Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Les Thibault, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
ckitnik (2010 г.)
Начална корекция
Еми (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013 г.)

Издание:

Роже Мартен дю Гар.

Семейство Тибо. Том I

 

Френска. Второ издание

ИК „Народна култура“, София, 1980

Редактор: Пенка Пройкова

Коректор: Грета Петрова, Радослава Маринович

 

 

Издание:

Роже Мартен дю Гар.

Семейство Тибо. Том II

 

Редактор: Пенка Пройкова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Стоян Панчев

Коректори: Евгения Кръстанова, Людмила Стефанова

 

Издателство „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДПК Димитър Благоев, София, ул. „Ракитин“ 2

 

Дадена за набор: ноември 1979 г.

Подписана за печат: май 1980 г.

Излязла от печат: юли 1980 г.

Формат 84×108/32.

Печатни коли 64.

Изд.коли 53,76.

Усл.изд.коли 61,67

История

  1. — Добавяне

V

Предната вечер Жиз бе получила в Лондон телеграмата, която Клотилд с одобрението на госпожицата бе решила да й изпрати в деня, когато Антоан беше в Лозана. Жиз беше тръгнала веднага, бе пристигнала в Париж, без да предупреди никого, бе взела такси до вкъщи и не смеейки да попита портиерката, с разтуптяно сърце направо се бе качила горе.

Леон й бе отворил. Разтревожена, че го вижда на този етаж, тя бе пошепнала:

— А как е господинът?

— Не още, госпожице.

— Не сте ли Фльорюс 54-02? — викаше някой от съседната стая.

Жиз се беше сепнала. Халюцинация ли беше това?

— Ало… Моля ви се, госпожице, отнася се за болен…

Тя бе изпуснала куфара си. Краката й трепереха. Без да си дава сметка какво върши, бе преминала вестибюла и бе блъснала с две ръце открехнатата врата на кабинета.

Той беше там, обърнат гърбом, облегнат на подставката. Профилът му със спуснати клепачи едва се отразяваше смътен, почти нереален в зеленикавото огледало. Тя никога не бе вярвала, че Жак е мъртъв. Открили са го. Върнал се е до леглото на умиращия си баща…

— Тук е доктор Тибо… Да… можете ли…

Бавно погледите им се срещнаха. Жак рязко се обърна, като продължаваше да държи слушалката, в която бръмчаха някакви думи.

— Можете ли… — повтори той. Гърлото му се бе свило. Направи голямо усилие да преглътне слюнката си, но от устата му излезе само задушен звук: — Ало… — Не знаеше вече къде се намира, нито защо телефонира.

— Добре, слушам ви — чу се нетърпелив глас.

Той трябваше да напрегне всичките си сили, да се опомни: Антоан, умиращият, кислородът… „Тате се задушава“ — каза си той. Силно пращене разтърси главата му и той сякаш оглуша. Гневна вълна се надигна в него срещу натрапницата. Защо идваше тя? Какво искаше от него? Защо съществуваше още? Не беше ли всичко свършено, свършено?

Жиз не беше мръднала от мястото си. На потъмнялото й лице черните й кръгли очи, нейните хубави като на вярно куче очи светеха с нежен блясък, още по-ярък поради смайването й. Тя беше много отслабнала. Жак си помисли или по-скоро изпита някакво бегло впечатление, че тя наистина се е разхубавила много.

В тишината г-н Шал избухна като бомба със закъснител.

— А, вие ли сте? — рече той с глупава усмивка.

Жак нервно притискаше до бузата си слушалката, без да може да откъсне от грациозното видение разсеяния си поглед, който не издаваше ни най-малко глухата му ярост, и заекваше:

— Може ли да ми изпратите… веднага… кислород… с… триколка… Какво?… Във възглавници, разбира се… За един болен, който се задушава…

Закована на мястото си, Жиз продължаваше да го наблюдава, без дори да мигне с очи. И той също, докато говореше, не бе спрял да я гледа втренчено. Този поглед сякаш ги свърза.

Хиляди пъти тя си бе представяла мига, когато той ще се яви пред нея, мига, когато, след като го е чакала с години, ще се отпусне на гърдите му. И тя изживяваше сега този миг. Той стоеше тук, на три крачки от нея, но не можеше да бъде неин; зает бе с други хора, за нея бе чужд. Погледът на Жиз бе срещнал очите на Жак и се бе сблъскал с нещо непреодолимо сурово, което приличаше на отказ. И преди още да си даде сметка за тази действителност, тъй различна от мечтите й, тя интуитивно почувствува, че има още много да страда.

Жак се беше изправил и отново бе заговорил с твърд, прекалено твърд глас:

— Да… Три-четири възглавници кислород… Веднага.

Той сега изричаше думите с много по-висок тон от обикновено, с резлив, носов глас, с известна пресилена естественост:

— О, извинявайте, адресът… доктор Тибо, улица Дьо л’Юниверсите, четири, а… Не, казах четири. А… качете се направо на втория етаж… И по-бързо, господине, моля ви се, ужасно спешно е!

Без да бърза, но с малко несигурна ръка той закачи слушалката.

Нито той, нито Жиз се решаваха да помръднат.

— Добър ден — каза най-после Жак.

Тръпка премина през тялото й. Тя полуотвори уста да се усмихне, да му отговори. Но сякаш внезапно възвърнат към действителността, Жак се откъсна от мястото си.

— Антоан ме чака — обясни той, като бързо премина през стаята. — Господин Шал ще те осведоми за всичко… Тате се задушава… Пристигаш в най-лошия момент…

— Да — отвърна тя като закована на мястото си докато той минаваше съвсем близо до нея, — върви, върви, бързай!

Очите й се наляха със сълзи. Тя не можеше да мисли ясно, нито имаше за какво да съжалява, изпитваше само мъчително усещане на пълно затъпяване и на слабост. Погледът й проследи Жак до вестибюла. Виждайки го да ходи, стори й се, че сега той е по-реален, че действително най-после го е намерила. Когато той изчезна, тя сплете нервно ръце и прошепна:

— Жако…

Г-н Шал бе присъствувал на тази сцена като мебел, без да забележи нищо. Щом като остана сам с Жиз, той реши, че любезността изисква да завърже разговор.

— Аз пък, госпожица Жиз, както ме виждате, съм си все тук — каза доверително той като пипна стола, на който бе седнал. Жиз обърна лице, за да скрие сълзите си. След кратка пауза той добави: — Чакаме, за да започнем.

Тонът беше така доверителен, че Жиз запита слисана:

— Да започнете какво?

Старчето смигна зад очилата си, като предпазливо сви устни:

— Ами молитвите, госпожица Жиз.

Жак се бе спуснал към спалнята на баща си като към убежище.

Лампата на тавана беше запалена. Г-н Тибо, когото бяха подпрели да седне, беше страшен за гледане: главата бе клюмнала; устата зееше; изглеждаше, че съвсем е загубил съзнание; очите, изскочили от орбитите си, бяха отворени и безжизнени. Наведен над леглото, Антоан поддържаше баща си с две ръце, докато сестра Селин слагаше зад гърба му възглавници, които й подаваше старата калугерка.

— Отвори прозореца — извика Антоан, щом видя брат си.

Въздушното течение премина през стаята и облъхна безчувственото лице. Ноздрите на болния потрепериха — малко въздух навлезе в дробовете. Вдишванията бяха слаби, на пресекулки, кратки; издишванията — безкрайни; човек би казал, че всяка бавна въздишка ще бъде последната.

Жак се приближи до Антоан и му пошепна полугласно:

— Жиз току-що пристигна.

Без да мръдне, Антоан повдигна вежди. Той не искаше да се разсее нито за миг, докато траеше тази упорита борба със смъртта. При най-малката непредпазливост това колебливо пламъче живот можеше да угасне. Подобно на боксьор на ринга, с поглед, впит в противника, с напрегнат ум, с всички мускули, готови за действие, той не изпущаше болния от очи. А от два дни призоваваше като освобождение тази смърт, срещу която в този миг се бореше с такова настървение. Но той не мислеше за това. Почти бе забравил, че този гаснещ живот бе животът на баща му.

„Кислородът ще пристигне след малко — казваше си той. — Можем да издържим още пет минути, а може би и десет. Щом донесат възглавниците… Но ще трябва да ми са свободни ръцете. И на сестрата също…“

— Жак, иди повикай още някого… Адриан, Клотилд, който и да е. Вие двама ще го поддържате…

В отделението за прислугата нямаше никого. Жак изтича в стаята за бельо. Жиз бе там с леля си. Той се поколеба за миг. Времето летеше…

— Е, тогава ела ти — извика той. — Ела. — Той бутна леко старата госпожица към вестибюла: — Стойте на площадката. Ще изпратят възглавниците с кислород. Донесете ни ги веднага.

Когато дойдоха до леглото, г-н Тибо беше получил синкоп. Лицето му бе виолетово, а устата — широко отворена. Кафява течност се процеждаше от ъгъла на устните му.

— Бързо — прошепна Антоан. — Застанете там.

Жак зае мястото на брат си, а Жиз — мястото на сестра Селин.

— Изтегляне на езика — каза Антоан, като се обърна към сестра Селин. — С кърпа… с кърпа…

Жиз винаги бе показвала способности на болногледачка; тя бе следвала и медицински курсове в Лондон. Задържайки болния да не се наклони настрана, тя хвана китката му и след като получи с поглед одобрението на Антоан, започна да движи ръката, като съгласуваше движенията си с движенията на сестрата, която теглеше езика. Жак улови другата китка и започна да прави същото. Но лицето на г-н Тибо се изпълваше с кръв, сякаш го душеха.

— Едно, две… едно, две… — отмерваше Антоан.

Вратата се отвори.

Адриан дотича, държейки в ръцете си възглавница с кислород.

Антоан я грабна от ръцете й и без да губи нито секунда, отвори кранчето и го мушна в устата на болния. Минутата, която последва, се стори много дълга на всички. Но тя не бе още изтекла, когато настъпи подобрението. Малко по малко, с леки вдъхвания болният започна отново да диша. Скоро стана очевидно, че кръвта се оттегля от лицето; кръвообращението се възстановяваше.

Без да вдигне очи от болния, притиснал с лакът кислородната възглавница до гърдите си, Антоан даде знак на Жак и Жиз, които спряха да вдигат и спущат ръцете.

За Жиз това нареждане дойде тъкмо навреме, защото тя вече бе изчерпала силите си. Всичко наоколо й се залюля. Миризмата на леглото й беше непоносима. Тя отстъпи крачка назад и се залови за облегалото на един стол, за да не припадне.

Двамата братя останаха наведени над леглото.

Закрепен между възглавниците, с полуотворена от кранчето уста, г-н Тибо почиваше със спокойно лице. Трябваше да продължават да го държат изправен и да следят внимателно дишането му, но непосредствената опасност бе вече отстранена.

За да измери пулса му, Антоан подаде възглавницата на сестрата и седна на ръба на леглото; той също изведнъж почувствува тежестта на умората. Пулсът беше бавен и прескачаше. „Ако можеше да си отиде така леко…“ — каза си той. Не виждаше противоречието между това пожелание и ожесточението, с което се бореше срещу задушаването. После вдигна глава и срещайки погледа на Жиз, й се усмихна. Бе я използувал като помощница, без да помисли, че е тя. Зарадва се, като я видя внезапно насреща си. Очите му отново се обърнаха към умиращия. Сега вече му мина през ума: „Да беше пристигнал кислородът пет минути по-късно, всичко щеше да е свършено вече“.