Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (13)

IV

В полумрака на стълбата Антоан се размина със секретаря на баща си г-н Шал, който се промъкваше като плъх покрай стената и като го видя, се спря и го погледна уплашено.

— А, вие ли сте? — Той бе възприел от шефа си манията да казва винаги тази фраза, когато срещне някого. — Лоши новини! — пошепна той. — Групата на професорите е предложила кандидатурата на декана на факултета по литература. Най-малко петнадесет гласа загубени! А с гласовете на юристите ще станат двайсет и пет. Нали? Това се казва лош късмет. Шефът ще ви обясни подробно. — От стеснителност той постоянно покашляше и си мислеше, че има хронически катар; затова по цял ден смучеше хапчета. — Трябва да бягам, че мама ще се безпокои — поде той, като видя, че Антоан не му отговаря. Измъкна часовника си, допря го до ухото си, преди да го погледне, вдигна яката си и изчезна.

От седем години вече този дребен очилат човечец бе ежедневният сътрудник на г-н Тибо и за него знаеха толкова, колкото и първия ден, когато пристигна. Той говореше малко, с тих глас и винаги изказваше общоизвестни истини, като употребяваше много синоними. Беше изпълнителен и роб на многобройни дребни привички. Живееше с майка си, към която, изглежда, проявяваше трогателно внимание. Обувките му винаги скърцаха. Малкото му име беше Жюл, но г-н Тибо, от уважение към себе си, наричаше секретаря си г-н Шал. Антоан и Жак го бяха кръстили Хапчето или Скучния.

 

 

Антоан влезе направо в кабинета на баща си, който подреждаше бюрото си, преди да си легне.

— А, ти ли си? Лоши новини!

— Да — прекъсна го Антоан, — г-н Шал ми каза.

С рязко движение г-н Тибо измъкна гушата си от яката; той се дразнеше, когато се окажеше, че хората знаят това, което иска да им разкаже. Но в този момент Антоан не го беше грижа за това; той обмисляше своя план и усещаше, че започва да губи самоувереността си. Но осъзна колебанието си навреме и веднага мина в нападение:

— Аз също ти нося много лоши новини. Жак не може да остане повече в Круй. — Той пое въздух и продължи на един дъх: — Тъкмо пристигам оттам. Видях го. Разпитах го и той ми направи признания. Открих отвратителни неща. Затова идвам да говоря с тебе. Налага се да го извадим оттам колкото е възможно по-скоро.

Г-н Тибо остана неподвижен няколко секунди. Когато заговори, само гласът му издаваше до каква степен бе смаян.

— Ти?… В Круй? Ти? Кога? Каква работа имаш там? И без да ме предупредиш! Полудял ли си? Обясни ми, моля ти се, каква е тази история!

Макар да изпита облекчение, че с първия скок бе преодолял препятствието, Антоан се чувствуваше някак неуверен и не можеше да продължи. Последва напрегнато мълчание. Г-н Тибо бе отворил очи, но те бавно се затвориха отново, сякаш против волята му. Той седна и опря юмруци на бюрото.

— Обясни ми, драги — подхвана бащата, като натъртваше тържествено всяка сричка. — Казваш, че си бил в Круй. Кога?

— Днес.

— Как? С кого?

— Сам.

— Ами… пуснаха ли те?

— Естествено.

— А позволиха ли ти… да видиш брат си?

— Прекарах целия ден с него. Сами бяхме през всичкото време.

Антоан имаше предизвикателен начин да натъртва края на фразите си, което разпали гнева на г-н Тибо, но същевременно му подсказа, че трябва да бъде предпазлив.

— Вече не си дете — забеляза той, като че ли бе установил възрастта на Антоан по гласа му. — Сигурно разбираш колко неуместна е подобна постъпка, и то извършена без мое знание. Имаше ли някакви особени съображения да отидеш в Круй, без да ме уведомиш? Писал ли ти беше брат ти, повикал ли те беше?

— Не, внезапно ме обхванаха съмнения.

— Съмнения? За какво?

— За всичко… За режима… За въздействието, на което е подложен Жак от осем месеца насам…

— Наистина, драги мой, ти… ме изненадваш! — Г-н Тибо се колебаеше, подбираше умерени изрази, но големите му стиснати юмруци и резките движения на главата опровергаваха думите му. — Това… недоверие спрямо баща ти…

— Всеки може да се излъже. И случаят го доказва!

— Случаят го доказва ли?

— Слушай, тате, няма смисъл да се сърдиш. Мисля, че и двамата желаем едно и също нещо — доброто на Жак. Когато ти разкажа в какво състояние на духовна отпадналост го заварих, ти ще бъдеш първият, който ще реши, че Жак трябва веднага да напусне изправителния дом.

— Само това не!

Антоан направи усилие да не чуе подигравателния смях на баща си.

— О, да, тате!

— Казвам ти, това няма да стане!

— Тате, когато чуеш…

— Ти да не ме вземаш случайно за глупак? Да не си въобразяваш, че чакам ти да ми дадеш сведения, за да науча какво става в Круй, където от десет години правя всеки месец общ преглед и получавам доклади? Нищо не се решава без предварително да е разисквано на заседанието на съвета, който председателствувам аз. Така ли е?

— Тате, това, което видях там…

— Достатъчно по този въпрос. Брат ти ти е разправил кой знае какви измислици. Не му е било трудно на тебе да ги разправя! Нека се опита пред мен да говори.

— Жак не се оплакваше от нищо.

Недоумение се изписа по лицето на г-н Тибо.

— Е, тогава какво? — възкликна той.

— Именно това е най-сериозното: казва, че е спокоен, дори, че е щастлив, че му харесва да живее там! — Понеже г-н Тибо се изсмя самодоволно, Антоан пусна отровната си стрела: — Горкото дете, има такива спомени от къщи, че предпочита да остане в затвора.

Обидата не попадна в целта.

— Отлично! Значи, всички сме съгласни. Какво повече искаш?

Антоан не беше достатъчно сигурен, че ще издействува освобождаването на Жак, ако разкрие всичко, което детето му бе поверило; реши да си послужи само с общи обвинения и да премълчи останалото.

— Ще ти кажа истината, тате — започна той, като впи поглед в очите на г-н Тибо. — Аз се страхувах, че децата са подложени на лишения, че ги измъчват, че ги слагат в карцер. Да, всичките ми опасения за щастие се оказаха неоснователни. Но у Жак видях една духовна отпадналост, която е сто пъти по-лоша. Лъжат те, когато ти казват, че уединението има добро въздействие върху него. Лекарството е много по-опасно от болестта. Той прекарва дните си в опасно безделие. Учителят му, да не говорим за него… Истината е, че Жак не учи нищо; очевидно е, че умът му става неспособен за най-малкото усилие. Ако този опит продължи, вярвай ми, това ще значи да се опропасти завинаги бъдещето му. Той е изпаднал в такова състояние на безразличие и слабост, че ако остане още няколко месеца в това вцепенение, ще бъде много късно да се възстанови здравето му.

Антоан не сваляше очи от баща си; той сякаш се мъчеше да измъкне с погледа си искрица съгласие от това безстрастно лице. Г-н Тибо, масивен, свил врат между раменете, седеше напълно неподвижен; напомняше тези дебелокожи животни, чиято сила не се забелязва, когато са в покой; впрочем той всъщност приличаше на слон с широките си плоски уши и с хитрия израз, който понякога проблясваше в очите му. Пледоарията на Антоан го успокои. Вече на няколко пъти едва бяха успели да потушат разни скандални истории в дома, няколко надзиратели трябваше да бъдат отстранени, без да дават обяснения за причините на уволнението им. За момент г-н Тибо се бе уплашил, че Антоан е разкрил нещо… Сега той си отдъхна.

— Смяташ ли, че ми съобщаваш нещо ново? — запита той с добряшки тон. — Всичко, което каза, прави чест на твоето вродено благородство, драги мой. Но позволи ми да ти кажа по съвест, че тези въпроси за превъзпитаване на младежите са много сложни и в тази област човек не може да добие компетентност за един ден. Вярвай на моя опит и на опита на специалистите. Слабост, вцепенение, казваш ти. Слава богу! Знаеш какво представляваше брат ти. Мислиш ли, че може да се сломи подобен стремеж към зло, без да се смаже волята? Като отслабне, с мярка, разбира се, едно порочно дете, отслабват и лошите му инстинкти и така може да успееш да го превъзпиташ; практиката доказва това. И после, погледни, не се ли е променил брат ти? Той вече не изпада в такава ярост както преди, дисциплиниран е, учтив е към всички, с които има допир. Ти сам казваш, че вече обича реда, новия си редовен живот. Нямаме ли основание да се гордеем с такъв резултат, получен за по-малко от година?

С дебелите си пръсти г-н Тибо сучеше върха на брадата си. Когато свърши, той погледна сина си изкосо. Звучният му глас и тържественият начин, по който говореше, сякаш придаваха тежест и на най-незначителните му думи. Антоан, комуто г-н Тибо винаги въздействуваше по особен начин, почувствува, че самоувереността му го напуща. Но от прекалена гордост г-н Тибо направи погрешна стъпка.

— Впрочем, питам се, защо ли си давам труд да доказвам колко е уместна една мярка, която не подлежи на разглеждане и няма да бъде отменена. Върша напълно съзнателно това, което смятам, че трябва да извърша, и не съм длъжен да давам отчет, комуто и да било. Запомни го веднъж завинаги, драги мой.

Антоан кипна.

— По този начин няма да ме накараш да млъкна, тате. Повтарям ти, Жак не може да остане в Круй.

Г-н Тибо отново се изсмя язвително. Антоан направи усилие да се овладее…

— Не, тате, престъпление би било да се остави Жак там. У него има нещо ценно, което не трябва да се загуби. Пък и да ти кажа ли: ти често си се лъгал относно неговия характер; той те дразни и ти не виждаш неговите…

— Какво не виждам? Едва откакто замина, живеем спокойно. Не е ли така? Добре, когато се поправи, ще се погрижим да го върнем. А дотогава… — Той вдигна юмрук, като че ли щеше да го стовари с всичка сила, но после отвори ръка и леко опря длан на масата. Гневът му тлееше. Най-сетне Антоан избухна.

— Жак няма да остане в Круй, тате, гарантирам ти!

— О, о! — каза г-н Тибо с подигравателен тон. — Да не си забравил, драги, че ти не си господар там?

— Не, не съм забравил. Затова те и питам: какво смяташ да правиш?

— Какво смятам да правя ли? — пошепна бавно г-н Тибо. Той се усмихна студено и за миг полуотвори клепачи. — Много ясно какво: ще направя строго мъмрене на г-н Фем, че те е приел без мое разрешение и ще забраня да те пущат в изправителния дом.

Антоан кръстоса ръце на гърдите си.

— Така, а твоите брошури, твоите сказки! Всичките ти красиви думи! Пред конгресите, да, само там, но пред един интелект, който затъпява, дори когато се отнася за сина ти, нищо няма значение. Не желаем усложнения, искаме си спокойствието и да става каквото ще.

— Клеветник! — извика г-н Тибо и стана прав. — А, това беше неизбежно! Отдавна виждам накъде вървиш. Някои думи, които ти се изплъзваха на масата, твоите книги, твоите вестници, неохотното изпълнение на религиозните задължения… Едното е свързано с другото — изоставиш ли религиозните принципи, следва морална анархия… И накрая идва бунтът!

Антоан вдигна рамене.

— Нека не смесваме нещата. Става дума за детето и това е въпрос, който не търпи отлагане. Тате, обещай ми, че Жак…

— Забранявам ти да ми говориш за него! Ясно ли е?

Те се измериха с очи.

— Това ли е последната ти дума?

— Махай се!

— А, ти не ме познаваш, тате — пошепна Антоан с предизвикателен смях. — Кълна ти се, че Жак ще излезе от тая тъмница! И нищо, нищо няма да ме спре!

С внезапна буйност огромният мъж тръгна към сина си, стиснал зъби.

— Махай се!

Антоан отвори вратата. На прага той се обърна и с глух глас натърти:

— Нищо няма да ме спре! Та ако трябва да водя дори цяла кампания в моите вестници!