Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (88)

XIV

Застанал на ъгъла на улица Дьо л’Юниверсите, Жак замислено гледаше родната си къща. Покрита със скели, тя бе неузнаваема.

„Вярно — помисли си той, — Антоан имаше намерение да прави разни преобразования…“

Откакто бе умрял баща му, той бе идвал два пъти в Париж, но без да посети този квартал и дори без да се обади на брат си. През зимата Антоан на няколко пъти му бе писал много мили писма. Жак обаче се бе ограничил със сърдечни и лаконични пощенски картички; не бе направил изключение дори когато трябваше да отговори на дългото делово писмо относно наследството — с пет реда бе изразил категоричния си и почти немотивиран отказ да влезе във владение на своята част от имуществото, като молеше брат си да не му говори повече по „тези въпроси“.

Бе пристигнал във Франция миналия вторник. На другия ден след събранието, на което бе присъствувал Бьом, Менестрел му беше казал: „Ще заминеш веднага за Париж. Може би ще е нужно да бъдеш там тези дни не мога да ти кажа нищо по-точно в момента. Използувай престоя си, за да разбереш какъв вятър духа, да видиш отблизо какво става, как реагират левите среди във Франция; и по-специално — групата на Жорес, господата от «Юманите»… Ако не получиш нищо от мен до неделя или понеделник, можеш да се върнеш. Освен ако мислиш, че ще бъдеш полезен там.“ През тези няколко дни Жак не бе намерил време — а може би му липсваше и смелост — да навести брат си. Но събитията като че ли с всеки изминат ден ставаха все по-сериозни и по-сериозни, затова той реши да не заминава, без да се срещне с Антоан.

Вдигнал очи към втория етаж, където блестяха една до друга новите щори, той търсеше своя прозорец, прозореца на детската си стая… Имаше още време да се откаже от намерението си и да се върне обратно. Поколеба се за миг. Но после прекоси улицата и влезе под свода.

Не можеше да познае вече нищо: в стълбището измазани с гипс стени, перила от ковано желязо и широки прозорци бяха заместили предишните тъмни тапети с лилии, парапета с извити колонки и цветните средновековни стъкла. Само асансьорът не беше сменен. Щракането беше същото както някога, кратко и остро, последвано от дрънкане на вериги и мазно къркорене, които винаги се чуваха, преди да се задвижи механизмът. При всяко свое завръщане в къщи Жак не можеше да чуе тези шумове, без да му се свие сърцето, без отново да преживее най-жестокото от детските си унижения — завръщането в бащиния дом след бягството му… Едва там, в тази тясна кабина, където го бе бутнал Антоан, беглецът се бе почувствувал наистина заловен, сграбчен, безпомощен… Баща му, изправителният дом… А сега Женева, Интернационалът… Война може би…

 

 

— Добър ден, Леон. Гледай ти какви промени!… Тук ли е брат ми?

Вместо да отговори, Леон изненадано разглеждаше призрака. Най-после, мигайки с очи, той каза:

— Докторът ли? Не… Тоест, да… За господин Жак, разбира се, че е в къщи!… Но той е долу, в кабинета… Господин Жак ще трябва да слезе само един етаж… Вратата е отворена, господинът може да влезе направо.

„Лаборатории А. Оскар-Тибо“ — прочете Жак върху медната плочка на вратата на първия етаж.

„Значи, цялата къща… — помисли си той. — И дори си е прибавил името «Оскар»!…“

Отвън вратата имаше никелирана дръжка. Жак се озова във вестибюл с три еднакви врати. Зад една от тях се чуваха гласове. Възможно ли бе Антоан да приема пациенти в неделя следобед? Смаян, Жак пристъпи няколко крачки напред.

— „… биометрични данни… анкети в училищни групи…“

Не говореше Антоан. Изведнъж позна гласа на брат си:

— Точка първа: да се съберат разни изследвания… Да се класират. За няколко месеца всеки невролог, всеки специалист по детска патология, всеки възпитател дори ще трябва да може да намери при нас, тук, в нашите статистики…

Да, това действително беше Антоан; той говореше така рязко, сякаш самодоволно, с малко подигравателна интонация в края на думите.

„След известно време гласът му съвсем ще заприлича на гласа на баща му“ — каза си Жак.

Той остана неподвижен цяла минута, без да слуша какво се говори, вперил очи в новия линолеум, който покриваше пода. Изкушението да си отиде отново го докосна. Но Леон го беше видял… Впрочем щом беше дошъл дотук… Той изправи рамене и подобно на възрастен човек, който не се колебае да прекъсне играта на децата, се приближи до вратата и отривисто почука.

Прекъснат, Антоан стана и със сърдито лице открехна вратата.

— Какво има?… Как! Ти ли си! — извика той и лицето му изведнъж светна.

Жак също се усмихваше, залян внезапно от прилив на братска нежност, както винаги, когато видеше Антоан жив пред себе си с енергично лице, с четвъртито чело, с уста…

— Влез де — каза Антоан. Той не сваляше очи от брат си. Жак е тук! Жак е тук пред него с тъмночервеникавата си къдрица, с подвижния си поглед, с тази полуусмивка, която възкресяваше детското му лице…

Трима мъже, с разкопчани бели престилки, с потни лица, без яки, бяха седнали около голяма маса, върху която чаши, лимони и кофичка с лед бяха пръснати между книжа и разгънати диаграми.

— Това е моят брат — обясни Антоан, като се смееше от удоволствие. Посочвайки на Жак тримата мъже, които бяха станали, той ги представи: — Исак Щудлер… Рене Жуслен… Манюел Роа.

— Да не ви преча? — измънка Жак.

— Пречиш, разбира се! — отвърна Антоан. Той погледна весело сътрудниците си. — Нали? Не може да се скрие, че ни пречи това животно… Но толкова по-добре! Форс мажор!… Сядай!

Без да отговори, Жак разглеждаше обширната стая, цялата обградена с рафтове, върху които бяха подредени съвсем нови номерирани папки.

— Питаш се къде си попаднал, нали? — рече Антоан, развеселен от изненаданото лице на брат си. — Намираш се чисто и просто в „Архивната служба“… Искаш ли да пиеш нещо студено? Уиски? Не?… Роа ще ти направи една цитронада — заповяда той, като се обърна към най-младия от тримата мъже: умно лице на парижки студент, озарено от бляскави очи, очи на добър ученик.

Докато Роа изстискваше лимона върху счукания лед, Антоан се обърна към Щудлер:

— Ще продължим идната неделя, драги…

Щудлер беше значително по-стар от другите, изглеждаше дори по-възрастен от Антоан. Името Исак напълно прилягаше на профила му, на брадата му, която беше като на арабски шейх, на очите му, трескави като у ориенталски магьосник. Жак имаше впечатлението, че го е срещал по-рано, когато живееше заедно с брат си.

— Жуслен ще подреди книжата… — продължи Антоан. — Тъй или иначе, не можем да почнем нищо системно преди първи август, преди да взема отпуска от болницата.

Жак слушаше. Август… Отпуска… Сигурно по лицето му се изписа малко учудване, защото Антоан, който го гледаше, счете за нужно да обясни:

— Да, ние четиримата решихме да не ходим на почивка тази година… Пред вид на обстоятелствата…

— Разбирам — одобри Жак със сериозен вид.

— Ами като си помислиш само, че няма и три седмици, откакто завършиха ремонта на къщата. Никоя от новите ни служби още не функционира. Впрочем с болницата и пациентите не бих имал време да поставя всичко в ход преди тази дата. Но с тези два спокойни месеца пред нас, докато започнем отново…

Жак го гледаше изненадан. Очевидно, щом говореше така, Антоан не бе доловил нищо от пулса на световните събития, нищо, което би могло да смути спокойствието на работата му и увереността му в утрешния ден.

— Учудва ли те това? — поде Антоан. — То е, защото нямаш никаква представа какво започваме ние. Имаме велики намерения! Нали, Щудлер… Ще ти разправя всичко после… Ще вечеряш с мене, разбира се, нали? Изпий си спокойно цитронадата. След това ще те разведа да видиш имота си. Ще видиш как сме се наредили… После ще се качим горе да си побъбрим…

„Останал си е същият — казваше си Жак. — Винаги трябва да организира, да ръководи…“

Той покорно изпи цитронадата си и стана. Антоан беше вече готов да тръгне.

— Да слезем най-напред в лабораториите.

До смъртта на господин Тибо Антоан бе водил обикновения живот на млад лекар с бъдеще. Минал бе един след друг всички конкурси и накрая бе приет в Централното бюро. Чакайки да се открие редовно място за главен лекар в някоя болница, той продължаваше да практикува частно.

Изведнъж с наследството, което беше получил, той придоби нова неочаквана сила — пари. Антоан не беше човек, който да не знае да използува този рядък шанс. Не бе обременен с никакви задължения, нямаше никакви пороци, които да му струват скъпо. Единствената му страст бе работата, единствената му амбиция — да стане голям специалист. Това, което имаше значение, бяха неговите собствени изследвания в областта на детската патология. И в деня, когато се почувствува богат, неговата и без това силна жизнена енергия изведнъж се удесетори. От този момент той мислеше само за едно: как да използува богатството си, за да ускори професионалния си възход.

Планът му бе набелязан бързо. Най-напред да си осигури материални удобства чрез по-съвършена организация: лаборатории, библиотека, група подбрани сътрудници. С пари всичко беше възможно и лесно. Дори да купи ума и предаността на няколко млади лекари без състояние, като им осигури охолен живот, и така да използува способностите им, за да продължи изследванията си, да прави нови… Антоан веднага се бе сетил за приятеля на доктор Еке, неговия бивш състудент Щудлер, когото наричаха Халифа и чийто методичен ум, интелектуална честност и упоритост в работата той отдавна познаваше. После спря избора си върху двама млади хора: Манюел Роа, лекар, който доста години бе работил в неговото отделение, и Рене Жуслен, химик, който се бе вече проявил със сериозни проучвания в областта на серумите.

За няколко месеца под ръководството на един предприемчив архитект бащината му къща бе преобразена. Бившият партер, сега свързан чрез вътрешна стълба е първия етаж, бе превърнат в лаборатория, снабдена с всички модерни приспособления. Нищо не бе пропуснало. Щом се появеше някаква трудност в изпълнението, Антоан машинално пипваше джоба си, където носеше неговата си книжка, и казваше: „Направете сметка колко ще трябва.“ Разноските почти нямаха значение него. Той малко държеше на парите, но силно желаеше да осъществи проектите си. Нотариусът и борсовият му агент се ужасяваха, като виждаха как лакомо бе нагънал това богатство, бавно придобито и благоразумно управлявано от две поколения едри буржоа. Но той не им обръщаше внимание и нареждаше да се продават цели пакети ценни книжа, като се смееше на плахите им предупреждения. Впрочем Антоан имаше свой собствен финансов план. Това, което останеше от състоянието му след големите разходи, той имаше намерение да вложи в чужди облигации и по-специално в руските мини, както го съветваше неговият приятел Рюмел от министерството на външните работи. Така със своя доста накърнен капитал той смяташе да получава доходи, които по неговите пресмятания нямаше да бъдат значително по-ниски от тези, които баща му бе получавал до смъртта си от цялото си богатство, тъй като господин Тибо държеше на сигурните ценни книжа, макар че те носеха твърде малко дивиденти.

 

 

Подробният оглед на партерния етаж трая близо половин час. Антоан държеше брат му да види абсолютно всичко. Заведе го дори в избата, сега превърната в сутеренен етаж с варосани стени. Там напоследък Жуслен бе инсталирал вонящи клетки с плъхове, мишки и морски свинчета, а до тях един аквариум с жаби. Антоан беше възхитен. Смееше се гърлено с младежки буен смях, смях, който тъй дълго бе потискал и който Рашел бе освободила завинаги.

„Богатското дете си показва играчките“-помисли Жак.

На първия етаж имаше малка операционна зала, кабинети за тримата сътрудници, стая за документация и библиотека.

— При това положение вече може да се започне работа — обясни Антоан със сериозен и самодоволен тон, докато се качваха по стълбите към втория етаж. — Тридесет и три годишен съм… Време е да се заловя сериозно, ако искам да оставя нещо трайно след себе си… Знаеш ли — поде той, като се спря и се обърна към Жак с онази малко изкуствена рязкост, която му беше присъща и която обичаше да проявява особено спрямо брат си, — човек винаги може да постигне повече, отколкото си мисли! Когато желаеш нещо — нещо постижимо, разбира се… впрочем аз винаги желая само постижими неща, — когато, казвам, истински желаеш… — Той не довърши фразата си, усмихна се самодоволно и продължи да се изкачва.

— Докъде стигна с конкурсните изпити? — запита Жак, колкото да каже нещо.

— Тази зима изкарах конкурса в болницата. Остава изпитът за редовен преподавател — нали трябва един ден да мога да стана професор!… Само че, виждаш ли — подхвана той, — хубаво е да бъдеш добър детски лекар… като Филип например… но това не ме задоволява. Защото не то ще ми позволи да покажа на какво съм способен… Големият напредък, който медицината на нашето време ще направи, ще бъде в областта на психиката… А аз искам да участвувам в това дело, разбираш ли? Не желая то да стане без мене! И не току-така, докато се готвих за конкурсните изпити, се занимавах толкова с бавно проговарящите деца… Детската психология е според мен едва в началото си. Сега е благоприятният момент… Затова бих искал идната година да допълня документацията си върху връзката между начина на дишането у децата и техния умствен живот… — Той се обърна. На лицето му за миг се появи изразът на великия човек, когото знанието отделя от невежите простосмъртни. Преди да мушне ключа в ключалката, той втренчи дълбок поглед в очите на брат си. — Колко неща могат да се направят в тази насока… — каза той бавно. — Колко много неща да се разнищят…

Жак мълчеше. Едва ли умението на Антоан винаги да се справя добре с живота го бе дразнило тъй силно, както тази вечер. Пред този тридесетгодишен мъж, така отлично подреден във всяко отношение, така уверен, че скоро ще се устреми напред като кораб на далечно плаване, Жак с тревога мислеше за собственото си неустойчиво равновесие и още по-силно чувствуваше буреносната заплаха, надвиснала над света.

При това враждебно настроение разглеждането на апартамента му бе крайно мъчително. Антоан се разхождаше в луксозно мебелираното жилище, наперен като петел между кокошки. Той бе съборил повечето вътрешни стени и напълно бе изменил плана на етажа. Разпределението, макар и по-сложно сега, бе доста сполучливо. Високи китайски паравани разделяха двата салона на малки кътчета, където пациентите се чувствуваха отделени един от друг. Това хрумване на архитекта, с което Антоан се гордееше, придаваше на салоните вид на декоративна изложба. Той впрочем твърдеше, че не държи особено на този външен блясък.

— Но това позволява да се пресява клиентелата. Нали разбираш? — обясни той. — И по този начин, като я намалиш, печелиш време за работа.

Банята беше истинско чудо на находчивост и удобство. Сваляйки престилката си, Антоан с явно удоволствие отваряше и затваряше полираните врати на шкафовете.

— Всичко да ми е подръка. Така се печели време — повтаряше той.

Антоан облече домашната си дреха. Жак забеляза, че брат му е много по-грижливо облечен, отколкото по-рано. Нищо не биеше на очи, но черната дреха беше копринена, меката риза — от тънка батиста. Тази дискретна елегантност му отиваше добре. Той изглеждаше подмладен, по-гъвкав, но и същевременно не бе загубил нищо от своята снажност.

„Изглежда, че наистина се чувствува добре сред този лукс — мислеше си Жак. — Суетността на тате… аристократичната суетност на буржоата!… Какъв род!… Бога ми, човек би казал, че те считат за свое лично превъзходство не само богатството си, но и навика си да живеят добре, тяхното ценене на комфорта, на «качеството»! За тях всичко се превръща в лична заслуга! Заслуга, която им дава социални права! И те намират напълно основателно «уважението», с което се ползуват! Тяхната власт и заробването на другите са също напълно основателни! Да, те намират, че е напълно естествено да притежават! Намират съвършено естествено правото им на собственост да бъде неоспоримо, защитено от законите срещу домогванията на онези, които не притежават нищо!… О, без съмнение те са щедри! Но дотогава, докато тази щедрост представлява допълнителен лукс! Щедрост, която е част от излишните разноски…“

Жак си припомни несигурния живот на приятелите си в Швейцария, които не само нямаха нищо излишно, но и деляха помежду си необходимото; за тях да подпомогнат някого, значеше да рискуват сами да останат без хляб на следния ден.

И все пак пред заслепяващата с отблясъците си вана, широка като малък плавателен басейн, той изпита леко чувство на завист. Толкова неудобна бе евтината стая, в която живееше… Чудесно би било в тази горещина да може да се окъпе.

— Тук е моят кабинет — каза Антоан, като отвори една врата.

Жак влезе и се доближи до прозореца.

— Това е някогашният салон, нали?

Действително с голямо майсторство архитектът бе успял да превърне стария салон с драперии и балдахини над прозорците и плътните завеси на вратите, където в продължение на тридесет и пет години господин Тибо бе събирал семейни съвещания в тържествения полумрак, в модерна светла и гола стая, сериозна, но не строга, заляна от светлината на три прозореца, като бе махнал готическите стъклописи от тях.

Антоан не отговори. Той бе забелязал плика на Ана върху писалището и изненадан — защото мислеше, че тя е в Берк — побърза да го отвори. Щом хвърли поглед върху бележката, сбърчи вежди. Представи си Ана сред познатата обстановка на гарсониерата в полуразтворения й бял копринен пеньоар… Машинално хвърли поглед към часовника и мушна листа в джоба. Колко неподходящ момент… Но какво да се прави! Веднъж имаше възможност да прекара вечерта с брат си…

— Какво? — каза той, недочул думите на брат си. — Никога не работя тук… Само приемам пациенти… Аз прекарвам повече в някогашната си стая… Ела.

От дъното на коридора се зададе Леон.

— Намери ли господин докторът писмото?

— Да… Донесете ни да пием нещо, моля ви се. В моя кабинет.

Кабинетът бе единствената стая в апартамента, в която имаше следи от живот. Или по-скоро там се чувствуваше по-малко работата на Антоан, отколкото възбуждението на многообразна и разпокъсана дейност; но това безредие се хареса на Жак. На масата, отрупана с книжа, фишове, бележници, изрезки от статии, едва имаше място за писане. Етажерките бяха пълни с употребявани книги, със списания, чиито страници бяха отбелязани с листчета, с купища снимки, шишенца и фармацевтически мостри.

— Хайде да седнем сега — рече Антоан, като бутна Жак към едно удобно кожено кресло.

Самият той се излегна на дивана между възглавниците. Винаги обичаше да се излегне, когато разговаря. „Прав или легнал — казваше той. — Седящото положение подхожда на чиновници.“ Той видя, че Жак огледа стаята и че погледът му се спря за миг на статуята на Буда, поставена върху камината.

— Хубава е, нали? От единадесети век е. От колекцията „ремзи“.

Той обгръщаше брат си с изпълнен с обич поглед, който изведнъж стана изпитателен.

— Сега да поговорим за тебе. Искаш ли цигара? Какво те води във Франция? Бас държа, че искаш да напишеш репортаж за процеса на Кайо.

Жак не отговори. Той упорито съзерцаваше статуята на Буда, чието лице излъчваше самотно успокоение на фона на голямото златно лотосово листо, извито като мидена черупка. След това впери в брат си неподвижен поглед, в който имаше някаква уплаха. Лицето му доби тъй сериозен израз, че на Антоан му стана неприятно; веднага си помисли, че брат му изживява някоя нова драма.

Леон влезе с поднос в ръка и го постави близо до дивана.

— Ти не ми отговори — подхвана Антоан. — Защо си дошъл в Париж? За дълго ли?… Какво ще пиеш? Аз винаги предпочитам студен чай…

Жак отказа с нетърпеливо движение.

— Но, Антоан — пошепна той, след като помълча малко, — нима е възможно вие тук да не подозирате нищо от това, което се готви?

Седнал на края на дивана, Антоан държеше с две ръце стъклената чаша и преди да потопи устните си в нея, лакомо вдъхна аромата на чая, леко ароматизиран с лимон и ром. Жак виждаше само горната част на лицето му и очите, в които се четеше разсеяност и безгрижие. Антоан мислеше за Ана, която го чакаше; във всеки случай не биваше да се бави много, а да я предупреди по телефона…

На Жак му идеше да стане и да си отиде без всякакви обяснения.

— Че какво се готви? — пошепна Антоан, без да промени позата си. После сякаш насила обърна очи към брат си.

Те се гледаха мълчаливо няколко секунди.

— Война — отсече Жак с дрезгав глас.

Телефонът иззвъня някъде далеч във вестибюла.

— Така ли? — рече Антоан, като присви очи от дима на цигарата. — Все тия проклети Балкани ли?

Всяка сутрин той преглеждаше един вестник и смътно знаеше, че в този момент пак има една от многобройните и неразбираеми кризи, които периодически занимаваха дипломатическите кръгове в Средна Европа.

Той се усмихна:

— Би трябвало най-после да се наложи карантина около балканските народи и да ги оставим да се колят едни други, докато се изтребят напълно!

Леон открехна вратата:

— Търсят ви по телефона — съобщи той с тайнствен глас.

„Това «търсят ви» значи Ана“ — каза си Антоан. И макар че имаше телефон до самия него, стана и отиде в приемния си кабинет.

Цяла минута Жак гледа с втренчени очи вратата, през която беше излязъл брат му. После изведнъж, сякаш издаваше безапелационна присъда, той реши: „Пропастта между него и мен е непреодолима.“

Имаше мигове, в които Жак изпитваше бясно задоволство, когато установяваше, че пропастта е „непреодолима“.

 

 

Антоан влезе в кабинета си и бързо вдигна слушалката.

— Ало… Вие ли сте? — чу се алтов глас, нежен и топъл, чийто трепет се усилваше от резонирането на микрофона.

Антоан се усмихна.

— В лош момент се обаждате, мила… Тъкмо исках да ви телефонирам… Ужасно съжалявам… Току-що пристигна Жак… Жак, брат ми… Пристигнал е от Женева… Да, да, съвсем неочаквано… Тази вечер, в този момент… Затова естествено… Но откъде ми се обаждате?

Гальовният глас подхвана наново:

— Ами от нас, Тони… Чаках те…

— Моля да ме извините, мила… Разбирате, нали?… Трябва да остана с него…

Понеже тя не отговаряше, той повика:

— Ана…

Слушалката продължаваше да мълчи.

— Ана! — повтори той.

Заставал прав пред голямото тържествено писалище, навел глава над слушалката, Антоан движеше разсеяния си и неспокоен поглед по тютюневозлатистия килим, по долната част на библиотеката, по краката на мебелите.

— Да — пошепна най-после гласът. И пак последва мълчание. — Но той… той ще остане ли до късно?…

Тонът бе така нещастен, че Антоан беше покъртен.

— Не вярвам — отговори той. — Защо?

— Но, Тони, мислиш ли, че ще имам кураж да се върна в къщи, без да съм била с тебе… поне малко?… Ако можеше да видиш как те чакам!… Всичко е приготвено… Дори и вечерята…

Той се разсмя. Тя също се насили да се засмее.

— Представяш ли си вечерята? Малката масичка при прозореца… голямата зелена фруктиера, пълни с ягодки… за тебе… — След кратка пауза тя поде бързо, с гърлен тон: — Слушай, мили Тони, наистина ли? Наистина ли не можеш да дойдеш веднага? Веднага само за един час?…

— Не, мила, не… Невъзможно ми е преди единадесет часа или дванадесет дори… Бъди разумна…

— Само за малко…

— Ох, не разбираш ли?…

— Да, да, разбирам — прекъсна го тя бързо и тъжно. — Няма какво да се прави… Колко жалко!… — Последва мълчание и след това леко покашляне. — Тогава слушай… Добре… ще те чакам… — поде тя с въздишка на примирение, в която Антоан почувствува усилието, което Ана направи, за да се съгласи.

— До довечера, мила…

— Да… слушай!

— Какво?

— Не, нищо…

— До скоро виждане.

— До скоро виждане, Тони.

Няколко секунди още Антоан продължи да се ослушва. На другия край на жицата Ана, залепила ухо до слушалката, също не се решаваше да прекъсне разговора. Тогава, след като хвърли бегъл поглед наоколо си, той доближи устни до самия микрофон и й изпрати въздушна целувка. После се усмихна и закачи слушалката.