Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (56)

VIII

Навън вятърът режеше и носеше мокър сняг.

— Здравата вали — забеляза Жак.

Той сега се стараеше да се покаже по-разговорчив. Слизайки по широките каменни стълби пред едно обществено здание, обясни, че това е университетът. Тонът му показваше, че се гордее с града, в който се беше установил. Антоан изказа възхищението си от сградата. Но поривите на вятъра, който носеше дъжд и сняг, ги караше да побързат да се приютят някъде.

На ъгъла на две тесни улици, пълни с колоездачи и пешеходци, Жак се отправи към витрината на една къща, която вместо фирма имаше надпис на стъклото на вратата: „ГАСТРОНОМИКА“, изписан с главни бели букви. Салонът бе облицован със стара добре лъсната дъбова ламперия. Съдържателят, пълен и деен човек, червендалест, задъхващ се, но доволен от себе си, от здравето си, от персонала си, от менюто си, се въртеше около клиентите, към които се отнасяше като към свои лични гости. По стените имаше надписи с готически букви: „В «Гастрономика» кухнята не е химия!“ или: „В «Гастрономика» гърненцата за горчица не са изпокапани отвън!“.

Жак, който като че ли се бе поотпуснал малко след посещението при Камерзин и след разходката по дъжда, се усмихваше благосклонно, като виждаше как брат му се забавлява от всичко. Той се изненада от любопитството, което Антоан проявяваше към външния свят, от ненаситния му поглед, от желанието му да улови и да оцени всичко значително, което се мерне пред очите му. Някога в евтините ресторанти на Латинския квартал, където двамата братя обядваха от време на време, Антоан не наблюдаваше нищо и първото му движение, когато сядаше на масата, бе да сложи пред себе си някое медицинско списание, като го подпре на каната за вода.

Антоан почувствува, че Жак го разглежда.

— Намираш ли, че съм се променил? — запита той.

Брат му кимна уклончиво. Да, Антоан му се струваше променен, и то много променен. Но в какво? Дали защото за три години той не бе забравил неговите особености? И сега ги откриваше отново една по една. В даден момент някой негов жест — разтърсването на рамото, придружено от премигване, навикът му да разтваря ръка, когато дава обяснения — го поразяваше като нещо съвсем близко, познато от миналото, което се е напълно изличило от паметта му. И все пак някой други особености му правеха впечатление, без да му припомнят нищо познато: общият израз на лицето, държането, естественото спокойствие, примирителността, погледът, в който нямаше нито рязкост, нито суровост. Всичко това беше твърде ново. Той се опита да го изрази с няколко неясни думи. Антоан се усмихна. Той знаеше, че това му бе останало от Рашел. За няколко месеца тържествуващата страст бе отпечатала върху лицето му, дотогава отказващо да признае открито всякакво щастие, някаква увереност и оптимизъм или може би задоволство на щастлив любовник — следа, която никога не изчезна напълно.

Обедът беше хубав; бирата — пенлива, лека, ледена; салонът — приветлив. Антоан весело се учудваше на местните специалитети: той бе забелязал, че когато заговори на тази тема, брат му по-лесно излиза от мълчанието си. И все пак, винаги когато Жак отваряше уста, той имаше такъв вид, сякаш започва разговора с някакво отчаяние. От време на време думите му, колебливи, откъслечни, изведнъж, без всякакъв повод, ставаха гръмки и трепетни, прекъсвани от внезапни паузи; в такива моменти той впиваше поглед в очите на брат си.

— Не, Антоан! — възрази той на една негова шега. — Грешиш, като смяташ, че… Не може да се каже, че в Швейцария… Ето на’, виждал съм много други страни и мога да те уверя…

Неволното любопитство, което той съзря в лицето на Антоан, го спря. Но изведнъж, може би съжалявайки за прекалената си чувствителност, поде наново:

— Ето на’, онзи там би могъл да бъде взет за типичен швейцарец. Господинът, който е сам на маса и говори със съдържателя, ей там, вдясно. Тип, който често се среща в Швейцария. Видът му, облеклото му… акцентът.

— Този носов акцент, като че ли са хремави, нали?

— Не — поправи го Жак като се намръщи; той очевидно искаше да бъде обективен. — Те говорят, като наблягат на думата, малко я провличат, което показва, че разсъждават. Но особено, виждаш ли, тази вглъбеност, това безразличие към всичко, което става, това е съвсем типично швейцарско. А също така видът им, сякаш винаги и навсякъде се чувствуват в пълна безопасност…

— Умни очи имат — съгласи се Антоан. — Но съвсем им липсва живост.

— Е, такива са хората в Лозана, има ги с хиляди. От сутрин до вечер, без да бързат прекалено и без да губят нито минута, те вършат това, което имат да вършат. Минават покрай живота на другите, без да се намесват. Почти никога не излизат от границите на собственото си съществуване. Във всеки миг от живота си се чувствуват напълно погълнати от това, което вършат, или това, което ще извършат в следния момент.

Антоан го слушаше, без да го прекъсва. Това внимание малко плашеше Жак, но в същото време го окуражаваше, събуждаше у него чувство за собственото му значение и го правеше по-разговорчив.

— Ти каза „живост“… — подхвана той. — Мислят ги за тромави. Но това са прибързани заключения и не са верни. Те всъщност имат по-друг темперамент от… тебе… По-плътен може би. Но са почти толкова гъвкави, когато е нужно… Не, те не са тромави, а по-скоро уравновесени. А това е съвсем различно.

— Много ме учудва — започна Антоан, като извади цигара от джоба си, — че именно ти се чувствуваш добре в този мравуняк…

— Да, именно аз! — извика Жак. Той премести празната чаша, която без малко не събори. — Живял съм навсякъде: в Италия, в Германия, в Австрия…

Гледайки кибритената клечка, без да вдигне глава, Антоан подхвърли:

— В Англия…

— В Англия ли? Не, още не съм бил там… Защо Англия?

Последва кратка пауза, през която всеки се мъчеше да отгатне мислите на другия. Антоан не вдигаше очи. Объркан, Жак все пак продължи:

— Е добре, мисля, че никога не бих могъл да се установя в някоя от тия страни. Там човек не може да работи. Само тук намерих равновесие…

И действително в този миг той имаше вид на човек, който е постигнал известно равновесие. Беше седнал на косо, както, изглежда, имаше навик, с глава, наведена към страната на непокорния кичур, сякаш приведена под тежестта на косите. Дясното рамо се издаваше напред. Целият гръден кош бе подпрян на дясната ръка, чиято китка се опираше на бедрото. Левият лакът обаче бе леко опрян на масата и пръстите на ръката си играеха с пръснатите по покривката трохи. Тези ръце бяха станали мъжествени — жилести, изразителни.

Жак разсъждаваше върху това, което току-що бе казал.

— Тукашните хора действуват успокоително — рече той с някаква благодарност. — Очевидно това отсъствие на страсти е само привидно… И тук, както навсякъде, те съществуват… Но разбираш ли, страсти, на които всеки ден се слага намордник, не представляват голяма опасност… Те не са заразителни… — Той спря отново, зачерви се внезапно и полугласно добави: — Затова именно от три години, знаеш ли…

Без да гледа Антоан, той отметна живо с ръка падналия кичур, промени положението си и замълча.

Дали това не беше първата стъпка към признания? Антоан почака, без да направи никакво движение; само хвърли на брат си насърчителен поглед.

Но Жак нарочно промени темата на разговора:

— А дъждът вън продължава да вали — рече той като стана. — Най-добре е да се приберем, нали?

Когато излизаха от ресторанта, един колоездач, който минаваше пред тях, скочи от колелото си и изтича към Жак.

— Виждали ли сте някого оттам? — запита той задъхан, без да каже добър ден. Бе притиснал с ръце гърдите си, за да задържи мокрото от дъжда наметало, което вятърът се мъчеше да отнесе.

— Не — отговори Жак, без да изглежда много учуден. Той погледна към входа на една къща, чиято пътна врата беше отворена. — Да застанем там — предложи той.

Понеже Антоан от дискретност се бе отдръпнал настрана, Жак се обърна да го повика. Но когато и тримата се подслониха, не представи непознатия на брат си.

С едно движение на главата новодошлият отметна качулката, която му закриваше очите. Беше над тридесетгодишен човек. Въпреки малко грубия начин, по който се бе обърнал към Жак, без да го поздрави, погледът му беше кротък, почти гальовен. На зачервеното му от свежия въздух лице стар белезникав белег от рана, който полузатваряше дясното му око, минаваше на косо през веждата и се губеше под шапката.

— Обсипват ме с упреци — поде той с възбуден глас, като че ли ни най-малко не се смущаваше от присъствието на Антоан. — Това ли заслужавам, а? — За него сякаш мнението на Жак беше особено важно. Жак направи помирителен жест. — Какво искат те? Казват, че били платени хора. Да не съм им виновен аз? Сега те са далеч и добре знаят, че никой няма да ги издаде.

— Техните машинации няма да успеят — рече Жак, като помисли малко. — От двете неща едното…

— Да, точно така е! — прекъсна го непознатият с някаква благодарност и неочакван жар. — Не трябва заради политическите вестници да избързваме.

— Сабакин веднага ще изчезне, щом подуши нещо — прошепна Жак полугласно. — И Бисон също, ще видите.

— Бисон ли? Може би.

— А пистолетите?

— О, това е лесно да се докаже. Бившият й любовник ги е купил в Базел при разпродажбата на един магазин за оръжия, чийто собственик бил починал.

— Слушайте, Райер — каза Жак. — Не разчитайте на мене тези дни, няма да мога да ви пиша оттук за известно време. Но потърсете Ришардле. Нека ви предаде книжата. Ще му кажете, че са за мен. Ако иска подпис, нека телефонира на Маклаър. Нали?

Райер хвана ръката на Жак и я стисна мълчаливо.

— Ами Лут? — запита Жак като задържа ръката му в своята.

Райер наведе глава.

— Нищо не мога да направя — отвърна той като се засмя плахо. Вдигна очи и повтори разярено: — Нищо не мога да направя, обичам я.

Жак пусна ръката му. После, след кратка пауза измърмори:

— Кой знае докъде ще ви доведе това, и вас, и нея?

Райер въздъхна.

— Тя роди много мъчно и никога няма да се оправи напълно. Във всеки случай не дотам, че да може да работи…

Жак го прекъсна:

— На мен тя ми каза: „Ако имах кураж, има и друг начин да се свърши всичко“.

— Виждате ли? Тогава какво искате да направя?

— Ами Шнеебах?

Райер направи заплашителен жест. Искра на омраза светна в погледа му. Жак протегна ръка и хвана лакътя на Райер. Стисна го приятелски, но твърдо, почти заповеднически.

— Докъде ще ви доведе това, Райер? — повтори той строго.

Събеседникът му разтърси рамене ядосано. Жак отдръпна ръката си. След кратко мълчание Райер вдигна тържествено ръка:

— И нас, и тях накрая ни чака смърт, ето какво може да се каже — заключи той полугласно. После се засмя мълчаливо, сякаш това, което се готвеше да каже, бе напълно очевидно: — Иначе живите биха били мъртви, а мъртвите — живи…

Той улови колелото си за седлото и го повдигна с една ръка. Бледият му белег се превърна във виолетова издутина. След това спусна качулката на пелерината си над очите и протегна ръка.

— Благодаря. Ще отида при Ришардле. Вие сте човек на място, свестен, истински човек. — Гласът отново зазвуча доверчиво и щастливо. — Само като ви видя, Боти, почти се помирявам със света, с хората, с литературата… Дори с вестниците, да… Довиждане.

Антоан не бе разбрал нищо от техния разговор, но нито една дума, нито един жест не се бе изплъзнал от погледа му. Той беше забелязал още от самото начало държането на този човек, чувствително по-възрастен от Жак, който въпреки това му засвидетелствуваше уважение и обич като на по-възрастен човек, превъзхождащ го във всяко отношение. Но това, което го бе изненадало най-много, беше приветливият израз на лицето на Жак, спокоен, замислен, зрелостта на погледа му, както и неочакваният авторитет, който се излъчваше от цялата му личност. Това бе цяло откровение за Антоан. Няколко минути той бе наблюдавал един Жак, които му беше абсолютно непознат, чието съществуване той дори и не подозираше и който все пак несъмнено бе за всички истинският Жак, днешният Жак.

Райер бе възседнал колелото си и без да помисли да поздрави Антоан, се отдалечи, като пръскаше кал.