Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (40)

V

Леон се появи, щом чу, че господарят му завърта ключа в ключалката.

— Госпожица дьо Батенкур ви чака. — По лицето му се изписа обичайното съмнение и той добави: — Мисля, че е с гувернантката си.

„Тя не е Батенкур — поправи го Антоан мислено, — защото е дъщеря на Гупийо. «Базарите на двадесетия век»…“

Той мина в спалнята, за да смени яката и дрехата си. Сега вече отдаваше значение на външността си и се обличаше с обмислена простота. След това влезе в кабинета, хвърли поглед наоколо си, за да се увери, че всичко е в ред, и изпълнен с бодрост в началото на следобеда, повдигна живо завесата и отвори вратата на салона.

Една стройна млада жена стана от мястото си. Той позна англичанката, която бе идвала през пролетта с г-жа дьо Батенкур и дъщеря й. Веднага в паметта му неволно изпъкна една малка подробност, която му бе направила впечатление тогава: докато в края на прегледа Антоан, седнал на бюрото си, пишеше рецептата, той случайно бе вдигнал очи към г-жа дьо Батенкур и гувернантката, и двете в леки тоалети, застанали близо една до друга пред прозореца; той не бе забравил светлинката, която блесна в погледа на красивата Ана, когато тя повдигаше с ласкаво движение една копринена къдрица от челото на мис Мери.

Англичанката непринудено кимна с глава и пусна момиченцето пред себе си. Антоан, който се бе дръпнал настрана, за да ги остави да минат, за миг почувствува свежия дъх на двете млади, грижливо гледани тела. И двете жени бяха руси, стройни и със светла кожа.

Югет носеше палтото си на ръка и макар че нямаше повече от тринадесет години, беше вече толкова висока, че човек се учудваше, като я гледаше облечена с детска рокличка, къса, без ръкави, която разкриваше младата й плът, великолепно позлатена от лятното слънце. Златистите й коси се навиваха на непокорни къдрици и сякаш придаваха веселост на лицето й, макар че усмивката и бавният поглед на широко отворените й очи изразяваха по-скоро лека тъга.

Англичанката се обърна към Антоан. Нежните й страни поруменяха, когато започна да обяснява — френският й език бе мелодичен като трели на славей, — че госпожата обядвала в града, но поръчала да й изпратят колата и че нямало да се забави много.

Антоан, който се беше доближил до Югет, я тупна леко по рамото и я завъртя с лице към светлината.

— Как сме сега? — запита той разсеяно.

Момиченцето разтърси глава и се усмихна сякаш неохотно.

Антоан бързо преглеждаше цвета на устните, на венците, на лигавицата на окото, но мисълта му всъщност беше другаде. Преди малко в салона той беше забелязал как малката — която изглеждаше тъй естествено грациозна — сега беше станала тромаво от фотьойла и се бе приближила с едва доловима вдървеност; след това, когато я бе потупал по рамото, будното му внимание не бе пропуснало едва видимата гримаса и лекото дръпване назад.

Антоан виждаше детето за втори път; той не беше домашният лекар на семейството. Сигурно по внушение на съпруга си, Симон дьо Батенкур, някогашния приятел на Жак, красивата г-жа дьо Батенкур беше идвала през пролетта при Антоан, за да се посъветва за общото състояние на дъщеря си, която, както казваше майка й, била изморена от бързия растеж. Тогава Антоан не можа да открие каквито и да било признаци за някакво органическо увреждане. Но все пак, понеже общото състояние на девойката му се бе сторило подозрително, той бе предписал строга хигиена и бе казал да му я водят всеки месец; оттогава обаче не я беше виждал.

— Хайде — каза той, — съблечете се.

— Мис Мери! — повика Югет.

Седнал на бюрото си, като нарочно се показваше спокоен, Антоан започна да чете анамнезата, установена през юни. Тогава той не беше отбелязал симптоми, които да заслужават внимание, но все пак у него се бе появило известно съмнение. Макар че често бе откривал още латентни страдания с помощта на интуицията си, той системно правеше усилия да не й придава прибързано значение. Разгъна пред себе си радиоскопичната скица, направена през пролетта, и я разгледа, без да бърза. След това стана.

В средата на стаята, седнала на страничното облегало на един фотьойл, Югет чакаше лениво да я съблекат. Когато се опитваше да помогне на гувернантката да развърже някои връзки на корсажа или да откачи някое телено копче, тя го правеше така несръчно, че англичанката й блъскаше ръката; веднъж дори, раздразнена, тя я плесна леко по пръстите. По тази грубост, както и по особения затворен израз на ангелското лице на Мери Антоан заключи, че хубавото момиче не обича много детето. Югет впрочем сякаш се боеше от нея.

Той се приближи.

— Благодаря, това е достатъчно.

Малката вдигна към него прекрасните си сини очи, чисти и лъчезарни. Без да знае защо, тя обичаше този доктор. Въпреки волевите черти на напрегнатия израз на лицето си Антоан рядко правеше впечатление на суров лекар; дори децата, които всъщност са по-малко проницателни, никога не се лъжеха: в бръчката на челото, в дълбокия му и настойчив поглед, в стиснатата му силна челюст те виждаха само гаранция за проницателност и сила.

„Болните — казваше шефът с дяволита усмивка — всъщност държат само на едно: да ги считат наистина за болни…“

Антоан започна грижливо да я прислушва. В дробовете — нищо. Той действуваше методично като Филип. В сърцето — нищо. „Болестта на Пот… — му шепнеше някакъв вътрешен глас. — Болестта на Пот!…“

— Наведете се — каза той изведнъж. — Или не, по-добре вдигнете нещо от пода… Обувката си например.

Тя присви колена, за да не се наведе. Лошо указание. Той все още се надяваше, че се е излъгал, но все пак бързаше да узнае истината.

— Изправете се — поде той. — Скръстете ръце. Така. Сега се наведете… Огънете се… Още…

Тя се изправи. Устните й се разделиха с очарователна бавност и ласкава усмивка се появи на полуотворената й уста.

— Боли ме — пошепна тя с тон на извинение.

— Така — рече Антоан. Той я загледа за миг, но сякаш без да я вижда. После отново втренчи очи в нея и й се усмихна. Тя беше забавна, привлекателна в голотата си, както държеше обувката си в ръка, вперила учудени, нежни очи в Антоан. Уморена да стои права, тя се опираше на облегалото на стола. Раменете, ръцете и закръглените й бедра с цвят на зряла зарзала изглеждаха още по-тъмни поради копринената белота на тялото; бронзовият цвят създаваше представата за топла, гореща кожа.

— Легнете там — нареди той, като разгъна един чаршаф върху кушетката. Той не се усмихваше вече, отново отдаден на безпокойството си. — Легнете по корем. Изтегнете се добре.

Решителният миг беше настъпил. Антоан коленичи, опря се здраво на петите си и протегна ръце напред, за да освободи добре китките си. За миг остана неподвижен, сякаш се съсредоточаваше в себе си; загриженият му поглед разсеяно се движеше по твърдия и мускулест гръб на детето — от подобните на палитра плешки до засенчената изпъкналост на ханша. След това, като постави ръката си върху топлия тил, който се огъна малко, той притисна с два пръста гръбначния стълб. Стараейки се да упражнява равномерен натиск и броейки един след друг прешлените, ръката му бавно мина по дългата броеница на гръбнака.

Изведнъж тялото на малката потръпна и се сви; Антоан едва успя да вдигне ръката си. С решителен глас, полузадушен от възглавниците, тя се обади, смеейки се:

— Заболя ме, господин докторе.

— Не може да бъде! Къде? — За да я заблуди, той докосна гърба й на други места. — Тука ли?

— Не.

— Тука ли?

— Не.

За да изключи всяко съмнение, той внезапно натисна болния прешлен и запита:

— Тука ли?

Детето издаде кратък вик, който бързо мина в пресилен смях.

Последва мълчание.

— Обърнете се — каза Антоан с неочаквано благ тон.

Той опипа врата, после гърдите, после мишниците. Югет се стискаше, за да не извика. Но когато той натисна нервните възли на слабините, тя леко изстена. Антоан се изправи; лицето му бе непроницаемо. Той избягваше погледа на детето.

— Е, ще ви оставя — рече той, като че ли се сърдеше на шега. — Наистина вие никак не търпите болка.

 

 

Някой почука на вратата, която в същия момент се отвори.

— Аз съм, докторе — каза един топъл глас. Красивата Ана влезе в кабинета с надменна походка. — Моля за извинение, безобразно закъснях… Но вие живеете невъзможно далече! — Тя се смееше. — Надявам се, че не сте ме чакали — добави тя, като потърси дъщеря си с очи и се обърна към нея без всякаква нежност: — А ти се пази да не настинеш. Миличка Мери, бъдете така добра, наметнете я с нещо, моля ви се. — В гласа й имаше галещи и дълбоки алтови нотки, след които без всякакъв преход следваха по-груби тонове.

Тя пристъпи към Антоан. В гъвкавостта й имаше нещо предизвикателно; но под пъргавите й движения все пак прозираше някаква сухота, някаква непреклонност и упоритост, покрити и смекчени от отдавна придобитото умение да пленява, и то да пленява с привидна кротост. Парфюм на мускус, сякаш твърде тежък, за да се разнесе във въздуха, я обвиваше като облак. С непринудено движение тя подаде облечената си в светла ръкавица ръка, на която звънтяха верижки.

— Добър ден!

Погледът на сивите й зеници проникна до дъното на очите му. Устата й бе полуотворена. Под кестенявите къдрици леки бръчици едва забележимо бяха набраздили слепите очи, а около клепачите кожата изглеждаше по-отпусната. Антоан отвърна поглед.

— Доволен ли сте, докторе? — запита тя. — Докъде стигнахте с прегледа?

— Е… за днес свършихме — рече Антоан със застинала усмивка на устните. Той се обърна към англичанката: — Можете да облечете госпожицата.

— Но признайте, че ви я доведох в отлично състояние — извика г-жа дьо Батенкур, като седна по навик така, че светлината да не пада върху лицето й. — Каза ли ви тя, че прекарахме…

Антоан се беше приближил до умивалника и обърнат учтиво към нея, започваше да сапунисва ръцете си.

— … че прекарахме заради нея два месеца в Остенде? Впрочем това личи. Вижте колко е почерняла. Ако я бяхте видели преди шест седмици! Нали, Мери?

Антоан мислеше за болестта на Югет. Туберкулозата се беше проявила и рушеше самите основи на сградата. Гръбначният стълб беше разяден. Той се готвеше да каже: „Излечими поражения“, но не вярваше в това. Въпреки външния вид общото състояние беше обезпокоително. Цялата лимфна система беше възпалена. Югет беше дъщеря на стария Гупийо и тази лоша наследственост като че ли сериозно заплашваше бъдещето й.

— Каза ли ви тя, че получи трета награда по чернота на конкурса в Палас и беше допусната до конкурса в казиното?

Тя фъфлеше малко, съвсем малко, точно толкова, колкото трябваше, за да придаде нещо невинно и успокоително на опасния си чар. В зениците й, чиято зеленикавосинкава отсянка учудваше при нейния тъмен тен, от време на време безпричинно блясваха искрици. Още при първата им среща тя бе изпитала глухо раздразнение към Антоан. Ана дьо Батенкур обичаше да чувствува около себе си ухажването на мъжете и жените. Впрочем с годините тя все по-малко се възползуваше от това възхищение; но колкото по-платонично ставаше това удоволствие, толкова повече тя се стремеше да създава наоколо си еротична атмосфера. Държането на Антоан я дразнеше именно защото внимателният му, пълен с интерес поглед не беше съвсем лишен от плътско желание; тя обаче чувствуваше много добре, че той може да овладее желанието си и напълно ясно да я прецени.

— Извинявайте — прекъсна се тя с гърлен смях, — просто се задушавам в това палто. — И без да стане от мястото си или да откъсне поглед от младия мъж, с гъвкаво движение тя отметна широкото кожено манто, което покри креслото; огърлицата й издаде лек звън. Бюстът й, освободен, трепна. Изрезката на блузата откриваше нежната й, още запазена шия; човек би казал непокорна шия — тъй гордо седеше върху нея малката й глава с орлов профил.

Бършейки бавно ръце, Антоан, наведен, разсеян, загрижен, си представяше вече как костната тъкан постепенно се възпалява, размеква се и как внезапно разяденият прешлен се разрушава. Би трябвало веднага да се опита единствената възможност — гипсов корсет в продължение на месеци, а може би и на години…

— Много весело беше в Остенде това лято, докторе — продължаваше г-жа дьо Батенкур с малко пресилен глас, за да привлече вниманието на Антоан. — Толкова свят, прекалено много дори… Цял панаир! — Тя се засмя.

После, виждайки, че вниманието на лекаря е насочено другаде, постепенно сниши глас и най-после замълча. Обърна се към мис Мери, която обличаше Югет, и я погледна нежно. Но тя не можеше дълго да понася ролята на зрителка; винаги искаше да се намеси. Затова пъргаво стана, за да поправи една гънка на яката, после оправи корсажа на детето и като се обърна към англичанката, й каза полугласно, фамилиарно наведена към нея:

— Знаете ли, Мери, предпочитам блузката, която ушихме при Хъдзън; трябва да я дадем като модел на Сюзи… Стой права! — извика тя раздразнена, като се обърна към Югет. — Винаги гледаш да седнеш. Как мога да разбера дали полата ти е равна!… — Тя гъвкаво се изви към Антоан: — Не можете да си представите колко е отпусната тази върлина, докторе! Просто ми настръхва косата! Като си помисля какъв живак съм била винаги!…

Очите на Антоан срещнаха въпросителния поглед на Югет и в тях блесна искрица на симпатия и съучастничество, което накара детето да се усмихне.

„Чакай — каза си той, — как точно да постъпим? Днес е понеделник. До петък или най-късно до събота тя трябва да бъде поставена в гипс. След това ще видим.“

След това?… Той остана известно време замислен. Ясно видя коритата, наредени на терасата на някой детски санаториум за костна туберкулоза, изложени на соления морски вятър; и между тях, върху една количка, по-дълга от другите, Югет, излегната по гръб, без възглавница, втренчила в небето хубавия си син и жив поглед, същия поглед, който сега отправяше към него…

— В Остенде — обясняваше г-жа дьо Батенкур, която не спираше да се оплаква от леността на дъщеря си, — представете си, бяха организирали сутрин курсове по танц в казиното. Държах тя да ги посещава, но след всеки танц госпожицата се тръшваше на някое канапе и започваше да циври, за да се прави на интересна. Всички се трогваха… — Тя вдигна рамена. — Аз пък изпитвам ужас от такива трогателни сцени! — каза тя рязко и с жар, като внезапно отправи към Антоан такъв твърд поглед, че той изведнъж си спомни за слуха, който се носеше някога: Гупийо станал ревнив на стари години и умрял от отравяне. — Стана толкова смешно, че трябваше да отстъпя — добави тя със злобен тон.

Антоан я изгледа без снизхождение и изведнъж взе решение: няма да води сериозен разговор с нея; щом тя си отиде, веднага ще повика мъжа й. Югет не беше дъщеря на Батенкур, но Антоан си спомняше какво казваше винаги Жак за него: „Празна глава, но златно сърце“.

— В Париж ли е мъжът ви? — запита той.

Г-жа дьо Батенкур помисли, че той най-после има намерение да придаде по-светски характер на разговора: време беше наистина. Тя искаше да го помоли за няколко неща и за това трябваше да спечели благоразположението му. Затова се разсмя и се обърна към англичанката, сякаш я вземаше за свидетел:

— Чувате ли, Мери? О, не, драги господине! Ние сме осъдени да останем в Турен до февруари заради лова. Едва можах да се измъкна тази седмица между две нашествия от гости, но в събота къщата ми отново ще се напълни!

Антоан не отговори нищо и мълчанието му я разсърди окончателно. Явно трябваше да се откаже от намерението си да опитоми този дивак. Виждаше й се смешен с разсеяния си вид; и отгоре на това невъзпитан!

Тя премина стаята, за да вземе мантото си.

„Така — казваше си Антоан, — ще телеграфирам след малко на Батенкур; имам адреса му. Той може да пристигне в Париж утре или най-късно вдругиден… В четвъртък — радиоскопия. И за по-сигурно — консултация с шефа… Ще я сложим в гипс в събота…“

Седнала в едно кресло, Югет слагаше ръкавиците си с вид на послушно момиче. Права, цяла загърната в коженото си манто, г-жа дьо Батенкур оправяше пред огледалото шапката си, направена от златисти фазанови пера, които й придаваха вид на валкюра.

— Е, докторе — запита тя малко кисело, — няма ли да дадете някаква рецепта? Какво ще препоръчате сега? Ще й забраните ли да дойде няколко пъти с нас, придружена от мис Мери, когато отиваме на лов? Ще се вози в английски кабриолет.