше празник; чувствуваше се като мъж, който въвежда първата си любовница в жилището, пригодено специално за нея. Тази мисъл му мина през ума и той се присмя на самия себе си; но за него сега вече нямаше значение, че може да изглежда смешен в собствените си очи; чувствуваше се щастлив и добър. И макар че напразно дебнеше да открие по лицето на Жак и най-малкия израз на удоволствие, той нито за момент не се съмняваше, че ще успее да постигне целта, която си бе поставил.

Малко преди двамата братя да дойдат, госпожицата беше идвала в стаята на Жак; за да я направи по-приветлива, беше запалила огън в камината и бе сложила на видно място чиния с бадемови сладки, поръсени със захар и ванилия, специалитет на сладкарницата в квартала, които Жак много обичаше по-рано. На нощната масичка в една чаша бе натопен букет от виолетки и до него книжна лента, на която Жизел беше написала с разноцветни букви: „ЗА ЖАКО!“.

Но Жак не забеляза нищо от тези прояви на внимание. Щом влезе, той седна до вратата, държейки шапката си в ръце, докато Антоан събличаше палтото си.

— Хайде, ела да разгледаш апартамента. Нали си собственик! — извика Антоан.

Момчето стана, без да бърза, и тръгна с него, разгледа разсеяно другите стаи и отново се върна да седне на мястото си. То като че ли чакаше и се страхуваше от нещо.

— Искаш ли да се качим да ги видим? — попита Антоан. По тръпката, която мина по лицето на брат му, той разбра, че откакто бе пристигнал, Жак мислеше само за това. Той беше побледнял. Както седеше с наведени очи, веднага стана, сякаш ужасен от приближаването на съдбоносния миг, но същевременно изпълнен с нетърпение да мине по-скоро през изпитанието.

— Е, тогава, хайде да се качим. Само ще влезем и ще излезем — добави Антоан, за да му вдъхне смелост.

Г-н Тибо ги чакаше в кабинета си. Той беше в добро настроение — небето беше синьо, пролетта наближаваше и тази сутрин, докато присъствуваше на службата в енорийската черква, седнал в собствения си трон, той си бе мислил с удоволствие, че идната неделя на същото място ще седи един нов член на Института. Той пресрещна синовете си и целуна по-малкия. Жак се разхълца. В тези сълзи г-н Тибо видя доказателство за неговите угризения и за добрите му намерения. Той беше доста развълнуван, но се стараеше да го прикрие. Накара детето да седне в едно от креслата с високи облегала, поставени от двете страни на камината, и като се разхождаше из стаята с ръце на гърба, пухтейки, както си имаше навик, произнесе кратко наставление, едновременно изпълнено с обич и твърдост, с което припомни при какви условия Жак е получил щастието да влезе отново в семейното огнище, и му препоръча да засвидетелствува на Антоан такава почит и такова покорство, каквито е проявявал досега към баща си.

Неочакван посетител стана причина да се съкрати заключението на речта. Беше един бъдещ колега на г-н Тибо и понеже той не искаше да го остави да скучае в салона, отпрати синовете си. Все пак ги придружи до вратата на кабинета и повдигайки с една ръка завесата, постави другата на главата на разкаяния син. Жак почувствува как пръстите на баща му галят косата му и потупват тила му и тази нежност бе така нова за него, че той не можа да сдържи чувствата си, обърна се, хвана голямата подпухнала ръка и я дръпна към устните си. Изненадан, трогнат и поласкан, г-н Тибо го погледна недоволно и смутено дръпна ръката си.

— Хайде, хайде… — измърмори той, като раздвижи няколко пъти врата си в яката. Може би му се струваше, че прекалената чувствителност на Жак не предвещава нищо добро.

Завариха госпожицата, че облича Жизел за вечеря. Когато вместо очакваното малко буйно дяволче госпожицата видя това високо бледо момче със зачервени очи, тя сключи ръце и панделката, с която завързваше косите на момиченцето, се изплъзна от пръстите й. Тя бе така смаяна, че най-напред дори не посмя да го прегърне.

— Боже господи! Ти ли си? — възкликна най-после тя, като се спусна към него. Притисна го до гърдите си, после се дръпна назад, за да го види по-добре. Блесналите й очи се взираха в лицето на Жак, без да успеят да открият чертите, които бе обичала.

Жиз, още по-разочарована и доста изплашена, гледаше килима и хапеше устни, за да не се разсмее. Тя първа накара Жак да се усмихне.

— Не ме ли познаваш? — каза той като пристъпи към нея. Ледът се разчупи. Тя се хвърли в прегръдките му, след това се разскача като козле, без да пусне ръката му. Но този ден не посмя да му каже нищо и дори не го запита видял ли е цветята й.

Всички заедно слязоха по стълбата. Жизел не пускаше ръката на своя Жако и се притискаше мълчаливо до него с чувствеността на младо животно. Разделиха се долу на стълбището. Но изкачвайки се обратно, тя се обърна и му изпрати през стъклената врата с две ръце една гореща целувка, която той не видя.

Когато останаха сами, още от пръв поглед Антоан разбра, че брат му изпитва огромно облекчение след посещението, което бяха направили; той бе видял семейството и душевното му състояние вече се беше подобрило.

— Мислиш ли, че ще бъдем щастливи тук двамата? Кажи!

— Да.

— Е, хайде, седни, разположи се. Седни на голямото кресло, ще видиш колко е удобно… Аз ще направя чай. Гладен ли си? Хайде, иди донеси сладките.

— Благодаря, не съм гладен.

— Аз пък съм гладен!

Нищо не можеше да развали доброто настроение на Антоан. Този самотник, който досега бе прекарвал цялото си време само в труд, откриваше най-после колко е сладко да обичаш, да покровителствуваш, да споделяш.

Той се смееше безпричинно. Беше обхванат от щастливо опиянение и бе станал излиятелен, както никога по-рано.

— Една цигара? Не? Все ме гледаш, като че ли… Не пушиш ли?… Все ме гледаш, като че ли… като че ли искам да те уловя в нещо! Слушай, момчето ми, поотпусни се, дявол да го вземе! Имай малко доверие, не си вече в изправителния дом. Нямаш ли доверие в мене? Кажи!

— О, имам доверие.

— Е, какво тогава? Страхуваш се, че съм те измамил, че съм те довел, но че няма да бъдеш свободен, както си се надявал?

— Н-н-не.

— От какво се боиш? Съжаляваш ли за нещо?

— Не.

— Е, тогава? Какво става зад това упорито чело, а?

Той се приближи до момчето и сякаш щеше да се наведе да го прегърне, но не го направи.

Жак вдигна унило очи към Антоан.

— Защо ме разпитваш? — рече той, като видя, че Антоан чакаше отговор. Лека тръпка премина по тялото му и той тихо добави: — Какво значение има всичко това?

Последва кратко мълчание. Антоан го гледаше така съчувствено, че на Жак му се доплака.

— Ти си като болен, моето момче — каза Антоан с тъжен глас, — но ще ти мине, вярвай ми. — Остави ме да те лекувам… и да те обичам — добави той, без да гледа момчето. — Ние още не се познаваме добре. Помисли си, само девет години разлика, ами това беше цяла бездна между нас, докато ти бе дете. Ти беше на единайсет години, когато аз бях на двайсет, и естествено не можехме да имаме нищо общо. Но сега, сега е съвсем друго… Аз дори не зная дали по-рано те обичах; просто не мислех за това… Виждаш, че съм откровен… Но сега чувствувам, че и това се е променило. Много съм доволен, дори много… развълнуван съм, че те виждам тук, при мене. Животът ще бъде по-лесен, като сме двама; и по-добър. Не вярваш ли? Сигурен съм, че ще бързам, когато се връщам от болницата, за да се прибера по-скоро в къщи. И ще те намеря седнал пред масата, след като си работил с увлечение. Нали? А вечер, след вечеря, ще слезем рано и всеки ще се залови за своята работа под лампата и ще оставяме вратите отворени, за да се виждаме, за да се чувствуваме като съседи… Или пък някои вечери ще се разприказваме двамата като приятели, та няма да ни се иска да си легнем… Какво ти е? Плачеш ли?

Той се приближи до Жак, седна на страничната облегалка на креслото и след известно колебание хвана ръката му. Жак продължаваше да стои с обърната настрана глава, облян в сълзи, но задържа в ръце ръката на Антоан и цяла минута я стиска трескаво до счупване.

— Антоан! Антоан! — извика той най-после със задавен глас. — О, ако само знаеше какво ставаше в мене от една година насам…

Той хълцаше така силно, че Антоан не посмя да му зададе никакъв въпрос. Обгърнал бе с ръка раменете на Жак и нежно го притискаше към себе си. Вече беше изпитал веднаж, когато се бяха почувствували близки в тъмния файтон, усещането на опиваща жалост, внезапния порив на сила и на воля за двама. Оттогава доста често му бе минавала през ума една мисъл, която тази вечер изведнъж изпъкна релефно в съзнанието му. Той стана и закрачи из стаята.

— Виж — започна той възбудено, — не знам защо ти говоря за това още от първия ден. Впрочем ще имаме случай да се върнем на този въпрос. Разбираш ли, аз мисля за това: ние сме двама братя — много обикновено нещо и все пак съвсем ново и много сериозно за мене. Братя! Не само от същата кръв, но от същия корен, откакто свят светува, съвсем същия сок, същия устрем. Не сме само два индивида, Антоан и Жак, а сме двама Тибо, ние сме от рода Тибо. Разбираш ли какво искам да кажа? И страшното е именно, че носим в себе си този устрем, същия устрем, устрема на рода Тибо. Разбираш ли? Ние, нашият род, не сме като всички хора. Аз дори мислех, че имаме нещо повече от другите, именно поради това, че сме от рода Тибо. Навсякъде, където съм бил — в колежа, във факултета, в болницата, навсякъде съм се чувствувал Тибо, по-особен човек, (не смея да кажа по-висш човек), но всъщност, да, защо да не го кажа? Именно по-висш човек, човек, който притежава сила, каквато другите нямат. Ами ти в училище, макар че беше ленивец, не чувствуваше ли и ти този вътрешен устрем, с който си надминавал всички други по сила?

— Да — изрече Жак ясно. Той не плачеше вече. Гледаше брат си увлечено и лицето му изведнъж бе получило отпечатък на интелигентност и зрелост, които като че ли го правеха с десет години по-голям.

— Отдавна съм установил това — подхвана Антоан. — Трябва да има у нас някакво изключително съчетание на амбиция, на буйност, на упоритост… Как да кажа… Например виж тате… Но ти не го познаваш добре. Впрочем той е още по-различен… Е, това, което исках да ти кажа днес — продължи той след кратка пауза, като дойде да седне срещу Жак, наведен напред, сложил ръце на колената си, както правеше г-н Тибо, — беше именно за тази скрита сила, която постоянно се явява в живота ми… Не знам как да ти обясня… като някаква вълна, като вълна при мъртво вълнение, която те повдига, когато плуваш, и те носи, и те прехвърля с един скок някъде надалеч. Ще видиш сам! Това е чудесно. Но трябва човек да знае да използува тази сила. Когато я имаш, нищо не е дори трудно. А ние с тебе я имаме. Разбираш ли? Така аз… Но аз не ти разправям това заради себе си. Да говорим за тебе. Ето, сега е моментът да премериш силата, която е в тебе, да я познаеш, да я използуваш. С един замах ще наваксаш загубеното време, ако поискаш. Да искаш! Всички хора не знаят да искат. Впрочем аз разбрах това не много отдавна. Аз знам да искам. И ти също можеш да искаш. Хората от нашия род знаят да искат. И затова всички те могат да предприемат, каквото пожелаят. Да надминеш другите! Да им се наложиш! Ето какво е нужно. Трябва най-после тази сила, скрита в нашия род, да достигне до нещо! Дървото Тибо трябва да разцъфне с нас, това ще бъде цъфтежът на всички минали поколения на нашия род! Даваш ли си сметка за това…

Жак бе впил поглед в очите на Антоан и го слушаше с болезнено внимание.

— Даваш ли си сметка за това, Жак?

— Разбира се, че си давам — почти извика той. Светлите му очи блестяха. В гласа му се долавяше някакво раздразнение. Странна бръчка се бе образувала в ъгъла на устните му — човек би казал, че той се сърди на брат си, задето бе разтърсил душата му така неочаквано. Той потръпна и след това лицето му се отпусна и в очите му се яви израз на безкрайна умора.

— О, остави ме — каза той изведнъж и отпусна глава в ръцете си.

Антоан замълча. Той разглеждаше брат си. Още повече беше отслабнал и побледнял през последните петнайсет дни. Ниско остриганите му червени коси подчертаваха неестествените размери на черепа и ушите му стърчаха още повече; вратът му изглеждаше още по-тънък. Антоан забеляза, че кожата му е станала прозрачна на слепите очи, че цветът на лицето му е потъмнял и около очите му има черни кръгове.

— Отказа ли се от онова нещо? — запита той внезапно.

— От какво? — прошепна Жак. Ясният му поглед се помрачи. Той се зачерви, но придаде на лицето си учуден израз, който явно беше престорен.

Антоан не отговори нищо. Беше станало вече късно. Той погледна часовника си и стана. Наближаваше пет часът и той трябваше да отиде на визитация в болницата. Колебаеше се дали да предупреди брат си, че ще го остави сам до вечерта, но противно на очакванията му момчето сякаш беше доволно, че брат му излиза.

Действително, когато остана сам, Жак сякаш си отдъхна. Мина му през ума да обиколи апартамента. Но когато отиде във вестибюла, почувствува такава необяснима тревога пред затворените врати, че веднага се върна в стаята си. Едва сега я разгледа и забеляза букета от виолетки и книжната лента, оставена от Жиз. Всички подробности на преживяното през деня се преплитаха в паметта му: посрещането, разговорът с Антоан… Той се излегна на канапето и заплака. Не плачеше от отчаяние, а защото силите му бяха изчерпани; плачеше, защото беше в тази нова стая, защото в нея имаше виолетки, защото баща му бе сложил ръка на главата му, защото Антоан бе така внимателен към него, защото започваше нов, непознат живот. Плачеше, защото всички го обичаха и сега щяха да се занимават с него, да му говорят, да му се усмихват и той трябваше да отговаря на всички; плачеше, защото се бе свършил спокойният му живот.