Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (76)

II

Минаваше един и половина. Женевчани довършваха бавно неделния си обед. Слънцето падаше отвесно върху площад Бур дьо Фур и оставяше само тясна ивица виолетова сянка до самите къщи.

Жак премина по диагонал пустия площад. Единствено шумът на водоскока нарушаваше тишината. Вървеше бързо, с наведена глава; слънцето пареше тила му и блесналият асфалт заслепяваше очите му. Макар че той не се боеше прекалено от горещината на женевското лято — тази синя и бяла топлина, неумолима и здравословна, никога размекваща и рядко знойна, — приятно му бе да намери за своя изненада малко сянка, вървейки до самите магазини на тясната уличка Ла Фонтен.

Той мислеше за статията си — коментар от няколко страници върху последния том на Фрич, която щеше да даде за литературната страница на „Фанал сюис“. Две трети от статията бяха вече написани, но началото трябваше да се измени основно. Дали не трябваше да почне с цитата от Ламартин, който беше преписал предната вечер в библиотеката: „Има два вида патриотизъм. Единият е съставен от омрази, всички предразсъдъци, всички груби антипатии, които народите, затъпени от правителства, имащи интерес да ги разединяват, хранят едни към други… А има и друг патриотизъм, който, напротив, съдържа всички истини, всички права, общи за народите…“ Мисълта беше вярна, разбира се, и благородна; но формата…

„Хм — помисли той, като се усмихна, — приказки от четиридесет и осма година… Но нямаме ли и сега почти същия речник?… С известни изключения, разбира се — допълни той веднага. — Това например съвсем не е речникът на Пилота…“

Мисълта за Менестрел му припомни въпроса на Пат. Дали Алфреда е щастлива? Не би посмял да отговори нито „да“, нито „не“. Жените… Може ли човек да разбере жените?… Спомни си за връзката си със София Камерзин. Почти не мислеше за нея, откакто бе напуснал Лозана и пансиона на дядо Камерзин. Отначало тя идва няколко пъти в Женева заради него, после прекъсна посещенията си. Впрочем Жак винаги я посрещаше радостно. Дали най-после беше разбрала, че той не изпитва никаква привързаност към нея? Обзе го леко съжаление… Странно същество беше тя… Никоя друга не бе заела мястото й.

Той ускори крачка. Трябваше да слезе до Рона. Живееше от другата страна на реката, на площад Гренюс — беден квартал, пресечен от тесни улички с порутени къщи. В един ъгъл на площада, посред който се намираше обществен писоар, триетажният хотел „Глобус“ тулеше олющената си фасада. Над ниската врата вечер светеше за реклама стъклен глобус. За разлика от другите хотели в квартала там не живееха проститутки. Двама стари ергени — братята Верчелини, отдавнашни членове на социалистическата партия, държаха хотела. Всички или почти всички стаи се даваха под наем на партийни дейци, които плащаха малко, и то когато можеха; но братя Верчелини никога не бяха изпъдили наемател, защото не плаща редовно; случваше им се само понякога да изгонят някой подозрителен тип, защото средите на недоволните привличаха еднакво и най-добрите, и най-лошите.

Стаята на Жак беше малка и чиста и се намираше на най-горния етаж. За жалост единственият прозорец гледаше към площадката и всички шумове и миризми на стълбището най-безцеремонно влизаха в стаята му. За да работи спокойно, той трябваше да държи прозореца затворен и да запали лампата на тавана. В стаята имаше достатъчно мебели: тясно легло, шкаф, маса, стол и умивалник на стената. Масата беше малка и винаги отрупана с различни неща. Когато пишеше, Жак обикновено сядаше на леглото, като слагаше на коленете си един атлас за подложка.

Той бе работил вече половин час, когато някой отчетливо почука три пъти на вратата.

— Влез — извика Жак.

Една рошава муцунка се показа в отвора на открехнатата врата. Беше малкият Ванхееде, албиносът. И той като Жак миналата година по същото време бе напуснал Лозана, за да се установи в Женева; и сега живееше в хотел „Глобус“.

— Извинявайте… Преча ли ви, Боти? — Ванхееде беше измежду онези, които продължаваха да наричат Жак с предишния му литературен псевдоним, макар че откакто бе умрял баща му, той подписваше статиите с истинското си име.

— Видяхме Моние в кафене „Ландо“. Пилота го бил натоварил с две поръчки за вас: първата — че иска да ви види и ще ви чака у дома си до пет часа; и втората — че вашата статия няма да излезе тази седмица във „Фанал“, затова няма защо да я предавате тази вечер.

Жак сложи длани върху пръснатите листове и опря глава на стената.

— Отлично! — каза той с облекчение. Но веднага помисли: „Няма да получа двадесет и пет франка тази седмица.“ Парите му се привършваха.

Усмихнат, Ванхееде се приближи до леглото.

— Не вървеше ли? За какво трябваше да пишете?

— Върху книгата на Фрич — „Интернационализмът“.

— Е, и?

— Всъщност, виждате ли, и аз сам не зная какво да мисля за това…

— За книгата ли?

— За книгата… и за интернационализма.

Ванхееде сви вежди; те едва се виждаха на челото му.

— Фрич е сектант — поде Жак. — И освен това, струва ми се, че той смесва много неща, които имат различна стойност: идеята за нация, идеята за държава, идеята за родина. Оттук и впечатлението, че мисли погрешно дори когато казва неща, които изглеждат верни.

Ванхееде слушаше с присвити очи. Безцветните клепки скриваха погледа му. Гримаса на недоволство извиваше надолу ъглите на устата му. Той отстъпи до масата и като разбута малко папките, тоалетните принадлежности и книгите, седна отгоре.

Жак продължаваше да говори с колеблив тон: — За Фрич и за другите като него интернационалният идеал включва най-напред премахването на понятието родина. Необходимо ли е това? Неизбежно ли е? Не съм толкова сигурен!

Ванхееде вдигна кукленската си ръка:

— Преди всичко премахване на патриотизма! Как може да си представи човек революцията в тясната рамка на една-единствена страна? Революцията, истинската революция, нашата, е международно дело! И тя трябва да бъде осъществена навсякъде едновременно от всички работнически маси в света!

— Да. Но виждаш ли, ти сам правиш разлика между патриотизъм и понятието родина.

Ванхееде упорито клатеше малката си глава, обкръжена от валмо къдрави, почти бели коси.

— Това е едно и също, Боти. Вижте какво направи деветнадесетият век: превъзнасяйки навсякъде патриотизма, любовта към отечеството, той укрепи националните държави и пръсна семето на омразата между народите, а с това всъщност подготвя нови войни.

— Съгласен. Само че не патриотите, а националистите от деветнадесетия век във всички страни фалшифицираха понятието отечество. Те замениха сантименталната, естествена и безобидна привързаност с култ и агресивен фанатизъм. Да, без съмнение този национализъм трябва да бъде отхвърлен! Но трябва ли, както прави Фрич, да се отхвърли същевременно и любовта към родината? Това е човешка действителност, така да се каже, физическа, плътска.

— Да! За да бъдеш истински революционер, трябва най-напред да скъсаш всички връзки, да изтръгнеш от себе си…

— Внимавай! — прекъсна го Жак. — Ти мислиш за революционера, за образа на революционера, какъвто искаш да бъдеш, но забравяш човека, средния човек, такъв, какъвто е създаден от природата, от действителността, от живота… Впрочем дали този сантиментален патриотизъм, за който ти говоря, може действително да бъде премахнат? Не ми се вярва. Човек напразно прави усилия — той принадлежи на даден климат, има свой вроден темперамент, свой етнически цвят. Той държи на своите обичаи, на особените си форми на цивилизация, които са го създали. Където и да отиде, той пази езика си. Внимавай! Това е много важно: Въпросът за отечеството е може би в основата си само въпрос на езика! Където и да бъде, където и да отиде, човек продължава да мисли с думите, със синтаксиса на своята страна… Огледай се наоколо си! Погледни нашите женевски приятели, всички тези доброволни изгнаници, които добросъвестно вярват, че са се отказали от родната си земя и че образуват истинска международна колония. Виж ги как инстинктивно се търсят, събират се, образуват малки италиански, австрийски, руски групички… Малки земляшки групички, братски, патриотични. Та нали и ти сам, Ванхееде, с твоите белгийци!…

Албиносът трепна. Зениците му, големи като очите на нощна птица, се втренчиха в Жак с укоризнен блясък и после отново изчезнаха под ресниците. Неговият физически недостатък подчертаваше още по-силно смиреното му държане. Но всъщност той мълчеше, за да запази вярата си, която бе по-дълбока от мисълта му; въпреки плахата си външност той бе учудващо сигурен в себе си. Всъщност никой, нито Жак, нито дори Пилота, нямаше истинско влияние над Ванхееде.

— Не, не — продължи Жак, — човек може да напусне отечеството си, но не може да скъса с него. И този патриотизъм в основата си няма нищо несъвместимо с нашия идеал на революционери-интернационалисти… Затова и аз се питам дали не е неблагоразумно да се опълчваме, както прави Фрич, срещу тези елементи, които по същество са напълно човешки и които представляват голяма сила. Питам се дори дали не би било вредно да се отнемат те на утрешния човек. — Той помълча няколко секунди и след това нерешително, със съвсем друг тон, сякаш задържан от някакви скрупули, добави: — Така мисля, а не смея да го напиша. Особено в рецензия от няколко страници. Човек би трябвало да напише цяла книга, за да избегне недоразуменията. — Той отново замълча и после изведнъж каза: — Впрочем аз никога няма да напиша такава книга… Защото в края на краищата не съм сигурен в нищо! Какво ли знаем ние! Можем да си представим човек без родина. Хората се приспособяват. И в края на краищата защо да не свикнат с подобно осакатяване.

Ванхееде стана от масата и обхванат от някакъв порив, направи крачка към Жак. Лицето му, което приличаше на лице на слепец, се озари от ангелска радост.

— В замяна на това той ще бъде така щедро възнаграден!

Жак се усмихна. Той обичаше малкия Ванхееде именно заради тези му пориви.

— А сега ще ви оставя — каза албиносът.

Жак продължаваше да се усмихва. Той гледаше как Ванхееде заситни към вратата, как му махна за сбогом и тихо излезе навън.

Макар че нищо не го задължаваше да свърши статията си — а може би именно заради това, — той се залови с увлечение за работата.

Още пишеше, когато чу, че часовникът във вестибюла удари четири. Менестрел го чакаше. Жак скочи от леглото. Щом стана, усети глад. Но нямаше време да се спира в града. В чекмеджето си имаше още две пликчета шоколад на прах, който се разтваряше бързо в топла вода. Тъкмо и спиртникът беше пълен от предната вечер. Докато си миеше лицето и ръцете, водата кипна в малката тенджерка. Парейки устните си, той изпи набързо чаша шоколад и тръгна.