Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (79)

V

Клубът, който близките на Менестрел обикновено наричаха „говорилнята“, беше незабележимо притулен в самия център на горната част на града, на старата улица Де Бариер, която минаваше покрай катедралата.

Отвън зданието изглеждаше изоставено. Беше една от онези разнебитени сгради, които още съществуваха тук-таме в този приличен квартал. Триетажната фасада бе измазана с розова мазилка, напукана и проядена от селитра. Имаше прозорци, които не се отварят, а се спущат, нямаше капаци и поради прашните стъкла човек би помислил, че сградата е изоставена. Къщата бе отделена от улицата с тесен двор, ограден със зидове и пълен с отпадъци, стари железа и останки от строежи, между които бе израснал дебел бъз. Желязната входна врата бе изчезнала и двата й каменни стълба бяха свързани с цинкова ивица, на която още се четеше: „Медолеярна“. Леярната бе отдавна преместена, но къщата се използуваше още като склад.

Това необитавано здание прикриваше клуба, който се намираше в отделна двуетажна сграда, разположена в задния двор, така че не се виждаше от улицата. До нея се достигаше, като се преминеше през сводестия пасаж под бившата леярна. Приземният етаж беше служил някога за конюшня и като навес за колите. Моние, който се грижеше за клуба, живееше там. Горния етаж се състоеше от четири стаи, наредени една до друга и свързани с тъмен коридор. Стаята на дъното, тясна и дълга, бе превърната благодарение на грижите на Алфреда в нещо като личен кабинет на Пилота. Другите три бяха доста обширни и служеха за събрания. Във всяка от тях бяха наредени по десетина стола, няколко пейки и маси, върху които бяха натрупани вестници и списания. В клуба се намираше не само цялата социалистическа преса на Европа, но също така и повечето от излизащите от време на време революционни списания, които издаваха един след друг много пропагандни броеве, след което по шест месеца или по две години изчезваха, защото касата им беше празна или редакторите им бяха в затвора.

Щом премина сводестия пасаж и влезе в задния двор, по гласовете на спорещите, които идеха от отворените прозорци на горния етаж, Жак разбра, че днес в „говорилнята“ има много народ.

Долу на стълбището трима мъже разговаряха оживено на език, който не беше нито испански, нито италиански. Бяха трима заклети есперантисти. Единият от тях, Шарпантие, професор в Лозана, бе дошъл, за да чуе сказката на Жанот; той беше главен редактор на „Лемански есперантист“, списание, доста разпространено в революционните среди, и не пропущаше случай да подчертае, че една от първите нужди на международния свят е всеобщият език; че въвеждането на есперанто като помощно средство на всички национални езици ще улесни духовните и материални връзки между хората. Той обичаше да се позовава на височайшия авторитет на Декарт, който в едно частно писмо бе изказал пожелание да се създаде „всеобщ език, лесен за изучаване, произнасяне и писане и който — и това е главното — би спомогнал за развитието на разсъдъка…“

Жак се ръкува с тримата мъже и се изкачи по стълбите.

Приклекнал на площадката, Моние подреждаше стари броеве от „Форвертс“. Той беше келнер по професия. Всъщност, макар че през всички сезони и във всеки час на деня носеше изрязана жилетка върху целулоиден пластрон, той рядко практикуваше занаята си; задоволяваше се да изкара по една седмица всеки месец в някоя бирария и по този начин си осигуряваше доста свободно време, което посвещаваше изключително „на революцията“. Всички задачи изпълняваше с един и същи жар — вършеше и домакинска работа, ходеше като куриер, където го пратеха, работеше на циклостил, подреждаше списанията.

В първата стая, чиято врата бе широко отворена към стълбището, Алфреда и Патерсън, застанали сами до прозореца, разговаряха. Когато беше с англичанина — Жак бе вече забелязал това, — младата жена с удоволствие се отказваше от ролята си на ням зрител; с него тя като че ли си възвръщаше собствената личност, която може би от боязливост обикновено прикриваше. Алфреда бе стиснала под мишница чантата на Менестрел и държеше в ръка брошура, от която полугласно четеше някакъв пасаж на Патерсън, който, с лула в уста, разсеяно слушаше. Той разглеждаше наведеното лице, черния бретон, сянката, която клепките хвърляха на бузата й, необикновения блясък на матовия й тен и сигурно си мислеше: „Да нарисуваш тази плът…“ Нито той, нито тя забелязаха Жак, който мина край тях.

Във втората стая имаше мнозина от обичайните посетители. Дядо Боасони бе седнал до вратата и коремът му висеше отпуснато върху бедрата. Около него Митьорг, Герен и Шарковски, книжар, който продаваше антикварни книги, стояха прави. Боасони стисна ръката на Жак, без да спре да говори:

— Е да де… да де… И какво доказва това? Вечно същото: недостатъчен въстанически динамизъм. Защо? Защото няма смисъл! — Той отметна глава назад и се усмихна, като сложи ръце на коленете си.

Всеки ден Боасони идваше един от първите в клуба. Страшно обичаше да спори. Той беше французин, бивш професор във факултета по естествени науки в Бордо, който, задълбочавайки се в антропологични изследвания, бе достигнал до антропосоциологията; неговите лекции бяха станали така смели, че в университета започнаха да го подозират и той дойде да се установи в Женева. Външността му беше странна, защото имаше едра глава и съвсем малко лице. Широкото оплешивяло чело, големите му увиснали бузи и гушата на няколко едри гънки образуваха около лицето му цял кръг от излишни тлъстини, сред които сякаш бяха събрани две святкащи очи, лукави и добродушни, къс, предизвикателно вирнат нос с отворени ноздри, който сякаш постоянно душеше, месести устни, винаги готови да се усмихнат. Цялата жизненост на този тлъст човек бе сякаш събрана в дребното живо лице, загубено като оазис в тази пустиня от безкръвни тлъстини.

— Казах го и го повтарям — продължи той, като лакомо облиза устни с език: — Борбата трябва най-напред да започне на философския фронт!

Митьорг неодобрително го стрелкаше зад очилата си. Той разтърси главата си, покрита с щръкнали коси.

— Действието и мисълта трябва да останат свързани!

— Помислете си какво стана в Германия през деветнадесетия век… — започна Шарковски.

Дядо Боасони потупваше бедрата си.

— Ама точно така! — извика той, като се смееше от удоволствие, че е излязъл прав. — Да вземем примера на германците…

Жак знаеше предварително какво ще каже всеки; само редът на възраженията и аргументите се променяше, както се изменят местата на пионките върху шахматна дъска.

В средата на стаята, застанали прави, Зелавски, Перине, Сафрио и Скада разговаряха възбудено. Жак се приближи до тях.

— Всичко в капиталистическата система е преплетено, всичко се държи здраво едно за друго! — казваше Зелавски, русин с дълги конопеножълти мустаци.

— Именно затова е достатъчно да се изчака, драги Сергей Павлович — пошушна Скада, като изговаряше думите кротко, но упорито. — Буржоазният свят ще се сгромоляса от само себе си…

Скада беше около петдесетгодишен евреин от Мала Азия. Силно късоглед, той носеше на зеленикавия си чип нос очила със стъкла, дебели като лещи на телескоп. Беше грозен със ситно къдравите си коси, къси и залепени за яйцеобразен череп, и с огромните си уши, но топлият му замислен поглед показваше неизчерпаема нежност. Водеше аскетичен живот. Менестрел наричаше Скада „съзерцателния азиатец“.

— Как е? — обади се дълбок басов глас и в същия миг една тежка хамалска ръка се стовари върху рамото на Жак. — Горещо, а?

Беше Кийьоф, който току-що бе влязъл. Той обиколи групите, като тупаше рамена, стискаше ръце и викаше: „Как е?“ И все не дочакваше традиционното: „А ти как си?“ И зиме, и лете той предварително сам си отговаряше: „Горещо, а?“ За да каже друго нещо, трябваше по улиците да има поне сняг.

— Събарянето на капитализма е може би още далече, но то е не-из-беж-но! — повтори Скада. — Времето работи за нас. И това ще ни позволи да умрем без съжаление… — Отпуснатите му клепачи се притвориха. Усмивка, която не бе отправена към никого и беше само отражение на неговата увереност, разигра, като две змии, притиснатите една с друга устни на широко разцепената му уста.

Жан Перине изказваше одобрението си, като решително кимаше глава:

— Да, времето работи!… Навсякъде! Дори във Франция.

Той говореше бързо и високо, с ясен глас; и наивно казваше всичко, което му минеше през ума. Парижкият му акцент внасяше забавна нотка в тези космополитни събрания. Беше може би двадесет и осем — тридесетгодишен. Типичен млад работник от Ил дьо Франс с буден поглед, с едва наболи мустачки, дяволит нос и чист и здрав вид. Беше син на фабрикант на мебели в предградието Сент-Антоан. Още съвсем млад бе напуснал семейството си заради някаква женска история, изкарал бе доста мизерия, движил се бе между анархисти и бе лежал в затвора. Понеже лионската полиция го търсеше заради някакво сбиване, той беше минал границата. Жак го обичаше много. Чужденците обаче го държаха малко на разстояние, защото не знаеха как да изтълкуват честия му смях и остроумията му и особено защото се засягаха от неприятния му навик да казва, когато говори за някого от тях: „инглиша“, „макароните“, „киселото зеле“. В това той не виждаше нищо обидно — нали сам наричаше себе си „париго“^[1]?

Той се обърна към Жак, сякаш за да го призове за свидетел:

— Във Франция дори в индустриалните среди, между работодателите, младото поколение усеща накъде духа вятърът. Всъщност то знае, че всичко е свършено, че няма да задържи дълго тлъстия кокал; че скоро земята, мините, фабриките, големите компании, превозните средства — всичко неизбежно ще се върне на масите, на общността на трудещите се… Младите го знаят. Нали, Тибо?

Зелавски и Скада се обърнаха живо и погледнаха въпросително Жак, сякаш въпросът беше изключително спешен и те чакаха мнението му, за да вземат решения от най-голяма важност. Жак се усмихна. Не че придаваше по-малко значение на тези указания за социална промяна; но вярваше по-малко от тях в полезността на тези разговори.

— Вярно е — съгласи се той. — Мисля, че у много млади буржоа във Франция вярата в бъдещето на капитализма тайно е разколебана. Те печелят още от системата; надяват се дори, че това ще трае, докато са живи, но съвестта им вече не е спокойна… Но това е всичко. Не трябва бързо да си вадим заключение, че са готови да сложат оръжието. Напротив, аз мисля, че те ще защищават отчаяно привилегиите си. Те са още дяволски силни! Най-напред имат на своя страна един смайващ факт: мълчаливото съгласие на мнозинството от тия добри хорица да бъдат експлоатирани!

— Освен това — каза Перине — те още държат в лапите си всички командни постове.

— И фактически не само ги държат — поде Жак, — а засега дори имат известно право да ги държат… Защото най-сетне къде могат да се намерят…

— „Спомени на един пролетарий“! — изрева внезапно Кийьоф. Той се бе спрял в дъното на стаята пред масата, където Шарковски книжарят, натоварен с функциите на библиотекар, излагаше всяка вечер вестниците, списанията и новоизлезлите книги. Виждаха се само наведеният му тил и яките му рамена, които той друсаше, като се смееше подигравателно.

Жак довърши фразата си:

— … къде могат да се намерят изведнъж достатъчен брой образовани хора, специалисти, способни да заемат местата им? Защо се усмихваш, Сергей?

Зелавски обгърна Жак с развеселен и любезен поглед.

— У всеки французин — каза той, като клатеше глава — скептикът спи само с едно око…

Кийьоф се обърна рязко. Той търсеше с поглед Жак в групите и щом го откри, тръгна към него, като размахваше една съвсем нова, неподвързана книга:

— Емил Пушар: „Спомени от детството на един пролетарий“… Какво е това, а?

Той се смееше, блещеше очи, като издаваше напред гуляйджийската си муцуна и гледаше поред всички в лицето с комично възмущение, което пресилваше малко за смях.

— Още един загубен другар, а?… Още един глупак „с проблеми“?… Още един драскач, който снася литературата си покрай пролетариата?

Кийьоф наричаха ту Трибуна, ту Кърпача. Той беше родом от Прованс. След като бе пътувал дълги години с разни търговски кораби, след като бе упражнявал двадесет различни занаята из разни средиземноморски пристанища, най-после се бе озовал в Женева. Когато клубът беше затворен, обущарското му дюкянче беше винаги пълно с безработни дейци, които намираха там топла печка зиме и студено кокосово мляко лете; и през всички сезони — тютюн и дълги речи.

Напевният му глас на южняк увличаше и той инстинктивно използуваше тази своя способност по изумителен начин. Случваше се понякога на публични събрания с часове да мълчи и да се върти на пейката и след това, тъкмо преди да свърши митинга, да скочи изведнъж на трибуната и без да внесе нещо ново, просто като придаваше на мислите на другарите, говорили преди него, магията на бойкото си слово, с няколко фрази да съумее да спечели обща поддръжка и да прокара предложения, за които и най-изкусните оратори не бяха успели преди това да съберат достатъчно гласове. В такива моменти най-трудното беше да се спре неговото благородно увлечение. Разпаленият му лиризъм, звучността на гласа му, тези флуиди, които се раждаха у него и се предаваха на залата, му доставяха такова силно физическо удоволствие, че той никога не можеше да му се насити.

Сега той прелистваше книжката, преглеждаше заглавията на отделните глави и движейки дебелия си показалец по редовете, като дете, което срича, започна:

— Семейни радости… Топлотата на домашното огнище… Ах, дяволска работа!

Той затвори книгата. Като подви колена и размаха ръка със сигурното движение на играч на кегли, той подхвърли тома на масата.

— Слушай — извика Кийьоф, обръщайки се отново към Жак, — и аз ще взема да си напиша мемоарите! Защо не? Ами и аз съм имал семейни радости! И аз имам спомени от детинство! Толкова, че мога да дам назаем дори на онези, които нямат!

Други групички, привлечени от силния му глас, се приближиха. Шегите на Трибуна имаха свойството да разведряват от време на време атмосферата на тези дискусии в затворен кръг.

Той огледа публиката си, като присвиваше очи, и с нисък, доверителен глас майсторски започна:

— Всеки знае какво е Естак в Марсилия, нали? Така. Живеехме шест души на дъното на една уличка в Естак. В две стаи, които биха се побрали в половината на тази стая. И едната беше без прозорци… Баща ми ставаше призори в студа и със свещ в ръка ме измъкваше от купчината парцали, където спях с братята си, защото не искаше ние „да се излежаваме“, когато той вече е станал. Връщаше се вечер много късно, полупиян, капнал, нещастният, да търкаля цял ден бъчви по кейовете на пристанището. Майка ми беше постоянно болна и вечно броеше стотинката. И тя трепереше пред баща ми, като нас, децата. По цял ден беше вън от къщи, работеше нещо. По къщите ходеше… Аз, понеже имах честта да бъда първородният, трябваше да се грижа за трите деца. А как ги тупах, само да видиш, защото много ме ядосваха с тяхното циврене, със сополивите си носове и с разправиите си… Нямахме топла яхния дори по веднъж на ден! Комат хляб, стрък лук, десетина маслини и по някой път къс сланина. Никога хубаво ядене, никога блага дума, никакво развлечение, никога нищо. От сутрин до вечер се търкаляхме из улиците и се биехме за някой гнил портокал, намерен в канавката… Ходехме да миришем черупките, хвърлени от късметлиите, които седяха на чашка бяло пред кръчмите и се тъпчеха с морски таралежи… На тринадесет години вече тичахме по момичетата, водехме ги зад оградите по незастроените места… А, мръсна работа! Моите семейни радости!… Студ, глад, несправедливост, завист, бунт… Дадоха ме чирак при един ковач, който ми плащаше с ритници в задника. Вечно с изгорени ръце от нажеженото желязо, с напечена глава от жаравата на огнището, с отмалели ръце от меха!… — Той бе повишил тон; гласът му бе станал предизвикателен и трепереше от удоволствие. С бърз поглед огледа слушателите си. — И аз също имам какво да разкажа за моите спомени от детинство!

Жак срещна развеселения поглед на Зелавски. Русинът бавно вдигна ръка към Кийьоф и запита:

— Как влезе в партията?

— Стара работа — отвърна Кийьоф. — По време на военната служба; бях във флотата. Имах късмет да попадна в една стая с две момчета, които „знаеха“ и правеха пропаганда. Почнах да чета, да се интересувам. Имаше и други. Разменяхме си книжки, разисквахме… С една дума, чешехме си езиците… След шест месеца станахме цял отряд… Когато се уволних, вече бях разбрал истината. Вече бях мъж…

Той замълча, после се загледа пред себе си.

— Цял отряд бяхме тогава… Цял куп нахакани типове… Какво ли са станали другите? Те не си пишат спомените!… Как е, хубавици? — извика той галантно, като се обърна към две млади жени, които се приближаваха. — Горещо, а?

Кръгът се разшири, за да отвори място на новодошлите — две швейцарски другарки. Анаис Жюлиан беше учителка, а Емили Картие — медицинска сестра в Червения кръст. Те живееха заедно и обикновено идваха и двете на събранията. Анаис, учителката, говореше няколко езика и публикуваше във вестниците преводи на статии от чужди революционери.

Външният им вид беше много различен. Емили, по-младата, беше дребна, чернокоса и пълничка. Лицето й, забрадено със син воал, който й отиваше много добре и който тя никога не сваляше, бе млечнобяло и розово като на английско бебе. Винаги жизнерадостна, малко кокетка, тя беше много подвижна и даваше бързи отговори, но лишени от остроумие. Болните я обожаваха. И Кийьоф също. Той я преследваше чрез полубащински закачки и обясняваше с неподражаема сериозност: „Не че е красива, но дявол да го вземе, хубаво се конти!“

Другата, Анаис, също чернокоса, имаше румено лице, изпъкнали костеливи скули, конска глава и бе малко опърничава. Но и от двете се излъчваше някаква уравновесеност и вътрешна сила — онова благородство, което създава пълна хармония между мисълта, делата и вътрешната същност на човека.

Разговорът се поднови.

Скада, винаги склонен към размишления, говореше за справедливост:

— … Да създаваш винаги повече справедливост наоколо си — проповядваше той с натрапчива благост. — Това именно е важно, за да се внесе омиротворение между хората.

— Дивотии! — извика Кийьоф. — Аз съм напълно за твоята справедливост! Но не е там работата!… Все пак не би трябвало много да се разчита на нея, за да се установи мир на света. Няма по-заядливи и по-свадливи хора от тези, които са запалени на тема справедливост!

— Нищо трайно не може да се постигне без любов между хората — пошепна дребничкият Ванхееде, който току-що бе застанал до Жак. — Мирът е дело на вяра… на вяра и на обич към ближния… — За няколко секунди той постоя съвършено неподвижен, после се отдалечи със загадъчна усмивка на устните.

Жак забеляза Патерсън и Алфреда, които преминаха през стаята, продължавайки да разговарят полугласно. Те безгрижно вървяха към другата стая, където сигурно беше Менестрел. До англичанина младата жена изглеждаше съвсем дребна. Висок и гъвкав, с лула в уста, Патерсън вървеше, като се навеждаше към нея. Тънките му черти, светлото му гладко избръснато лице, кройката на дрехите му, макар и изтъркани, го правеха да изглежда по-изискан от другарите си. Минавайки край групата на Жак, Алфреда вдигна дълбокия си поглед, в който понякога, както в този момент, блясваше неочаквана искра, скрит огън, който сякаш я обричаше на някаква героична съдба.

Патерсън се усмихна на Жак. Той изглеждаше оживен и щастлив и това го подмладяваше още повече:

— Ришардле ми даде всичко това — извика той хлапашки, като поднесе на Жак половин пакет тютюн. — Свий си цигара, Тибо!… Не щеш ли?… Грешиш… — Той вдъхна дълбоко от цигарата си и сладострастно изпусна облак дим през ноздрите си: — Уверявам те, драги, тютюнът е великолепно нещо наистина!

Жак ги гледаше как се отдалечават и се усмихваше. После машинално също се упъти към стаята, в която те бяха влезли. Спря се на прага и се облегна на рамката на вратата.

Дочу гласа на Менестрел — сух и рязък, със саркастична интонация в края на фразите.

— Разбира се, аз не отричам реформите по принцип! В някои страни борбата за реформи може да бъде платформа за борба. Сравнителното благосъстояние, завоювано от пролетариата, повдигайки неговото ниво, може да допринесе до известна степен за повишаването на неговото революционно възпитание. Но вашите реформисти си въобразяват, че реформите са единственото средство за постигане на целта. Те са само едно измежду многото други средства! Вашите реформисти си представят, че социалните закони и икономическите придобивки по необходимост усилват динамизма на пролетариата, като същевременно подобряват благосъстоянието… Това още не е доказано! Те си въобразяват, че реформите ще бъдат достатъчни да ускорят часа, в който пролетариатът само ще направи знак, и политическата власт автоматично ще падне в ръцете му. Това още не е доказано!… Няма раждане без големи болки.

— Няма революция без бурна криза, без Wirbelsturm^[2] — обади се един глас. Жак разпозна германския тембър на Митьорг.

— Вашите реформисти дълбоко се заблуждават — продължи Менестрел. — Те се мамят двойно: първо, защото надценяват силите на пролетариата; второ, защото надценяват капитала. Пролетариатът е още много далеч от онази степен на зрелост, която те му приписват. Той няма нито достатъчна сплотеност, нито достатъчно класово съзнание, нито достатъчно… и т.н., за да мине в офанзива и да завземе властта. Колкото до капитала, вашите реформисти си мислят, че понеже губи почва, той ще се остави да го подкопават все повече и повече с всяка реформа, докато го съборят. Абсурд! Неговата воля да се бори срещу революцията, неговите сили за съпротива са непокътнати. Неговият макиавелизъм не престава да се готви за контраофанзива. Смятате ли, че той не знае какво върши, като се съгласява на тези реформи, с които печели официалното ръководство на партията и които разделят работническата класа, като установяват разграничения между трудещите се и т.н… Разбира се, аз знам, че капиталът е дълбоко разделен вътрешно; знам, че въпреки привидната солидарност противоречията между капиталистите се усилват. И това е още едно основание да смятаме, че преди да се остави да бъде експроприиран, капиталът ще изиграе всички свои карти. Всички! И една от тези, върху които той, криво или право, разчита най-много, е войната! Войната, която трябва да му върне изведнъж целия терен, който социалните придобивки са му отнели! Войната, която трябва да му позволи да разедини и да унищожи пролетариата!… Първо, да го разедини, защото пролетариатът не е още всецяло неподатлив на патриотичното чувство; една война би противопоставила големи пролетарски фракции срещу фракциите, верни на Интернационала… Второ, да го унищожи, защото от двете страни на фронта по-голямата част от трудещите се ще бъде изтребена по бойните полета; а останалата част ще бъде деморализирана — в победената страна, или ще бъде лесно да бъде парализирана и приспана — в страната победителка…