Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (109)

XXXV

На няколко пъти тази сутрин Жак се бе питал как ли реагира Антоан на усложнената политическа обстановка. Той смътно се бе надявал да срещне брат си на погребението.

Реши да обядва набързо и да намине на улица Дьо л’Юниверсите.

— Господинът е още на масата — каза Леон, като поведе Жак към трапезарията. — Но аз току-що поднесох плодовете.

Жак се ядоса, когато, влизайки, видя, че Исак Щудлер, Жуслен и младият Роа седяха на масата около брат му. Той не знаеше, че те всеки ден обядват там. Антоан бе настоявал за това, защото по този начин имаше ежедневен контакт със сътрудниците си и след прекараната в болницата сутрин, и преди да започне следобедът, когато приемаше пациенти. Впрочем за тях също, тъй като и тримата не бяха женени, това представляваше икономия на време и значителна материална облага.

— Ще обядваш ли? — запита Антоан.

— Благодаря, обядвах вече.

Той обиколи голямата маса, стисна ръцете, които се протягаха към него, и преди да седне, запита, без да се обръща към никого специално:

— Четохте ли вестниците?

Антоан изгледа за миг брат си, преди да отговори, и погледът му сякаш признаваше: „Може би ти беше прав.“

— Да — отговори той замислено. — Всички сме чели вестниците.

— Откакто сме започнали обеда, само за новините говорим — призна Щудлер, като гладеше черната си брада.

Антоан се мъчеше да не издаде безпокойството си. През цялата сутрин бе чувствувал глухо раздразнение. Винаги бе имал нужда да живее в добре организирано общество, както имаше нужда от добре уреден дом, в който материалните въпроси се решават от съвестна пристуга, без него, и то по задоволителен начин. Готов бе да търпи известни пороци на режима, да затвори очи пред някои парламентарни скандали, както затваряше очи пред прахосничеството на Леон и дребните печалби на Клотилд. Но в никой случай съдбата на Франция не трябваше да му създава повече грижи, отколкото домакинската работа и готвенето. Не можеше да търпи мисълта, че политически сътресения биха могли да попречат на живота му и да осуетят плановете му за работа.

— Не мисля, че трябва да се плашим прекалено много. Колко работи преживяхме вече… Все пак ясно е, че тази сутрин в пресата се чува дрънкане на саби… Доста неочаквано дрънкане… и доста неприятно…

При последната дума Манюел Роа вдигна към Антоан младото си лице с черни очи.

— Дрънкане на саби, шефе, което ще чуят от другата страна на границата. И което сигурно ще вдъхне страх на прекалено лакомите съседи!

Наведен над чинията си, Жуслен вдигна глава, за да погледне Роа. После отново се върна към заниманието си: белеше крайно внимателно една праскова с нож и вилица.

— Това съвсем не е сигурно — обади се Щудлер.

— И все пак е вероятно — рече Антоан. — И може би дори е необходимо.

— Именно! — възрази Щудлер. — Политиката на сплашване е винаги опасна. Тя по-често може да вбеси противника, отколкото да го парализира. И аз мисля, че правителството прави сериозна грешка, като оставя да се разпространяват тези слухове и това… дрънкане на саби по цял свят.

— Мъчно може човек да се постави на мястото на отговорните хора — заяви Антоан с отмерен тон.

— Аз искам от отговорните хора да бъдат преди всичко благоразумни — отвърна Щудлер. — А да възприемем такова агресивно държане, е първото неблагоразумие. И да накараш народа да смята, че това държане е било необходимо, е вече второ неблагоразумие. Нищо не може да бъде по-опасно за мира, отколкото да оставиш да се загнезди в ума на хората мисълта, че ги заплашва война… Или дори, че една война е възможна!

Жак мълчеше.

— Колкото до мен — поде Антоан, без да гледа брат си, — аз отлично разбирам, че един министър, дори ако като човек осъжда войната може да бъде принуден да вземе известни агресивни мерки. И то просто по силата на факта, че е на власт. Ако човекът, който е поставен начело на една страна, за да бди за сигурността й, има усет към фактите и ако той счита, че заплашителната политика на съседните държави представлява реална опасност…

— И при това — прекъсна го Роа — човек не може да си представи държавник, който от прекалена лична чувствителност ще реши да избегне войната на всяка цена! Да стоиш начело на една страна, която представлява нещо в международната арена, която притежава колониални територии, колониална империя — това задължава да гледаш реално на нещата. И най-големият пацифист, щом стане министър-председател, трябва бързо да си даде сметка, че една държава не може да запази богатствата си, да защити собствеността си от апетитите на съседите без силна армия, която вдъхва уважение; една страна трябва от време на време да дрънка сабята си дори само за да напомни на останалия свят, че съществува!

„Да запази богатствата си — мислеше си Жак. — Ето че го казахме! Да запазим това, което притежаваме, и да си присвоим при случай това, което притежава съседът! Ето цялата капиталистическа политика, независимо от това дали става дума за частни лица или за нации… Частните лица се борят, за да си осигурят печалби; нациите — за да завладеят пазари, територии, пристанища. Като че ли няма друг закон за човешката дейност освен конкуренцията…“

— За нещастие — каза Щудлер — каквато и насока да вземат нещата утре, вашето дрънкане на саби рискува да има най-плачевни последици върху френската политика, както върху външната, така и върху вътрешната…

Говорейки, той се бе навел към Жак, сякаш да поиска мнението му. Зениците му имаха уморен, смущаващ блясък, който караше човек да обърне очи настрана.

Жуслен вдигна отново глава, за да погледне Щудлер; после погледът му мина по лицата на останалите. Той беше рус, с изящно благодушно лице, имаше орлов нос, малко дълъг и тъжен, дълга, хубаво очертана уста, която лесно се усмихваше, странни, продълговати, нежно сиви очи.

— Все пак — пошепна той разсеяно — всички вие, изглежда, забравяте, че никой не желае война! Никой!

— Сигурен ли сте, че е така? — запита Щудлер.

— Няколко старци може би я желаят — съгласи се Антоан.

— Няколко опасни старци, които си плакнат устата с красиви героични лозунги — подхвана Щудлер — и които знаят добре, че и през време на война ще могат да дърдорят колкото си искат, без никакъв риск, в тила…

— Опасността — подметна Жак с предпазлив тон, който не убягна на Антоан — е там, че почти навсякъде в Европа командните постове са в ръцете на тези старци.

Роа погледна Щудлер засмяно.

— Халифе, понеже вие не се боите от новите идеи, бихте могли да предложите като превантивна мярка това — в случай на мобилизация най-напред да се свикат всички стари набори! Всички старци на първа линия!

— Това не би било толкова глупаво — прошепна Щудлер.

Докато Леон поднасяше кафето, в трапезарията цареше мълчание.

— Впрочем има един начин, единственият начин да се избягнат почти сигурно войните — заяви Щудлер мрачно. — Радикален начин, който е напълно осъществим в Европа.

— И какъв е той?

— Да се иска народен референдум.

Жак бе единственият, който се съгласи, като кимна с глава.

Насърчен, Щудлер продължи:

— Не е ли нелогично, не е ли нелепо в нашите демокрации, където съществува всеобщо гласоподаване, обявяването на война да бъде предоставено на усмотрението на правителствата?… Жуслен казва: „Никой не иска войната.“ Тогава никое правителство в никоя страна не би трябвало да има правото нито да обявява, нито дори да приема война против изричната воля на мнозинството от гражданите! Когато се отнася до живота или смъртта на народите, най-малкото, което може да се каже, е, че допитването до самите народи е напълно основателно. И това допитване би трябвало да бъде задължително.

Когато се разпалваше, ноздрите на чипия му нос започваха да треперят, тъмни петна се появяваха на скулите му и бялото на големите му конски очи се наливаше с кръв.

— В това няма нищо химерично — продължи той. — Достатъчно би било всеки народ да задължи управниците си да прибавят допълнение от три реда към конституцията: „Заповед за мобилизация може да бъде издадена и война може да бъде обявена само след народен плебисцит, при който е получено мнозинство от три четвърти.“ Помислете си само, това би било законен начин, и при това почти абсолютно сигурен, да се предотвратят завинаги нови войни… В мирно време — и ние видяхме това добре във Франция — е възможно едно евентуално мнозинство да избере начело на правителството някой шовинист; винаги ще се намерят неблагоразумия хора, готови да си играят с огъня. Но в навечерието на една мобилизация, ако този политик е длъжен да се допитва до хората, които са го поставили на власт, не би се намерил нито един човек, който да му даде право да обяви война.

Роа се смееше мълчаливо.

Антоан, който беше станал, го докосна по рамото.

— Дайте ми кибрит, драги Манюел… Какво ще кажете вие за това? И какво би казал вашият вестник?

Роа вдигна към Антоан своя ясен поглед на добър ученик; той продължаваше да се смее с малко предизвикателен вид.

— Манюел — обясни Антоан, като се обърна към брат си — е усърден читател на „Аксион Франсез“.

— И аз го чета всеки ден — заяви Жак, като гледаше изпитателно младия лекар, който също го разглеждаше. — Там е събрана забележителна група от диалектици, чиито логически построения са често безупречни. За нещастие — по мое мнение поне — те почти винаги изхождат от погрешни предпоставки.

— Така ли мислите? — измърмори Роа през нос.

Той продължаваше да се усмихва дръзко и самодоволно, като че ли не желаеше да се приравни с профани и да разисква с тях неща, които вземаше присърце. Приличаше на дете, което иска да запази тайната си. В погледа му обаче от време на време проблясваше нахално пламъче. Най-после, сякаш преценката на Жак го беше накарала да се реши въпреки всичко да излезе от въздържаността си, той пристъпи към Антоан и рязко отсече:

— На мен, шефе, да ви призная, до гуша вече ми дойде от френско-германския проблем! Ето четиридесет години става, откакто ние и бащите ни мъкнем тези окови на краката си. Стига толкова. Ако е нужна война, за да турим край на този въпрос, добре, съгласен съм, нека почнем! Щом трябва да се стигне един ден дотам, защо да чакаме? Какъв смисъл има да отлагаме неизбежното?

— По-добре е винаги да отлагаме — каза Антоан усмихнато. — Една война, която вечно се отлага, прилича доста много на мир.

— Аз пък предпочитам да свършим веднъж завинаги. Защото поне едно е сигурно: след една война — ако победим, което е вероятно, а дори и да бъдем победени — въпросът най-после ще бъде решен окончателно в един или в друг смисъл и вече няма да съществува френско-германски проблем!… А към това — додаде той със сериозно лице — трябва да се прибави, че при сегашното ни състояние едно хубаво кръвопускане ще ни подействува отлично. Разплули сме се вече — четиридесет години мир не действува добре на духа на една страна! Ако духовното възраждане на Франция е възможно само с цената на война, има, слава богу, между нас неколцина, които са готови да се пожертвуват, без да скъпят кожата си!

Нямаше и следа от перчене на тона, с който той изказа тези думи. Искреността на Роа беше очевидна и всички я почувствуваха. Пред тях стоеше убеден човек, готов да даде живота си за това, което счита за истина.

Антоан го бе изслушал прав, с цигара между устните си, присвил очи. Без да отговори, той обгърна младежа със сериозен, ласкав поглед, примесен с тъга; храбростта винаги му харесваше. След това загледа за няколко секунди втренчено горящия край на цигарата си.

Жуслен се бе приближил до Щудлер и с палеца си, чийто нокът бе пожълтял и разяден от киселините, докосна няколко пъти гърдите на Халифа.

— Виждате ли, винаги достигаме до разграничението, което прави Минковски: синтоналните и шизоидните типове; тези, които приемат живота, и тези, които го отхвърлят…

Роа весело се изсмя.

— Тогава, значи, аз съм от синтоналните?

— Да. А Халифа пък е шизоиден. Нито вие, нито той някога ще се промени.

Антоан се беше обърнал към Жак. Той се усмихваше и гледаше часовника си.

— Нали не бързаш, шизоиде?… Ела за миг в моята бърлога…

— Много обичам това момче — каза той, като отвори вратата на малкия си кабинет и се отдръпна настрана, за да мине брат му. — Роа е здрава и благородна натура… пряма душа… Малко ограничен, съгласен съм — добави той, като забеляза, че Жак мълчи многозначително. — Седни. Искаш ли цигара?… Сигурно те ядоса малко, нали, но човек трябва да го познава, за да го разбере. Той има спортен темперамент и склонност към категорични твърдения. Винаги радостно и смело приема действителността, фактите. Отказва да използува улесненията, които ни дава аналитичният метод, макар че не му липсва критичен ум, поне в работата. Но той инстинктивно отхвърля съмнението, което парализира човека. И може би е прав… Според него животът не трябва да се състои в интелектуални спорове. Той никога не казва: „Какво трябва да мислим?“, а: „Какво трябва да направим? Как да действуваме, за да успеем?“ Аз добре виждам слабите му страни; но това са главно слабости на младостта. Ще му мине. Забеляза ли гласа му? От време на време още мутира като на момче; затова го пресилва, иска да говори с ниски тонове като големите хора…

Жак беше седнал. Слушаше, без да одобрява.

— По ми харесват другите двама — призна той. — Твоят Жуслен особено. Много симпатичен ми се вижда.

— О! — извика Антоан, като се смееше. — Този пък вечно живее в някакъв приказен свят. Истински темперамент на изобретател. Прекарал е живота си да мечтае за неща, които са на границата между възможното и невъзможното, в тази полуреална област, в която умове като неговия успяват понякога да направят открития. И всъщност доста открития е направило момчето. При това значителни. Ще ти разправя някой ден, когато имаме повече време… Роа е много забавен, когато говори за него. Той казва: „Жуслен винаги иска да гледа само телета с три крака и в деня, когато се реши да погледне някое нормално теле, ще помисли, че е открил чудо и ще се развика: «Знаете ли, че има и телета с четири крака!»“

Той се изтегна на дивана и скръсти ръце под тила си.

— Виждаш ли, доста добър екип съм си подбрал… И тримата съвсем различни, но са умове, които добре се допълват… Ти познаваш Халифа, нали? Той ми върши неоценима работа. Необикновена работоспособност има. И е извънредно надарено, това животно! Бих казал дори, че тъкмо това го характеризира — даровитостта му. В това се състои и силата му, и ограничеността му. Той разбира всичко без усилие. И всяко новопридобито познание заема място в мозъка му, сякаш в предварително определена преградка, така че в тиквата му винаги цари пълен ред. Но всякога съм чувствувал у него нещо особено, нещо неопределено, което сигурно се дължи на еврейския му произход… Не знам как да се изразя… Неговите хрумвания като че ли никога не излизат от него, сякаш не са действително неделима част от него. Това е извънредно любопитно. Той не си служи с мозъка си като с орган, който му принадлежи, а по-скоро като с инструмент… инструмент, дошъл от другаде, който някой му е дал назаем…

Докато бъбреше, той погледна часовника си и лениво свлече краката си от дивана.

„Но нали е чел вестниците! — казваше си Жак. — Значи, не е разбрал сериозността на заплахата? Или пък говори, за да избегне един откровен разговор?“

— В каква посока отиваш? — запита Антоан, като стана. — Искаш ли да те оставя някъде с колата?… Аз отивам в министерството… в Ке д’Орсе.

— О! — възкликна Жак заинтересуван, без да се мъчи да скрие изненадата си.

— Трябва да видя Рюмел — обясни Антоан, без да чака Жак да го разпитва. — О, не за да говорим за политика… Засега му правя по една инжекция всеки два дни. Обикновено той идва тук, но днес казал да ми телефонират, че е претрупан с работа и не може да излезе от кабинета си.

— Какво мисли той за събитията? — подхвърли Жак.

— Не знам. Имам намерение да го разпитам малко… Намини тази вечер, ще ти разправя… Или пък, ако искаш, ела с мене. Ще свърша за десет минути с него, а ти ще ме чакаш в колата.

Изкушен от това предложение, Жак помисли за миг и прие, като кимна с глава.

Преди да излезе, Антоан заключи чекмеджетата на бюрото си.

— Знаеш ли какво направих преди малко, като се върнах в къщи? — пошепна той. — Потърсих си военната книжка, за да прочета мобилизационното си назначение… — Той не се усмихваше вече. — За Компиен е… И то още първия ден! — добави той спокойно.

Двамата братя мълчаливо се спогледаха. След кратко колебание Жак каза сериозно:

— Сигурен съм, че тази сутрин хиляди хора в Европа са направили като тебе…

— Горкият Рюмел — подхвана Антоан, докато слизаха по стълбите. — Много беше преуморен тази зима. Трябваше да замине в отпуска тези дни. И после сигурно поради всички истории Бертло го е помолил да се откаже от почивката си. Тогава дойде при мен, за да му помогна да издържи на преумората. Започнах да го лекувам. Надявам се да успея.

Жак не го слушаше. Той тъкмо констатираше у себе си, че днес, без да може да си обясни, защо, отново беше започнал да чувствува към Антоан братска обич, пълна с топлота, но също така и с взискателност и незадоволство.

— О, Антоан — извика той спонтанно, — само да познаваше по-добре хората, масата, народа, който се труди, колко… по-различен щеше да бъдеш ти! — Тонът всъщност казваше: „Колко по-добър щеше да бъдеш!… Колко по-близо до мене… колко хубаво би било да можех да те обичам…“

Антоан, който вървеше пред него, се обърна с обидено лице.

— Мислиш, че не познавам хората ли? След като съм изкарал петнадесет години в болницата! Ти забравяш, че от петнадесет години всяка сутрин по три часа аз съм само с хора… Хора от всички среди: фабрични работници, хора от предградията… И аз като лекар виждам човека неприкрит с нищо, когато страданието е свалило маската му. Да не си мислиш, че моите наблюдения струват по-малко от твоите!

„Не — казваше си Жак, раздразнен и заинатен. — Не, това не е същото.“

 

 

Когато двадесет минути по-късно Антоан излезе от министерството и тръгна към колата, в която го чакаше Жак, лицето му бе загрижено.

— Вътре ври — измърмори той. — Сноват като луди от един кабинет в друг. Телеграми пристигат от всички посолства… Чакат с тревога текста на отговора, който Сърбия трябва да даде тази вечер… — Без да отговори на въпросителния поглед на брат си, той запита: — Къде отиваш сега?

Жак без малко не каза: В редакцията на „Юманите“, но се въздържа и отговори:

— В квартала към Борсата.

— Не мога да те закарам дотам, защото ще закъснея. Но ако искаш, ще те оставя на площада при Операта.

Щом седна в колата, Антоан продължи:

— Рюмел имаше измъчен вид… Тази сутрин в кабинета на министъра отдавали голямо значение на една полуофициална нота на германското посолство, в която се заявявало, че австрийската нота не била ултиматум, а само „искане на отговор в кратък срок“. Това, изглежда, в дипломатическия жаргон означава много нещо — от една страна, че Германия се старае да омаловажи сериозността на австрийската постъпка, а от друга, че Австрия не отказва да преговаря със Сърбия…

— Дотам ли се е стигнало? — рече Жак. — Значи, сега са се заловили да цепят косъма на две?

— Впрочем, понеже Сърбия като че ли била готова да капитулира безусловно, тази сутрин в края на краищата все пак бяха доста обнадеждени, обаче…

— Обаче?… — подкани го Жак нетърпеливо.

— Преди малко научили, че Сърбия мобилизирала триста хиляди души и че сръбското правителство, страхувайки се да остане в Белград, който е много близо до границата, се готвело тази вечер да напусне столицата и да се установи във вътрешността на страната. От това заключават, че сръбският отговор вероятно няма да бъде капитулация, както са се надявали, и че Сърбия има основания да очаква внезапно нападение…

— А Франция? Има ли Франция намерение да вземе някаква инициатива?

— Много естествено Рюмел не може да каже всичко. Но доколкото разбрах, като че ли днес между членовете на правителството преобладава мнението, че трябва да се покажем много твърди. И ако е нужно, открито да засилим военните приготовления.

— Все тази политика на заплахи!

— Рюмел казва — и човек чувствува, че днес инструкциите са такива, — че при създаденото положение Франция и Русия имат една-единствена възможност да спрат централните сили, а именно като се покажат решени на всичко. Той каза: „Стига само Франция или Русия да отстъпи — и войната ще избухне.“

— А те всички, разбира се, имат и тази задна мисъл: „И ако въпреки нашето заплашително държане войната избухне, нашите приготовления ще ни дадат известно предимство.“

— Без съмнение. И това ми се вижда напълно правилно.

— Но централните сили сигурно разсъждават по същия начин! — извика Жак. — Тогава къде отиваме?… Щудлер е прав: тази войнствена политика е най-опасна от всичко!

— Трябва да се осланяме на специалистите — отряза Антоан нервно. — Те сигурно знаят по-добре от нас какво трябва да се прави.

Жак вдигна рамене и замълча.

Колата се приближаваше до Операта.

— Кога ще се видим пак? — запита Антоан. — Оставаш ли в Париж?

Жак направи неопределен жест, който означаваше: „Не зная.“

Колата спря и Жак отвори вратичката. Антоан го потупа по лакътя:

— Слушай… — Той се колебаеше и търсеше думите си. — Нали знаеш — или може би не знаеш, — сега всяка втора седмица неколцина приятели се събираме у дома в неделя следобед… Утре Рюмел ще дойде към три часа за инжекцията си и обеща да остане, макар и за малко, с нашата компания. Ако ти е интересно да го видиш, считай се за добре дошъл. При сегашното положение от него могат да се научат доста неща.

— Утре в три часа ли? — рече Жак уклончиво. — Може би ще дойда… Ще гледам да дойда… Благодаря.