Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (49)

I

— Отговорете не! — отсече г-н Тибо, без да отвори очи. Той се закашля: суха кашлица, която в къщи наричаха „астмата му“ и която леко разтърсваше потъналата във възглавницата глава.

Макар че вече минаваше два часът, г-н Шал, седнал на един стол пред сгъваемата маса до прозореца, разпечатваше получените сутринта писма.

Този ден единственият бъбрек функционираше толкова зле и болките бяха така нестихващи, че през цялата сутрин г-н Тибо не бе могъл да приеме секретаря си. Към обед сестра Селин се беше решила под някакъв предлог да направи успокоителната инжекция, която обикновено запазваше за вечерта. Болката бе изчезнала почти веднага, но г-н Тибо, който вече не обръщаше внимание на часа, трябваше да чака, не без известно раздразнение, г-н Шал да се завърне от обед, за да му прочете писмата.

— Друго? — запита той.

Погледът на г-н Шал пробягна набързо по редовете на едно писмо.

— Обри, Фелисиен, подофицер от зуавски полк… моли да бъде назначен за надзирател в изправителния дом в Круй.

— Изправителен дом ли? Защо не затвор?… В коша. Друго?

— Как? Защо не затвор? — повтори г-н Шал съвсем тихо. Той не се и помъчи да разбере смисъла на възклицанието, намести очилата си и бързо отвори следващия плик: — От свещеника на Вилньов — Жубен… — Дълбока признателност… благодарности заради някакъв питомец… Не представлява интерес.

— Не представлява интерес ли? Четете, господин Шал!

Г-н Шал отново намести очилата си:

— „Господин основателю, моята свята мисия ми дава случая да изпълня един много приятен дълг. Натоварен съм от моята енориашка госпожа Белие да ви изразя нейната дълбока признателност…“

— По-високо! — заповяда г-н Тибо.

— „… нейната дълбока признателност за отличните резултати от режима в Круй върху характера на младия Алексис. Когато преди четири години вие бяхте така добър да го приемете във фондацията «Оскар Тибо», ние се бяхме отчаяли от това нещастно дете: порочните му инстинкти, лошото му поведение, естествената му буйност предвещаваха най-лошото. Но през тези три години вие извършихте чудо. Ето вече стават девет месеца, откакто нашият младеж се завърна в къщи. Майка му, сестрите му, съседите, аз самият, както и господин Бино (Жюл) дърводелецът, при когото той чиракува, всички единодушно хвалим кротостта на Алексис, неговото трудолюбие и усърдието му в изпълнението на религиозните му задължения. Аз моля господа бога да даде благословията си за преуспяването на вашето заведение, където можа да стане подобно нравствено прераждане. Най-почтително поздравявам господин основателя, у когото е въплътен духът на милосърдие и безкористност на нашия свети Венсан дьо Пол.“ Ж. Рюмел, свещеник

Очите на г-н Тибо бяха затворени, но брадата му трепереше; отслабналият старец се трогваше по най-малък повод.

— Хубаво писмо, господин Шал — рече той, когато овладя вълнението си. — Не мислите ли, че заслужава да бъде публикувано в „Бюлетина“ идната година? Припомнете ми за това навреме, моля ви се. Друго?

— Министерството на вътрешните работи. Администрация на затворите.

— Хм, хм…

— Не, това било само печатно… Формуляр… Няма значение.

Сестра Селин открехна вратата. Господин Тибо изръмжа:

— Чакайте да свършим най-напред.

Сестрата не възрази. Тя отиде да сложи едно дърво в камината и си излезе; поддържаше огън в стаята на болния, за да се бори срещу миризмата, която с малка гримаса наричаше „миризма на болница“.

— После, господин Шал?

— От Френския институт. Заседание на двадесет и седми…

— По-високо! После?

— Върховен комитет на епархийските заведения. Ноември — събрание на двадесет и девети и на тридесети. Декември — на…

— Ще изпратите карта на абат Бофремон, за да извините отсъствието ми на двадесет и трети… Също и за тридесети… — добави той след кратко колебание. — За декември, запишете го в бележника… друго?

— Това е всичко, господин Тибо. Останалото… Вноска за енорийската помощ… визитни картички… Вчера са се разписали: негово преподобие отец Нюсе, господин Людовик Роа, секретар на „Ревю де дьо монд“, генерал Кериган… Тази сутрин подпредседателят на сената се е осведомил за здравето ви… Освен това циркуляри… Енорийски заведения… Вестници…

 

 

Вратата властно се отвори. Сестра Селин се приближи с чиния в ръка, върху която димеше лапа. Г-н Шал наведе очи и се отдалечи, като стъпваше пръсти, за да не скърцат обущата му. Калугерката беше вече повдигнала завивките. От два дни тези лапи бяха нейното любимо занимание. Всъщност, макар че успокояваха болките, те не въздействуваха върху ленивите органи така, както тя се надяваше. Те се оказаха до такава степен безрезултатни, че се наложи бързо да се постави катетър въпреки отвращението на г-н Тибо.

След тази операция той изпита известно облекчение, но се чувствуваше съвсем отпаднал. Удари три и половина. Краят на деня не обещаваше нищо добро. Действието на морфина започваше да намалява. До клизмата в пет часа оставаше повече от час. За да отвлече вниманието на болния, калугерката реши да повика отново г-н Шал.

Дребното човече влезе дискретно и се настани на същия стол до прозореца.

Г-н Шал беше много загрижен. Дебелата Клотилд, която бе срещнал в коридора, му бе пошепнала на ухото:

— Много се е променил тази седмица вашият шеф, а?

И понеже г-н Шал бе втренчил изплашени очи в нея, тя бе сложила ръка на рамото му:

— Вярвайте ми, господин Шал, тази болест не прощава на никого.

Неподвижен, г-н Тибо пухтеше и стенеше леко по навик, защото в момента не страдаше; така излегнат, той изпитваше дори известно успокоение. Все пак, понеже се страхуваше, че болките могат да започнат наново, би желал да поспи, но присъствието на секретаря му го стесняваше.

Г-н Тибо повдигна единия си клепач и бавно обърна към прозореца уморения си поглед.

— Не губете времето си да чакате, господин Шал. Не е възможно да работим тази вечер. Вижте — той се опита да повдигне ръцете си, — аз съм свършен човек.

Г-н Шал дори и не помисли да се преструва.

— Нима вече!… — извика той стреснато.

Изненадан, г-н Тибо обърна глава. Хитро пламъче блесна в очите му.

— Не виждате ли, че всеки ден силите ми все повече отпадат? — въздъхна той. — Защо да се мами човек? Щом трябва да умра, дано поне стане колкото е възможно по-скоро.

— Да умрете ли? — повтори г-н Шал като сключи ръце.

Това сякаш забавляваше г-н Тибо.

— Да, да умра — рече той със заплашителен тон. После отвори внезапно и двете си очи и наново ги затвори.

Вкаменен, г-н Шал гледаше неподвижното подуто лице — истинско лице на труп. Дали Клотилд не е права? Ами тогава какво ще стане с него?… Той си представи старостта си, мизерията…

И започна да трепери както винаги, когато се опитваше да събере силите си: после безшумно се плъзна от стола си.

— Идва такъв един час, приятелю, когато човек желае само почивка — пошепна г-н Тибо, готов да се отпусне и да заспи. — Смъртта не трябва да плаши християнина.

Със затворени очи той слушаше как собствените му думи отекваха като ехо в съзнанието му. Затова се сепна, когато чу гласа на г-н Шал съвсем близо до себе си.

— Разбира се, смъртта не трябва да ни плаши. — Човечето се стресна от собствената си дързост и пошепна: — Така аз, смъртта на мама… — Той се спря, сякаш се задави.

Говореше трудно поради изкуствената челюст, която скоро си беше поставил. Беше я спечелил като премия на един конкурс за ребуси, организиран от Южния зъболекарски институт, който се бе специализирал да лекува зъби чрез кореспонденция и да прави протези по мярка, взета от клиентите. Впрочем г-н Шал беше доволен от тази челюст, макар че я махаше при хранене или когато имаше да говори малко по-дълго. Той бе придобил доста голяма сръчност да сваля с един замах протезата и да я слага в кърпичката си, като се преструва, че киха. Точно така направи и сега. Освободен от това бреме, той веднага се върна на темата си:

— Ами такова, смъртта на мама, мен това никак не ме плаши. Защо да ме плаши? А пък ние сме спокойни сега, откакто тя е в приюта. И дори когато бях малък… това му е хубавото, че такова…

Той се спря отново и се помъчи да се върне на темата си.

— Казах ние, защото аз не живея сам. Може би вие знаете, господин Тибо, Алин остана при мене… Алин, бившата прислужница на мама. Както и малката, племенницата й Дедет, която господин Антоан оперира през онази страшна нощ… — Да — добави той усмихнато и тази усмивка изразяваше нежност и умиление, — тя живее при нас и дори по навик ме нарича чичо Жюл… А пък аз не съм й чичо… Чудно, нали?… — внезапно усмивката му изчезна, сянка легна върху лицето му и с рязък тон той добави: — Трима души, бога ми, страшни разноски!

С непривична безцеремонност той се беше приближил още повече до леглото, сякаш се канеше да каже нещо бързо, но грижливо избягваше да гледа г-н Тибо. Г-н Тибо, изненадан, не бе напълно затворил очи и разглеждаше г-н Шал. В привидната несвързаност на думите му, които сякаш се въртяха около някакво тайно намерение, той долавяше нещо необикновено и обезпокоително. Това прогони желанието му за сън.

Изведнъж г-н Шал отстъпи и започна да се разхожда напред-назад из стаята. Подметките му скърцаха, но него сякаш не го бе грижа за това.

— Впрочем смъртта вече не ме плаши — поде той с рязък тон. — В края на краищата това е божия работа… Но животът! О, животът ме плаши! Старостта ме плаши, това е то! — Той се завъртя на токове и пошепна с въпросителен тон: — Какво? — И след това продължи: — Имах десет хиляди франка спестени. Една вечер ги занесох в дома на щастливата старост. Ето ви десет хиляди франка и майка ми, вземете и парите, и нея! Такава беше цената. Такива заведения не би трябвало да съществуват… Вярно е, че човек е спокоен, но все пак десет хиляди франка! Всичко отиде там… А Дедет? Откъде пари? Дължа на Алин две хиляди франка. Даде ми назаем от нейните пари. За ежедневните разноски, за да живеем… Ами на’, да направим сметка: четиристотинте франка, които получавам тук всеки месец, не са бог знае колко пари. Трима сме в къщи. Детето си иска своето. Тя чиракува, значи, не само не печели, ами я издържаме още. А пък правим икономии от всичко, честна дума, господин Тибо! Пестим дори от вестници, четем старите, които сме запазили… — Гласът му трепереше. — Казвам ви за старите вестници, господин Тибо… извинявайте, ако с това се излагам. Но това не би трябвало да съществува след двадесет века християнство, с всичко, което се говори за цивилизацията…

Г-н Тибо тихо раздвижи ръце.

Г-н Шал не се решаваше да погледне към леглото. Той продължи:

— Като нямам вече тези четиристотин франка, какво ще стане с мене? — Той се полуобърна към прозореца и вдигна глава, сякаш се вслушваше в някакви гласове. — Освен ако получа наследство! — извика след това, сякаш бе направил някакво откритие. Но веднага се намръщи: — Господ ми е свидетел! Четири хиляди и осемстотин франка на година — не може с по-малко, като сме трима. Едно капиталче, което да носи толкова, ето какво господ ще направи за нас, ако е справедлив! Да, господин Тибо, добрият господ ще ни изпрати едно капиталче…

Той измъкна кърпата си и изтри потта от челото си, сякаш бе направил свръхчовешки усилия.

— Имайте вяра, все това ни пеят! Например господата от „Сен-Рок“: „Имайте упование, вие не сте без покровител…“ Без покровител, вярно, не съм. Имам покровител. Пък колкото за доверие, искам да имам и доверие, но най-напред нека получа наследството… Едно капиталче…

Той се беше спрял до г-н Тибо, но все избягваше да го погледне.

— Лесно би било да имам упование — прошепна той, — ако бях сигурен. — Малко по малко погледът му, подобен на птиче, което постепенно привиква да не се плаши, се приближи до стареца; с бърз полет докосна лицето му, върна се, спря се върху затворените очи, върху неподвижното чело, отново избяга, пак се върна и най-после окончателно се спря, сякаш не можеше вече да се откъсне. Денят преваляше. Най-сетне г-н Тибо повдигна клепачите си и видя в тъмнината очите на г-н Шал, впити в неговите.

Това го накара да се отърси от вцепенението си. Той отдавна считаше за свой дълг да осигури бъдещето на секретаря си и определената от него сума фигурираше изрично в завещанието му. Но г-н Тибо смяташе, че познава хората и не вярваше никому; затова считаше за важно, докато не се отвори завещанието, заинтересуваният да не подозира нищо. Той мислеше, че ако секретарят му узнае за завещанието, няма вече да бъде така акуратен и прилежен както досега; а именно за тези негови качества г-н Тибо искаше да го възнагради.

— Смятам, че добре съм ви разбрал, господин Шал — каза той кротко.

Г-н Шал се зачерви изведнъж и погледна настрана.

Г-н Тибо се замисли за малко.

— Но как да кажа, дали човек няма да прояви повече смелост в някой случай, ако в името на установени принципи отхвърли едно внушение като вашето, отколкото ако го приеме от изненада, от заслепление от фалшива благотворителност… или от слабост?

Застанал прав, г-н Шал кимаше с глава в знак на одобрение. Ораторският похват на г-н Тибо и увереността, с която произнасяше думите си, му допадаха извънредно много; освен това той бе така свикнал да възприема мнението на шефа си, че дори и сега не можеше да не се съгласи с него. Едва след малко си даде сметка, че съгласявайки се с тези думи, той всъщност се отказва от искането си; но веднага се примири с това. Беше свикнал да се примирява. Нали и бог не удовлетворяваше всичките му молитви, макар че често искаше напълно справедливи неща. Това не бе причината да се възбунтува против провидението. В неговите очи г-н Тибо бе също така надарен с непроницаема върховна мъдрост, пред която той винаги се бе прекланял.

Той бе решил да се съгласи с думите на шефа си и да не говори повече; затова понечи да си сложи отново челюстта. Мушна ръка в джоба си и лицето му пламна — протезата не беше в джоба му.

— Нима няма да се съгласите с мен, господин Шал — продължаваше г-н Тибо, без да повиши глас, — че сте станали доброволна жертва на един шантаж, предавайки на някакъв… лаически приют, и то подозрителен в много отношения, имуществото, което сте събрали с труда си? Ние можехме много лесно да намерим някое епархийско заведение, където човек може да бъде приет безплатно, щом е без средства и има поддръжката на някоя влиятелна личност… Ако аз ви отредя в завещателните си разпореждания мястото, за което вие, струва ми се, молите, не е ли очевидно, че след моята смърт вие отново ще попаднете в мрежите на някой мошеник и всичко завещано от мен ще бъде изядено до последния сантим?

Г-н Шал не чуваше вече нищо. Спомняше си, че беше извадил кърпичката си, но не знаеше какво стана след това; протезата трябва да е паднала на килима. Той си представи какво ще стане, ако тя попадне в чужди ръце — протезата е нещо лично, интимно, тя може би дори мирише на лошо… Протегнал врат, отворил широко очи, той се взираше под всяка мебел и подскачаше на място като изплашена кокошка.

Г-н Тибо забеляза това и изпита някакво съчувствие. „Дали да не увелича малко завета?“ — помисли си той.

Смятайки, че по този начин ще намали безпокойството на секретаря си, той продължи добродушно:

— Впрочем, господин Шал, дали хората не грешат, като често смесват нищета и бедност? Разбира се, нищетата е страшна, тя е лош съветник. Но бедността? Не е ли тя често форма… прикрита форма… на божественото милосърдие?

Гласът на шефа достигаше до ушите на г-н Шал на неясни вълни, както виковете от брега достигат до кънтящите уши на давещ се. Той отново направи опит да се опомни: опипа отново жакета, жилетката си, отчаяно плъзна ръка в задния джоб на жакета си и изведнъж едва задуши един вик на радост. Протезата беше там, закачена за ключовете му.

— … И била ли е някога бедността — продължаваше г-н Тибо — несъвместима с щастието на християнина? Не е ли самото неравно разпределение на светските блага, условие за общественото равновесие?

— Разбира се! — извика г-н Шал. Той се засмя тържествуващо, потърка ръце и разсеяно прошепна: — Тъкмо това му е хубавото…

Г-н Тибо, чиито сили отпадаха, обърна очи към секретаря си. Трогна се, като откри у него такива чувства, и му беше приятно, че думите му се посрещат с одобрение. Той направи усилие да бъде любезен:

— Аз ви внуших добри принципи, господин Шал. Както сте изпълнителен и сериозен, смятам, че винаги ще намерите случай да служите добре… — Той се спря за малко — дори ако аз си отида преди вас.

Блаженото спокойствие, с което г-н Тибо гледаше на онези, които щяха да имат нещастието да го преживеят, притежаваше някаква успокояваща и заразяваща сила. Освен това г-н Шал изпитваше такова огромно облекчение, че в този миг забрави всичките си тревоги за бъдещето. Радостно пламъче светна зад очилата му.

— Колкото за това, господин Тибо — възкликна той, — вие можете да умрете спокоен. Все ще се справя някак си, разбира се! Не съм изстрелял още последния си патрон, дето се казва. Разни дребни занаяти, все ще измисля нещо практично… — Той се засмя. — Аз даже вече си имам една идея, да, цяло предприятие, което може да се организира, когато си отидете…

Болният отвори едното си око: неволният удар на г-н Шал беше попаднал на жива рана. „Когато си отидете…“ Какво точно иска да каже този глупак?

Г-н Тибо щеше да зададе някакъв въпрос, но в този момент сестрата се появи и завъртя електрическия ключ. Цялата стая се заля със светлина. С бързината на ученик, който чува училищния звънец, г-н Шал светкавично събра книжата си, направи няколко малки поклона и се измъкна от стаята.