Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (77)

III

Менестрел живееше в квартал Каруж, доста далеч от площад Грешос, където се бяха настанили мнозина революционери, главно руски бежанци. Каруж беше безлично предградие на брега на Арва, отвъд Пленпале. Предприемачи, които имаха нужда от много място, търговци на дърва и на въглища, леяри, дърводелци, които правеха коли и паркети, декоратори бяха устроили там складовете си. Техните навеси се редуваха по широките и ветровити улици с островчета от стари къщи, запуснати градини и празни места за строеж.

Сградата, където живееше Пилота, се издигаше на ъгъла на кея Шарл Паж и на улица Каруж, при входа на Пон Ньоф. Тя представляваше дълга жълтеникава постройка на три етажа, плоска и без балкони, която под лъчите на лятното слънце добиваше сочните тонове на италианска мазилка. Цели ята чайки прелитаха край прозорците и се струпваха по бреговете на Арва, която течеше бързо, но не бе дълбока и приличаше по-скоро на планински поток, понеже обливаше с пяна скалите, които се подаваха от водата.

Менестрел и Алфреда заемаха в дъното на коридора апартамент от две стан, разделени от тясно антре; по-малката служеше за кухня, а другата за спалня и кабинет.

Докато чакаше да дойде Жак, Менестрел работеше наведен над малка масичка близо до осветения от слънцето прозорец, чиито щори бяха затворени. Със своя дребен нервен почерк той нахвърляше върху пелюрени листове кратки бележки, пълни със съкращения, които Алфреда трябваше да разгадава и да преписва след това на една стара пишеща машина.

В момента Пилота беше сам. Алфреда току-що бе станала от стола, на който винаги седеше — нисък стол, поставен точно срещу стола на Менестрел. Тя се възползува от няколкото минути, през които нейният приятел си почиваше, отиде в кухнята и пусна крана, за да напълни каната със студена вода. В топлия въздух се носеше кисело-сладката миризма на компота от праскови, който къкреше на тих огън върху газовата печка; те се хранеха почти изключително с млечни продукти, със зеленчуци и варени плодове.

— Фреда!

Тя доизплакна кафеника, който държеше в ръка, остави го да се изцежда и живо избърса пръстите си.

— Фреда!

— Да…

Тя побърза да се върне при него и седна отново на ниския стол.

— Къде се губиш, момиченце? — пошепна Менестрел, като докосна с ръка наведения й кестеняв тил. Не беше необходимо да се отговаря на този въпрос. Той го бе задал със замечтан глас, без да прекъсва работата си.

Вдигнала към него лице, тя се усмихваше. В погледа и се четеше топлота, вярност и спокойствие. Широко разтворените й зеници изразяваха желанието да види всичко, да разбере всичко, да обикне всичко. Но в тях никога не проличаваше дори най-малкият блясък нито на настойчивост, нито на любопитство. Тя сякаш беше родена, за да съзерцава и да чака. Щом Менестрел започнеше да мисли на глас (нещо, което той постоянно правеше), тя се обръщаше към него и сякаш го слушаше с очи. Понякога, когато мисълта му беше трудно доловима, тя изказваше одобрението си, като притваряше клепки. Нейната непосредствена близост, безмълвна и постоянно изпълнена с внимание, беше всичко, от което Менестрел се нуждаеше; но той се нуждаеше от нея така, както и от въздуха, който дишаше.

Тя беше едва двадесет и две годишна — петнадесет години по-млада от него. Никой не можеше да каже точно как се бяха срещнали, нито каква бе връзката помежду им, макар всички да знаеха, че живеят заедно. Бяха пристигнали заедно в Женева миналата година. Менестрел беше швейцарец. За нея се знаеше, че е от южноамерикански произход, макар че тя никога не споменаваше нищо нито за семейството си, нито за детските си години.

Менестрел продължаваше да дращи върху листа. Бе навел напред продълговатото си лице, което изглеждаше още по-дълго поради черната му къса и заострена брада. Тясното чело, сякаш притиснато от слепоочията, изпъкваше в светлината. Лявата му ръка остана дълго на тила на Алфреда. Неподвижна, превила гръб, младата жена се отдаваше на тази ласка с тръпнещата неподвижност на котка.

Без да махне ръката си, Менестрел спря да пише, загледа се нанякъде и поклати глава в знак на несъгласие:

— Дантон е казал: „Ние искаме да издигнем това, което е в низините, и да смъкнем това, което е по върховете.“ Това, момиченце, са думи на политик. А не думи на социалист-революционер. Луи Блан, Прудон, Фурие, Маркс никога не биха казали подобно нещо.

Тя се обърна към него. Но той не я гледаше. Лицето му, извърнато нагоре към прозореца, където затворените щори пропущаха ивица слънчева светлина, оставаше безстрастно. Чертите му бяха правилни, но някак странно лишени от живот. Тенът му, без да бъде болезнен, беше сивкав, сякаш под кожата му течеше безцветна кръв; под ниско подстриганите мустаци устните му имаха същия оттенък като лицето. Цялата му жизненост бе събрана в очите: те бяха малки и разположени необикновено близо едно до друго; твърде черните зеници изпълваха цялата цепнатина между клепачите, като едва оставяха да се види бялото на окото; те блестяха почти непоносимо ярко, но все пак никаква топлина не се излъчваше от тях. Този поглед без отсенки, неповторимо ясен и винаги напрегнат, сякаш наситен с внимание, не беше съвсем човешки: той подчиняваше и дразнеше; напомняше проницателния, див и тайнствен поглед на някои животни, на някои маймуни.

— … силогизмите на индивидуалистичната идеология — пошушна той на един дъх, сякаш довършваше някаква скрита мисъл.

Гласът му беше равен и вял. Говореше почти винаги с кратки загадъчни фрази, които като че ли изстрелваше със слаб, но неизчерпаем дъх. Начинът, по който изговаряше цяла редица думи като „силогизми на индивидуалистичната идеология“, отделяйки при това ясно всяка сричка, напомняше виртуозността на цигулар, който с един удар на лъка кара да избликне цял водопад от осминки.

— Класовият социализъм не е социализъм — продължи той. — Да поставиш една класа на мястото на друга, това значи да замениш едно зло с друго, да замениш едно потисничество с друго. Всички сегашни класи страдат. Системата на печалбата, тиранията на конкуренцията, крайният индивидуализъм заробват също и господарите. Само че те не го разбират. — На два пъти той притисна с ръка гърдите си и се закашля; след това бързо добави: — Да се слеят широко всички здрави елементи, безразлично откъде произлизат, в безкласово общество чрез нова организация на труда — ето кое е необходимо, момиченце…

И след това се залови наново с листовете.

 

 

Името на Менестрел бе свързано с началото на въздухоплаването. Едновременно пилот и машинен инженер, той беше измежду онези, към които се бе обърнала Швейцарската самолетна компания, когато основаваше фабриката си в Цюрих; много механизми, които бяха още в употреба, носеха неговото име. По същото време неговите неколкократни опити да прелети Алпите бяха привлекли върху му вниманието на широката публика. Ранен в крака при злополука, в която без малко не намери смъртта си и поради която не бе успял да завърши полета си от Цюрих за Торино, той се бе отказал от пилотиране. По-късно, след стачките в Швейцарската самолетна компания, когато нарочно напусна техническата служба на дружеството, за да участвува в работническото движение, той внезапно напусна Швейцария. Какво бе станало с него? Може би бе прекарал тези години някъде в Източна Европа? Той беше много добре осведомен по руските въпроси и на няколко пъти бе имал случай да покаже, че доста добре се оправя със славянските езици; но познаваше също така и положението в Мала Азия и Испания. Сигурно бе, че е имал лични връзки с повечето влиятелни личности от революционните кръгове в Европа; дори бе в редовна кореспонденция с мнозина от тях. Но при какви обстоятелства и с каква цел бе установил допир с тези хора? Когато той говореше за тях, човек се объркваше от смесицата от точни данни и смътни намеци, споменавани между другото, обикновено за да даде допълнителни сведения при някое разискване от общ характер. Когато цитираше някоя типична дума, явно чута от него, или някое събитие, на което вероятно е бил свидетел, той никога не си даваше труда да обясни доколко сам е взел участие. Неговите намеци бяха винаги случайни; когато се отнасяше за факти, за теория, за личности, тонът му бе винаги сериозен и той говореше напълно документирано; но щом станеше дума за него, започваше да се изразява уклончиво, като дори се подиграваше със събеседника си.

И все пак той създаваше впечатлението, че винаги е присъствувал там, където се е случило нещо; или поне, че знае по-добре от всекиго какво действително е станало еди-кой си ден на еди-кое си място. При това винаги имаше особено мнение за случката, което му позволяваше да извлече от нея неочаквани и неопровержими заключения.

Защо беше дошъл в Женева? „За да бъда спокоен“ — бе отговорил един ден той на този въпрос. През първите месеци бе живял като дивак; отбягваше емигрантите и членовете на швейцарската партия и прекарваше с Алфреда дните си в библиотеките, четейки и правейки бележки върху произведенията на теоретиците на революцията; като че ли нямаше друга цел, освен да разшири политическата си култура.

Един ден Ришардле, млад женевски партиен деец, бе успял да го доведе в клуба, където се събираше всяка вечер доста разнородна група от швейцарски и чужди революционери.

Симпатична ли му беше тази среда? Той не отвори уста първата вечер, но на следния ден отиде там по собствен почин. Бързо се наложи с личността си. В тази група на теоретици, осъдени за известно време на бездействие и приказки, силата на този критичен дух, безпогрешната му осведоменост, вероятно плод по-скоро на опит, отколкото на четене или на компилиране, този инстинкт да свежда всички въпроси до плоскостта на конкретното и винаги да се стреми да възложи практически задачи на революционната мисъл, неговото умение да открие веднага същественото и в най-заплетения обществен въпрос и да го сбие в няколко удивителни формули, всичко това му бе създало изключително влияние сред хората, които имаха някакъв допир с него. За няколко месеца той бе станал центърът, душата на тази група; някои го наричаха Шефа. Той идваше всеки ден в клуба, без някой да може да разкрие мистерията, с която бе обкръжен, мистерия на човек, който иска да не изпъква, въздържа се и „се готви за нещо“.

— Ела насам — рече Алфреда, като въведе Жак в кухнята. — Той работи.

Жак избърса челото си.

— Не те ли изкушава? — предложи тя, като му посочи каната под струята вода на умивалника.

— Мисля, че да.

Чашата, която тя напълни, веднага се изпоти. Алфреда стоеше пред него с кана в ръка в смирената, но услужлива поза, която й бе обичайна. С матовото си едва напудрено лице, с чипото си носле, с детската си уста, която се издуваше като зряла ягода, когато затваряше устни, с очите си, леко дръпнати към слепоочията, и черния бретон от твърди лъскави коси, закриващ челото й до веждите, тя приличаше на японска кукла, изработена в Европа. „Може би поради синьото кимоно“ — помисли си Жак. Докато пиеше, въпросът на Пат изплува отново в паметта му: „Мислиш ли, че Алфреда е щастлива с Пилота?“ Трябваше да си признае, че нищо не знае за нея, макар че тя постоянно присъствуваше на разговорите му с Менестрел. Той бе свикнал да гледа на нея не като на живо същество, а като на някаква домашна вещ, или по-точно казано, като на част от Менестрел. За пръв път сега, когато остана сам с Алфреда, си даде сметка, че изпитва леко стеснение.

— Още една?

— С удоволствие.

Шоколадът, който беше изпил, го караше да чувствува жажда. Сети се, че не е обядвал и си каза, че се храни по невъзможен начин. После внезапно глупава мисъл мина през ума му: „Дали угасих спиртника?“ Напрегна паметта си, но нищо не можа да си спомни.

Гласът на Пилота се чу през стената:

— Фреда!

— Да.

Тя се усмихна и погледна Жак, като му смигна весело и съучастнически, сякаш искаше да каже: „Какво голямо капризно дете си имам!“

— Ела! — каза тя.

Менестрел беше станал. Той стоеше с гръб към светлината пред прозореца, чиито щори бе полуотворил. Слънчев лъч влизаше в стаята и осветяваше широкото ниско легло, голите стени, масата, на която имаше само една писалка и няколко пръснати листове.

Прав, облечен в сива памучна пижама, Менестрел изглеждаше висок. Имаше стройно тяло и малко тесни гърди: раменете му обаче бяха започнали леко да се прегърбват. Когато Жак му подаде ръка, той впи проницателния си поглед в очите му.

— Разкарах те, но тук ще бъдем по-спокойни, отколкото в „говорилнята“… Дръж, момиченце, ето работа за тебе — добави той, като подаде на Алфреда книга, в която с листче бе отбелязана една страница.

Тя покорно взе машината, приклекна на паркета и като се облегна на леглото, започна да преписва.

Менестрел и Жак седнаха до масата. Лицето на Пилота бе приело загрижен израз. Той се облегна на гърба на стола и изпъна крака си. От самолетната злополука коляното му се бе схванало и понякога той леко накуцваше.

— Досадна история — рече Менестрел вместо въведение. — „Някой“ ми е изпратил писмо. Изглежда, че има двама души, от които трябва да се пазим. Първо, Гитберг.

— Гитберг ли? — извика Жак.

— Второ, Тоблер.

Жак мълчеше.

— Изненадва ли те това?

— Гитберг! — повтори Жак.

— Ето писмото — продължи Менестрел, като измъкна един плик от джоба на пижамата си. — Чети!

— Да — пошушна Жак, след като бе прочел бавно и внимателно анонимното писмо, което представляваше дълго и хладно обвинение.

— Ти знаеш какво място заемат Гитберг и Тоблер в хърватското движение. Те ще дойдат във Виена за конгреса. Следователно важно е да узнаем какво доверие можем да имаме в тях. Въпросът е сериозен. Не желая да тревожа никого, преди да съм сигурен.

— Да — каза Жак. И без малко не добави: „Какво смятате да правите?“, но се въздържа. Макар че отношенията му с Менестрел бяха другарски, той инстинктивно се държеше на известно разстояние.

Като че ли отгатнал въпроса му, Менестрел продължи:

— Първо… — Желанието му да бъде добре разбран бе достигнало до мания и той много често започваше фразата си с едно ясно и отсечено „първо“, след което впрочем невинаги имаше „второ“. — Първо, има само едно средство, за да бъдем сигурни — разследване на място. Във Виена. Разследване без всякакъв шум. От човек, който няма да привлече внимание. За предпочитане е някой, който не членува в никоя партия… Но — продължи той, като гледаше настойчиво Жак — трябва да бъде сигурен човек. Искам да кажа, на чиято преценка може да се разчита.

— Да — рече Жак, изненадан и вътрешно поласкан. Той веднага не без удоволствие си помисли: „Свърши се с позирането… Толкова по-зле за Пат.“ И в същото време през ума му повторно мина мисълта за спиртника.

Няколко секунди изтекоха в мълчание, през които се чуваше само тракането на машината и далечният ромон на струйката вода, течаща в умивалника на кухнята.

— Приемаш ли? — попита Менестрел.

Жак кимна леко, че е съгласен.

— Ще трябва да заминеш след два дни — подхвана Менестрел, — за да събереш доказателства. Ще останеш във Виена толкова, колкото е необходимо. Петнадесет дни, ако трябва.

Алфреда вдигна за миг очи към Жак, който, без да отговори, отново кимна с глава; след това тя продължи работата си.

— Хосмер е във Виена и ще ти помогне — продължи Менестрел.

Той прекъсна думите си, тъй като се чукаше на входа.

— Иди да видиш кой е, момиченце… Ако Тоблер наистина е получил пари — каза той, като се обърна към Жак, — Хосмер сигурно знае.

Хосмер беше австриец, приятел на Менестрел, и живееше във Виена. Жак се бе запознал с него предната година в Лозана, където той бе дошъл за няколко дни. Тази среща бе направила дълбоко впечатление на Жак. Тогава за първи път има допир с един от онези революционери — цинични опортюнисти, за които средствата нямат значение и крайната цел е единствената задача и които не намират нищо срамно при нужда да се преструват и нагаждат, щом тяхната безпринципност допринася, макар и малко, за каузата на революцията.

Алфреда се върна и съобщи:

— Митьорг.

Менестрел се обърна към Жак и измърмори:

— Ще поговорим пак за това след малко в „говорилнята“… Влез, Митьорг — рече той, като повиши глас.

Митьорг носеше големи кръгли очила под извитите си като дъга вежди, които му придаваха постоянно тревожен израз. Лицето му бе месесто, чертите отпуснати, малко подпухнали като на нощен скитник, който не си е доспал.

Менестрел стана.

— Какво те води насам, Митьорг?

Митьорг обгърна стаята с поглед; очите му се спряха на Пилота, на Жак и после на Алфреда.

— Жанот току-що пристигна в клуба — обясни той.

„Не — помисли си Жак, — не съм съвсем сигурен, че духнах пламъка. След като напълних купичката, възможно е да съм поставил наново тенджерката върху спиртника, без да го угася… Изпих купичката и тръгнах… Дали фитилът не гореше още…“ Той мълчеше и гледаше втренчено пред себе си.

— Жанот държи много да ви види преди тазвечерното съвещание — каза Митьорг, — но е страшно изморен от пътуването… Зле понася горещината…

— Много му е голяма гривата… — прошепна Алфреда.

— … затова отиде да поспи малко… Но ме помоли да ви предам неговите сърдечни поздрави.

— Много добре, много добре… — каза Менестрел със съвсем неочакван фалцет. — Драги Митьорг, ако само знаехте до каква степен не ни интересува Жанот — пет пари не даваме за него… Нали, момиченце?… — Както говореше, той бе опрял ръка на закръгленото рамо на Алфреда и галеше косите на младата жена.

— Познаваш ли го? — запита Алфреда, като обърна лукаво очи към Жак.

Жак не слушаше. Той напразно се ровеше в паметта си, за да открие някоя подробност, която да го успокои. Струваше му се, че действително бе сложил тенджерката на пода. Тогава сигурно е духнал пламъка и е сложил капачето. Но все пак…

— Косата му е като грива на стар побелял лъв — продължи Алфреда, като се смееше. — Този борец срещу клерикализма носи косата си като органист в някаква катедрала!

— Шт, момиченце… — смъмри я кротко Менестрел.

Объркан, Митьорг се усмихваше малко принудено.

Щръкналите коси му придаваха вид на човек, който ей сега ще кипне; впрочем той доста често се сърдеше.

Митьорг беше от австрийски произход. Преди пет години, за да избегне военната служба, бе напуснал Залцбург, където следваше фармация. Установи се в Швейцария, най-напред в Лозана и после в Женева, където завърши висшето си образование, и сега работеше редовно в една лаборатория четири дни седмично. Но социологията го интересуваше повече от химията. Надарен с феноменална памет, той бе изчел всичко, запомнил бе всичко, подредил бе всичко в четвъртитата си глава. Човек можеше да го използува за справочник. И действително другарите му, и на първо място Менестрел, не пропущаха да се обръщат за справки към него. Той беше теоретик на насилието; иначе бе чувствителен, сантиментален, плах и нещастен.

— Жанот вече е държал сказката си почти навсякъде — поде Митьорг бавно и спокойно. — Той е много добре осведомен по европейските въпроси. Идва от Милано. В Австрия е прекарал два дни с Троцки. Много любопитни неща разказва. Ние имаме намерение да го заведем след сказката в кафене „Ландо“ и да го накараме да ни разправи още работи. Вие ще дойдете, нали? — рече той, като погледна Менестрел и после Алфреда. След това се обърна към Жак и добави: — А ти?

— В „Ландо“ може би ще дойда — каза Жак, — но на сказката, не! — Тревогата го бе направила нервен; освен това, макар че отдавна се бе освободил от всякакви религиозни вярвания, антиклерикализмът у другите почти винаги го дразнеше. — Дори в самото заглавие има нещо детински агресивно: „Доказателства за това, че няма бог!“ — Той измъкна от джоба си един зелен лист, който приличаше на проспект, и извика, като вдигна рамене: — А неговата програмна декларация! — После започна натъртено да чете: — „Имам намерение да ви предложа една система за обяснение на вселената, в която хипотезата за духовно начало става съвършено излишна…“

— Лесно е да се подиграваш със стила на човека — прекъсна го Митьорг, като въртеше кръглите си очи. Когато се вълнуваше, слюнчените му жлези започваха да работят усилено и шум от мляскане придружаваше думите му. — Съгласен съм, че тези неща могат да бъдат представени чрез по-добра рационална философия. Но мисля, че не е безполезно те да се казват и да се повтарят. Действително чрез суеверия духовниците са владеели хората цели векове. Ако не съществуваха религиите, хората не биха търпели така дълго мизерията. Те отдавна щяха да се разбунтуват. И щяха да бъдат свободни!

— Възможно е — съгласи се Жак, като смачка програмата и я изхвърли безцеремонно през полуотворените щори. — Възможно е дори довечера тази високопарна беседа да спечели аплодисменти, както във Виена и в Милано… Готов съм да приема, че има нещо трогателно в нуждата да разбереш и да се освободиш, която въпреки горещината събира в една запушена зала и във въздух, който не може да се диша, няколкостотин мъже и жени, които биха се чувствували много по-добре, ако седят на брега на езерото, загледани в нощта, в звездите… Но аз да посветя вечерта си да слушам това — не! Не е по силите ми!

При последните думи гласът му внезапно се пречупи. Той току-що си бе представил с най-голяма яснота как пламъците подпалват пръснатите по масата му книжа, как минават по завесата на прозореца и гърлото му се стегна. Менестрел, Алфреда и дори Митьорг, който не беше особено наблюдателен, го загледаха изненадано.

— А сега довиждане — отсече Жак.

— Няма ли да дойдеш с нас в клуба? — запита Менестрел.

Жак бе сложил вече ръка на дръжката на вратата.

— Трябва най-напред да намина в къщи — отвърна той.

Като излезе на улица Каруж, Жак започна да тича. На площадчето Пленпале видя един трамвай, който тъкмо тръгваше, и скочи на платформата. Но когато трамваят спря на кея, Жак, обхванат от нетърпение, скочи от колата и се затича по моста.

Едва след като излезе на улица Етюв и зърна познатия декор на площад Гренюс — писоара и спокойната фасада на хотел „Глобус“, — паническият му страх изчезна като с магическа пръчка.

„Какъв глупак съм само!“ — помисли си той.

Чак сега си припомни, че бе сложил медното капаче върху фитила и дори бе опарил пръстите си. Още чувствуваше болка в средата на палеца и погледна пръста си, за да види следата от опарването. Сега разсъждаваше вече напълно ясно и всяко съмнение бе изчезнало, затова дори не си даде труд да се изкачи до третия етаж, за да провери. Обърна се кръгом и слезе надолу към Рона.

Когато стигна до моста, на синия фон на Алпите се открои старият град, хармонично разположен на тераси — от потъналите си в зеленина основи, достигащи до водата, чак до кулите на черквата „Сен-Пиер“. „Колко глупаво!“ — повтаряше си той. Несъответствието между маловажността на случката и смущението, в което бе изпаднал, оставаше загадка за него. Той си спомняше за други подобни случаи. Не за първи път ставаше играчка на въображението си. „Как мога в подобни моменти да загубя така напълно всякакъв контрол върху себе си? — питаше се той. — С каква особена, болезнена податливост отстъпвам пред всяко безпокойство! И не само пред безпокойства, а дори пред странните си хрумвания…“

И задъхан, изпотен, той се изкачи със ситни крачки по познатите му мрачни и хладни улички, пресечени от стълби и площадки, улички, които водеха към горната част на града, между старите къщи с дървени магазинчета.

Неусетно се озова на улица Калвен. Тържествена и тъжна, тя следваше билото на хълма и името й прилягаше добре. По нея нямаше магазини и редуващите се една до друга сиви каменни фасади, студени и изпълнени с достойнство, както и строгият живот, който човек си въобразяваше, че се води зад високите прозорци, навяваха представата за заможни пуритани. Единствено обляната от слънце катедрала „Сен-Пиер“ с фронтона и колонадата си и старите липи около нея, която се виждаше в дъното, радваха окото в тази намръщена улица.