Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (24)

III

Когато се раздели с Жак и приятелите му, Антоан отиде с таксито в Паси^[1], защото трябваше „да види една пневмония“; след това тръгна за бащината си къща на улица Дьо л’Юниверсите, където от пет години насам живееше с брат си в партера. Седнал в дъното на колата на път за вкъщи, с цигара в уста, той си мислеше, че малкият му пациент е наистина вече по-добре, че лекарските му задължения за днес са привършени и сам той се намира в прекрасно разположение на духа.

„Признавам, че снощи нямах основание да се чувствувам горд. Изобщо, когато отделянето на храчки спре така внезапно… Pulsus honus, urina bona, sed aeger moritur…^[2] Трябва само да се избегне ендокардитът… Майката е още хубава жена… И Париж е толкова красив тази вечер!…“ Минавайки покрай „Трокадеро“ той впи поглед в зеленината и се извърна да проследи с очи една двойка, която навлизаше в усамотената алея. Айфеловата кула, статуите на моста и цялата Сена бяха порозовели. „В сърцето ми… ла-ла-ла…“ — Бумтенето на мотора му пригласяше. — „В сърцето ми… заспива!“ — запя той изведнъж. — Да, така беше: „В сърцето ми заспива, ла-ла-ла…“. Ах, как ме е яд, че не мога да си спомня думите. Какво ли може да заспива в сърцето ми? „Задрямало е прасето“ — мина му през ума и той се усмихна.

Мисълта му отново премина към приятната възможност да прекара вечерта в „Пакмел“. Някое любовно приключение?… Той се чувствуваше жизнерадостен и сякаш окрилен от някакво скрито желание. Хвърли цигарата си, кръстоса крака и вдъхна дълбоко; поради движението на колата въздухът му се стори свеж. „Само Белен да не забрави да направи вендузи на малкия. Ще го спасим, горкото дете, и то без операция. Бих желал да видя какво лице ще направи Лоазил. Тия хирурзи! На мода са, но зарежи ги! Въжеиграчи! Как казваше дядо Блак? Ако имах трима синове, бих казал на най-малко надарения: «Стани гинеколог». На този, който има склонност към спорта: «Вземи хирургическия нож!». А на най-умния от тримата бих казал: «Стани лекар, лекувай много болни и се старай да виждаш все по-ясно!».“

Антоан отново се почувствува изпълнен с радост, изпълнен до най-скритите гънки на цялото си същество.

— Добре избрах пътя си в живота — прошепна той полугласно.

Когато се върна в къщи, отворената врата на стаята на Жак му напомни, че брат му беше издържал изпитите си. Пет години бдителност, грижи и внимание бяха дали този резултат.

„Спомням си много добре вечерта, когато срещнах Фавери на улица Де-з-Екол и когато за пръв път ми хрумна да насоча Жак към Екол нормал. Тогава градинката на площад Монж беше побеляла от сняг. Не беше горещо като днес“ — въздъхна той. Предвкусвайки удоволствието от студения душ, той свали дрехите си и ги разхвърля около себе си с детска нетърпеливост.

Излезе от банята възроден. Мислеше за „Пакмел“ и си подсвиркваше от удоволствие. Това, което той наричаше „жените“, заемаше само второстепенно място в живота му, а сантименталната любов — никакво. Задоволяваше се с лесни победи и изпитваше някаква суетна гордост от тези връзки, защото ги намираше „по-практични“. Впрочем, с изключение на някои вечери той доста лесно успяваше да устои на изкушенията; и то не от дисциплина, нито от липса на желания, а защото „всичко това“ беше част от един начин на живот, съвсем различен от този, който той бе решил веднъж завинаги да следва. У него се бе създало впечатлението, че тези „натрапчиви желания“ бяха слабост; а той беше от „силните“.

Зън! Някой звънеше на вратата. Антоан хвърли поглед към часовника — ако се наложеше, можеше да прегледа още някой болен, преди да отиде при компанията в „Пакмел“.

— Кой е? — запита той през вратата.

— Аз съм, господин Антоан.

Той позна гласа на г-н Шал и отвори. Когато г-н Тибо отиваше в Мезон-Лафит, секретарят му продължаваше да работи на улица Дьо л’Юниверсите.

— А, вие ли сте? — каза г-н Шал машинално. Той се смути като видя Антоан по долни гащи и извръщайки глава, прошепна с въпросителен тон: — Как? — След това сякаш бе разгадал някаква загадка, вдигна пръст и почти веднага добави: — А, вие се обличате! Нали не ви безпокоя?

— Трябва да изляза след двадесет и пет минути — побърза да признае Антоан.

— О, това е предостатъчно. — Г-н Шал остави шапката си настрана, свали очилата си и разтвори широко очи. — Не виждате ли нещо?

— Къде?

— В окото.

— В кое?

— В това.

— Не мърдайте. Не виждам абсолютно нищо. Простуда, може би?

— О, да, сигурно. Благодаря. Дребна работа, простуда… Бях отворил двата прозореца. — Той се окашля и сложи наново очилата си. — Най-после се успокоих. Сигурно е простуда. Често се случва, няма нищо. — Той се изсмя и добави: — Видяхте ли, не ви отнех много време. — Но вместо да вземе шапката си, той седна на ръба на един стол, извади носната си кърпа и си избърса челото.

— Горещо е — каза Антоан.

— Дума да не става — отговори г-н Шал като притвори хитро очи. — Също като пред буря. Горките хора, които имат да ходят тук-таме по такова време, тези, които имат да правят постъпки…

Антоан, който се обуваше, вдигна глава.

— Постъпки?

— Ами да, в тази жега! В канцеларията, в участъците хората се задушават. И затова отлагат работата за следния ден — заключи той като поклати снизходително глава.

Антоан продължаваше да го гледа учудено.

— Тъкмо да използувам случая — поде г-н Шал, — отдавна исках да ви питам нещо. Знаете ли Дома на щастливата старост?

— „На щастливата старост“ ли? Какво е това?

— Ами приют за старци. Не за неизлечимо болни. А дом за пенсионери в Поан дю Жур. Там въздухът е отличен. Слушайте, понеже говорим за това, господни Антоан, има още нещо, което искам да ви попитам: не ви ли се е случвало да намерите някой ден монета от сто су, забравена монета?

— Забравена?… Как така забравена? В джоба ли?

— Не. В градина. На улицата, тъй да се каже.

Взел панталона си в ръка, Антоан стоеше прав, гледаше г-н Шал и си мислеше: „Щом заговориш с това добиче, веднага ти се струва, че оглупяваш напълно“. Той направи усилие да съсредоточи вниманието си и заяви сериозно:

— Не разбирам добре въпроса ви.

— Хайде де! Ами например някои хора загубват нещо. Е добре, други пък хора могат да намерят това нещо. Защо не, нали така?

— Очевидно.

— Е, ако вие например намерите това нещо, какво ще направите?

— Ще потърся чие е.

— Нали? Ами ако няма никого?

— Къде?

— В градината, на улицата например.

— Е, тогава ще занеса… това, което съм намерил, в полицейския участък.

Г-н Шал се усмихна под мустак:

— Ами ако намерите пари, а? О, например монета от сто су? Много добре знаем къде ще отидат парите, ако ги дадем на тези хора.

— Вие предполагате, че комисарят ще задържи монетата за себе си?

— Като нищо!

— О, не, господин Шал. Най-напред има формалности, книжа… Ще ви разкажа, с един приятел намерихме веднъж детска хлопка в един файтон, действително много хубава — цялата от слонова кост и позлатено сребро. И какво стана, в участъка записаха името на моя приятел, моето, името на файтонджията, адресите ни, номера на колата, накараха ни да подпишем декларация и най-после ни дадоха редовна разписка. Учудва ли ви това? Дори една година след това на моя приятел му съобщиха, че никой не е дошъл да потърси играчката и че той може да дойде да си я прибере.

— Че защо му е?

— Такъв е правилникът; ако намереният предмет не бъде потърсен от никого, след една година и един ден той става по право собственост на лицето, което го е намерило.

— Една година и един ден? На лицето, което го е намерило?

— Точно така.

Г-н Шал вдигна рамене:

— За детска хлопка, възможно е. Но ако беше банкнота… Например банкнота от петдесет франка?

— Същото нещо.

— Не вярвам, господин Антоан.

— Аз пък съм сигурен, господин Шал.

Сивокосото джудже, кацнало на стола, погледна втренчено младия човек над очилата си. След това премести поглед настрана, изкашля се в шепата си и каза:

— Това, дето ви питах, беше за майка ми.

— Майка ви ли е намерила пари?

— Какво? — извика г-н Шал като се размърда на стола си. На лицето му, което беше станало виолетово, се изписа мъчително недоумение. Почти веднага след това обаче той се усмихна хитро: — О, не, аз говорех за приюта. — И понеже в този момент Антоан обличаше дрехата си, г-н Шал скочи от стола си, за да му помогне да мушне ръката си в ръкава. — Преминаването на Ламанш^[3] — пошушна той. Възползува се от това, че беше застанал зад Антоан, за да му пошепне бързо в ухото: — Виждате ли? Ужасното е, че те искат девет хиляди франка. С дребните разноски кажи го десет хиляди. И то десет хиляди франка в аванс. Така е и напечатано. А ако след това човек поиска да напусне?

— Да напусне ли? — възкликна Антоан, като се обърна; той отново изпита мъчителното чувство, че загубва нишката на разговора.

— Разбира се, тя няма да остане и три седмици там! Как да се решиш на подобно нещо! А пък ето че тя почва вече седемдесет и седмата си година. Бас държа, че няма да има време да похарчи толкова в къщи, десет хиляди франка! Не е ли така?

— Седемдесет и седмата година? — повтори Антоан и неволно направи сам злокобната сметка.

Той вече не мислеше за часа, а си казваше: „Щом човек спре вниманието си върху някого, веднага открива патологичен случай. — Въпреки професионалните навици вниманието му винаги инстинктивно се насочваше към самия него, затова той имаше впечатлението, че се разсейва, щом спреше мисълта си върху някого. — Този глупак, разбира се, е патологичен случай — продължаваше да разсъждава той, — случаят Шал. — Той си спомни за първата година, когато беше видял този човечец. По препоръка на свещениците от училището г-н Тибо беше взел със себе си през време на лятната ваканция г-н Шал като частен учител на децата; след това, когато започна учебната година, той го направи свой секретар, защото бе останал доволен от неговата акуратност. — От осемнадесет години виждам това човече почти всеки ден и не зная нищо за него…“

— Тя е прекрасна жена, мама — продължаваше г-н Шал, без да го гледа. — Не трябва да мислите, господин Антоан, че в нашето семейство сме какви да е хора. Аз може би, да. Но мама, не; тя е създадена да живее нашироко, а не такъв сиромашки живот. Но, както често повтарят свещениците от „Сен-Рок“, които са наши истински приятели, и дори господин абатът, който познава добре господин Тибо по име, „всеки носи своя кръст“. Тъй казват и е съвсем вярно. Не че не искам. Напротив. Само да бях сигурен! Десет хиляди франка! И след това бих си живял спокойно живота… Но тя няма да остане там. И няма да ми върнат парите. О, те се гарантират добре, можете да бъдете сигурен. Карат ви да подпишете при постъпване един дълъг документ на обгербвана хартия — цяла редовна декларация. Като във вашия полицейски участък. Те обаче не са толкова глупави — не ви пишат писмо като изтече годината и нищо не връщат. Нищо, нищо, нищо — повтори той с подигравателен израз на лицето. След това, без да промени тона, запита: — Какво направи вашият приятел? Отиде ли да я вземе?

— Хлопката от слонова кост ли? А, разбира се, че не.

Г-н Шал доби замислен вид.

— Вярно е, че една хлопка от слонова кост… Но парична сума! Всички, които загубят пари на улицата, веднага тичат да ги търсят из парижките участъци. Бас държа, че има дори такива, които търсят повече, отколкото са загубили. И какви доказателства имат?

Антоан не отговори.

Г-н Шал, който го гледаше настойчиво, повтори с насмешлив тон:

— И какви доказателства имат? Кажете де!

— Какви доказателства ли? — отговори Антоан раздразнен. — Ами всички подробности, които трябва да се посочат: как са били загубени парите, дали са били в банкноти или монети, дали е имало…

— О, не, в никой случай! — прекъсна го живо г-н Шал. — Няма да ги питат дали са били банкноти или монети! Подробности, да, съгласен съм. Но това не, не! — Той повтори няколко пъти с разсеян вид: — Това не… това не.

Антоан хвърли поглед към часовника.

— А сега, не че ви пъдя, но ще трябва да тръгна веднага.

Г-н Шал трепна и стана, сякаш се плъзна от стола си.

— Благодаря ви за съвета, господин докторе. Ще се прибера в къщи, за да си сложа компрес… Малко памук в ухото… дребна работа.

Антоан не можа да се въздържи да не се усмихне, виждайки как дребното човече предпазливо подскачаше по излъскания паркет на вестибюла. Г-н Шал носеше винаги обуща, които скърцаха; това беше един от неговите „кръстове“ в живота. Беше се съветвал с всички обущари; беше опитвал всички форми на горнища и на подметки — от кожа, от плъст, от каучук; беше се съветвал с педикюристи; дори по внушението на един чистач на подове бе поверил краката си на изобретателя на „безшумните обуща“, които се препоръчваха специално на келнери и на слуги. Напразно. Тогава придоби навика да ходи на пръсти. С малката си глава и кръгли очи, с жакета си от алпака^[4], чиито опашки се развяваха зад него, той приличаше на сврака с отрязани крила.

— О, щях да забравя — рече той, когато беше вече при вратата. — Всички магазини са затворени. Имате ли да ми развалите?

— Колко?

— Хиляда франка.

— Ех, сега пък… — каза Антоан и отиде да отвори едно чекмедже.

— Никак не обичам да нося у себе си такива едри банкноти — започна да обяснява г-н Шал. — Тъкмо преди малко ми говорехте как хората губят пари… Ако можехте да ми дадете десет банкноти по сто франка? Или двадесет по петдесет? Колкото по-голяма е пачката, толкова по-малко рискува човек. Тъй да се каже.

— Не, имам само две банкноти по петстотин франка — заяви Антоан като се готвеше да затвори чекмеджето.

— Е, добре — отвърна г-н Шал и направи крачка напред. — Все пак има голяма разлика. — Той подаде на Антоан банкнотата, която беше измъкнал от подплатата на жакета си, и тъкмо се готвеше да мушне на същото място двете банкноти, когато в антрето се позвъни така остро, че и двамата трепнаха. Г-н Шал, който още не бе скрил парите си, пошепна: „Чакайте, чакайте…“.

Лицето му се сгърчи, когато разпозна гласа на портиера, който блъскаше с юмрук по вратата и крещеше:

— Тук ли е господин Шал?

Антоан изтича да отвори.

— Тук ли е? — извика запъхтян портиерът. — Бързо! Случи се нещастие. Премазаха малката.

Г-н Шал чу. Той се олюля и Антоан едва има време да го хване и да го просне на пода. Удари го няколко пъти по лицето с мокра кърпа; нещастният човек отвори очи.

— О, господин Жюл — заговори портиерът, — елате бързо. Аз докарах кола.

— Мъртва ли е? — запита Антоан, без дори да помисли за кого става дума.

— Ей богу, май че е на умиране — прошепна портиерът.

Антоан взе от етажерката чантата си, която беше винаги готова за подобни случаи; но изведнъж си спомни, че беше дал на Жак шишенцето с йод и се спусна в стаята на брат си, като извика:

— Тръгвайте с господин Шал, аз ще ви настигна.

 

 

Когато колата спря на улица Д’Алже, близо до Тюйлери, пред къщата, където живееше г-н Шал, Антоан още не бе разбрал ясно от обърканите обяснения на портиера какво се бе случило. Отнасяше се до някакво момиченце, което всеки ден излизало да посрещне г-н Жюл, когато се връщал в къщи. Виждайки, че тази вечер той се бави, то вероятно поискало да го пресрещне, като премине улица Риволи, и там една велосипедна триколка го съборила и минала през него. Продавачката на вестници, която също отишла на местопроизшествието, когато се събрала тълпата, познала детето по плитките и казала къде живее. Донесли го в безсъзнание в къщи.

Свит в дъното на колата, г-н Шал не плачеше, но при всяка нова подробност, която чуваше, дълбоко стенание се изтръгваше от гърдите му и той слагаше ръка на устата си, за да го задуши.

Пред вратата още имаше събрани хора. Отвориха път на г-н Шал, когото двамата му спътници трябваше да поддържат до най-горния етаж. В дъното на един коридор зееше отворена врата. Разтреперан, г-н Шал влезе в апартамента. Портиерът, който се отмести настрана, за да мине Антоан пред него, го дръпна за ръкава.

— Жена ми, знаете, се сеща за тия работи: веднага отиде да повика докторчето, което винаги вечеря в ресторанта на ъгъла. Надявам се, че го е намерила.

Антоан кимна одобрително с глава и последва г-н Шал. Те преминаха през стаичка, която очевидно служеше за гардероб и миришеше на мухлясал килер, после през две ниски стаи, постлани с плочки и почти тъмни, където въздухът беше задушен въпреки отворените прозорци, които гледаха към двора; във втората Антоан заобиколи кръгла маса, на която бяха наредени четири прибора върху почерняла мушама. Г-н Шал отвори една врата, влезе в осветената стая и почти веднага се строполи на земята, стенейки:

— Дедет… Дедет.

— Жюл! — чу се писклив и строг глас.

Най-напред Антоан не видя нищо друго, освен една жена в розов пеньоар, с лампа в ръце; червеникавата й коса, челото и гърдите й блестяха на светлината. След това забеляза леглото, което жената осветяваше и върху което се бяха навели няколко сенки. Слаба светлина още проникваше през прозореца и се сливаше със светлината на лампата; останалата част от стаята тънеше в полумрак и в нея всичко изглеждаше нереално. Антоан помогна на г-н Шал да седне и пристъпи към леглото. Един млад мъж с пенсне, превит надве, още с шапка на главата, режеше с ножици окървавените дрехи на пострадалото дете, чието лице, потънало във възглавницата и закрито от слепените коси, едва можеше да се различи. Една баба, застанала на колене пред леглото, помагаше на лекаря.

— Жива ли е? — запита Антоан.

Докторът се обърна, погледна го, поколеба се, избърса челото си и най-после отговори с несигурен глас:

— Да…

— Аз бях с г-н Шал, когато дойдоха да го повикат — обясни Антоан, — и донесох нужното за даване на първа помощ. Доктор Тибо — добави той полугласно, — завеждащ отделение в детската болница.

Лекарят стана и направи движение да отстъпи мястото си.

— Продължавайте, продължавайте — рече веднага Антоан като направи крачка назад. — Как е пулсът?

— Едва се усеща — отговори лекарят, който бързо се залови отново за работа.

Антоан вдигна очи към червенокосата жена, срещна тревожния й поглед и каза:

— Най-добре ще бъде, госпожо, да телефонирате за болнична кола, за да пренесем веднага детето ви в моята болница.

— Не — обади се един ясен глас.

Тогава Антоан забеляза изправената до горния край на леглото възрастна жена — бабата вероятно, която го разглеждаше с ясните воднисти очи, хитри като на селянка. Носът й беше остър, чертите на лицето — волеви, но потънали в цял пласт от тлъстина, която образуваше гънки на шията й.

— Знам, че имаме вид на бедняци — продължи тя и в гласа й звучеше отсянка на примирение. — Но все пак Дедет няма да отиде в болница. Ние предпочитаме да умираме на собственото си легло.

— Но защо, госпожо? — настоя Антоан.

Тя вирна брадичката си и отвърна с тъжен, но непоколебим тон:

— Такива сме!

Антоан потърси с очи младата жена. Тя пъдеше мухите, които упорито кацаха по осветеното й лице и, изглежда, не знаеше какво да каже. Хрумна му да повика на помощ г-н Шал. Той беше паднал на колене до стола, на който Антоан се беше опитал да го сложи да седне, и стискаше с ръце главата си, за да не чува и да не вижда нищо. Старата жена, която наблюдаваше всички движения на Антоан, отгатна намерението му и побърза да го осуети.

— Нали, Жюл? — рече тя.

Г-н Шал трепна.

— Да, мамо.

Лицето й доби доволен израз и тя подхвана с майчински глас:

— Не стой там, Жюл. За тебе ще бъде по-добре, ако си отидеш в стаята.

Нещастникът вдигна бледото си лице; очите му играеха зад стъклата на очилата. Той не възрази нищо, изправи се и излезе от стаята като стъпваше на пръсти.

Антоан хапеше устната си и докато преценяваше дали има време за спорове, започна да сваля дрехата си и да навива ръкавите на ризата си над лактите. След това дойде до леглото и коленичи. Той никога не обмисляше нещо, без същевременно да започне да действува; беше невъзможно дълго да преценява всеки отделен случай и винаги гореше от нетърпение да вземе решение. За него имаше по-голямо значение да се намеси бързо и смело, отколкото да избегне риска да се излъже в преценката си; разсъждението бе само средство да мине към действие, дори към прибързано действие.

С помощта на доктора и на другата стара жена, която трепереше, той свали и останалите дрехи на момиченцето; мършавото му тяло най-после се показа бледо, почти сиво. Триколката трябва да беше повалила детето със страшна сила, защото то беше цяло покрито със синини и една тъмна ивица минаваше на косо по бедрото, от хълбока до коляното.

— Десният крак е — констатира другият лекар. Действително десният крак беше извит, обърнат навътре и бедрото, изцапано с кръв, изглеждаше деформирано и по-късо. — Фрактура на фемура? — подхвърли той.

Антоан не отговори. Той разсъждаваше. „Получила е силен шок — мина през ума му, — а сигурно има и нещо друго. Нещо друго, но какво?“ Той попипа капачето на коляното, след това пръстите му минаха бавно нагоре по бедрото и изведнъж от една незабележима рана на вътрешната страна, на няколко сантиметра над коляното, бликна струя кръв.

— О! — възкликна той.

— Бедрената артерия! — извика другият лекар.

Антоан бързо стана. Мисълта, че сам трябва да вземе решение му вдъхна сила. Винаги когато беше между хора, още по-ясно съзнаваше собствените си възможности. „Хирург? — помисли си той. — Не, няма да изтрае до болницата. Тогава кой? Аз? Защо не? И какво друго може да се направи?“

— Ще се опитате ли да превържете артерията? — запита докторът, който се почувствува засегнат от мълчанието на Антоан.

Но Антоан не мислеше да му отговаря. „Разбира се — казваше си той, — и без да се губи нито секунда; може би е вече дори твърде късно! — Хвърли остър поглед наоколо си. — Да я вържа, но с какво? Чакай! Червенокосата? Няма колан! Завесите? Нямат шнурове. Трябва ми нещо еластично. Ах, ето!“ — За миг свали жилетката си, откачи презрамките си, разкъса ги с рязко движение и като коленичи отново, направя примка, която затегна в горния край на бедрото.

— Така. Две минути да си поема дъх! — каза той като се изправяше. Пот течеше по бузите му. Чувствуваше, че всички очи са устремени към него. — Тя е загубена, ако не се направи веднага операция — отсече той с ясен глас. — Да опитаме.

Веднага всички се отдръпнаха от леглото, дори жената, която държеше лампата, дори смутеният млад лекар.

Антоан стискаше челюсти и през свитите очи строгият му поглед изглеждаше сякаш обърнат навътре. „Сега, спокойствие преди всичко — помисли той. — Една маса. Кръглата маса, която видях, когато влизах.“

— Светете ми! — извика той на младата жена. — И вие елате — добави той като се обърна към лекаря и с бърза крачка влезе в съседната стая.

„Така — помисли си той. — Ето операционната зала. — С едно движение на ръката махна приборите за ядене и натрупа чиниите една върху друга. — Тук ще сложим лампата — каза си той. Бе завзел апартамента, както военните завземат полето за маневри. — А сега да донесем малката.“

Той се върна в спалнята. Лекарят и младата жена следяха всичките му движения и вървяха по петите му. Антоан посочи момиченцето на лекаря.

— Аз ще я взема. Лека е като перце. А вие поддържайте крака.

Като плъзна ръката си под хълбока на детето, което изстена леко, той го взе и го пренесе на масата. След това пое от ръцете на червенокосата лампата, свали абажура и я постави върху купа чинии. Хвърляйки поглед наоколо си, той има време да помисли: „Гледай само какъв факир съм“.

Лампата пръскаше лъчи като пещ сред червеникавата тъмнина, от която изпъкваха осветеното лице на младата жена и пенснето на доктора. Ярка светлина падаше върху телцето на детето, чиито крайници потръпваха от време на време. Във въздуха се носеха влакънца, наелектризирани от наближаващата буря. Антоан се потеше от горещина и тревога. „Ще издържи ли, докато свърша?“ — питаше се той; но все пак някаква сила, която той не анализираше, повдигаше духа му. Никога не се бе чувствувал така сигурен в себе си.

Той грабна чантата си и след като измъкна шишенце хлороформ и един компрес, я подаде на лекаря:

— Разтворете я някъде. На бюфета. Махнете шевната машина. Извадете всичко от чантата.

Той се обърна с флакона в ръка и забеляза в отвора на вратата няколко сенки — двете стари жени бяха застанали неподвижни. Баба Шал имаше големи, втренчени като на бухал очи; другата старица бе притиснала с две ръце устата си.

— Излезте! — заповяда им той и тъй като те се отдръпнаха заднишком в тъмнината на спалнята, им посочи другата врата и извика: — Не там! По-далеч. Оттатък!

Те се подчиниха, минаха през стаята и изчезнаха, без да промълвят дума.

— Вие останете — изкряска той нетърпеливо на червенокосата жена, която тръгваше след тях.

Тя се обърна кръгом. За миг Антоан спря погледа си върху нея — тя имаше хубаво лице, малко пълно, на което тревогата придаваше благородство; у нея имаше спокойствие и зрелост, които му харесаха. Неволно той си помисли: „Горката жена! Но все пак аз ще имам нужда от нея.“

— Вие ли сте майката? — запита той.

Тя поклати глава:

— Не.

— Е, по-добре тогава. — Както говореше, той напои компреса и бързо го разгъна върху носа на детето. — Хайде, застанете тук и дръжте това — й каза той като й подаде шишенцето. — Като ви дам знак, ще капнете няколко капки.

Из стаята се разнесе миризма на хлороформ. Момиченцето изстена, вдъхна дълбоко няколко пъти и замлъкна.

Последен поглед: теренът беше разчистен; оставаше само трудността на изпълнението. Решителната минута беше настъпила и както винаги безпокойството му изведнъж, сякаш по чудо, изчезна. Той се приближи до бюфета, където лекарят нареждаше върху стерилизираната марля всичко, което съдържаше чантата.

„Чакай — каза си Антоан, като че ли търсеше да открадне още няколко секунди, — кутията с инструментите, така! Скалпелът, щипците, кутията с марлята, памукът, добре! Спирт. Кофеин. Йод и т.н. Всичко е налице. Да почнем!“

И отново той се почувствува окрилен: съзнанието, че е дошъл моментът да действува го изпълваше с радостно опиянение; самоувереността му беше безгранична; жизнената дейност у него бе напрегната до крайна степен, но повече от всичко го възбуждаше чувството, че се е издигнал безкрайно високо.

Той вдигна глава, погледна за миг младия лекар в очите, сякаш искаше да каже: „Имате ли кураж? Битката ще бъде тежка. Двама ще се борим!“.

Лекарят не трепна. Той следеше всички движения на Антоан с вниманието на ученик. Разбираше добре, че операцията единствено можеше да спаси детето; сам той никога не би се осмелил да я направи, но с Антоан всичко изглеждаше възможно.

„Младият колега си го бива — помисли Антоан; — имам късмет, че е тук. Чакай, трябва ми легенче. Но какъв смисъл има? И това ще свърши работа.“

Той грабна шишето и си поля ръцете с йод до лактите.

— Хайде и вие — каза той, като подаде флакончето на лекаря, който трескаво търкаше стъклата на пенснето си.

Ярка светкавица, последвана от оглушителен трясък, освети прозореца.

„Малко рано почва музиката — помисли си Антоан. — Още не съм взел скалпела. И червенокосата не трепна. Дъждът ще ни отпусне малко нервите и ще ни освежи; тук под покрива сигурно има най-малко тридесет и пет градуса.“

Той беше взел компресите и ги слагаше около крака, за да ограничи операционното поле. Обърна очи към младата жена.

— Няколко капки хлороформ. Достатъчно. Добре.

„Изпълнява заповеди като войник във време на бой — мина му през ума. — Тия жени!“

След това, гледайки внимателно малкото подуто бедро, той преглътна слюнката си и вдигна скалпела:

— Да почнем!

С отмерено движение той направи разрез и каза на лекаря, наведен до него:

— Попийте!

После помисли: „Колко е мършава. — Ей сега ще намерим мястото. Гледай, ето че Дедет вече захърка. Така. Трябва да караме бързо. Сега екартьорите“.

— Ваш ред е — пошепна той.

Младият лекар хвърли напоените с кръв тампони памук, взе екартьорите и разтвори раната. Антоан се спря за миг.

„Добре — каза си той. — Къде ми е сондата? Ето я. Сега в канала на Хънтър. Класическото свързване. Всичко върви добре. Ей, още една светкавица. Тази сигурно е паднала наблизо; върху Лувъра или върху отците от «Сен-Рок»…“

Той се чувствуваше съвършено спокоен; не се тревожеше вече за детето, нито за това, че смъртта можеше да настъпи всеки момент. Радостно си повтаряше на ум: „Феморалното свързване в канала на Хънтър. Брей! Още една. И все няма дъжд. Човек ще се задуши от горещина. Артерията е засегната на височината на фрактурата. Дребна работа. Пък тя няма много кръв за губене… — Поглед към детето. — Хм… Да побързаме! Дребна работа, но от нея се умира… Една аграфа, така. Още една, готово. Хей! Тези светкавици са непоносими; евтини ефекти… Нямам дори плоски конци. Ще караме, както можем. — Той счупи тубата, извади макарата и превърза артерията на две места близо до аграфите. — Отлично. Привършваме, Страничната циркулация ще бъде достатъчна, особено на тази възраст. Цял факир съм. Дали не съм си сбъркал призванието? У мене има всичко, което е нужно, за да бъда хирург, голям хирург… Всичко… — В тишината между гръмотевиците на отминаващата буря се чу сухото щракане на ножиците, които отрязваха краищата на копринения конец. — Всичко: верен поглед, хладнокръвие, енергия, сръчност…“

Изведнъж Антоан напрегна слух и побледня.

— Дявол да го вземе! — пошепна той тихо.

Детето не дишаше.

С рязко движение блъсна настрани жената, дръпна компреса, който покриваше лицето на оперираното дете и сложи ухо на сърцето. Вперили очи в Антоан, лекарят и младата жена чакаха.

— Да, диша още — измърмори той.

Хвана китката, но пулсът на детето беше толкова бърз, че той се отказа да брои ударите.

— Ух! — рече Антоан и сгърченото му лице се сви още повече. Двамата му помощници видяха как погледът му мина от единия върху другия, но той не ги виждаше.

С отсечен глас Антоан започна да дава заповеди:

— Вие извадете аграфите, направете превръзка и след това махнете турникета. Бързо… Вие пък ми дайте хартия. Няма нужда, имам бележник. — Той трескаво си бършеше ръцете с една топка памук. — Колко е часът? Няма още девет. Аптеката е отворена. Изтичайте веднага!

Тя стоеше пред него. По едва забележимото движение, което жената направи, сякаш да загърне още повече пеньоара си, той разбра, че тя се колебаеше да излезе, защото го беше облякла на голо; за миг той си представи заобленото тяло, което се очертаваше под плата. Надраска рецептата и я подписа.

— Един литър. Тичайте, госпожо, тичайте!

— А ако?… — заекна тя.

Той я измери с поглед и извика:

— Ако е затворено, ще звъните, ще тропате, ще блъскате, докато ви отворят! Хайде!

Тя изтича навън. Той наклони глава, ослуша се и разбра, че жената тича. След това се обърна към лекаря:

— Ще опитаме със серум. И то не подкожно, няма никакъв смисъл, а интравенозно. Това е последният ни шанс. — Антоан взе двете малки шишенца от бюфета. — Махнахте ли турникета? Добре. Все пак направете й една инжекция с камфор. И после една с кофеин; само половината, горкото хлапе… Но, моля ви се, бързо.

Той се върна към детето и хвана тънката му китка. Не усети нищо, освен едно ускорено трептене. „Сега — помисли си той — действително пулсът не може да се брои.“ За миг почувствува слабост, отчаяние.

— Ах, дявол да го вземе! — измърмори той. — Всичко да излезе успешно и да не послужи за нищо!

С всяка изминала минута лицето на детето ставаше все по-мъртвешки бледо. То умираше. Антоан забеляза две леки косъмчета, по-леки от паяжинките, които се носят из въздуха наесен, близо до полуотворените устни, които се повдигаха равномерно — то още дишаше.

„Макар че е късоглед, не е несръчен — помисли си той като гледаше как лекарят прави инжекциите. — Но няма да спасим детето.“

Изпитваше повече досада, отколкото жал. Той беше нечувствителен като онези лекари, за които страданието на хората означава само натрупване на професионална опитност, печалба, интерес и които забогатяват за сметка на болките и на смъртта.

В този миг му се стори, че се хлопна врата и той веднага се спусна да посрещне младата жена. Тя пристигна тичешком със своята гъвкава походка, като се мъчеше да не покаже, че е запъхтяна. Той дръпна пакета от ръцете й.

— Топла вода — каза бързо; дори не му мина през ума да й благодари.

— Кипнала ли?

— Не. Колкото да стоплим серума. Бързо.

Едва бе развързал пакета, когато тя се връщаше вече, носейки тенджера, от която се дигаше пара. Този път, без да я погледне, той пошепна:

— Добре, много добре.

Нямаше време за губене. За няколко секунди той отвори банката със серума и постави каучуковата тръба. На стената висеше швейцарски барометър, украсен с резба. Той го откачи с една ръка, а с другата закачи на мястото му банката. След това грабна тенджерата с горещата вода и като се поколеба за част от секундата нави маркуча на дъното. „Серумът ще се стопли, докато мине през него. Чудесно!“ — помисли си той; и намери време дори да хвърли поглед настрани — искаше да се увери, че младият лекар е забелязал изобретателността му. Най-после се върна отново при детето, повдигна безжизнената ръчичка, намаза я с йод, направи разрез със скалпела и откри кръвоносния съд; след това вмъкна сондата под него и заби иглата във вената.

— Минава — извика той. — Премерете пулса й. Аз не мърдам оттук.

Десет безкрайни минути изтекоха в пълно мълчание.

Облян в пот, дишайки бързо, с присвити очи, Антоан чакаше. Погледът му не изпущаше иглата.

Най-после той вдигна очи към банката.

— Докъде сме?

— Почти половин литър.

— А пулсът?

Лекарят поклати глава, без да отговори.

Още пет минути минаха в същата непоносима тревога.

Антоан пак вдигна очи към банката.

— Докъде стигнахме?

— Остава още една трета.

— А пулсът?

Лекарят се поколеба:

— Не знам. Като че ли… се възвръща малко…

— Можете ли да го измерите?

Пауза.

— Не.

„Ако пулсът се възвърне… — помисли си Антоан. Той би дал десет години от собствения си живот, за да съживи този малък труп. — На колко ли е години? На седем? Ако спася малката, няма да минат и десет години и ще направи туберкулоза в тази дупка. Но ще я спася ли? Тя е на границата, на крайната граница… Но аз направих всичко, дявол да го вземе! Серумът минава. Само че е много късно вече… Да почакаме… Нищо не може да се направи и нищо не може да се опита: може само да се чака… Червенокосата е много хубава. Красиво същество. Тя не е майката. Каква ли е тогава? Шал не е споменавал нито дума за тези хора. Не може да му е дъщеря. Нищо не разбирам. А пък старата с нейните превземки… Във всеки случай оставиха ме на мира. С този авторитет, който човек изведнъж придобива… Всички разбраха с кого имат работа. Надмощието на енергичния мъж!… Но трябваше да успея. Ще успея ли? Не, сигурно е загубила много кръв, докато са я пренасяли. Във всеки случай засега няма никакви указания, че положението й се подобрява. Ах, дявол да го вземе!“

Той погледна безцветните устни и двете златисти косъмчета, които равномерно продължаваха да се повдигат. Дишането му се стори малко по-ясно. Мамеше ли се? Мина половин минута. Едва доловима въздишка като че ли повдигна гърдите на детето и бавно се откъсна, сякаш с нея си отиваше последната искрица живот. За миг Антоан остана като втрещен, без да откъсва поглед от момиченцето. Не, то дишаше още. Трябваше да се чака, да се чака, още много да се чака.

Една минута по-късно последва втора въздишка, този път почти ясна.

— Докъде стигнахме?

— Банката е почти празна.

— А пулсът? Възвръща ли се?

— Да.

Антоан си отдъхна.

— Можете ли да го измерите?

Лекарят извади часовника си, намести пенснето си, мълча цяла минута и най-после каза:

— Сто и четиридесет… Може би сто и петдесет.

— Това е по-добре от нищо — неволно пошепна Антоан. Той се бореше с всички сили срещу чувството на огромно облекчение, което въпреки волята му вече го завладяваше.

Все пак не сънува, има явно подобрение. Дишането ставаше по-равномерно. Трябваше да направи усилие да остане на мястото си; беше го обхванало детинско желание да почне да свири и да пее.

„По-добре от нищо, ла-ла-ла… — затананика той на ум мелодията, която го преследваше още от сутринта. — В сърцето ми… в сърцето ми заспива… ла-ла-ла… Заспива какво? А, сетих се — помисли той внезапно: Лунна светлина! Лятна лунна, лунна светлина!… В сърцето ми заспива лунна светлина, прекрасна лятна лунна светлина…“

За миг той почувствува някакво освобождение, истинска радост.

„Малката е спасена — реши Антоан. — Трябва да бъде спасена! Прекрасна лятна лунна светлина…“

— Банката се изпразни — констатира докторът.

— Отлично!

В този момент детето, което той не изпущаше из очи, потръпна. Антоан се обърна почти весело към младата жена, която от четвърт час, облегната на бюфета, не смееше да мръдне.

— Е, госпожо — извика той със сърдит глас, — заспахме ли? А термофорът? — Едва не се усмихна на смаяния й вид. — Ами, разбира се, госпожо, ясно като бял ден! Една гореща бутилка, за да стоплим крачката на детето!

В дъното на очите й блесна лъч на радост и тя изскочи от стаята.

Тогава, навеждайки се с удвоена предпазливост, изпълнен с нежност, Антоан измъкна иглата и внимателно постави компрес върху раничката. След това попипа дясната ръка, чиято китка висеше безжизнено.

— Още една ампула с камфор, драги, за всеки случай, и това ще бъде всичко, което можем да направим. — Той замълча и след това процеди през зъби: — Не би било чудно, ако сме преминали най-страшното.

Отново някаква радостна сила го изпълни.

Жената се връщаше вече с бутилка в ръце. Тя се поколеба и понеже той мълчеше се доближи до краката на детето.

— Не така, госпожо — поде Антоан със същия рязък и весел тон. — Ще я опарите. Дайте ми я. Аз ли трябва да ви уча да увивате шишето в подобни случаи!

И като се усмихна този път, той взе първата навита салфетка, която му попадна под ръка, хвърли гривната над бюфета, уви шишето и го опря о краката на момиченцето. Червенокосата го гледаше изненадана от радостната усмивка, която изведнъж подмлади лицето му.

— А детето… спасено ли е? — попита несмело тя.

Той не посмя да отговори утвърдително и измърмори:

— Ще ви кажа след един час.

Но тя не се излъга. Хвърли му смел поглед, изпълнен с възхищение.

„Какво ли прави това хубаво момиче тук?“ — помисли си Антоан за трети път. След това, посочвайки вратата, попита:

— А какво правят другите?

Тя се усмихна едва доловимо:

— Чакат.

— Успокойте ги малко, кажете им да си легнат. Нека отидат да спят. И вие също, госпожо, трябва да отидете да си починете.

— О, аз… — пошепна тя като тръгна към вратата.

— Да върнем малката в леглото й — предложи Антоан на лекаря. — Както преди малко. Поддържайте крака. Махнете възглавницата, главата наравно. Сега дойде време да направим екстензия… Подайте ми тази салфетка. И връвчицата от пакета. Ще нагласим апарат за разтягане. Прекарайте връвта между железата на леглото. Много добре. Удобни са тия железни легла. Сега някаква тежест. Безразлично каква. Тази тенджера. Не, ето нещо по-подходящо — тази ютия. Тук може да се намери всичко необходимо. Да, да, дайте я. Така! Утре ще направим някои подобрения. Междувременно това ще бъде достатъчно за една малка екстензия… Нали така?

Лекарят не отговори. Той гледаше Антоан втренчено, както Марта трябва да е гледала Спасителя, когато Лазар се изправил в ковчега. Устните му се полуотвориха и той можа само да промълви:

— Мога ли да ви наредя чантата?

В този боязлив глас личеше такова желание да бъде полезен, да покаже предаността си, че Антоан изпита опиянението на човека вожд. Те бяха сами. Той отиде към младежа и втренчи поглед в очите му.

— Вие сте човек на място, моето момче.

Лекарят почувствува, че дъхът му секва. Антоан, още по-смутен от младия си колега, не му даде време да отговори.

— Сега се приберете в къщи, драги мой. Късно е вече. Няма нужда да оставате тук. — Той се поколеба: — Смятам, че мога да кажа, тя е спасена. Смятам. Но за всеки случай аз ще намина през нощта, ако позволявате. — Докторът направи неопределен жест. — Казах, ако позволявате — продължи Антоан, — защото аз не забравям, че тя е ваша пациентка. Точно така. Аз се намесих по спешност, поради естеството на случая. Нали? Но от утре оставям малката във вашите ръце. И напълно спокойно: те са много добри ръце. — Както говореше, той поведе лекаря към вратата. — Бихте ли искали да наминете към обед? — добави той. — Аз ще се върна след болницата и тогава ще решим заедно как да я лекуваме.

— Maitre^[5], аз… аз съм толкова щастлив, че можах…

За първи път наричаха Антоан maitre. Той вдъхна с пълни гърди този облак тамян и несъзнателно протегна двете си ръце на младия лекар, но веднага се овладя.

— Аз не съм maitre — каза той с изменен глас. — А ученик, драги мой, чирак, прост чирак. Като вас. Като другите. Като всички. Човек опитва, налучква… Правим, каквото можем; и това не е малко.

 

 

Антоан чакаше с нетърпение да си отиде лекарят. Може би искаше да остане сам? Но когато чу стъпките на младата жена, която се връщаше, лицето му се оживи.

— Ами вие няма ли да си лягате?

— Не, докторе.

Той не настоя.

Болната стенеше; след това започна да хълца и се закашля.

— Много добре, Дедет — каза той, — много добре! — И измери пулса й. — Сто и двадесет. Все по-добре отива. — Погледна жената и без да се усмихне, добави: — Сега наистина вярвам, че сме спечелили битката.

Тя не каза нищо, но Антоан чувствуваше, че вярва в него.

Той желаеше да започне разговор, но не знаеше как.

— Държахте се много храбро — поде той. И както винаги, когато се чувствуваше неуверен, мина в нападение: — Каква сте на детето?

— Аз? Никаква. Просто съседка. Дори не сме приятели. Аз живея на петия етаж.

— Но тогава коя е майката на детето? Нищо не разбирам.

— Мисля, че майката е умряла. Тя беше сестра на Алин.

— На Алин?

— Прислужницата.

— Старата, на която трепереха ръцете?

— Да.

— Значи, детето въобще не е роднина на семейство Шал?

— Не, то е племенница на Алин. Прибрали са го да живее тук. На разноски на господин Жюл, разбира се.

Те говореха полугласно, леко наведени един към друг и Антоан виждаше съвсем отблизо устните и бузите й — тази блестяща плът, на която умората придаваше особен чар. Той се чувствуваше едновременно потиснат и трескав, безсилен да се бори с инстинктите си.

Момиченцето се раздвижи в съня си. Двамата се приближиха заедно до леглото. Малката полуотвори очи и веднага ги затвори.

— Може би светлината й пречи — каза младата жена, като взе лампата и я постави малко по-назад. След това се върна до главата на детето, за да избърше челото му, покрито с капки пот. Когато се наведе, Антоан, който я следеше с очи, внезапно изтръпна, сякаш получи ненадеен удар: като на магически фенер той видя очертано под пеньоара тялото на младата жена, така ясно, така вълнуващо, сякаш изведнъж тя се бе изправила съвсем гола пред него. Той задържа дъха си и с някакво парливо усещане в очите гледаше как с ритъма на дишането гърдите й нежно се повдигат и спущат в полусянката. Ръцете му, внезапно вледенени, се сгърчиха; той никога не бе пожелавал така бурно никоя жена.

— Госпожица Рашел — пошепна някой.

Тя се изправи.

— Алин пита може ли да дойде при малката.

Влязлата в стаята се усмихваше, сякаш се застъпваше за прислужницата. Внезапното появяване на тази жена ядоса Антоан, но той не посмя да й откаже.

— Вие се казвате Рашел? — промълви Антоан. — Да, да, нека влезе.

Антоан едва ли забеляза как старата коленичи до леглото. Той се приближи до един от отворените прозорци. Слепите му очи бучаха. Отвън не идеше никакъв хлад; над покривите слабите отблясъци на далечни светкавици от време на време бледо осветяваха небето. Едва тогава той усети умора; беше стоял на крака три-четири часа. Потърси стол, за да седне. Между двата прозореца две детски дюшечета, поставени едно до друго върху плочките на пода, образуваха нещо като диван. Вероятно Дедет спеше обикновено там; очевидно това беше стаята на Алин. Той се отпусна на тази постеля, опря гръб на стената и отново изпита чувството, че се отдава без съпротива на желанието си да зърне още веднъж през прозрачния пеньоар ясните очертания на гръдта, нейното трептене. Но Рашел не стоеше вече пред светлината на лампата.

— Да не си е разместила малката крака? — пошепна той, без да стане.

Рашел направи крачка към леглото и под тънкия плат се очертаха извивките на гъвкавото й тяло.

— Не.

Устните на Антоан бяха пресъхнали и той все чувствуваше, че очите го смъдят. Не му идваше на ум как да накара Рашел да мине пред лампата.

— Все така ли е бледа?

— Малко по-малко.

— Изправете й главата, моля ви се. Да бъде наравно и направо…

Тогава тя пристъпи към осветеното място, но само мина между светлината и Антоан. Този миг обаче беше достатъчен да събуди отново желанията му. Трябваше да затвори очи и да притисне силно гърба си до стената, седеше така със стиснати зъби, като се мъчеше да задържи в затворените си очи тайния образ. Миризмата на големите градове през лятото — дъхът на пушек, на конски тор, на прах, на асфалт — правеше въздуха тежък и мъчен за дишане. Мухите се блъскаха като куршуми в абажура и кацаха по влажното му лице. От време на време някъде откъм предградията се чуваха гръмотевици.

Малко по малко горещината, треската, дори силният смут, който го бе завладял, надвиха силите му. Антоан не забеляза безчувствеността, която го обхващаше; мускулите му се отпуснаха, той облегна плещи о стената и заспа.

Едно особено усещане го изтръгна от съня му; преди да се събуди още, стори му се, че изпитва някакво приятно чувство. Доста дълго остана в това състояние на смътно блаженство, преди да разбере от коя част на тялото му проникваше това топло и приятно усещане. И изведнъж схвана, че то иде от крака му. В същия миг съзна, че някой беше седнал близо до него; че тази топлина, която усещаше на бедрото си, се излъчваше от живо тяло; че това тяло, тази топлина бяха на Рашел. Той изпитваше чувствено удоволствие, което се усили, след като разбра кой е неговият източник. Младата жена сигурно се беше мушнала до него, когато е спал. Можа да се овладее, за да не направи никакво движение. Събуди се напълно. Двете бедра се опираха леко едно о друго през дрехите — повърхността на допира бе не по-голяма от човешка длан, — но в този момент всичките му усещания бяха събрани на това място. Той седеше неподвижен, задъхан, с необикновено прояснено съзнание; в преливащата се топлина на техните тела той намираше по-възбудително сладострастие, отколкото в най-дългата целувка.

Изведнъж Рашел се събуди, протегна се, бавно се отдръпна от него и се изправи. Той се престори, че се събужда, защото тя се е раздвижила. Усмихната, тя призна:

— Поспах малко.

— И аз също.

— Вече се съмва — каза тя като вдигна ръка да оправи косите си.

Антоан погледна часовника си: наближаваше четири часът.

Детето спеше почти спокойно. Алин бе сключила ръце, сякаш се молеше. Антоан се доближи до леглото и вдигна завивката. „Няма нито капка кръв: добре върви.“ Взе китката на момиченцето и изброи до сто и десет, като следеше с очи движенията на Рашел.

„Колко топло беше бедрото й“ — помисли си той.

Рашел се гледаше в едно парче огледало, закрепено на стената с три пирона и се смееше. С буйните си червени коси, разкопчана яка, голи здрави ръце и дързък, малко подигравателен поглед тя напомняше фигура от републикански бунт: „Марсилезата“ на барикадите.

— Ето че се разхубавих — пошепна тя като кокетно издаде напред устните си. Тя знаеше добре, че нейният тен и младостта й запазваха свежестта си дори когато ставаше от сън.

В лицето на Антоан, който се приближи до нея, за да погледне образа й в огледалото, видя потвърждение на собствената си преценка. Забеляза, че този мъжки поглед не търсеше очите, а устните й.

Изведнъж Антоан се погледна в огледалото и видя запретнатите си ръкави, намазаните си с йод ръце, измачканата си и изпръскана с кръв риза.

— Пък мен ме чакаха за вечеря в „Пакмел“ — рече той.

Любопитна усмивка освети лицето на Рашел:

— Така ли? Ходите ли понякога в „Пакмел“?

Очите им се смееха. Антоан се чувствуваше изпълнен с радост. Той беше имал връзки почти само с леки жени; изведнъж Рашел му се стори по-малко недостъпна.

— Аз ще сляза у дома — каза тя. После се обърна към Алин, която ги гледаше: — Ако мога да ви бъда полезна с нещо, непременно ме повикайте.

И без да каже довиждане на Антоан, тя се загърна в пеньоара си и с лека походка излезе от стаята.

 

 

Щом тя излезе, Антоан почувствува желание да си отиде. „Да подишам малко свеж въздух — помисли си той като хвърли поглед над покривите към утринното небе. — После ще се върна в къщи да обясня на Жак… и ще се върна пак след болницата. Ще се върна в приличен вид. Може би ще мога да накарам да я повикат, за да ми помогне при превръзката. Или пък да я повикам сам, като се качвам. Но аз дори не зная дали живее сама…“

Той даде няколко указания на Алин, в случай че детето се събуди, преди да се е върнал. После в момента, когато излизаше, му стана съвестно — какво ли правеше г-н Шал?

— В неговата стая се влиза от вестибюла, вратата, която е до печката — обясни прислужницата.

Действително близо до печката имаше нещо като врата на шкаф, през която се влизаше в триъгълна ниша, осветена в дъното от прозорче към стълбището. Неразсъблечен, г-н Шал беше легнал там върху една желязна кушетка и с полуотворена уста хъркаше тихо.

„Този глупак си е натъпкал ушите с памук“ — рече си Антоан.

Реши да почака няколко минути като се надяваше, че човечецът ще отвори очи. По стените бяха закачени благочестиви картинки, налепени на цветни картони. На една етажерка, върху която беше поставена карта на света, заградена с празни шишенца от парфюм, бяха наредени книги, също така с религиозно съдържание.

„Случаят Шал… — каза си Антоан. — Аз имам мания да класифицирам всички случаи. Всъщност работата е много по-проста — безлична физиономия, глупашки живот. Когато правя усилие да видя по-ясно, аз изопачавам и обобщавам нещата. Трябва да внимавам. Като онази слугиня от Тулуза… Чакай, каква връзка има между двата случая? Защото и нейната таванска стаичка се проветряваше също от стълбите? Не, а защото имаше същия дъх на тоалетен сапун… Странно нещо е асоциацията…“

Той забеляза, че с голямо удоволствие си спомня за тази хотелска прислужница, в чиято таванска стая беше прекарал една нощ, когато, като съвсем млад още, беше придружил баща си на един конгрес в Тулуза. Какво не би дал той в този момент за закръгленото тяло на това момиче, на което се бе наслаждавал върху грубия чаршаф.

Г-н Шал продължаваше да хърка. Антоан се отказа от намерението си и се върна в коридора, който водеше към площадката на стълбището.

Щом сложи крак на първото стъпало, той си спомни, че Рашел живее на по-долния етаж. Когато дойде до завоя, погледна вратата — тя не беше затворена. Сигурно бе нейната врата; нямаше друга на този етаж. Но защо беше отворена?

Нямаше време за колебание. Продължи да слиза, без да смее да забави крачка и се озова на площадката.

Рашел, която беше във вестибюла се обърна, когато чу стъпки зад себе си. Тя беше освежена и вчесана; беше сменила розовия си пеньоар с кимоно от бяла коприна. Червените й коси над бялата дреха напомняха пламъка на голяма бяла свещ.

— Довиждане, госпожице — каза Антоан.

Тя се приближи към него и застана в отвора на вратата.

— Не бихте ли хапнали нещо, докторе, преди да си отидете? Току-що приготвих шоколад с мляко.

— Не, много съм мръсен. Наистина не. Довиждане.

Той й подаде ръка. Тя се полуусмихна и също му подаде ръка. Той повтори:

— Довиждане — и понеже тя продължаваше да се усмихва, без да улови ръката му, която й протягаше, той добави: — Не искате ли да ми дадете ръка?

Видя, че усмивката на младата жена замръзна и погледът й стана твърд. Тя му подаде ръка, но не му остави време да я стисне. Първа сграбчи силно ръката му и с внезапен жест го дръпна във вестибюла и затръшна вратата. Те стояха изправени един срещу друг. Тя не се усмихваше вече, но не бе затворила устните си и той видя блясъка на зъбите й. Облъхна го мирисът на косите й. Той помисли за голата гръд, за горещото бедро. Приближи грубо лицето си и впи поглед в разширените очи на Рашел, които бяха съвсем близо до неговите. Тя не отстъпи назад. Антоан само почувствува как тялото й, което бе обхванал с ръка, се огъна… Тя първа впи устните си в устата му. След това се освободи с усилие от прегръдките му, наведе глава и усмихвайки се отново, прошепна:

— Такива нощи възбуждат…

В дъното на апартамента той виждаше през отворената врата едно легло, покрито с розова коприна. Изгряващото слънце превръщаше тази далечна и така близка постеля в някаква голяма цветна чаша, окъпана в слънце.