Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (90)

XVI

Вечерята започна с чаша студен бульон, който двамата братя изпиха мълчаливо, докато Леон, облечен в бяла куртка като барман, тържествено режеше пъпеша върху мраморната плоча на масичката за сервиране.

— Ще има риба, малко студено месо и салата — съобщи Антоан. — Одобряваш ли?

Около тях новата трапезария със строгите си ламперии, с огледалата и дългата маса за сервиране, поставена до стената срещу прозорците, представляваше обширно пространство, пусто, мрачно и тържествено.

Антоан като че ли се бе приспособил към тази тържествена атмосфера. В този момент лицето му изразяваше най-искрено доброжелателство. Отдаден напълно на удоволствието да бъде с брат си, той търпеливо чакаше Жак наново да подхване разговора.

Но Жак мълчеше, парализиран от липсата на задушевност в тази стая; широката маса, която свободно би побрала дванадесет души, отделяше странно двата куверта един от друг. Присъствието на слугата подсилваше още повече това чувство на стеснение. Когато Леон сменяше чиниите, за да отиде от масата до бюфета и да се върне, трябваше два пъти да премине половината зала. Жак неволно следеше с крайчеца на окото си как белият призрак безшумно се плъзга по килима. Той се надяваше, че след като поднесе пъпеша, Леон ще се оттегли. Но слугата остана, за да налее чашите.

„Нови навици“ — помисли си Жак.

По-рано брат му мъчно би се съгласил да не се храни сам, посвоему.

— Това е „Мьорсо“ от 1904 година — обясни Антоан, като вдигна чашата и погледна прозрачното кехлибарено вино. — Много добре отива с рибата… Намерих петнадесетина бутилки от него долу… Но тате си бе почти привършил запасите от вино…

Той крадешком изгледа брат си по-внимателно. Искаше му се да го запита нещо, но се въздържа.

Жак разсеяно гледаше навън. Прозорците бяха отворени. Над къщите небето розовееше като седеф. Колко пъти като дете той бе гледал вечер тези фасади, тези покриви, тези прозорци със затворени щори, тези почернели капаци, тези саксии с цветя, наредени по балконите!

— Кажи ми, Жак… — подхвана Антоан неочаквано. — Как вървят работите ти? Добре ли? Доволен ли си?

Жак трепна и погледна брат си изненадан.

— Да — поде нежно Антоан. — Щастлив ли си поне?

Принудена усмивка се задържа за няколко секунди върху устните на Жак.

— О, нали знаеш — пошепна той, — щастието не е нещо като да спечелиш голямата печалба… Струва ми се, то е по-скоро вродена способност. Може би аз я нямам.

Той срещна погледа на брат си — професионален лекарски поглед, — след това наведе очи към чинията си и замълча.

Не искаше да подхваща наново прекъснатия спор и все пак всичките му мисли го връщаха към него.

Среброто на баща му — овалната чиния, върху която Леон бе сложил рибата, сосиерата, чиято извита дръжка напомняше антична лампа — му припомни някогашните семейни вечери.

— Ами Жиз как е? — запита той внезапно, сякаш изведнъж се сеща за нея, след като месеци наред е бил забравил съществуването й.

Антоан веднага подхвана тази тема.

— Жиз ли? Все там си е… Изглежда, че е щастлива. Пише ми от време на време. Дори идва тук на Великден за три дни… Това, което тате й остави, й позволява да живее сега, почти без да зависи от някого.

С този намек за завета, направен от господин Тибо, той смътно се надяваше да отвори разговор върху бащиното им наследство. Антоан никога не бе вземал сериозно отказа на брат си от него. По споразумение с нотариуса бе наредил да се извърши справедлива делба на наследеното имущество; натоварил бе също своя борсов агент да управлява частта на Жак, очаквайки, че брат му ще се откаже от безсмисленото си решение.

Но Жак беше далеч от подобни мисли.

— Все в манастира ли е? — попита той.

— Не, тя не е вече в самия Лондон. Живее в околностите, в Кингзбъри, в една отделна сграда на манастира, ако съм разбрал добре — нещо като пансион, където имало много момичета като нея.

Жак почти съжаляваше, че така необмислено бе заговорил на тая тема. Все пак споменът за Жиз му причиняваше известна болка. Имаше много причини да смята, че само той е отговорен за изгнаничеството на девойката, за това бягство от всичко, което можеше да й напомня миналото и измамените й надежди.

Антоан продължаваше да говори, като се смееше снизходително.

— Нали си я знаеш каква е… Точно такъв живот й трябваше… Някакъв манастир без строги правила, където се занимава само с религия и спорт… — Той повтори с едва доловимо колебание: — Изглежда щастлива.

Жак побърза да пусне брат си по друга следа:

— Ами госпожицата?

В едно от писмата си, писани през зимата, Антоан му бе съобщил, че старата госпожица дьо Вез е постъпила в старчески приют.

— Признавам ти, че за госпожицата получавам сведения главно косвено — от Адриан и Клотилд.

— Те все тук ли са?

— Да… Задържах ги, защото се разбират добре с Леон… Те редовно навестяват госпожицата всяка първа неделя от месеца.

— Къде е приютът?

— В Поан-дьо-Жур. Не си ли спомняш „Дома на щастливата старост“? Нали господин Шал се разори, за да настани там старата си деспотична майка? Какво? Не знаеш ли тази история? Та тя е една от най-хубавите на неповторимия господин Шал…

— А какво стана пък той? — запита Жак, като се разсмя неволно.

— Шал ли? Той е в отлична форма! Държи кантора за изобретения на улица Де Пирамид… Твърди, че това му било призвание още от детските години… И, бога ми, изглежда, че доста добре му върви… Ако минеш оттам, заслужава да се отбиеш. Съдружникът му е ужасно смешен тип! Те са една двойка, която би докарала Дикенз във възторг…

Цяла минута смеховете им кънтяха дружно. За момент те почувствуваха отново топлотата на някогашната си близост, която никой не можеше да им отнеме.

— Колкото до госпожицата… — поде Антоан след малка пауза, като че ли изведнъж се почувствува неловко и особено държеше да обясни на Жак как се бе случило всичко. — Нали разбираш — продължи той с добродушен тон, който беше съвсем нов за Жак, — и през ум не ми е минавало дори, че госпожицата ще прекара последните си дни вън от тази къща… Слушайте, Леон, сложете салатиерата на масата, ние сами ще си сервираме. Салата от кресон — каза той на Жак, докато чакаше слугата да си излезе. — Със студеното месо или после?

— После.

— Ще ти говоря откровено — подхвана Антоан, щом останаха сами. — Нищо нямаше да направя, за да я накарам да си отиде, горката бабичка. Но признавам ти, че нейното упорито желание да влезе в приюта ме улесни много. Ако тя беше останала да живее в къщи, това щеше страшно да усложни новия живот, който съм си уредил. Когато разбра, че Жиз твърдо е решила да остане да живее в Англия, тя си науми, че непременно трябва да влезе в приюта. Пък и Жиз й предложи да я вземе при себе си в Лондон… Не, та не: приютът беше станал нейната идея-фикс… Всеки ден, като свършехме обеда, тя кръстосваше на масата костеливите си ръце и както си клатеше главичката, започваше да нарежда: „Вече ти казах, Антоан… В състоянието, в което съм… Не искам да тежа никому… На шестдесет и осем години, в това състояние…“ Нали можеш да си я представиш? Превита на две, опряла брадичка на покривката, с двете си набръчкани длани обираше трохите и нареждаше с пискливото си гласче: „В състоянието, в което съм…“ Аз все й казвах: „Да, да, ще видим… Пак ще поговорим.“ А пък, бога ми — защо да не си го призная? — това толкова опростяваше нещата, че най-после се съгласих… Намираш ли, че съм постъпил зле, кажи?… Впрочем аз се погрижих всичко да се уреди колкото се може по-добре… Първо, платих високата такса за луксозен пансион, за да има тя всички удобства. Сам й избрах две свързани помежду си стаи и поисках да ги пребоядисат. После наредих да пренесат в тях всичките мебели от старата й стая, за да не се чувствува съвсем на чуждо място… При тия условия не може да се каже, че сме я захвърлили в приюта като непотребна вещ, не намираш ли? Сега тя е като дребна рентиерка в семеен пансион…

Антоан бе втренчил настойчиво очи в брат си. Сигурно се почувствува много облекчен от одобрителния поглед на Жак, защото веднага се усмихна.

— Ето, това е — добави той весело. — Но човек не трябва да лъже сам себе си… Няма да скрия от тебе, че в деня, когато напусна, аз се почувствувах страшно облекчен!

Той замълча и взе отново вилицата си. От няколко минути, увлечен от собствения си разказ, бе спрял да яде.

Сега, навел лице, той сръчно изрязваше месото от патешката кълка. Изглеждаше съсредоточен, но очевидно бе, че вниманието му е отправено към нещо друго, а не към това, което вършеха ръцете му.