Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (63)

III

Във влака, който ги отнасяше към Париж, много преди да се откажат от мисълта за сън, двамата братя, сгушени всеки в своя ъгъл, схванати от душния въздух на полутъмното купе, упорито се преструваха, че спят, само за да могат да останат по-дълго затворени в себе си.

Антоан не можеше да заспи. Безпокойството, че е оставил баща си в такова тежко състояние, се бе събудило отново. През дългите часове на нощта сред грохота на влака умората и безсъницата му бяха натрапили най-черни мисли. Но колкото повече се приближаваха до Париж, толкова повече опасенията му се разсейваха. Още малко и той ще бъде в къщи, ще може отново да вземе мерки, да действува. Тогава други трудности изпъкнаха в ума му. Как да съобщи на г-н Тибо за връщането на избягалия му син? Как да обади на Жиз? Не бе лесно да се напише писмото, което той смяташе да изпрати още днес в Лондон: трябваше да я уведоми, че Жак е жив, че е намерен, че се е върнал в Париж, като все пак й попречи да пристигне веднага.

Суетенето на другите пътници, които се размърдаха и откриха лампата, накара Жак и Антоан да отворят очи. Погледите им се срещнаха. Лицето на Жак изразяваше силно вълнение — той бе едновременно толкова примирен и толкова неспокоен, че на Антоан му дожаля за него.

— Зле спа, нали? — каза той, като докосна коляното на брат си.

Без да се мъчи да се усмихва, Жак вдигна рамене с безразличие; после, обръщайки лице към прозореца, той се затвори в сънливо мълчание и сякаш нито можеше, нито искаше да излезе от него.

Закусиха във вагон-ресторанта, докато влакът минаваше през предградията, още потънали в мрак; влакът спря; те слязоха на перона в студа на отминаващата нощ; направиха няколко крачки извън гарата; Жак вървеше по стъпките на Антоан, който търсеше такси. Всички тези действия, някак нереални, извършени в нощната мъгла, се редуваха едно след друго по силата на необходимост, която го освобождаваше от грижата да мисли и да взема решения.

Антоан говореше малко, точно толкова, колкото да избегне чувството на стеснение помежду им; но той не се обръщаше към брат си, затова Жак можеше да не отговаря. Антоан така свободно и естествено се движеше и водеше брат си, че завръщането им в къщи заедно изглеждаше като най-обикновеното нещо на света.

Жак се озова на тротоара пред къщи, след това във вестибюла на партера, без да си дава сметка за каквото и да било, без да съзнава дори безволието си. Когато Леон изтича да види кой идва и отвори вратата на кухнята, Антоан с най-безразличен и естествен вид, избягвайки погледа на слугата, се наведе над масата, където бяха натрупани пристигналите писма, и разсеяно се обади:

— Добър ден, Леон. Господин Жак пристигна с мене. Ще трябва…

Но Леон го пресече:

— Не знаете ли, господин докторе, не сте ли се качвали горе?…

Антоан се изправи и пребледня.

— … Господин Тибо е много зле… Доктор Теривие прекара нощта при него… Прислужничките казват…

Антоан вече беше излязъл от стаята. Жак стоеше още прав сред вестибюла; впечатлението на нещо нереално, кошмарно се усилваше. Той се поколеба за миг, после се спусна след брат си.

Стълбището беше тъмно.

— Бързо! — прошепна Антоан, бутайки Жак в асансьора.

Захлопването на решетката, щракането на стъклените вратички, бръмченето, което последва след натискането на копчето, всички тези тъй познати шумове — те винаги бяха се извършвали в същия ред и сега отново след цял век забрава проникваха в съзнанието му един по един — върнаха напълно Жак към миналото. И изведнъж го завладя един ясен, парлив спомен: той пак се видя затворен в тази стъклена клетка, застанал до Антоан и понесен безшумно от асансьора — връщането му от Марсилия след бягството с Даниел!

— Чакай ме на площадката — пошушна Антоан.

Случайността обаче осуети плановете на Антоан.

Г-ца дьо Вез, която непрестанно сновеше от единия край на апартамента до другия, чу, че асансьорът спира. Най-после Антоан се връща! Тя изтича бързо, доколкото й позволяваше превитият й гръб. Видя четири крака и се спря слисана; позна Жак едва когато той се наведе да я целуне.

— Боже господи! — рече тя с неопределен тон. От двадесет и четири часа насам живееше в такъв смут, вече нищо неочаквано не можеше да я зачуди.

Апартаментът беше осветен, вратите — отворени. На прага на кабинета се показа слисаното лице на г-н Шал; той загледа с любопитство Жак, започна да мига и после изрече неизменното си:

— А, вие ли сте?

„Този път фразата му е тъкмо на място“ — неволно помисли Антоан и без да се занимава повече с брат си побърза сам към спалнята.

Там всичко беше тъмно и смълчано. Той бутна полуотворената врата и отначало видя само светлината на малката лампа; след това лицето на баща си на фона на възглавницата. Въпреки затворените очи и пълната неподвижност нямаше никакво съмнение — той беше жив.

Антоан влезе.

Щом направи една крачка в стаята, забеляза около леглото Теривие, сестра Селин, Адриан и една нова възрастна калугерка, която не познаваше; те стояха прави, сякаш току-що се бе случило нещо.

Теривие излезе от сянката, приближи се до Антоан и го поведе към банята.

— Страхувах се, че няма да дойдеш навреме — побърза да каже той. — Бъбрекът е запушен, драги. Вече не функционира никак… За нещастие уремията взе конвулсивна форма. Прекарах нощта тук, за да не оставя жените сами, но вече се готвех, ако не пристигнеш, да пратя да повикат болногледач. Има вече три кризи тази нощ и последната беше силна.

— Откога престана да работи…

— От двадесет и четири часа. Или поне оттогава го е забелязала сестрата. Естествено спряхме инжекциите.

— Да-а-а… — процеди през зъби Антоан, като клатеше глава.

Те се спогледаха. Теривие ясно четеше мисълта на Антоан: „Щом си се съгласил два месеца наред да тъпчеш с отрова болен, който има само един бъбрек, май е малко късно да имаш скрупули…“. Той вдигна глава и разтвори ръце.

— Все пак, драги мой, не можем да бъдем убийци… При такава уремия невъзможно е да продължаваме морфинът!

Очевидно… Антоан се съгласи мълчаливо.

— Аз ще бягам — рече тогава Теривие. — Ще телефонирам към обед. — После неочаквано запита: — Впрочем какво стана с брат ти?

В златистите зеници на Антоан пламна светлинка. Той наведе клепачи, после ги вдигна.

— Хванах го — отвърна той с бърза усмивка. — И дори го доведох. Тук е.

Теривие зарови пълничката си ръка в брадата си. Живите му и весели очи се вгледаха в Антоан; но не беше нито място, нито време да задава въпроси. Впрочем сестра Селин бе влязла, за да донесе престилката на Антоан. Теривие погледна калугерката, после приятеля си и каза без заобикалки:

— Хайде, аз тръгвам. Тежък ден ще изкарате.

Антоан се намръщи.

— Сигурно ужасно се мъчи, като не му давате морфин? — рече той, обръщайки се към сестрата.

— Слагам му съвсем горещи компреси… Синапови лапи… — И понеже Антоан очевидно не вярваше, че синапът помага, тя добави: — Все пак това малко облекчава болките.

— Слагате ли поне лауданум на компресите? Не? — Той знаеше добре, че без морфин… Но никога не се признаваше за победен. — Имам долу всичко, което ми е нужно — каза той на сестрата. — Ей сега ще се върна. Мини напред — каза той, като бутна Теривие към вратата.

„Къде ли е Жак?“ — помисли си Антоан, като минаваше през апартамента, но сега нямаше време да се занимава с брат си.

Двамата лекари слязоха бързо по стълбата, без да промълвят нито дума. Когато стигнаха на последните стъпала, Теривие се обърна и подаде ръка. Антоан я улови и изведнъж запита:

— Кажи ми, Теривие… Откровено… Как смяташ?… Сега вече сигурно няма да трае много?

— Без съмнение, ако уремията продължава.

Антоан му отвърна, като енергично стисна ръката му. Да, той се чувствуваше смел и готов да чака. Беше вече въпрос на часове… А Жак се беше върнал.

 

 

В спалнята Адриан и старата калугерка, които бяха останали сами до леглото на г-н Тибо, не забелязаха, че наближава нова криза. Когато задъханото дишане на болния привлече вниманието им, той бе вече сгърчил юмруци, вратът му бе вдървен и главата му — отметната назад.

Адриан изтича в коридора:

— Сестра!

Никой не отговори. Тя изтича до вестибюла:

— Сестра Селин!… Господин Антоан!… Бързо!

Жак, който бе в кабинета с г-н Шал, я чу и без да мисли, се спусна към спалнята.

Вратата беше отворена. Той се препъна в един стол. Не виждаше нищо. Някакви силуети се движеха пред прозореца. Най-сетне успя да различи някаква огромна маса, отпусната напреки върху леглото, и ръце, които махаха във въздуха. Болният се бе свлякъл до ръба на дюшека; Адриан и болногледачката напразно се мъчеха да го вдигнат. Жак дотича, опря коляното си на леглото и обхващайки раменете на баща си, успя да го повдигне и да го настани върху леглото. Той усещаше до себе си топлото тяло и задъханото дишане, виждаше лицето с обърнати очи, без зеници, гледаше го отблизо и едва можеше да го познае. Остана така наведен, стиснал в ръце разтърсваното от конвулсии тяло.

Нервните гърчения намаляваха вече; кръвообращението се възстановяваше. Зениците, които блуждаеха и изчезваха под клепачите, се появиха отново и се успокоиха. Малко по малко съживените очи на болния сякаш съзряха младото лице, наведено над неговото. Позна ли той загубения си син? И дори ако за миг съзнанието му се бе възвърнало, можеше ли още да различи действителността от несвързаните образи, които изпълваха бълнуванията му? Устните му се раздвижиха. Зениците му се разшириха. Изведнъж тези потъмнели очи възкресиха у Жак ясен спомен: в миналото, когато баща му се мъчеше да си припомни някоя забравена дата или някое име, погледът му добиваше същия внимателен и неопределен израз, същия разсеян вид.

Жак се бе изправил и опрян на ръце, машинално шепнеше със стиснато гърло:

— Какво, тате?… Кажи, тате?… Как си, тате?

Клепачите на болния бавно се спуснаха. Едва доловимо долната му устна и брадата му затрепериха; после главата, раменете, гърдите му все по-силно и по-силно започнаха да се разтърсват; той ридаеше. От отпуснатата му уста излизаше звук, подобен на звука на шише, потопено във вода: „Гъл-гъл-гъл…“. Старата калугерка протегна ръка, за да избърше брадичката му с парче памук. Жак не смееше да се помръдне и със замъглени от сълзи очи, наведен над леглото, повтаряше безсмислено:

— Какво, тате?… Как си?… Кажи?… Какво ти е, тате?…

Антоан, който влизаше, следван от сестра Селин, се спря, щом зърна брат си. Не разбра какво бе станало; впрочем не се и опита да разбере. Държеше в ръката си до половина пълна мензура. Калугерката носеше легенче и кърпи.

Жак се изправи. Отстраниха го и започнаха да се занимават с болния; повдигнаха завивките.

Той се оттегли в дъното на стаята. Никой не му обръщаше внимание. Да остане там, да гледа страдания, да чува викове? Не… Той тръгна към вратата и щом прекрачи прага, се почувствува свободен.

 

 

Коридорът беше тъмен. Къде да отиде? В кабинета? Той вече бе прекарал известно време насаме с г-н Шал, който, седнал на стола си, с отпуснати рамене и ръце на коленете, сякаш чакаше някой да му нанесе последния удар. Госпожицата бе още по-вбесяваща: прегъната надве, забила нос в земята, тя се ослушваше в разните шумове, ходеше от стая в стая като изоставено куче и се мъкнеше по стъпките на всички, които минаваха наблизо. Въпреки че бе така дребничка, тя успяваше да изпълни с присъствието си целия опустял апартамент.

Една-единствена стая беше затворена и там човек би могъл да намери убежище — стаята на Жиз. Какво пък? Нали Жиз беше в Англия?…

Стъпвайки на пръсти, Жак се приюти там и дръпна резето.

Веднага се почувствува успокоен. Най-после сам, след двадесет и четири часа непрекъснат тормоз!

Стаята беше студена. Лампата не можеше да се запали. Бледата светлина на ранното декемврийско утро едва се отгатваше през пролуките на щорите. Той не свърза веднага тази стая със спомена за Жиз. Блъсна се в един стол, седна и като скръсти зиморничаво ръце на гърди, остана така сгушен, без да мисли за нищо.

Когато излезе от вцепенението си, светлината проникваше вече през завесите и той веднага си припомни сините им цветя. Париж… Жиз… Отдавна забравен декор бе изплувал около него, докато бе спал. Той се огледа. Някога се бе докосвал до всички тези предмети; някога, в един предишен живот… Какво ли е станало със снимката му? На стената четириъгълник от по-светъл цвят се очертаваше до портрета на Антоан. Значи, го е махнала? От яд? Не! За да го вземе със себе си! За да го вземе със себе си в Англия, разбира се! О, ще започне ли пак всичко отново?… Той разтърси рамене като животно, хванато в мрежа, което все повече се заплита, опитвайки се да се освободи. Тя е в Англия. За щастие! Изведнъж го обзе ненавист към Жиз. Щом помислеше за нея, той се чувствуваше унизен.

Толкова силно бе желанието му да потисне спомените си, че скочи изведнъж, за да избяга от тази стая. Забравил бе баща си, агонията му… Тук поне се сблъскваше само с една сянка, беше почти сам. Върна се посред стаята и седна близо до масата. Почеркът на Жиз беше оставил следи върху попивателната хартия. Тя пишеше с виолетово мастило… Развълнуван, той се опита за миг да разчете обърнатите букви върху попивателната. После блъсна папката. Очите му се бяха напълнили със сълзи. О, да можеше да забрави, да заспи! Той се облакъти на масата и наведе глава. Лозана, приятелите му, самотата му… Да замине колкото се може по-скоро! Да замине, да замине…

Някой се опитваше да отвори вратата и този шум го изтръгна от полусънното му състояние.

Беше Антоан. Търсеше го, за да използуват временното успокоение на болния и да хапнат нещо. Отдавна бе минало пладне.

В трапезарията бяха сложили два прибора. Госпожицата беше изпратила г-н Шал да обядва в къщи. Колкото до нея — боже господи! — тя имала „да мисли за толкова неща“, че не можела и да помисли за ядене.

Жак почти не чувствуваше глад. Антоан поглъщаше лакомо ястието и мълчеше. И двамата избягваха да се гледат. От колко време не бяха седели така заедно на масата, един срещу друг? Събитията се развиваха с такава бързина, че те дори нямаха време да се разчувствуват.

— Позна ли те? — запита Антоан.

— Не знам.

След, кратко мълчание Жак бутна чинията си и вдигна глава.

— Обясни ми, Антоан, какво очакваш? Какво ще стане?

— Ами… Стават вече тридесет и шест часа, откакто бъбречният филтър не пропуща нищо! Разбираш ли?

— Да. И какво тогава?

— Тогава, ако нищо не прекъсне интоксикацията… Мъчно може да се каже нещо определено, но мисля, че утре… Може би дори тази нощ…

Жак потисна една въздишка на облекчение:

— А болките?

— О! — рече Антоан и лицето му се помрачи. Той замълча, защото в този момент госпожицата донесе кафето. Когато тя се доближи до Жак, за да напълни чашата му, кафеничето започна да трепери тъй силно, че Жак понечи да го вземе от ръцете й. При вида на тези жълти, измършавели пръсти, които бяха свързани с толкова детски спомени, буца заседна в гърлото му. Опита се да й се усмихне, но дори като се наведе, не успя да срещне погледа й. Без да задава никакви въпроси, тя беше приела като нещо естествено връщането на нейния Жако; цели три години бе оплаквала смъртта му и откакто се бе върнал, още не се бе решила да вдигне очи към това привидение.

— Болките — поде Антоан, щом отново останаха сами — трябва да очакваме да стават все по-остри. Общо взето, уремията предизвиква една растяща анестезия и доста лека смърт. Но когато се прояви тази форма, с конвулсии…

— Тогава защо са спрели морфина? — запита Жак.

— Защото отделителната система не работи. Това би значело сигурна смърт.

 

 

Вратата бурно се отвори. Изплашеното лице на прислужницата се показа и веднага изчезна. Тя бе направа усилие да извика, но никакъв звук не бе излязъл от устата й.

Антоан се спусна след нея. Неволна надежда го изпълни и той си даде сметка за това.

Жак също стана от мястото си. Същата надежда го докосна. Поколеба се за миг, после тръгна след брат си.

Не, не беше още краят; само нова криза, внезапна и много силна.

Челюстите на болния бяха така стиснати, че още от вратата Жак чу как зъбите му скърцат. Лицето му беше виолетово, очите — обърнати. Дишането прескачаше и спиранията бяха така дълги, сякаш никога нямаше да свършат. През тези моменти Жак също не можеше да си поеме дъх и се обръщаше към брат си, сякаш собственият му живот висеше на косъм. Крайниците се бяха така сгърчили, че вдървеното тяло опираше на дюшека само в две точки — на петите и на тила; и въпреки това с всяка изминала минута то се извиваше още повече. Когато мускулното напрежение достигна връхната си точка, болният се вцепени в някакво трептящо равновесие, което за кратък миг показа максималното усилие, на което тялото бе способно.

— Малко етер — каза Антоан.

„Колко необикновено спокоен е гласът му“ — помисли си Жак.

Кризата продължаваше. Все по-силни викове се изтръгваха на пресекулки от разкривената уста. Главата започна да се мята наляво-надясно; крайниците потръпваха в несвързани движения.

— Хвани му ръката — прошепна Антоан. Сам той улови другата китка, докато калугерките се опитваха да задържат краката, които подскачаха и разхвърляха завивките.

Борбата продължи няколко минути. После силата на конвулсиите намаля и движенията, които напомняха епилептични гърчове, станаха по-редки. Главата престана да се люшка, прасците се отпуснаха и омаломощеното тяло се изпъна.

Тогава болният започна отново да стене:

— Ох-ох!… Ох-ох!…

Жак отпусна на леглото ръката, която държеше, забеляза, че пръстите му бяха оставили отпечатъци върху нея. Маншетът на ризата се беше скъсал. Едно копче на яката бе паднало. Жак не можеше да откъсне очи от меките мокри устни, които упорито продължаваха да шепнат: „Ох-ох!… Ох-ох!…“. И изведнъж вълнението, изпаренията на етер, прекъснатият обед го накараха да почувствува някаква слабост в стомаха. Поиска да се овладее, да се изправи, но усещаше, че побледнява. Едва има сила да достигне до вратата, като се олюляваше.

 

 

Сестра Селин, която, подпомогната от старата калугерка, бе започнала да оправя леглото, се обърна изведнъж към Антоан. Тя бе повдигнала чаршафа: на мястото, където болният се бе мятал, се виждаше широко, оцветено с кръв петно.

Антоан не направи нито едно движение. След малко се отдръпна от леглото и отиде да се облегне на камината. Възстановявайки функциите си, бъбрекът бе спрял — за колко ли време? — действието на интоксикацията. Очевидно краят беше неизбежен. Но уринирането го отдалечаваше. С няколко дена може би…

Антоан се изправи. Не бе свикнал да се замисля дълго върху неприятните констатации. Е, борбата ще бъде по-дълга, отколкото бе предвиждал. Нищо не можеше да се направи. И колкото повече продължаваше, толкова повече се налагаше всичко да се организира колкото е възможно по-добре. Първо, трябваше да се пестят силите, с които разполагаха. До леглото на умиращия ще има две редовни смени, които ще си почиват една след друга. Да се повика Леон на помощ. Сам Антоан ще участвува и в двете смени; няма да се отдалечава от спалнята. За щастие, преди да замине за Швейцария, той бе наредил да получи няколко свободни дни. Ако се явеше спешен случай, ще изпрати Теривие. Какво друго? Да се обади на Филип. Да телефонира също в болницата. После? Знаеше, че е забравил нещо важно. Знак на умора — трябва да поръча да му приготвят студен чай… Жиз, разбира се, дявол да го вземе! Трябва да й пише днес. Добре, че старата госпожица не се е сетила да иска да повикат племенницата й!

Той стоеше прав пред камината, опрял ръце на ръба плочата, и машинално протягаше ту единия, ту другия си крак към огъня. Да организираш, значи да действуваш. Той си бе възвърнал самоувереността. В дъното на стаята г-н Тибо, изоставен на страданията си, стенеше по-силно и по-силно. Двете калугерки бяха седнали. Да използува това затишие, за да се обади по телефона на няколко души. Но тъкмо се канеше да излезе, той реши да се върне и да погледне болния по-отблизо. Това задъхване, това постепенно зачервяване на лицето… Дали не е нова криза? Къде е Жак?

В същия миг се чу шепот в коридора. Вратата се отвори. Влезе абат Векар, придружен от Жак. Антоан забеляза упорития израз на брат си, докато очите на свещеника блестяха и озаряваха безстрастното му лице. Стоновете на г-н Тибо ставаха все по-чести. Изведнъж той изпъна ръце пред себе си и пръстите му се сгърчиха така, че изпращяха, сякаш някой чупеше орехи.

— Жак! — извика Антоан, като протегна ръка към шишенцето с етер.

Абатът се поколеба, прекръсти се едва забележимо и безшумно се оттегли.