Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (168)

IX

Масата беше сложена навън, под навеса пред кухнята.

Обядваха набързо: Жени нямаше никакъв апетит. Антоан, който не беше успял да направи предписаното му лечение преди обед, преглъщаше с усилие. Единствен Даниел почете телешките ребра и граха на Клотилд. Той се хранеше мълчаливо, безразличен и разсеян. Към края на обеда по повод една забележка на Антоан относно Рюмел и „мобилизираните от тила“, Даниел внезапно заговори и започна бясно да хвали спекулантите — „единствените, които съумяват да сведат събитията до човешкото мерило“. За да се подкрепи с пример, той с присмехулно възхищение спомена за възхода на стария си шеф, „гениалния пират Лудвигсън“, настанил се в Лондон още в началото на военните действия, който, както твърдяха, бил удесеторил богатството си, като основал с недотам почтената помощ на банкерите от Сити и на някои английски политици известното дружество за горива. „Societe anonyme de Carburants“^[1].

„Да, по-късно тя страшно ще заприлича на майка си“ — мислеше си Антоан, изненадан от твърде променения през тези четири години външен вид на Жени.

Майчинството и кърменето бяха развили ханша и гърдите, шията бе станала по-широка в основата си. Но това заобляне не беше неприятно: то заглаждаше останалата още у нея протестантска скованост, вдървеното държане на главата и омекотяваше тънките й, малко сухи черти. Погледът не се бе променил; беше запазил същия израз на самотност, на мълчалива смелост, на скръб, които така бяха заинтригували Антоан някога, още първия път, когато я бе видял като дете по време на бягството на Жак и брат й.

„Но въпреки всичко — каза си Антоан — сега тя се държи много по-свободно… Учудвам се с какво е привличала Жак… Колко надменна и отблъскваща беше по-рано! С мъчителната смесица от неувереност и гордост! С ледената си въздържаност! Сега поне не създава впечатлението, че прави свръхчовешко усилие, за да даде нещичко от себе си на другите… Тази сутрин тя действително ми се довери… Да, тя беше наистина прекрасна с мен тази сутрин… О, тя никога няма да притежава прелестта, приветливостта на майка си… Не, в свойствената й изтънченост ще има винаги нещо, което сякаш казва: «Аз не се старая да изпъкна. Не гледам да се харесвам на другите. Не завися от никого…» Трябва да се задоволяват всички вкусове. Но тя никога няма да бъде моят тип… Въпреки всичко обаче много се е променила в положителен смисъл.“

Бяха се уговорили, щом свърши обедът, Антоан да придружи Жени до болницата, за да посети госпожа дьо Фонтанен.

Докато Даниел пиеше кафето си, отново изтегнат на шезлонга, Жени се качи горе, за да събуди Жан-Пол, и Антоан се възползува от това да отиде в стаята си и да направи на бърза ръка една инхалация: боеше се от умората през деня.

Жени бе привикнала да изминава пътя с велосипед. Тя взе колелото, за да се върне с него, и тръгна пеш през парка с Антоан.

— Даниел ми изглежда доста променен — подхвърли Антоан, щом прекосиха парка и излязоха на алеята. — Наистина ли не работи вече?

— Никак!

Тонът беше пълен с упрек. Сутринта и докато обядваха Антоан бе доловил на няколко пъти признаци на разногласие между брата и сестрата. Беше изненадан, понеже си спомни вниманието, с което Даниел обсипваше някога Жени. И се запита дали и в това отношение Даниел не се бе занемарил.

Известно време те вървяха мълчаливо. Току-що разлистените липи хвърляха осеяна със светли петна сянка. Въздухът под старите дървета беше тежък и влажен като пред дъжд, макар че небето беше ясно.

— Усещате ли? — запита той, като вдигна глава. Над оградата на една градина ухаеха цяла редица люлякови дървета.

— Ако искаше, можеше да бъде полезен в болницата — подхвана тя, без да обръща внимание на люляците. — Мама го помоли няколко пъти. Той й отговори: „С дървен крак вече за нищо не ме бива!“ Но това е само предлог… — Тя улови с другата си ръка колелото, за да се приближи до Антоан. — Истината е, че той никога не е бил способен да направи нещо за другите. А сега по-малко от когато и да било.

„Несправедлива е — каза си той. — Би трябвало да му е благодарна поне, че се грижи за детето.“

Жени млъкна. После заяви твърдо:

— Той никога не е имал социално чувство.

Антоан не очакваше да чуе този израз…

„На всичко гледа с очите на Жак — с досада забеляза той. — Сега тя съди брат си според становището на Жак.“

— Знаете ли — каза тъжно той, — много е тежко да се чувствуваш половин човек…

Жени мислеше само за Даниел и възрази грубо:

— А можеше да бъде още по-лошо — да го убият! От какво се оплаква? Той е жив! — И веднага подхвана, без да осъзнава жестокостта си. — Кракът му ли? Та той само понакуцва… Какво би му попречило да помага на мама в счетоводството на болницата? Или даже, ако не изпитва желание да бъде полезен на обществото…

„Още една дума, заучена от Жак“ — помисли Антоан.

— … Какво би му попречило да се залови отново да рисува?… Не, разбирате ли, тук има нещо друго. Въпросът не е до здравето му, това е въпрос на характер! — Както бе възбудена, тя леко ускори ход. После се сети и тръгна по-бавно. — Даниел винаги е живял прекалено леко… Смяташе, че има право на всичко. И сега страда единствено от глупавата си суетност. Никога не излиза в градината, никога не отива в Париж. Защо? Защото го е срам да се покаже. Не може да се помири с мисълта, че трябва да се откаже от някогашните си „успехи“, че вече няма да може да води живота, който водеше преди, живота си на красив младеж! Своя безпътен живот! Своя неморален живот от преди войната!

— Много сте строга, Жени!

Тя погледна Антоан, който се усмихваше, и почака, докато усмивката му изчезне, после добави с рязък тон:

— Боя се за детето!

— За Жан-Пол ли?

— Да! Жак ми помогна да разбера много неща… И сега аз се задушавам в тази среда, която вече не е моя! И не мога да приема мисълта, че Жан-Пол е осъден да израсне именно в нея!

Антоан се поизправи, като че не бе схванал добре.

— Казвам ви всичко това, понеже ви вярвам — каза тя. — Понеже по-късно ще имам нужда от вашите съвети… Майка си обичам безкрайно много. Възхищавам се от нейната смелост, от достойния й живот. Не забравям всичко, което е направила за мен… Но какво да сторя? Нито по един въпрос вече ние с нея не мислим еднакво! Нито по един!… Разбира се, аз не съм вече такава, каквато бях през 1914 година. Но и мама много се е променила!… От четири години тя оглавява болницата; четири години организира, решава, не прави нищо друго, освен да дава нареждания, да кара да я уважават, да я слушат… Услади й се да има власт. Тя… Накратко казано, тя не е вече същата, уверявам ви!

Антоан направи уклончив жест, изразяващ леко недоумение.

— Мама беше много снизходителна — продължи Жени. — Колкото и да беше религиозна, тя никога не търсеше да наложи на другите своите схващания. Но са… Само да я чуете как поучава болните!… И винаги на най-покорните предписва най-дълъг възстановителен период…

— Вие сте строга — повтори Антоан — и сигурно сте несправедлива.

— Може би… Да… Може би греша, като ви разказвам всичко това… Не зная как да ви накарам да разберете… Ето на, например мама казва: „Нашите юнаци“, а за германците казва: „Швабите“…

— Ами всички ние казваме така!

— Да. Но не по същия начин… Мама оправдава всички престъпления през тези четири години, извършени в името на патриотизма. Тя ги одобрява! Мама е убедена, че делото на съюзниците е единствено най-чистото, най-справедливото! Войната според нея трябва да трае дотогава, докато Германия бъде унищожена!… И онези, които не мислят като нея, са лоши французи… Онези, които търсят истинската причина за злото, които смятат капитализма отговорен за всичко, са…

Той я слушаше изненадан. Това, което тя откровено му разкрива за душевното си състояние, за погледа си върху света, за нейната преценка на ценностите, което бе придобила под посмъртното влияние на Жак, интересуваше Антоан много повече, отколкото измененията в характера на госпожа дьо Фонтанен. Идеше му на свой ред да каже: „Боя се за малкия!“ Той загрижено се питаше дали настъпилата у Жени промяна — която според него беше твърде изкуствена и повърхностна — няма да създаде опасна атмосфера около Жан-Пол; във всеки случай много по-опасна за развитието на един млад ум, отколкото безделниченето на вуйчо Дан или късогледия шовинизъм на баба му…

Те стигнаха до заления от слънце кръгъл площад, откъдето се виждаше входът на вилата на семейство Тибо. С разсеян поглед Антоан се взираше в местата, които му се струваха познати от някакво далечно минало, от някакво предишно съществуване…

Тук всичко беше останало неизменно същото: широката алея с канавките отстрани, в дъното на която се виждаше тържественият замък, малкият площад с кръглия басейн и с водоскоците, които пущаха в неделен ден, зелените лехи и чимширените бордюри, белите оградки и по-нататък, скрита под ниските клони на дърветата в бащината му градина, малката вратичка за прислугата, където Жиз като малка го чакаше да се прибере. Тук войната сякаш нищо не бе променила…

Преди да прекоси площада, Жени се спря.

— Повече от три години мама живее в ежедневен допир със страданията, причинени от войната… И човек би казал, че вече не е способна да се вълнува; толкова чувствителността й се е притъпила от този отвратителен занаят…

— На болногледачка ли?

— Не — каза сурово Жени. — Занаятът да лекуваш и да се грижиш за млади хора единствено за да ги изпратиш отново на смърт! Както зашиват изтърбушените коне на пикадорите, преди да ги хвърлят отново на арената! — Тя наведе глава и изведнъж се обърна към Антоан със закъсняла свенливост: — Възмущавам ли ви?

— Не!

Той сам се изненада от това непринудено „не“, изненада се от факта, че днес той се чувствуваше много по-далеч от патриотизма на госпожа дьо Фонтанен, отколкото от укорите и възмущението на Жени. И мислейки за брат си, отново си каза: „Сега бих го разбирал по-добре, отколкото преди!“

Двамата стигнаха до желязната врата.

Тя въздъхна; съжаляваше, че разходката е свършила. Усмихна му се сърдечно и каза:

— Благодаря… Толкова е хубаво да има с кого да поговориш с открито сърце…