Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (7)

VII

Пристигнаха в Марсилия в неделя вечер след полунощ. Възторгът им беше спаднал. Бяха спали свити надве на дървената пейка в слабо осветения вагон. При навлизането на влака в гарата трясъкът на колелата, когато преминаваха по стрелките, ги сепна и те се събудиха. Слязоха на перона мълчаливи, неспокойни, като мигаха с очи; опиянението им бе минало.

Трябваше да помислят къде ще спят. Недалеч от гарата под един бял глобус, на който бе написано „Хотел“, съдържателят дебнеше клиенти. Даниел, по-самоуверен от двамата, поиска две легла за една нощ. Съдържателят, недоверчив по принцип, започна да задава въпроси. Бяха си подготвили отговорите предварително: на гарата в Париж баща им забравил един куфар, затова изпуснал влака; сигурно щял да пристигне на другия ден с първия влак. Хотелиерът си подсвиркваше и разгледаше децата с поглед, който не предвещаваше нищо добро. Най-после той отвори един тефтер.

— Запишете имената си!

Той се обръщаше към Даниел, който изглеждаше по-възрастен — човек би му дал шестнайсет години; освен това имаше по-изящни черти и с цялата си личност внушаваше известно доверие. Беше свалил шапката си, когато влезе в хотела, но не от боязливост; той имаше собствен маниер да сваля шапка и да отпуща небрежно ръката си, като че ли искаше да каже: „Правя го не специално за вас, а защото държа на учтивостта“. Черните му коси, вчесани по средата, бяха повдигнати към челото, което бе твърде бяло. Дългото му лице завършваше с волева брадичка, но в нея нямаше нищо грубо. Той издържа погледа на хотелиера, без да прояви слабост и без да се държи предизвикателно. В тефтера вписа без колебание: „Жорж и Морис Льогран“.

— Ще ви струва седем франка. Тук се плаща винаги предварително. Сутрешният влак пристига в пет и трийсет и аз ще ви почукам на вратата.

Те не посмяха да кажат, че премаляват от глад.

Цялата мебелировка на стаята им се състоеше от две легла, стол и умивалник с леген и кана. Когато влязоха и двамата почувствуваха смущение, че трябва да се събличат един пред друг. Всякакво желание за сън им беше минало. За да забавят мъчителния миг, те седнаха на леглата си и започнаха да правят сметки. Когато събраха всичките си пари, оказа се, че разполагат със сто осемдесет и осем франка, които си разделиха. Жак изпразни джобовете си и измъкна една малка корсиканска кама, една окарина, един превод на Данте от двадесет и пет сантима и едно полуразтопено парче шоколад, от което даде половината на Даниел. След това продължиха да седят, без да знаят какво да правят. За да спечели време, Даниел развърза бавно връзките на обущата си. Жак направи същото. Неясна тревога се прибавяше към стеснението им. Най-после Жак се реши, той духна свещта и каза:

— Е, тогава ще угася свещта…

Легнаха си бързо, без да проговорят нито дума.

На сутринта към пет часа се потропа на вратата. Те се облякоха набързо на бледата светлина на зората. За да избягнат всякакви разговори, отказаха се от кафето, което им предложи съдържателят, и отидоха в бюфета на гарата, гладни и треперещи от студ.

 

 

До обед вече бяха кръстосали Марсилия във всички посоки. С настъпването на деня се почувствуваха свободни и смелостта им се възвърна. Жак си купи един бележник, за да записва впечатленията си; от време на време се спираше и драсваше с озарено лице някакви бележки. Купиха си хляб и салам, слязоха към пристанището и се разположиха върху едни навити въжета срещу големите неподвижни параходи и люлеещите се платноходки.

Един моряк ги накара да станат, за да развие въжетата.

— Къде отиват тези кораби? — осмели се да попита Жак.

— Зависи. Кой от тях?

— Онзи, големият.

— За Мадагаскар.

— Наистина ли? Ще го видим ли, като тръгва?

— Не, той тръгва чак в четвъртък. Но ако искаш да видиш как заминава кораб, ела довечера в пет часа. Хей онзи там, „Лафайет“, заминава за Тунис.

Сега вече те бяха осведомени.

— Тунис — каза Даниел — не е Алжир…

— Нали все е Африка — отговори Жак, като отхапа от хляба.

Клекнал, опрял гръб на купчина брезенти, с червените си, твърди и разрошени коси, които стърчаха като трева над ниското му чело, с голямата си глава и клепнали уши, с тънкия си врат и малкото си неоформено носле, което бръчкаше постоянно, той приличаше на катеричка, която гризе жълъди.

Даниел спря да дъвче.

— Слушай… Ами ако им пишем оттук, преди да…

Погледът на малкия прекъсна фразата му.

— Да не си полудял? — извика той с пълна уста. — За да ни пипнат веднага щом пристигнем ли?

Той гледаше ядосано приятеля си. На некрасивото лице, което луничките правеха още по-грозно, малките му хлътнали очи, студено сини и волеви, горяха. Изразът им се менеше така бързо, че човек не можеше да изтълкува настроението на момчето: те бяха ту сериозни, ту закачливи, ту благи и дори гальовни, ту изведнъж ставаха зли, почти жестоки; понякога сълзи ги навлажняваха, но най-често бяха сухи и пламтящи, като че ли никога не биха могли да се разнежат.

Даниел искаше да възрази нещо, но замълча. Той приемаше гнева на Жак с примирителен израз на лицето. Започна да се усмихва, сякаш искаше да се извини. Усмихваше се по особен начин: малката му уста с извърнати устни се повдигаше изведнъж наляво и разкриваше зъбите му. Веселостта придаваше очарователен израз на правилните му черти.

Защо това голямо и сериозно момче не се бунтуваше срещу влиянието на това хлапе? Възпитанието и свободата, с която се ползуваше, не му ли даваха безспорно право да стои над Жак? Освен това в лицея, където се срещаха, Даниел беше добър ученик, а Жак бе измежду най-лошите. Ясният ум на Даниел можеше да даде повече от това, което се изискваше от него в училище. Жак, напротив, учеше лошо или, по-точно казано, не учеше. По липса на интелигентност ли? Не, а защото за нещастие неговият ум се развиваше в насока, съвършено различна от тази, която се изискваше в училище. Някакъв вътрешен демон му подсказваше хиляди лудории и той никога не можеше да устои на изкушенията; като че ли нямаше чувство за отговорност, като че ли търсеше само да удовлетвори прищевките си. Но най-странното нещо всъщност бе, че макар и последен в класа, съучениците му и дори преподавателите не можеха да не проявят интерес към него. Този слаб ученик, у когото откровеността и волята често избухваха съвсем ненадейно, който като че ли живееше в един свят, създаден от самия него и за самия него, който не се колебаеше да се хвърли в най-необикновените приключения, без да се страхува от последиците, това малко чудовище предизвикваше страх, но същевременно и някакво несъзнателно уважение сред тези деца, у които индивидуалността дремеше, приспана от установения ред и дисциплината, между тези прилежни учители, чиито природни способности сякаш тлееха. Даниел беше един от първите, който почувствува привлекателността на тази душа, по-груба от неговата, но така богата, че той постоянно се учудваше на приятеля си и му подражаваше; впрочем у него също тлееше вътрешен пламък и склонност към свобода и бунт. Колкото до Жак, полудневен пансионер в едно католическо училище и произлизащ от семейство, в което религиозните обреди заемаха важно място, той изпитваше удоволствие да се изплъзне още веднъж от преградите, които го обкръжаваха; затова и потърси да привлече вниманието на този протестант, в когото чувствуваше цял един свят, напълно противоположен на собствената му среда. Но за няколко седмици тяхното другарство се бе превърнало със страшна бързина в страст, в която и двамата откриха най-сетне лек за душевната самота, от която бяха страдали, без да го знаят. Това бе любов чиста, мистична, в която юношеските им души се сливаха, устремени към бъдещето; едни и същи противоречиви и изострени чувства опустошаваха душите и на двамата: от интереса им към копринени буби и шифровани азбуки до най-тайните терзания на съвестта, до опиянението от радостта на живота, което изживяваха всеки ден.

 

 

Мълчаливата усмивка на Даниел успокои Жак, който отново започна да отхапва големи залъци хляб. Долната част на лицето му бе доста груба — челюст, типична за семейство Тибо; той имаше твърде широка уста с напукани устни; но макар и грозна, устата му бе изразителна, заповедническа и чувствена.

Той вдигна глава и заяви уверено:

— Ще видиш, в Тунис животът е лесен. Всеки, който поиска, може да намери работа в оризищата. Дъвчат бетел. Чудесна работа… Плащат ти веднага и ядеш колкото искаш фурми, мандарини, гуави…

— Ще им пишем оттам — подхвърли Даниел.

— Може би — отстъпи Жак, като поклати червенокосата си глава. — Когато се установим напълно там и те разберат, че можем да минем и без тях.

Замълчаха. Даниел беше престанал да яде и гледаше замислено големите черни корпуси на корабите, работниците, които сновяха по огрените от слънцето плочи, и блесналия хоризонт зад гората от мачти. Стараеше се да се заинтересува от гледката, за да не мисли за майка си.

Най-важното сега беше да се качат на кораба още тази вечер.

Един келнер от близкото кафене им посочи кантората на параходната компания. Те прочетоха цените на билетите на един афиш. Даниел се наведе към гишето.

— Извинете, господине, баща ми ме изпраща да купя два билета трета класа за Тунис.

— Баща ви ли ви праща? — запита старият чиновник, като продължи да работи.

Даниел виждаше само горната част на челото му, което се подаваше иззад натрупаните книжа. Старият продължаваше да пише.

Децата стояха със свити сърца.

— Е, тогава ще му кажеш да дойде тук сам — отговори най-после той, без да повдигне глава. — И да донесе документите си, чуваш ли?

Стори им се, че хората, които бяха в кантората ги разглеждаха. Без да отговорят, те си тръгнаха. Жак, побеснял от яд, мушна ръце в джобовете си. Въображението му вече рисуваше редица хитрини: да заминат като юнги или да се скрият в заковани сандъци, като си вземат храна; не, по-добре да наемат една лодка и няколко дни да плуват покрай брега до Гибралтар и оттам до Мароко; ще спират вечер в пристанищата, ще свирят на окарина и ще събират пари пред ханчетата.

Даниел се бе замислил; току-що бе чул пак тайното предупреждение. Откакто бяха тръгнали, той го бе чул вече няколко пъти, но този път не можеше да се изплъзне от него и трябваше да го допусне в съзнанието си: някакъв вътрешен глас не одобряваше това, което вършеше.

— Какво ще кажеш, да останем в Марсилия и да се скрием добре? — предложи той.

— За два дни ще ни пипнат — възрази Жак като вдигна рамене. — Можеш да бъдеш сигурен, че още днес са наредили да ни търсят навсякъде.

Даниел видя как майка му разтревожена разпитва Жени. Тя сигурно след това е отишла в лицея да пита какво е станало със сина й…

— Слушай — каза Даниел, като дишаше тежко. Седна на една пейка и Жак го последва. — Сега е моментът да помислим — подхвана той смело. — В края на краищата, след като ни търсят два-три дни… Това не е ли достатъчно наказание, а?

Жак стисна юмруци.

— Не, не и не! — изкрещя той. — Всичко ли забрави вече?

Тялото му бе така опънато от нервна възбуда, че той вече не седеше на пейката, а беше се опрял до нея като вдървен. Очите му святкаха от омраза: той мразеше училището, абата, лицея, поддиректора, баща си, обществото, всеобщата несправедливост.

— Никога няма да ни повярват! — викаше той. Гласът му пресипна. — Откраднаха ни сивата тетрадка! Те не разбират нищо, не могат да разберат нищо! Само ако беше видял абата, неговия йезуитски вид! Какво ме караха да призная! Ти си способен на всичко, защото си протестант!…

Жак извърна очи настрана от свенливост. Даниел също сведе поглед. Жестока болка го прониза при мисълта, че ужасното подозрение можеше да достигне до майка му. Той прошепна:

— Мислиш ли, че ще разкажат на мама?…

Жак не слушаше нищо.

— Не, не и не — подхвана той отново. — Знаеш какво решихме. Нищо не е променено. Стига вече преследвания. Сбогом! Когато им покажем на дело какво представляваме и че нямаме нужда от тях, ще видиш как ще започнат да ни уважават. Има само един изход: да напуснем Франция и да си печелим хляба без тях. Ето това е! И тогава, да, можем да им пишем, като поставим условията си и им заявим, че искаме да останем приятели и да бъдем свободни, защото нашата връзка е на живот и на смърт. — Той млъкна, овладя се и каза с по-спокоен тон: — Иначе, казах ти, ще се убия.

Даниел му хвърли изплашен поглед. Бледото личице, осеяно с лунички, беше строго, без излишна самонадеяност.

— Кълна се, твърдо съм решил да не попадам отново в лапите им! Но преди това ще им покажа на какво съм способен. Ще избягам или… — И той показа под жилетката си дръжката на корсиканския нож, който беше задигнал в неделя сутрин от стаята на брат си. — А може би по-добре ще взема това… — продължи той, като измъкна от джоба си малко шишенце, завито в хартия и завързано с канап. — Ако откажеш сега да заминеш с мене, това ще свърши бързо работа — каза той, като направи жест, сякаш изпива съдържанието на шишенцето. — Убива моментално.

— Какво е то? — запита Даниел изплашено.

— Йодова тинктура — натърти Жак, без да сведе очи.

— Дай ми това шише, Тибо — каза Даниел с умолителен глас.

Въпреки ужаса си той почувствува как нежност и възхищение го изпълват; необикновеното обаяние на Жак пак му въздействуваше. Освен това замисленото приключение отново започна да го изкушава. Жак мушна шишенцето в джоба си.

— Да вървим — каза той като гледаше мрачно. — Когато човек е седнал, не може да мисли.

 

 

Към четири часа те отново се върнаха на кея. Многобройна тълпа се суетеше около „Лафайет“. Безкрайна опашка от докери, натоварени със сандъци, подобни на мравки, които носят яйцата си, се движеше по мостчетата. Двете деца също се отправиха натам. Жак вървеше пръв. На току-що измитата палуба моряци спущаха багажи с помощта на един кран в зеещия отвор на трюма. Набит офицер с вирнат нос, с черна брада във форма на подкова, с гладка розова кожа и облечен в синя куртка със златни нашивки по ръкава, командуваше маневрата.

В последния момент Жак се дръпна назад.

— Извинете, господине — рече Даниел като бавно свали шапката си, — вие ли сте капитанът?

Офицерът се изсмя:

— Защо?

— Аз съм с брат си, господине. Идваме да ви помолим… — Преди да завърши фразата си, Даниел усети, че е на крив път. „Загубени сме“ — помисли си той, но продължи: — Вземете ни на кораба… Искаме да заминем за Тунис…

— Как така! Сами ли? — запита морякът като премигаше. Зачервените му очи, в които се четеше предприемчивост и дори малко налудничавост, говореха повече от думите му.

Но Даниел нямаше друг изход, освен да продължи намислените предварително лъжи.

— Дойдохме в Марсилия да намерим баща си. Бяха му предложили работа в Тунис, в едно оризище, и… той ни писа да заминем при него… Ние имаме с какво да платим пътя си — прибави той, но щом изрече внезапно хрумналата му мисъл, си даде сметка, че тази стъпка бе още по-погрешна от първата.

— Добре. Но къде живеете вие в Марсилия?

— При… при един човек. Току-що идваме от гарата.

— Никого ли не познавате в Марсилия?

— Н-н-не.

— И искате да заминете тази вечер?

Даниел без малко не каза, че се отказва от намеренията си; идеше му да избяга веднага.

— Да, господине — измънка той.

— Е, гълъбчета — изсмя се подигравателно морякът, — имали сте късмет да не попаднете на стария. Той хич не обича такива шеги и веднага щеше да ви пипне и да ви закара в полицията, за да се разясни цялата тази работа… Всъщност с такива дяволи като вас точно така и трябва да се постъпва — извика той внезапно, като сграбчи Даниел за ръката. — Хей, Шарло, дръж добре малкия, а аз ще…

Жак навреме забеляза това движение, втурна се слепешката назад, прескочи сандъците, избягна с едно ловко извиване на тялото си протегнатата ръка на Шарло, достигна с три скока мостчето, плъзна се като маймуна между носачите, озова се на кея и се втурна наляво. А Даниел? Той се обърна — Даниел също успя да се изплъзне. Жак го видя как разблъска хората, как се спусна по стълбата и скочи на кея. Той побягна надясно, докато въображаемият капитан, наведен над перилата, се смееше, като ги гледаше как бягат. Жак отново се затича. Ще се намерят по-късно, засега най-важно е да се смесят с тълпата и да се отдалечат колкото се може повече от пристанището.

След четвърт час, задъхан от умора, Жак се спря в една пуста улица на предградието. Най-напред той изпита злорадство, като си помисли, че може би са успели да хванат Даниел. Така му се пада. Планът им пропадна по негова вина. В този миг той го мразеше и беше готов да тръгне сам през полето, сам да избяга, без да се занимава повече с приятеля си. Купи си цигари и запуши. В края на краищата обаче все пак направи голям завой и през новия квартал се върна на пристанището. „Лафайет“ стоеше все още неподвижен. Отдалеч видя, че трите му палуби са претъпкани с хора; очевидно корабът се готвеше да дигне котва. Той скръцна със зъби, обърна се и тръгна обратно.

Започна да търси Даниел, защото имаше нужда да излее някому яда си. Сновеше от улица на улица, докато излезе на Канебиерата^[1], където за момент се смеси с множеството; след това се върна обратно. Задушна горещина като пред буря тежеше над града. Жак бе цял облян в пот. Как да намери Даниел между всички тези хора? Колкото повече губеше надежда да го срещне, толкова повече желанието му да види приятеля си ставаше по-силно. Изсъхнали от цигарите и от треска, устните му горяха. Без да се страхува вече, че могат да го забележат и без да се тревожи от далечния грохот на гръмотевицата, той започна да тича насам-нататък. От дългото взиране очите му почнаха да го болят. Изведнъж градът се промени: от паважа сякаш заблика светлина и фасадите на сградите заблестяха ярко върху виолетовия фон на небето — наближаваше буря. Едри капки дъжд заискриха като звезди по тротоара. Силна гръмотевица изтрещя някъде съвсем наблизо и го накара да подскочи. Вървеше покрай стъпала, под един фронтон с колони — беше порталът на една църква. Той влезе вътре и сякаш потъна под огромните сводове.

Стъпките му кънтяха в празната църква. Познат мирис подразни носа му. Изведнъж той усети някакво облекчение, някаква сигурност; не беше вече сам, присъствието на бога го обкръжаваше и пазеше. Но в същия миг го обзе страх: откакто бе заминал, нито веднъж не бе помислил за Бога. Почувствува внезапно над себе си невидимия поглед, който прониква и в най-тайните намерения. Съвестта му шепнеше, че е извършил голямо прегрешение, че присъствието му осквернява светото място и че всеки момент бог може да го срази от небето.

Дъждът се стичаше по покривите и ослепителни светкавици осветяваха цветните прозорци на абсидата. Гръмотевици трещяха, сякаш търсеха виновния, и кънтежът им се носеше около детето сред тъмнината на сводовете. Коленичил на един молитвен стол, Жак се свиваше и навел глава, каза набързо няколко пъти: „Патер ностер“ и „Аве Мария“.

След малко гръмотевиците станаха по-редки и равномерна светлина се разля от прозорците; бурята се отдалечаваше. Непосредствената опасност бе минала. Жак имаше чувството, че е успял хитро да се изплъзне. Изправи се и седна на една пейка. Дълбоко в сърцето си той се чувствуваше виновен, но същевременно изпитваше някакво злобно задоволство, че се е изплъзнал от наказание, макар това задоволство да бе примесено със страх и болка. Свечеряваше се. Защо стоеше още тук? Успокоен, вцепенен от дългото стоене на колене, той гледаше колебливия пламък на кандилото в олтара със смътно чувство на незадоволеност и отегчение, сякаш се намираше в запусната църква. Клисарят дойде да затвори вратите. Жак побягна като крадец, без да се прекръсти и без да коленичи: съзнаваше, че не е получил опрощение от бога.

Хладният вятър изсушаваше бързо тротоарите. Рядко се мяркаха минувачи. Къде можеше да е Даниел? Жак си помисли, че трябва да му се е случило някакво нещастие и очите му се изпълниха със сълзи. Той се мъчеше да ги задържи, объркваше пътя. Усили крачка. Струваше му се, че ако види в този момент Даниел да прекосява улицата, ще припадне от нежност.

Часовникът на една черква удари осем. Прозорците светваха един по един. Почувствува глад и си купи хляб. Продължаваше да върви напред, изпълнен с отчаяние, и вече дори не поглеждаше хората, които минаваха по улицата.

Два часа по-късно, смазан от умора, видя под дърветата на един тих булевард пейка и седна. От чинарите капеше вода.

Една ръка грубо разтърси рамото му. „Сигурно съм заспал“ — помисли той и примря от страх, като видя пред себе си един стражар.

— Прибирай се в къщи веднага!

Жак стана и гузно се отдалечи. Вече не мислеше за Даниел; не мислеше за нищо. Краката го боляха и той само гледаше да не срещне някой стражар. Върна се към пристанището. Удари полунощ.

Вятърът беше стихнал. Цветни светлинки се люлееха по две над водата. Кеят беше пуст. Без малко не настъпи краката на един просяк, който хъркаше, излегнат между две бали.

Тогава почувствува изведнъж непреодолимо желание, по-силно от страха, да легне веднага, където и да било и да спи. Направи няколко стъпки, повдигна края на един голям брезент, препъна се в някакви сандъци, които миришеха на мокро дърво, падна и моментално заспа.

 

 

По същото време Даниел скиташе из града и търсеше Жак.

Беше обикалял около гарата, около хотела, където бяха преспали; след това намина към параходната компания — напразно. Слезе наново към кейовете. Мястото на „Лафайет“ беше празно, пристанището — безлюдно поради наближаващата буря.

Върна се към града с наведена глава. Проливният дъжд шибаше рамената му. Купи провизии за Жак и за себе си и седна на една маса в кафенето, където бяха ходили сутринта. Дъжд като из ведро се изливаше над града. Хората вдигаха щорите на прозорците. Келнерите, покрили главите си с кърпи, събираха широките тенти на терасите пред кафенетата. Трамваите бързаха, без да дават сигнали, изпущайки искри към оловното небе, а от двете страни на колелата се образуваха водни струи, подобни на палешник. Краката му бяха мокри и той чувствуваше тежест в слепите очи. Какво ли ставаше с Жак? Той страдаше по-малко, че го е загубил, отколкото от мисълта, че малкият му приятел е сам, разтревожен и отчаян. Беше убеден, че ей сега ще го съзре как излиза зад ъгъла на хлебарницата; вече го виждаше как тътри крака през локвите, с измокрени дрехи, с бледо лице и очи, които блуждаят отчаяно. Двайсет пъти се припозна и бе готов да извика; оказваше се, че са непознати хлапета, които влизаха тичешком в хлебарницата и излизаха, носейки хляб под дрехата си.

Минаха два часа. Вече не валеше. Нощта настъпваше. Даниел не смееше да напусне кафенето; струваше му се, че щом си отиде, Жак ще се покаже. Най-сетне тръгна отново към гарата. Белият глобус на вратата на техния хотел светеше. Малко лампи в квартала бяха запалени. Ще се познаят ли, ако се срещнат в тая тъмнина? Някакъв глас извика: „Мамо!“. Даниел видя едно момче на неговата възраст как прекоси улицата и настигна една дама, която го целуна. Минаха покрай него. Дамата бе отворила чадъра си, защото стрехите още капеха. Синът й я бе хванал под ръка. Разговаряйки, те изчезнаха в нощта. Изсвири локомотив. Даниел нямаше вече сили да устои на мъката си.

Как сбърка, че последва Жак! Той го знаеше добре; съзнаваше го още от самото начало, от ранната среща в Люксембургската градина, където бяха решили да предприемат това лудешко приключение. Нито за миг не бе могъл да се освободи от увереността, че ако бе изтичал веднага да обясни всичко на майка си, тя не само нямаше да му отправи упрек, но щеше да го защити срещу всички и нищо лошо нямаше да му се случи. Защо се беше съгласил? За самия него постъпката му оставаше загадка.

Той видя себе си в неделя сутринта във вестибюла. Когато го чу, че влиза, Жени беше изтичала насреща му. Върху табличката лежеше жълт плик с надпис на лицея — очевидно съобщение за неговото изключване; той го мушна под покривката на масата. Жени мълчеше и го гледаше втренчено с проницателните си очи. Тя беше отгатнала, че се разиграва някаква драма; последва го в стаята му и видя, че взема портфейла, в който държеше спестяванията си. Тя се хвърли върху него, прегърна го до задушаване и започна да го целува:

— Какво има, какво ще правиш?

Той й призна, че заминава, че е бил несправедливо обвинен, че всички учители са се съюзили срещу него и затова трябва да изчезне за няколко дни.

— Сам ли заминаваш? — запита тя.

— Не, с един другар.

— Кой?

— Тибо.

— Вземи ме и мене!

Той я привлече към себе си, сложи я на коленете си, както когато беше малко момиченце, и й пошепна:

— А мама?

Жени се разплака. Даниел й каза:

— Не се страхувай и не вярвай това, което ще ти кажат. След няколко дни аз ще ви пиша и ще се върна. Само се закълни, че няма да кажеш никога, нито на мама, нито никому другиму, че съм се връщал, че си ме видяла и че знаеш, че заминавам. Чуваш ли? Никога, никога!

В отговор тя бе кимнала рязко с глава. Той поиска да я целуне, но тя избяга в стаята си, като изплака с дрезгав глас; този вик на отчаяние още кънтеше в ушите му. Даниел закрачи по-бързо.

Вървеше все направо, без да гледа къде отива, и скоро се озова на голямо разстояние от града, някъде в предградията. Паважът беше лепкав и фенерите редки. От двете страни на улицата в тъмнината се отваряха черни дупки — входове на дворове, вонящи коридори. В къщите писукаха деца. Стар грамофон скърцаше в една подозрителна кръчма. Даниел се обърна и дълго вървя в обратна посока. Най-сетне забеляза светлините на един семафор; очевидно гарата беше наблизо. Той беше капнал от умора. Осветен часовник показваше един часа. До разсъмване имаше още много време. Какво да прави? Потърси наоколо си място, където би могъл да се спре и да си поеме дъх. При входа на пуста сляпа улица видя газов фенер, който съскаше. Премина осветеното пространство и се скри в тъмнината. От лявата му страна се издигаше високата стена на фабрика; той се облегна на нея и затвори очи.

Стресна го женски глас:

— Хей, къде живееш? Да не си намислил да спиш тука!

Жената го дръпна под фенера. Той не знаеше какво да отговори.

— Имал си разправии с баща си, нали? На бас се ловя, че е така и не смееш да се прибереш в къщи.

Гласът беше ласкав. Той подхвана предложената му лъжа. Свали шапка и отговори учтиво:

— Да, госпожо.

Тя се разсмя:

— „Да, госпожо“! Е, все пак трябва да се върнеш в къщи. И на мене са ми се случвали такива работи. Щом рано или късно трябва да се прибереш, каква полза да чакаш? Колкото повече се бавиш, толкова по-мъчно ще бъде после.

Даниел мълчеше.

— Страх те е да не те бият ли? — запита тя, като сниши глас. Говореше като съучастник, свойски, със симпатия.

Той не отговори нищо.

— Ама че екземпляр! — извика жената. — От инат ще остане да спи на улицата! Хайде, ела у дома. Аз живея сама и ще ти постеля дюшек на пода. В края на краищата човек не може да остави едно дете да спи на улицата.

Не приличаше на крадла. Даниел изпита огромно облекчение, че не е вече сам. Искаше да каже: „Благодаря, госпожо“, но замълча и я последва.

След малко тя позвъни на една ниска врата. Не отвориха веднага. Коридорът миришеше на пране. Той се препъна в стъпалата.

— Дай ръка — каза тя. — Аз съм свикнала да се качвам на тъмно.

Той усети топлината на ръката й през ръкавицата. Остави се да го водят. Стълбището също беше топло. Даниел се чувствуваше щастлив, че е под покрив. Изкачиха се два-три етажа. Тя извади ключ, отвори една врата и запали лампата. Стаята беше неразтребена и леглото разхвърляно. Той стоеше по средата и мигаше срещу светлината, така изтощен, че просто заспиваше прав. Без дори да свали шапката си, тя измъкна от леглото един дюшек и го завлече в съседната стая. След това се обърна и се разсмя:

— Просто умира за сън… Хайде, поне си събуй обувките!

Той я послуша и с отпуснати ръце развърза връзките на обувките си. Изведнъж една натрапчива мисъл започна да се върти в главата му: утре сутрин точно в пет часа трябваше да отиде в бюфета на гарата, защото може би и Жак щеше да направи същото.

— Трябва да ме събудите рано… — измърмори той.

— Да, да — отговори тя, като се смееше.

Усети, че тя му помага да си свали връзката и да се съблече. Строполи се на дюшека и заспа.

 

 

Когато Даниел отвори очи, беше вече светло. Той мислеше, че е в стаята си в къщи, но светлите багри, които минаваха през завесите, му направиха впечатление; някой пееше — гласът беше на млада жена. Тогава си припомни всичко.

Вратата на съседната стая бе отворена. Младо момиче, наведено над умивалника, си миеше лицето. То се обърна и като го видя, че се е облегнал на лакътя си, започна да се смее.

— Ти си се събудил. Време беше…

Това ли беше дамата, която бе видял снощи. По риза и къса фуста, с голи ръце и голи крака, тя приличаше на дете. Той не беше забелязал предишната вечер под шапката, че косите й бяха отрязани и вчесани назад по момчешки.

Изведнъж мисълта за Жак го накара да изтръпне.

„Боже мой — каза си той, — ами че аз трябваше да отида рано в бюфета…“

Топлината на завивките, с които тя го бе покрила, беше така приятна, че той нямаше никакво желание да стане; освен това не смееше да мръдне, докато вратата е отворена. В този миг тя влезе в стаята, като носеше една димяща чаша и парче хляб, намазан с масло.

— Хайде, изгълтай това и да те няма! Не искам да имам разправии с баща ти.

Той се стесняваше, че е по риза и с отворена яка; стесняваше се да гледа голата й шия и рамене… Тя се наведе. Той взе чашата, като сведе очи, и започна да яде от учтивост. Девойката минаваше от едната стая в другата, като влачеше пантофите си и си тананикаше. Той не вдигаше очи от чашата си, но когато тя минаваше покрай него, без да иска, виждаше тънките й голи крака със сини вени и зачервените й пети, които стърчаха вън от пантофите. Хлябът му пресядаше. В началото на този пълен с нови неизвестности ден той се чувствуваше обезкуражен. Мина му през ума, че в къщи неговият стол е празен, когато семейството сяда на закуска.

Изведнъж слънцето заля стаята. Младата жена беше отворила капаците на прозорците и свежият й глас се понесе в светлото утро като трелите на пойна птичка:

„Да беше любовта с корен,

в градинка бих я посадила!…“

Това му дойде много. Този слънчев лъч и това весело безгрижие в момента, когато той се бореше срещу отчаянието… Сълзи се появиха в очите му.

— Хайде, побързай! — извика тя весело, като взе празната чаша.

Но забеляза, че той плаче.

— Мъчно ли ти е? — запита девойката.

Тя говореше с нежния глас на по-голяма сестра. Даниел не можа да задържи хълцанията си. Девойката седна на ръба на дюшека, прегърна го и за да го утеши, майчински (последен аргумент на всички жени) обхвана главата му и я притисна към гърдите си. Той не смееше да направи никакво движение. С цялото си лице чувствуваше как се повдигат под ризата топлите й гърди. Дъхът му секна.

— Глупчо! — извика тя, като се дръпна назад и прикри бюста си с голата си ръка. — От това ли ти се завъртя главата? Я го виж ти… на неговата възраст! На колко си години?

Без да мисли, Даниел излъга, както правеше вече от два дни.

— На шестнайсет — смънка той.

Тя повтори изненадана:

— На шестнайсет?

Държеше ръката му и разсеяно я разглеждаше; после повдигна ръкава му до лакътя.

— Каква му е бяла кожата, като на момиче! — пошепна тя, като се усмихваше.

След това повдигна китката на момчето и започна да я гали о бузата си; престана да се усмихва, пое въздух издълбоко и пусна ръката му.

Преди той да разбере какво става, разкопча фустата си.

— Хайде да ме стоплиш — пошепна тя и се мушна под завивките.

 

 

Жак спа зле под втвърдилия се от дъжда брезент. Преди още да се зазори, той изскочи от скривалището си и тръгна да се разхожда в дрезгавината. „Разбира се, ако Даниел е на свобода — мислеше си той, — не може да не му мине през ума да дойде на бюфета на гарата.“ Той отиде на гарата много преди пет часа. Удари шест и той все още не се решаваше да си тръгне.

Какво ставаше? Какво трябваше да направи? Той разпита къде се намира затворът и тръгна нататък. С разтуптяно сърце едва намери кураж у себе си да погледне надписа над затворената врата — „Градски затвор“.

Може би Даниел беше там… Жак заобиколи безкрайната стена, отдалечи се малко от нея, за да може да види решетките на прозорците, но изплашен, бързо избяга.

През цялата сутрин скита из града. Слънцето приличаше. Многолюдните улици изглеждаха като окичени от разноцветното бельо, което съхнеше по всички прозорци. По вратите на къщите жените разговаряха и се смееха високо, като че ли се караха. От време на време екзотичният изглед на улиците, чувството, че е свободен и че му предстоят приключения, събуждаха в него краткотрайно опиянение; но щом помислеше за Даниел, възторженото му настроение изчезваше. Той държеше ръката си в джоба и стискаше шишенцето с йод в шепата си. Ако не намери Даниел до вечерта, ще се самоубие! Закле се, че ще тури край на живота си и дори изказа думите полугласно, за да се обвърже по-сигурно; но дълбоко в себе си се съмняваше дали ще има кураж да изпълни това.

Едва към единадесет часа, когато минаваше за стотен път пред кафенето, в което ги бяха осведомили къде се намира бюрото на параходната компания, зърна фигурата на Даниел.

Впусна се между масите и столовете, но Даниел, който се владееше повече, стана и му направи знак.

— Шт…

Хората ги гледаха. Те си подадоха ръка. Даниел плати. Излязоха и завиха в първата улица. Тогава Жак хвана ръката на приятеля си, притисна се до него и го прегърна; изведнъж се разхълца и опря чело на рамото му. Даниел не се разплака; той продължаваше да върви побледнял и вперил твърдо поглед в далечината, като стискаше малката ръка на Жак; само устната му, извита на косо, потреперваше.

— Спах като крадец на кея под един брезент! — каза Жак. — А ти?

Даниел се смути. Той уважаваше много приятеля си и приятелството, което ги свързваше, а сега за първи път трябваше да скрие от него нещо, и то нещо много съществено. Тежестта на тайната му го задушаваше. За миг беше готов да му разправи всичко, но нямаше сила да почне. Продължаваше да мълчи, чувствуваше се объркан и не можеше да се освободи от натрапчивата представа за това, което се беше случило сутринта.

— А ти как прекара нощта? — попита Жак.

Даниел махна неопределено.

— На една пейка, там някъде… Повечето време обикалях.

 

 

Щом закусиха, започнаха да обсъждат положението си. Беше неблагоразумно да останат в Марсилия. Техните скитания из града скоро щяха да възбудят подозрения.

— Е, тогава?… — запита Даниел, който мислеше за връщане.

— Тогава — възрази Жак — трябва да отидем до Тулон. Аз обмислих всичко: дотам има двайсет-трийсет километра и ще вървим хей натам, наляво, като се движим по брега. Ще вървим пеша — все едно, че сме момчета, които се разхождат. А пък там има толкова кораби, че все ще намерим начин да отпътуваме.

Докато Жак говореше, Даниел не можеше да откъсне очи от лицето на отново намерения си скъп приятел. Той гледаше осеяната му с лунички кожа, прозрачните уши и сините очи, в които прозираха представите за нещата, които споменаваше — Тулон, корабите, безкрайния морски хоризонт. Колкото и да желаеше да сподели красивата упоритост на Жак, разумът му го караше да бъде скептичен. Тон знаеше, че няма да могат да отплуват, но въпреки всичко не можеше да бъде сигурен. В известни моменти дори се надяваше, че се лъже и че фантазията ще опровергае разума му.

Купиха си провизии и тръгнаха на път. Две момичета ги разглеждаха и им се усмихваха. Даниел се изчерви — за него полите им не криеха вече никаква тайна. Жак си подсвиркваше; той не беше забелязал нищо. Даниел чувствуваше, че преживяното тази сутрин, което още разпалваше кръвта му, беше поставило някаква преграда между тях. Жак не можеше вече да бъде в пълния смисъл на думата негов приятел — той беше още дете.

Преминаха през предградията и достигнаха най-после пътя, който следваше, подобно на начупена черта, нарисувана с розов пастел, извивките на брега. Лек ветрец, изпълнен с ухания и солен вкус, духаше срещу тях. Вървяха бързо, газеха в белия прах и слънцето печеше рамената им. Близостта на морето ги опияняваше. Напуснаха пътя, за да изтичат към плажа, като крещяха, размахвайки ръце: „Талата, талата^[2]!“ и се готвеха да се потопят в синята вода. Оказа се, че не могат да слязат до морето, защото на това място песъчливият бряг не се спущаше постепенно, както си бяха помислили. Пътят се надвесваше над нещо като дълбоко дере, еднакво широко отвсякъде, и морето навлизаше в сушата между отвесни скали. Под тях сипей от едри камъни образуваше огромен вълнолом, сякаш строен от циклопи. Вълните се блъскаха в тази гранитна маса, разбиваха се и крадешком пълзяха по гладките й стени, като ги обливаха с пяна. Хванати за ръце и наведени над пропастта, те съзерцаваха прехласнати развълнуваните води, които блестяха под яркото слънце. Техният мълчалив възторг бе примесен с малко страх.

— Гледай! — извика Даниел.

На няколкостотин метра от тях една бяла, невероятно блестящо бяла лодка се плъзгаше по виолетово-синьото море. Долната й част беше боядисана в зелено — силно зеления цвят на млада издънка. Ударите на греблата я тикаха напред със скокове, които повдигаха предната й част; при всеки удар на греблата зеленият цвят искреше.

— Ах, да можеше човек да опише това! — прошепна Жак, като докосна бележника си в джоба. — Чакай, ще видиш — извика той, като разтърси рамене, — Африка е още по-красива! Хайде, ела насам.

И той се спусна между скалите по посока на пътя. Даниел тичаше до него. За миг той забрави грижата, която гнетеше сърцето му, изпаднал в луд възторг пред очакващите ги приключения.

Достигнаха до едно място, където пътят се изкачваше и образуваше прав ъгъл, като се насочваше към няколко разпръснати къщи. Когато стигнаха до този завой, адски трясък ги прикова на място: грамада от коне, бъчви и колела лъкатушеше от единия край на пътя до другия и се носеше към тях с шеметна бързина. Преди да успеят да се отстранят, огромната маса се блъсна на петдесет метра от тях в една ограда, която се пръсна на парчета. Наклонът беше много голям и коларят не бе успял да спре огромната двуколка, натоварена с бъчви. Страшната тежест бе повлякла четирите едри коня, които, блъскани отзад, се изправиха на задните си крака и спъвайки се един друг, се струпаха на камара на завоя. Планината от разбити бъчви, от които бликаше вино, се стовари върху тях. Влудени от ужас хора махаха с ръце и тичаха с викове към тази купчина от окървавени конски глави, задници, копита, които трепереха в праха. Над цвиленето на конете, звънтенето на звънците, глухите ритания срещу желязната врата, дрънченето на веригите и псувните на коларите се издигна дрезгавото хъркане на средния кон, един сив першерон, който другите коне тъпчеха и който, с притиснати под тялото му крака, се задъхваше, омотан в каиши. Един човек с брадва в ръка скочи между конете, препъна се, падна, стана пак и най-после хвана сивия кон за ухото. Отчаяно заудря хамута с брадвата, но той беше железен и животното не можеше да се освободи; острието се нащърби. Човекът се изправи. Беше като луд. Захвърли брадвата към стената. Хъркането на коня се превърна в остро свирене, което се прекъсваше все по-често, и струя кръв бликна от ноздрите му.

Жак почувствува как всичко се премрежва пред очите му. Той се опита да се залови за ръкава на Даниел, но пръстите му се бяха вдървили. Краката му омекнаха и той бавно се строполи на земята. Заобиколиха го хора и го заведоха в една градинка, където го сложиха до една помпа сред цветята и намокриха слепите му очи със студена вода. Даниел беше блед като него.

Когато се върнаха отново на пътя, цялото село се занимаваше с разбитите бъчви. Конете бяха вече освободени. От четирите коня три бяха ранени и на два бяха счупени предните крака; те лежаха, опрени на колене. Четвъртият кон беше мъртъв. Той лежеше в канавката, където се изтичаше виното, и сивата му глава бе долепена до земята. Езикът се показваше от устата, матовите очи бяха полуотворени, а краката му бяха сгънати под тялото, като че ли умирайки, се бе постарал да заеме колкото се може по-малко място, за да го пренесат по-лесно в екарисажа. Неподвижността на тази мъртва плът, покрита с косми и изцапана с пясък, кръв и вино, контрастираше със задъханото дишане на другите три коня, които трепереха, изоставени посред пътя. Жак и Даниел видяха един от коларите да се приближава до трупа на коня. Върху изгорялото му лице, окръжено от коси, прилепнали от пот, израз на гняв, облагороден от някаква тържественост, показваше колко дълбоко изживява той тази катастрофа. Жак не можеше да откъсне очи от този човек. Той го видя как слага в ъгъла на устата си угарката, която държеше в ръка, и как, навеждайки се над коня, повдигна подутия език, вече почернял от мухи. Той бръкна с показалеца в устата на животното и разкри жълтеникавите му зъби. Няколко секунди остана така, превит надве, като пипаше виолетовите венци; после се изправи, потърси наоколо си съчувствие и срещна погледа на децата. Без дори да избърше изцапаните си с пяна пръсти, по които се бяха налепили мухи, той извади от устата си угарката.

— Няма и седем години! — каза човекът, като сви рамене. Той говореше на Жак. — Най-добрият кон от четирите и най-работливият! Бих дал да ми отрежат два пръста, ей тези двата на’, да можех да го спася! — Той обърна глава, усмихна се горчиво и плю в праха.

Момчетата продължиха пътя си потиснати; възторгът им бе минал.

— Виждал ли си някога умрял, искам да кажа, умрял човек, наистина умрял? — попита Жак.

— Не, не съм.

— О, забележително нещо е, казвам ти… Отдавна ми се въртеше в главата да видя умрял човек. Една неделя, когато имахме час по катехизис, аз изтичах…

— Къде изтича?

— В моргата.

— Сам?

— Сам ами. О, мъртъвците са страшно бледи, не можеш да си представиш! Като восък. Всъщност там имаше двама — на единия лицето беше цялото накълцано, но другият беше съвсем като жив, дори и клепачите му не бяха затворени. Съвсем като жив — продължи той, — а пък беше умрял. Личеше си, че е умрял. Щом го погледнеш, защото в него имаше нещо такова… И у коня, нали видя, имаше същото нещо… Ех, когато бъдем свободни — заключи той, — трябва някоя неделя да те заведа в моргата…

Даниел не го слушаше вече. Тъкмо бяха минали под балкона на една вила, където някакво дете свиреше гами. Жени!… Той виждаше пред себе си нежното лице на сестра си, нейния съсредоточен поглед, когато му извика: „Какво ще правиш?“ и когато сълзи се бяха показали в широко отворените й сиви очи.

— Не съжаляваш ли, че нямаш сестра? — запита той след малко.

— О, да, разбира се! Особено по-голяма сестра, защото аз все едно, че имам сестриче.

Даниел го погледна учудено.

— Госпожицата има у дома една своя племенница, сираче… — обясни Жак. — Тя е на десет години… Жиз… казва се Жизел, но й викаме Жиз. Тя ми е като сестриче. — Изведнъж очите му се навлажниха. Той заговори за други неща: — Ти си възпитан по-иначе. Първо, не си пансионер, живееш вече като Антоан; почти свободен си. Вярно е, че ти си разумен — заключи той малко тъжно.

— А ти не си ли? — запита Даниел със сериозен тон.

— О, аз — подхвана Жак, като се намръщи, — аз знам много добре, че съм непоносим. Но не мога другояче. На’, например, когато ме хване яд… Понякога просто не виждам нищо, чупя, блъскам, крещя мръсотии! Просто съм способен да скоча от прозореца или да убия някого. Казвам ти това, за да знаеш всичко — добави той. Очевидно изпитваше някакво мрачно задоволство да се самообвинява. — Но не знам всъщност дали вината е моя или на някой друг. Струва ми се, че ако живея с тебе, нямаше да съм същият, но не съм сигурен… — Той спря за миг и загледан в далечината, продължи: — Ако знаеше как се държат в къщи, когато се връщам вечер! Баща ми никога не гледа на мене сериозно. В училище свещениците казват, че съм чудовище, за да се подмажат на баща ми, за да покажат, че си дават много труд да възпитат сина на господин Тибо, който има такова влияние пред митрополита, нали разбираш? Но тате е добър, знаеш ли — заяви той с внезапно оживление, — много добър дори, уверявам те. Но не знам как да ти го обясня… Всичките тези негови фондации, комисии, речи; и на всичко отгоре винаги религията. И госпожицата също — за всичко лошо, което ми се случва, разправя все, че дядо господ ме наказвал. Разбираш ли? След вечеря тате се затваря в кабинета си и госпожицата ме кара да й разказвам уроците си в стаята на Жиз, докато я слага да спи. А пък аз никога не си знам урока. Тя не иска да ме оставя сам в стаята ми! Отвинтили са ми дори ключа на лампата, вярваш ли, за да не мога да чета вечер!

— А брат ти? — запита Даниел.

— Антоан ли, да, той е чудо човек, но никога го няма в къщи, нали разбираш? И освен това предполагам (макар и той никога да не ми го е казвал), че и той също никак не държи на семейството… Той беше вече голям, когато мама умря. Точно девет години е по-голям от мене и затова госпожицата никога не можа да му стъпи на врата. А пък аз… Тя ме подхвана още съвсем малък, нали разбираш?

Даниел мълчеше.

— Твоето е съвсем друга работа — повтори Жак. — Знаят да се държат с тебе, другояче си бил възпитаван. Също и за книгите: тебе те оставят да четеш всичко, у вас библиотеката е отворена. А на мене ми дават само дебелите томове с картинки, подвързани в червено и златно: Жюл Верн и други подобни глупости. Те дори не знаят, че пиша стихове. Ще направят цяла история от това! Няма да го разберат! Може би дори ще наредят да ме шпионират в училище, за да ме следят по-отблизо…

Последва доста дълго мълчание. Пътят се отделяше от морето и се изкачваше към една горичка от коркови дъбове.

Изведнъж Даниел се приближи до Жак и докосна ръката му.

— Слушай — каза той; гласът му, който мутираше, стана басов и тържествен: — Аз мисля за бъдещето. Нищо не се знае. Може би ще бъдем разделени някой ден. Отдавна желаех да ти поискам нещо — като залог, като печат, който ще скрепи завинаги нашето приятелство. Обещай ми да ми посветиш първия си том стихове… О, без да слагаш име, а просто: „На моя приятел“, обещаваш ли?

— Заклевам ти се — рече Жак, като се изправи. Той се почувствува пораснал.

Когато стигнаха до горичката, те се спряха под дърветата. Над Марсилия залезът запалваше небето.

Жак, чиито глезени се бяха подули, свали обущата и чорапите си и се излегна на тревата. Даниел го гледаше, без да мисли за нищо. Изведнъж той извърна очи от тези малки голи крака, чиито пети бяха зачервени.

— Гледай, фар — каза Жак, като протегна ръка. Даниел се сепна. Някъде далеч на брега нещо бляскаше от време на време на жълтеникавия фон на небето. Той не отговори.

Когато отново тръгнаха на път, вятърът беше станал по-студен. Имаха намерение да спят на открито, в храстите, но нощта, изглежда, щеше да бъде много студена.

Вървяха половин час, без да разменят нито дума, докато изведнъж се озоваха пред една прясно варосана странноприемница; зад нея се виждаха беседки, разположени на тераси, които слизаха към морето. Голямата осветена стая изглеждаше празна. Те се съвещаваха известно време. Виждайки ги, че се колебаят, една жена отвори вратата. Тя вдигна към тях газовата лампа, чийто резервоар, пълен с петрол, блестеше като топаз. Жената беше дребна и възрастна: двете й дълги златни обици с висулки почти допираха до врата й, който приличаше на шия на костенурка.

— Госпожо — попита Даниел, — имате ли една стая с две легла за тази нощ? — И преди тя да му отговори, поясни: — Ние сме братя и отиваме при баща си в Тулон, но много късно тръгнахме от Марсилия, та няма да можем да стигнем в Тулон тази вечер…

— Разбира се, че няма да стигнете — усмихна се жената. Очите й бяха млади и весели и тя размахваше ръце, когато говореше. — Пеша до Тулон? Приказки ми разправяте! Няма значение. Ще ви дам стая. Два франка, ама плащате веднага.

Даниел измъкна портфейла си.

— Супата къкри на огъня, ще ви донеса две чинии — добави тя.

Те се съгласиха.

Стаята беше на тавана и имаше само едно легло с измачкани чаршафи. Без да разговарят, те се разбраха: събуха бързо обувките си и се мушнаха под завивката облечени, като се опряха гръб до гръб. Дълго не можаха да заспят. Месецът светеше точно срещу прозорците им. От съседния таван се чуваше глух шум — тичаха плъхове. Жак забеляза един отвратителен паяк, който пълзеше по светлата стена и после изчезна в сянката; каза си, че няма да мигне цялата нощ. Даниел мислено си припомняше плътския грях; въображението му разпалено рисуваше спомена за преживяното. Той не смееше да се помръдне, потънал в пот и задъхан от любопитство, отвращение и удоволствие.

На следната сутрин Жак спеше още, когато Даниел, който се готвеше да стане, за да се откъсне от натрапчивите си мисли, чу някаква врява в странноприемницата. Цяла нощ той бе преследван от кошмара на своето приключение, затова първата му мисъл беше, че идват да го арестуват и да го изправят пред съда за разврат. И действително вратата, която нямаше ключалка, се отвори. Показаха се един стражар и съдържателката. Влизайки, той блъсна главата си в ниския горен праг на вратата и свали фуражката си.

— Дотътриха се снощи целите в прах — обясняваше старата, като се смееше и люлееше дългите си обици. — Вижте им обувките! Разправяха ми бабини деветини, че искали да отидат пеша до Тулон и още не знам що си. Онзи там, големият — каза тя, като посочи с ръка Даниел и гривните й издрънчаха, — ми даде банкнота от сто франка, за да плати за стаята и за вечерята, а това струваше четири франка и половина.

Стражарят четкаше с ръка фуражката си със забъркано изражение.

— Ставайте, хайде! — избъбри той. — И си дайте имената, презимената и прочее.

Даниел се колебаеше. Жак обаче беше скочил от леглото по чорапи, изправен като петле, готово за бой. Той изглеждаше решен да повали този дангалак-полицай и му крещеше в лицето:

— Морио Льогран! А той е Жорж. Брат ми. Баща ни е в Тулон. Как ще ни спрете да отидем при него!

 

 

След няколко часа те влизаха в Марсилия, седнали в една кола заедно с двама стражари и един мошеник, който имаше белезници на ръцете. Голямата врата на участъка се отвори, за да влезе колата, и после тежко се затвори.

— Хайде, влизайте! — им каза някакъв стражар, отваряйки вратата на една килия. — И обърнете джобовете си! Дайте ми тия работи! Ще останете тука до обед, докато проверим доколко вярно е това, което разправяте.

Но далеч преди обед дойдоха да ги заведат в канцеларията.

— Безполезно е да отричате. Хванати сте. Търсим ви от неделя. Вие сте от Париж — вашето име е Фонтанен, а вашето Тибо. Деца от добри семейства, пък сте тръгнали по пътищата като престъпници!

Даниел бе взел позата на обиден, но всъщност изпитваше дълбоко облекчение. Най-после се свърши! Майка му вече знаеше, че е жив и го чакаше. Той ще й поиска прошка и тази прошка ще изличи всичко; дори това, за което в този миг мислеше с ужас и което не би могъл никога да повери никому.

Жак стискаше зъби и мислеше за шишенцето с йод и за камата, като свиваше отчаяно юмруци, мушнал ръце дълбоко в джобовете. Най-различни планове за отмъщение и за бягство минаваха през главата му. В този момент стражарят добави:

— Вашите нещастни родители мислели, че сте умрели…

Жак му хвърли страшен поглед; изведнъж лицето му се сгърчи и той избухна в плач. Виждаше баща си, госпожицата и малката Жиз… Сърцето му преливаше от нежност и срам.

— Хайде, идете да поспите — поде стражарят. — Утре ще направим необходимото. Дотогава ще получим нареждания.