Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (123)

XLIX

Точно в шест часа Жак влезе в „Ашингер“ на Потсдамерплац, един от главните клонове на този народен ресторант, каквито имаше във всички квартали на Берлин.

Веднага забеляза Траутенбах, който седеше сам на малка маса и ядеше зеленчукова супа. Германецът като че ли се бе задълбочил във вестника си, сгънат на четири и облегнат на каната за вода; но всъщност ясните му очи дебнеха вратата. Лицето му не изрази никаква изненада. Двамата младежи си стиснаха небрежно ръце, сякаш се бяха виждали предния ден. После Жак седна и си поръча супа.

Траутенбах беше рус, почти червенокос евреин с атлетическо телосложение; леко накъдрените му коси, късо подстригани, откриваха чело на млад овен; кожата му беше бяла с лунички; дебелите му обърнати устни бяха само малко по-тъмни от общия тен.

— Страхувах се да не ми изпратят някого другиго — прошепна той на немски. — Нямам доверие в швейцарците за подобни работи… Пристигаш тъкмо навреме… Утре щеше да бъде много късно. — Той нарочно се усмихваше небрежно, като въртеше в ръка гърненцето с горчица, сякаш говореше за незначителни неща. — Това е деликатна операция, поне за нас — добави той загадъчно. — Ти няма нищо да правиш.

— Нищо ли? — Жак се почувствува изигран.

— Нищо друго освен това, което сега ще ти кажа.

Със същия заглушен тон, със същия лекомислен и усмихнат израз на лицето, прекъсвайки от време на време думите си с престорен смях, за да заблуди онези, които евентуално биха го наблюдавали, Траутенбах обясни накратко в какво се състои работата.

По вътрешно влечение той се бе специализирал в ръководството на една организация за международен революционен шпионаж. Преди няколко дни бе подушил, че в Берлин е пристигнал един австрийски офицер, полковник Щолбах, за когото се предполагаше, че е натоварен с тайна мисия от министъра на войната; напълно основателно се смяташе, че това посещение в настоящия момент има за цел да уточни сътрудничеството между австрийския и германския генерален щаб. Траутенбах бе изработил дързък план за открадването на книжата, носени от полковника, като си бе осигурил за тази цел майсторската помощ на двама съучастници. „Две момчета от занаята — каза той с усмивка на човек, който разбира от тия работи, — за които отговарям като за себе си.“ Последната подробност не учуди много Жак. Той знаеше, че Траутенбах беше дълго живял между берлинските крадци и още имаше връзки в тези съмнителни среди, които бе използувал за революционната кауза.

Привечер Щолбах трябваше да се срещне за последен път с министъра. Съобщил беше в хотела, където живееше, че ще замине вечерта за Виена. Следователно нямаше време за губене — трябваше веднага да се задигнат книжата между момента, когато Щолбах щеше да излезе от министерството, и момента, в който щеше да се качи на влака.

Естествено Жак нямаше да участвува в кражбата на документите. (Той призна пред себе си, че бе доволен от това.) Неговата роля се ограничаваше в това — да получи документите, да ги изнесе веднага от Германия и да ги предаде колкото се може по-скоро на Менестрел, с когото от няколко години Траутенбах поддържаше лични връзки. Ако документите се окажеха важни, Пилота щеше да ги съобщи на ръководните лица на Интернационала, които се събираха на следния ден в Брюксел. Затова Жак трябваше да си вземе предварително билет за Белгия и да бъде същата вечер от десет и половина часа нататък на гарата на Фридрихщрасе в третокласната чакалня, излегнат на някоя пейка, като се преструва на дълбоко заспал. Пакетът, завит във вестник, щеше да бъде поставен до главата му незабелязано, от пътник, който веднага ще изчезне, без да му каже нищо. Траутенбах повтори два пъти последните си указания.

— Да изпием още по чаша бира — каза накрая Траутенбах — и да се разделим.

Жак го бе изслушал мълчаливо. Изпитваше някакво смътно неприятно чувство. Тази кражба на книжа, колкото и да се окажеше полезна, никак не му харесваше. Приемайки поръчението, той съвсем не бе помислил, че ще бъде замесен в подобна история. Първата му мисъл бе да си каже, че, слава богу, от него се иска само незначителна помощ; но в същото време се чувствуваше малко разочарован и дори обиден, че му се дава такава пасивна роля на укривател и преносвач на документи…

Преди да напусне ресторанта, той зададе на Траутенбах същия въпрос, който бе задал и на Фонлаут: имало ли е съучастничество между австрийското и германското правителство?

— Споразумение между Берхтолд и Бетман ли?… Не зная… Но е възможно да е имало някакво разбирателство между австрийския генерален щаб и нашия. Може би нашият канцлер е бил изигран едновременно от австрийския министър и от нашия генерален щаб…

— О — рече Жак, — само да имаше доказателство, че още от самото начало германската военна партия се е сдушила с австрийския генерален щаб?… Ако можеше да се каже с положителност, че именно потайните действия на вашите генерали, съучастници на австрийската военщина, от три седмици водят германската политика и сега подтикват правителството да отхвърли английските предложения за арбитраж?… — Несъзнателно той се стремеше да оправдае в собствените си очи участието си в кражбата на книжата, като се убеди, че тези документи могат да принесат извънредно ценна помощ на каузата на мира.

— И аз също вярвам, че това би могло да има огромни последици… И най-патриотично настроените социалистически водачи няма да се поколебаят да се опълчат срещу правителството. Ето защо е толкова важно да си пъхнем носа в книжата на полковника… Стой на мястото си — добави Траутенбах, като стана. — Аз ще тръгна пръв. В десет и половина на гарата. Дотогава стой мирен, избягвай местата, където се струпват хора. Полицията дебне…

Заплахата от манифестации, обявени за вечерта, не бе попречила на министъра на войната да завърши докрай последния и решителен разговор, който той желаеше да има с пратеника на австрийския генерален щаб полковник граф Щолбах фон Блуменфелд.

Аудиенцията завърши към девет и четвърт в изключително сърдечна атмосфера. Негово превъзходителство дори има любезността да придружи госта си до площадката на голямото официално стълбище. Там, в присъствие на дежурните разсилни и на адютанта си, министърът протегна ръка на полковника, който я стисна, като се поклони. Двамата мъже бяха в цивилни костюми. Лицата им бяха уморени и сериозни. Те си размениха многозначителни погледи. После полковникът, с тежка жълта чанта под мишница, тръгна след адютанта по широките, покрити с червен килим стълби. Когато слезе долу, той се обърна. Негово превъзходителство бе проявил особено благоволение да остане на горната площадка, за да му махне любезно с ръка за последен път.

Една кола чакаше в двора на министерството. Докато Щолбах палеше пурата си и се настаняваше в дъното на колата, адютантът се наведе към шофьора и му обясни пътя, който трябва да следва, за да заведе благополучно полковника в хотела му на Курфюрстендам, където беше отседнал.

Нощта беше гореща. Беше валяло, но краткият проливен дъжд не само не бе освежил въздуха, а бе оставил из улиците изпарения като в баня. Очаквайки смутове, търговците бяха угасили лампите в магазините си; и макар че нямаше още десет часа, Берлин беше приел вече тържествения и мрачен вид, който имаше обикновено през последните часове на нощта. Погледът на полковника се рееше разсеяно по широките булеварди на столицата. Той мислеше със задоволство за практичните резултати от пътуването и за доклада, който щеше да направи утре във Виена на генерал фон Хьоцендорф. Сядайки, бе поставил машинално чантата до себе си. Забеляза това и я взе на коленете си. Беше хубава нова чанта от жълто-червена кожа, с никелирана ключалка, доста разпространен модел, но малко претрупана и напълно достойна да премине прага на един министерски кабинет; беше я купил от един магазин на Курфюрстендам, пристигайки в Берлин, за да я използува за мисията си.

Когато колата спря пред хотела, портиерът изтича за към полковника, поздрави го и го придружи до входа на хола. Щолбах се спря, за да заръча да му донесат лека закуска и да му приготвят сметката, защото желаеше да вземе бързия нощен влак. После, въпреки едрото си телосложение, с бързи крачки отиде до асансьора и каза да го качат на първия етаж.

В огромния коридор, осветен и пуст, един хотелски прислужник беше седнал на една пейка до вратата на стаята за прислугата. Щолбах не го познаваше; вероятно заместваше прислужника на етажа. Момчето веднага стана и изпреварвайки полковника, отвори вратата на апартамента му; след това завъртя електрическия ключ и спусна дървените щори. Стаята беше с два прозореца и висок таван, тапицирана с черна хартия на златни орнаменти; една врата водеше към банята, облицована със синкави керамични плочки.

— Не желае ли нещо господин полковникът?

— Не, куфарът ми е готов. Бих искал само да се окъпя.

— Тази вечер ли заминава господин полковникът?

— Да.

Прислужникът погледна безразлично към чантата, която полковникът, влизайки, бе поставил на един стол до вратата. Щолбах хвърли шапката си на леглото и докато бършеше с кърпичка плешивото си, оросено от пот теме, момчето влезе в банята и пусна водата. Когато то се върна в стаята, извънредният пратеник на австрийския генерален щаб беше по долни гащи от виолетова коприна и по чорапи. Прислужникът вдигна прашните обувки от килима.

— Ще ги донеса веднага — каза той, излизайки навън.

Банята и стаята на прислугата бяха отделени само с тънка преграда. Прилепил ухо до стената, прислужникът следеше шумовете, докато търкаше обувките с вълнен парцал. Той се усмихна, когато чу как тежкото тяло на полковника шумно се потопи във водата. Тогава извади от своя шкаф една хубава нова жълто-червена чанта с никелирана закопчалка, натъпкана със стари книжа, обви я във вестник, мушна я под мишница и вземайки обувките под ръка, почука на вратата на стаята.

— Влез! — извика Щолбах.

— „Всичко пропадна“ — каза си веднага слугата. Действително полковникът беше оставил вратата на банята широко отворена и от стаята се виждаше краят на ваната, от която се подаваше розово теме.

Отказвайки се от плана си, момчето остави обувките на пода и излезе с пакета.

Потънал до шия в хладката вода, полковникът се плискаше с наслада, когато изведнъж светлината угасна. Стаята и банята едновременно потънаха в мрак. Щолбах потърпя няколко минути, но виждайки, че токът не идва, намери пипнешком звънеца на стената и започна бясно да звъни.

От тъмнината на стаята се чу гласът на прислужника:

— Желае ли нещо господин, полковникът?

— Какво става? В целия хотел ли е угаснало електричеството?

— Не, в стаята за прислугата е светло… Сигурно бушонът на стаята е изгорял. Ей сега ще го оправя… Веднага ще стане.

Мина цяла минута.

— Какво става?

— Господин полковникът трябва да ме извини… Търся къде е станало късото съединение. Мислех, че е тук, до вратата…

Полковникът бе измъкнал главата си вън от ваната и се взираше в тъмната стая, където се суетеше слугата.

— Не намирам нищо — обади се той. — Извинявайте, господин полковник… Ще видя отвън. Късото съединение е сигурно в коридора…

Момчето излезе бързо от стаята, изтича до стаята на прислугата, остави чантата на полковника на сигурно място и побърза да пусне тока.

Три четвърти час по-късно, след като се бе грижливо изтъркал, парфюмирал и облякъл, след като бе изпил чая си, изял шунката и плодовете и запалил една пура, полковник граф Щолбах фон Блуменфелд погледна часовника си и макар че имаше още време — той не обичаше да бърза, — телефонира на портиера да прати да му вземат багажа.

— Не, аз сам ще я нося — каза той на прислужника, който посегна към жълтата чанта, поставена на стола до вратата.

Полковникът я взе, провери с поглед дали ключалката е затворена, тържествено я пъхна под мишница и излезе от стаята, след като я огледа, за да се увери, че не е забравил нищо; той беше човек на реда.

Преди да напусне етажа, потърси момчето, да му даде бакшиш. Коридорът беше пуст. Бутна вратата на стаята за прислугата — оказа се празна. Прислужникът не се виждаше никъде.

— Толкова по-зле за този глупак — измърмори полковникът. И тръгна за гарата, където щеше да вземе бързия влак за Виена.

Почти по същото време женевският студент Жан-Себастиан Еберле се качваше на гарата на Фридрихщрасе във влака за Брюксел. Със себе си той не носеше никакъв багаж освен един малък пакет, който приличаше на дебела завита книга. Траутенбах беше намерил време да счупи ключалката и да завърже документите с връв, да ги завие в един вестник и да скрие хубавата жълто-червена чанта, която можеше да ги изложи на опасност.

„Ако ме пипнат на германска територия с тия книжа под мишница…“ — казваше си Жак. Но задачата му, която се състоеше единствено в поемането на този риск, му се струваше така смешна, че той се чувствуваше развеселен и не искаше да види опасността.

„Не си струваше да безпокоя Жени!“ — помисли си той с яд.

През време на пътуването обаче той отиде в клозета, където отвори пакета и разпредели книжата по джобовете и в подплатата на дрехата си, за да избегне въпросите на митничарите. За още по-голяма сигурност слезе на една от последните германски гари и купи кутия пури, за да има какво да декларира на границата.

Въпреки това обаче митническият преглед го накара да преживее няколко неприятни минути. Едва след като се увери, че влакът пътува най-после на белгийска територия, той забеляза, че цял е потънал в пот. Сгуши се в ъгъла, скръсти ръце върху закопчаната си дреха и блажено се отпусна и заспа.