Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (47)

XII

Навън валеше. Антоан взе такси. Колкото повече се приближаваше до улица Фобур Сент-Оноре, толкова повече доброто му настроение изчезваше и лицето му ставаше по-загрижено.

„Да можеше само да се свърши по-скоро“ — каза си той, като се изкачваше унило за трети път днес по стълбите в къщата на Еке.

За миг изпита надежда, че желанието му е изпълнено, понеже прислужницата, която му отвори, го погледна по необикновен начин и бързо се приближи до него, за да му каже нещо. Но се оказа само, че била натоварена с тайна поръчка — госпожата молела доктора да влезе най-напред при нея, защото искала да му говори, преди той да отиде при детето.

Не можеше да откаже. Спалнята беше осветена, вратата отворена. Влизайки, той зърна главата на Никол, отпусната върху възглавницата. Приближи се. Тя лежеше неподвижна, беше задрямала. Жестоко би било да я събуди. Тя почиваше и изглеждаше подмладена, освободена. Цялата й тревога и умора се бяха стопили в съня. Антоан я наблюдаваше със затаен дъх, без да смее да се помръдне. Върху лицето й, току-що избавено от мъката, се четяха такова блаженство и такава жажда за забрава, за щастие, че той се смути. Седефеният цвят на спуснатите клепачи, позлатените ресници, тази отпуснатост, тази нега… Колко вълнуващо беше това хубаво, неподправено лице! Как го привличаха отпуснатата извивка на устата, полуотворените безжизнени устни, които изразяваха само успокоение и надежда! „Защо — питаше се Антоан, — защо спящото лице на едно младо същество е така обайващо? Какво се крие в дъното на това мъжко състрадание и с какво е примесено то, че човек така бързо се затрогва?“

Той се обърна на пръсти, излезе тихо от спалнята и се отправи по коридора към стаята на детето, чийто дрезгав, непрекъснат плач вече дочуваше през стените. Трябваше да събере всичката си воля, за да натисне дръжката на вратата, да прекрачи прага и да влезе отново в допир със злите сили, които господствуваха там.

Еке седеше, опрял ръце на ръба на люлката, поставена в средата на стаята, и бавно я люлееше. От другата страна една болногледачка, навела глава под касинката и пъхнала ръце в скута върху престилката си, чакаше; позата й изразяваше неизчерпаемо професионално търпение. Облегнат на камината, както винаги облечен в престилка, Исак Щудлер бе скръстил ръце на гърди и гладеше черната си брада.

Болногледачката стана, като видя, че докторът влиза. Но Еке, втренчил очи в детето, сякаш не забелязваше нищо. Антоан се приближи до люлката. Едва тогава Еке обърна глава и въздъхна. Антоан вдигна пламналата ръчичка, която шареше над завивките, и веднага тялото на детето се сви като червейче, което търси да се зарови в пясъка. Лицето му беше цяло на червени петна и почти толкова тъмно, колкото термофора с лед, положен над главата му. Къдриците му, руси като косите на Никол, навлажнени от пот и от компреси, бяха полепнали по челото и по бузите му. Очите бяха полуотворени и под подутите клепачи мътните зеници имаха металически отблясък като на мъртво животно. Движението на люлката клатеше леко главичката наляво-надясно и сякаш отмерваше стенанията, които се изтръгваха от пресипналото му гърло.

Болногледачката, водена от желание да услужи, отиде да донесе слушалката, но Антоан й направи знак, че няма нужда.

— Това е хрумване на Никол — каза тогава Еке със странен, почти висок глас. Тъй като Антоан бе изненадан и очевидно не го разбра, той бавно добави: — Люлката, нали виждате… Това е хрумване на Никол… — Той се усмихваше неопределено; напълно смазан и объркан, за него тези подробности сякаш бяха придобили особено значение. След миг той добави: — Да, отидохме да я донесем от шестия етаж… Люлчицата й!… Беше на шестия етаж, на тавана, потънала в прах… Виждате ли, това люлеене е единственото нещо, което поне малко я успокоява.

Антоан го гледаше развълнуван. Той разбра в този момент, че състраданието му, колкото и да е силно, никога няма да достигне големината на тази мъка. Сложи ръка на рамото на Еке.

— Вие сте на края на силите си, драги приятелю. Би трябвало да си полегнете малко. Защо да се съсипвате?…

— Трета нощ как не си мигнал! — обади се и Щудлер настойчиво.

— Бъдете разумен — продължи Антоан, като се наведе. — Ще имате нужда от всичката си енергия… скоро. — Той изпитваше просто физическо желание да откъсне нещастния баща от допира с тази люлка, да потопи колкото е възможно по-скоро в забравата на съня това безплодно страдание.

Еке не отговори. Той продължаваше да люлее детето. Но отпусна още повече рамене, сякаш това „скоро“, за което Антоан беше споменал, бе прекомерно тежко за него. После, без да чака да настояват повече, сам стана, помоли с кимване болногледачката да го замести до люлката и без да избърше мокрите си от сълзи бузи, завъртя глава, сякаш търсеше нещо. Най-после се доближи до Антоан и направи усилие да го погледне в лицето. Антоан се смая, като видя доколко се бе изменил изразът на очите му: късогледите му очи, иначе остри и решителни, сега бяха помътнели; погледът му бавно се местеше и беше станал някак си тежък и мекушав.

Еке гледаше Антоан. Устните му се раздвижиха, преди да заговори.

— Трябва… трябва да се направи нещо — прошепна той. — Тя страда, нали виждате… Какъв смисъл има да я оставаме да се мъчи, нали? Трябва да имаме сили да… да направим нещо… — Той замълча, сякаш търсеше подкрепа от Щудлер; след това отново втренчи тежкия си поглед в очите на Антоан. — Вие, Тибо, вие трябва да направите нещо… — И сякаш за да избегне отговора, наведе глава, премина през стаята с олюляваща се походка и изчезна.

Антоан остана няколко секунди като вкаменен на мястото си. После изведнъж се зачерви. Объркани мисли нахлуха в главата му.

Щудлер докосна рамото му.

— Е? — рече той тихо, като гледаше Антоан. Очите му напомняха очите на някои коне — дълги, големи и влажни, в които сякаш свободно плува уморена зеница. В този миг погледът му, подобно погледа на Еке, беше втренчен, настойчив.

— Какво ще правиш? — промълви той. В краткото мълчание, което последва, мислите им като че ли се срещнаха.

— Аз ли? — отвърна Антоан уклончиво, но веднага разбра, че няма да се отърве от него, без да му даде обяснения. — Дявол да го вземе, знам добре, че… — рече той изведнъж. — И все пак, когато той казва: „Да се направи нещо“, човек дори не бива да си дава вид, че е разбрал!

— Шшт… — пошепна Щудлер. Той погледна изкосо болногледачката, изведе Антоан в коридора и затвори вратата.

— Но нали ти си на мнение, че няма вече какво да се опитва — каза той.

— Няма.

— Че няма вече никаква, абсолютно никаква надежда?

— Ни най-малка надежда.

— Тогава?

Антоан почувствува как го обхваща глухо безпокойство и се затвори във враждебно мълчание.

— Тогава? — повтори Щудлер. — Не може да има никакво колебание: това трябва да свърши колкото е възможно по-скоро.

— Точно същото желая и аз.

— Не е достатъчно само да желаеш.

Антоан вдигна глава и каза твърдо:

— Нищо повече не може да се направи.

— Може.

— Не може.

Диалогът бе добил такъв остър тон, че Щудлер замълча за няколко секунди.

— Тези инжекции — подхвана той, — не знам, но… може би ако се увеличи дозата…

— Мълчи! — сряза го Антоан.

Той беше изпаднал в силна възбуда. Щудлер го наблюдаваше мълчаливо. Веждите на Антоан се бяха събрали и образуваха почти права линия; мускулите на лицето му се свиваха неволно и разтегляха устата му; върху костеливото му лице кожата от време на време играеше, като че ли нервни трептения минаваха между нея и плътта.

Измина една минута.

— Мълчи! — повтори Антоан, този път по-малко грубо. — Разбирам те. Всички сме изпитвали това желание да се свърши по-скоро, но то е само… изкушение за начинаещите. Преди всичко има едно нещо: уважение към живота! Точно така! Уважение към живота… Ако беше станал лекар, щеше да виждаш нещата точно както ние всички ги виждаме. Необходимостта от известни закони… Една граница на нашите възможности! Иначе…

— Когато си човек, единствената граница е съвестта.

— Точно така, съвестта! Професионалната съвест… Но помисли си, нещастнико, какво ще стане в деня, в който лекарите си присвоят правото… Впрочем никой лекар, чуваш ли, Исак, никой…

— Тогава… — извика Щудлер със съскащ глас.

Антоан го прекъсна.

— Еке сигурно сто пъти е бил изправен пред случаи така мъ… мъчителни, така от… отчаяни като този. И нито веднъж той не е турил край по своя воля на… Никога! Нито Филип! Нито Риго! Нито Трьойар! Нито който и да е друг лекар, достоен за това звание. Чуваш ли? Никога!

— Тогава — процеди яростно през зъби Щудлер — вие може би сте много учени глави, но за мене сте само плюнки.

Той отстъпи крачка назад и светлината на плафониерката внезапно освети лицето му. То изразяваше много повече неща, отколкото думите му: не само възмущение и презрение, но и някакво предизвикателство, почти заплаха и скрита решителност.

„Така значи — помисли си Антоан, — тогава ще почакам да стане единадесет часа, за да направя сам инжекцията.“

Но не отговори нищо, вдигна рамене, влезе в стаята и седна.

Дъждът шибаше безспирно щорите, водните капки, които биеха ритмично по тенекиите пред прозореца и непрестанно люлеене на люлката, чийто ритъм отмерваше стенанията на детето, всички тези смесени шумове образуваха в нощната тишина, където смъртта се беше вече настанила, някакво упорито, сърцераздирателно хармонично цяло.

„Преди малко заекнах два-три пъти поред“ — каза си Антоан, който още не можеше да успокои нервите си. Това му се случваше много рядко, и то само когато трябваше изкуствено да си наложи твърдо държане, например, когато трябваше да измисли трудна лъжа пред някой много проницателен болен; или пък когато при разговор се случваше да поддържа някоя възприета наготово идея, в която не беше още убеден. „Халифа е виновен за това“ — помисли си той и с ъгълчето на окото си погледна Халифа, който бе заел предишното си място, облегнат на камината. Тогава Антоан си припомни студента Исак Щудлер такъв, какъвто го беше срещнал за първи път преди десет години някъде из медицинския факултет. По онова време Халифа беше известен в целия Латински квартал с брадата си като на персийски цар, с кадифения си глас и със силния си смях, както и с фанатичния си бунтовен, раздразнителен и рязък характер. Всички считаха, че той е предопределен повече от когото и да било за изключително бъдеще. После един прекрасен ден се разчу, че зарязал учението и започнал да работи; разказваха, че поел издръжката на жената и децата на един от братята си, банков чиновник, който се самоубил, след като злоупотребил с парични суми.

Един по-дрезгав вик на детето прекъсна нишката на спомените му. Известно време Антоан наблюдаваше гърченията на детето, като се мъчеше да схване честотата на някои движения; но от безредните му движения можеше да направи толкова заключения, колкото и от подскачанията на заклана кокошка. Тогава мъчителното усещане, с което Антоан се бореше, откакто беше завършило спречкването му с Щудлер, се усили внезапно и достигна почти до отчаяние. За да спаси живота на някой болен в опасност, той беше способен да опита всичко, да направи и най-смелата стъпка, да се изложи лично на какъвто и да е риск; но да бъде изправен пред такова безизходно положение, да се чувствува до такава степен лишен от възможност за действие, да бъде принуден пасивно да гледа как се приближава тържествуващата неприятелка, това надминаваше силите му. Освен това в този случай безконечната борба на това малко същество, нечленоразделните му крясъци късаха нервите му. При това Антоан беше свикнал да гледа човешки страдания дори и у съвсем малки деца. Защо тази вечер не можеше да си наложи да остане безчувствен? В този миг всичко тайнствено в агонията на едно човешко същество му причиняваше същата непреодолима душевна мъка, каквато изпитва и най-малко свикналият на подобни гледки. Той се чувствуваше разколебан до дъното на душата си: разколебана бе вярата му в самия него, вярата в дейността му, в науката, в живота. Сякаш някаква вълна го заля. Злокобно шествие мина пред очите му: всичките му болни, които считаше за осъдени… Стига само да преброи тези, които беше прегледал от сутринта; те бяха твърде много на брой: четири-пет болни в болницата, Югет, малкият Ернст, сляпото бебе, детето, което беше пред него… А сигурно беше забравил много други!… Антоан видя и баща си, прикован в креслото с надебелени устни, измокрени от мляко… След няколко седмици денонощни болки и този здрав старец на свой ред… Всички, един след друг!… И никакъв смисъл в това всеобщо страдание… „Животът е абсурден, животът е грозен!“ — каза си той с бяс, сякаш се обръщаше към някакъв упорит оптимист; и този упорит, глупаво самодоволен оптимист не беше никой друг, а сам той, Антоан, такъв, какъвто беше всеки ден.

Болногледачката стана безшумно.

Антоан погледна часовника си: време беше да се направи инжекцията. Изпита радост, че трябва да промени мястото си, да направи нещо; почувствува се дори освежен при мисълта, че скоро ще може да се измъкне.

Болногледачката му донесе върху един поднос всичко, което му бе нужно. Той счупи ампулата, вмъкна иглата в нея, напълни четвърт от спринцовката и изсипа остатъка от ампулата в кофата. Чувствуваше върху себе си втренчения поглед на Щудлер. Като направи инжекцията, той седна отново, колкото да установи едно леко успокояване. След това се наведе над детето, провери още веднъж пулса му, който беше съвършено слаб, и даде съвсем тихо някакви нареждания на болногледачката. После бавно стана, изми ръцете си на умивалника, отиде да стисне мълком ръката на Щудлер и излезе от стаята.

Премина на пръсти целия осветен и пуст апартамент. Спалнята на Никол беше затворена. Колкото повече се отдалечаваше от стаята, толкова по-слаби ставаха стенанията на детето. Той отвори и тихо затвори вратата на вестибюла. Когато излезе на площадката, той се ослуша: не се чуваше вече нищо. Пое издълбоко въздух и пъргаво се спусна по стълбата.

Щом се озова на улицата, не можа да се въздържи да не обърне глава към тъмната фасада, по която блестяха цяла редица сякаш празнично осветени щори.

Дъждът бе спрял. Покрай тротоарите още течаха бързи поточета. Пустите улици блестяха, докъдето поглед стига.

Стана му студено, той вдигна яката си и ускори стъпките си.