Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (22)

I

Двамата братя вървяха покрай оградата на Люксембургската градина. Часовникът на Сената току-що бе ударил пет и половина.

— Вълнуваш се — каза Антоан, когото бързата крачка на Жак бе започнала да изморява. — Каква горещина! Ще докара някоя буря.

Жак забави ход и повдигна шапката си, която го стягаше на слепите очи.

— Да се вълнувам ли? Не, ни най-малко. Напротив. Не вярваш ли? Сам се учудвам на спокойствието си. Вече две нощи спя мъртвешки сън, така че на сутринта се чувствувам смазан. Много съм спокоен, уверявам те. И излишно беше да излизаш сега; толкова други неща имаш да вършиш! Още повече, че и Даниел ще дойде. Да, да. И знаеш ли, той е пристигнал нарочно от Кабур тази сутрин. Току-що телефонирал да пита в колко часа ще обявят резултата. О, в тези работи той се държи така мило… И Батенкур вероятно ще дойде. Нали виждаш, няма да бъда сам. — Той извади часовника си. — Най-после, още половин час…

„Колко е нервен — помисли си Антоан. — И аз също съм нервен, малко. И все пак, щом Фавери твърди, че го има в списъка…“ — Както винаги, когато се отнасяше до него, той не допускаше и мисъл за неуспех. Хвърли бащински поглед към по-малкия си брат и затананика със затворена уста: — „В сърцето ми, в сърцето ми…“ Не мога да се отърва вече от тази мелодия, която малката Олга пя цялата сутрин. Мисля, че е от Дюпарк. Само тя дано не забрави да припомни на Белен за пункцията в седем часа. „Сърцето ми… Ла-ла-ла…“

 

 

„Ако съм изкарал, дали действително ще бъда щастлив, напълно щастлив? — питаше се Жак. — Сигурно не толкова, колкото са те“ — каза си той, мислейки за Антоан и за баща си.

— Помниш ли — рече той развълнуван, — когато ходих за последен път да обядвам в Мезон-Лафит? Тъкмо бях свършил устните изпити и целият бях настръхнал от нерви и ето че на масата тате ми подхвърли с неговия си вид, нали го знаеш: „А какво ще те правим, ако не минеш?“.

Той се прекъсна, защото друг спомен изплува в съзнанието му. Помисли си: „Колко съм нервен тази вечер!“. Усмихна се и хвана брат си под ръка.

— Но не това е необикновеното, Антоан. А какво се случи на следния ден. На следния ден… Непременно трябва да ти разкажа това… Понеже бях свободен, тате ми заръча да отида вместо него на погребението на господин Креспен. Спомняш ли си? Там именно стана нещо съвършено непонятно. Бях отишъл по-рано. Валеше и аз влязох в черквата. Трябва да ти кажа, че бях доста раздразнен, загдето си губя сутринта, но ще видиш, че все пак това не обяснява случката… И така, влязох и седнах на една празна редица. И ето ти един свещеник дойде и седна до мене. Забележи, че имаше голям брой незаети столове и въпреки това той се залепи точно до мене. Съвсем млад, сигурно още семинарист. Добре обръснат. Миришеше на чисто, на паста за зъби. Но носеше ужасни черни ръкавици, а чадърът му, голям чадър с черна дръжка, миришеше на мокро куче. Не се смей, Антоан, ще видиш. Вече не можех да мисля за нищо друго, освен за този свещеник, който беше си забил носа в молитвеника и следеше службата, като си движеше устните. Добре. Но когато вдигнаха причастието, вместо да коленичи на молитвения стол, който беше пред него — това още човек може да разбере, — ето че той коленичи на земята и просто легна по очи на плочите… Аз пък станах прав. Когато се изправи, той ме забеляза и срещна погледа ми. Бога ми, трябва да откри нещо предизвикателно в държането ми, защото забелязах някакво надменно неодобрение на лицето му и видях как зениците му се плъзнаха под клепачите — имаше някакво фалшиво достойнство, нещо вбесяващо у този човек! До такава степен, че… Всъщност какво ме прихвана? Още не разбирам… Извадих от джоба си една визитна картичка, надрасках върху нея няколко думи напреки и му я подадох. (Това не беше вярно: Жак само си бе представил в този момент, че може да извърши такова нещо. Защо лъжеше?) Свещеникът вдигна глава, колебаеше се. Трябваше, да, трябваше да му сложа картичката в ръката. Той хвърли поглед върху нея, погледна ме смаяно и после мушна шапката си под мишница, прибра огромния си чадър и се измъкна… Да, да, побягна като от чумав… Но и мен също, ей богу, не ме сдържаше на място, просто се задушавах от гняв. Излязох и аз, без да чакам края на опелото.

— Но какво беше написал на картичката?

— А, да, картичката! Идиотщина, просто не смея да ти го кажа. Бях написал: „Аз не вярвам в нищо!“. И го бях подчертал. И това на визитна картичка. Глупаво, нали… Аз не вярвам в нищо. — Жак разтвори широко очи и загледа втренчено. — Най-напред може ли човек въобще да твърди подобно нещо? — Той замълча за миг, като следеше с очи един младеж в безукорно ушит траурен костюм, който пресичаше площад Медичи. — Глупаво е — продължи той със смутен глас, сякаш се насилваше да направи мъчително признание, — но знаеш ли за какво мислех ей сега цяла една минута? Казвах си, че ако ти умреш, Антоан, бих искал да нося такъв добре прилегнал черен костюм като на онзи младеж, който минава ей там. Дори за миг пожелах смъртта ти, с нетърпение… Не мислиш ли, че ще свърша в лудница?

Антоан повдигна рамене.

— Може би е жалко — подхвана наново Жак. — Аз бих се опитвал да се анализирам до последния стадий на лудостта. Слушай, мислех да напиша историята на един много интелигентен човек, който полудява. Всичките му постъпки ще бъдат постъпки на луд и въпреки това той ще действува само след като дълго и старателно ги обмисля. По негова преценка всичките му действия ще бъдат строго логични. Разбираш ли? Аз бих застанал в самия център на неговия ум и бих…

Антоан мълчеше. Това беше една от особеностите в държането му, която отначало бе чиста поза, но с течение на времето му бе станала привичка. Неговото мълчание обаче показваше такова напрегнато внимание, което не само не парализираше мисълта на събеседника му, но дори я стимулираше.

— О, само да имах време да работя, да опитвам разни неща — въздъхна Жак. — Постоянно изпити. А съм вече на двадесет години! Това е ужасно!

„И тази нова пъпка, която расте, въпреки че я мазах с йод“ — помисли той, като повдигна ръка към врата си, където търкането на яката дразнеше върха на цирей.

— Кажи, Антоан — продължи Жак, — на двайсет години ти не беше вече дете, нали? Помня те добре. Но аз не се променям. Всъщност днес се чувствувам същият както преди десет години. Не мислиш ли, че съм същият?

— Не.

„Това, което казва, е вярно — помисли си Антоан. — Това съзнание за непрекъснатост или по-скоро тази непрекъснатост на съзнанието… Както някой стар господин, който казва: «Аз страшно обичах да играя на прескочикобила». Същите крака, същите ръце, същият човек… Така и аз през онази нощ в Котре… когато се бях изплашил от коликите, които ме бяха хванали. Не смеех да изляза от стаята си… И това беше той и никой друг — самият доктор Тибо, шефът на нашата клиника… един ценен тип…“ — добави той със задоволство, сякаш чуваше някой от лекарите да говори за него.

— Досаждам ли ти? — запита Жак, като свали шапката и избърса челото си.

— Защо?

— Нали виждам, ти едва ми отговаряш. Слушаш ме, както слушаш бълнуването на някой болен.

— Нищо подобно.

„Ако промиването на ушите се окаже недостатъчно, за да спадне температурата…“ — мислеше си Антоан, като си припомняше измъченото лице на детето, което бяха донесли тази сутрин в болницата. „В сърцето ми, в сърцето ми… Ла-ла-ла…“

— Внушил си си, че се тревожа — продължаваше Жак. — Повтарям ти, че се мамиш. Ето на, ще ти призная нещо, Антоан, има моменти, когато… когато почти желая да са ме скъсали на изпитите.

— Че защо?

— За да се откъсна.

— Да се откъснеш? От какво да се откъснеш?

— От всичко! От тиранията на обстоятелствата! От тебе, от тях, от всички вас!

Вместо да каже: „Говориш глупости!“, което всъщност мислеше, Антоан се обърна към брат си и го погледна изпитателно.

— Да разрушиш мостовете зад себе си — продължаваше Жак. — Да заминеш! О, да, да заминеш, да заминеш сам, закъдето и да е! Някъде далеч-далеч бих бил спокоен, бих работил. — Той знаеше, че няма да замине и затова се отдаваше с още по-голям жар на мечтата си. После млъкна за момент и веднага след това се усмихна принудено: — И там, може би само там бих могъл да им простя.

Антоан се спря.

— Още ли мислиш за това?

— За какво?

— Ти каза: „Да им простя“. На кого да простиш, за какво?… За изправителния дом ли?

Жак му хвърли зъл поглед, повдигна рамене и тръгна напред. Той действително мислеше за времето, прекарано в Круй, но какъв смисъл имаше да обяснява? Антоан не можеше да разбере това.

Всъщност в какво се състои мисълта за прошка? Жак сам не си даваше ясна сметка, въпреки че постоянно се питаше какво да избере: да прости или да разпали неприязънта си; да приеме всичко, да се смеси с другите, да стане колело между хилядите колела или да насърчи разрушителните сили, които бушуваха в него, да се нахвърли с цялата си омраза срещу… Той сам не знаеше срещу какво — срещу спокойното съществуване, срещу морала, семейството, обществото! Той хранеше тази омраза още от детските си години: това беше смътното чувство, че е неразбран; че е личност, която е трябвало да зачитат; личност, спрямо която цялото човечество е проявило неуважение. О, да, няма съмнение, че ако някога успееше да избяга, най-после щеше да намери вътрешното равновесие, което другите му пречеха да постигне!

— Там бих работил — повтори той.

— Къде „там“?

— Ето на, питаш ме къде! Ти не можеш да разбереш, Антоан! Ти винаги си бил съгласен с другите, винаги си обичал пътя, който следваш.

Изведнъж той започна да мисли за брат си, както рядко си позволяваше. Антоан беше самодоволен и прилежен. Енергия? Да, той имаше енергия. Но ум? Ум на зоолог! Толкова положителен ум, че беше успял да се развие напълно в научните занимания, беше изградил своята философия върху понятието за дейност и се задоволяваше напълно с нея! И това, което беше още по-важно, умът му отнемаше на всички неща тяхната скрита стойност, лишаваше ги в края на краищата от истинския им смисъл, от красотата на вселената.

— Аз не съм като тебе — заяви Жак с жар, като се отдръпна малко от брат си и тръгна мълчаливо сам по края на тротоара.

„Задушавам се тук — казваше си той. — Всичко, което ме карат да правя, ми е омразно, омразно до смърт! Учителите ми! Другарите ми! Техните увлечения! Книгите, които обичат! Съвременните автори! О, само да можеше някой на света да разбере какво съм, какво искам да извърша! Но не, никой няма никаква представа за това, дори и Даниел. — Възбуждението му бе спаднало. Той не слушаше вече какво му отговаря Антоан. — Да забравиш всичко, което вече е писано — продължаваше да си мисли той. — Да излезеш от отъпканите пътища. Да погледнеш в себе си и да кажеш всичко. Никой досега не е имал дързостта да каже всичко. И най-после ще се яви някой и това ще бъда аз!“

Поради горещината изкачването по улица Суфло беше мъчително. Те тръгнаха по-бавно. Антоан продължаваше да говори, но Жак мълчеше. Когато забеляза това, той се усмихна мислено. „Всъщност никога не съм можел да разговарям с Антоан. Или му противореча и ме хваща бяс, или мълча, докато той изрежда добре подредените си аргументи. Както в този момент. Това е двуличие от моя страна, защото знам много добре, че Антоан смята мълчанието ми за съгласие. А това не е истина, съвсем не! Аз държа на идеите си с цялата си душа. Все ми е едно дали на другите те изглеждат объркани. Аз съм сигурен в тяхната стойност. Трябва само да мога да я докажа. И когато се заловя за това… Винаги могат да се намерят аргументи. А Антоан си върви, върви по своя път и никога не се запитва дали има частица истина в това, което аз мисля… И все пак как самотен се чувствувам!“ — У него отново се разпали желанието да замине. — Да напуснеш всичко изведнъж, това би било чудесно!

„Изоставени стаи! Чудно отпътуване!“

Той се усмихна отново и като отправи към Антоан лукав поглед, започна да декламира:

— „Семейства, аз ви мразя! Затворен дом, залостени врати…“

— От кого е това?

— „Натанаел, минавайки, ти ще гледаш всичко и нигде няма да се спреш…“

— От кого е?

— О — възкликна Жак като престана да се усмихва и изведнъж ускори крачка, — това е една книга, която стана причина за всичко! Книга, в която Даниел намери всички извинения — и нещо по-лошо дори, възхвала — на… на своя цинизъм. Книга, която той знае наизуст сега и която аз… Не — добави той с разтреперан глас, — не, не мога да кажа, че я мразя. Но виждаш ли, Антоан, това е книга, която ти пари на пръстите, когато я четеш, и с която никога не бих искал да остана сам, толкова страшна ми се вижда! — С несъзнавано самодоволство той подхвана наново: — „Изоставени стаи! Чудно отпътуване!“. — После замълча. И променяйки изведнъж тона, добави бързо с дрезгав глас: — Казвам „да заминеш“! Но вече е много късно. Не бих могъл да замина истински.

— Казваш винаги „да замина“, както човек би казал „да емигрирам“ — отвърна Антоан. — Очевидно това е малко по-сложно, но не виждам защо да не пътуваш? Ако си издържал изпита, тате ще сметне, че е съвършено естествено да попътуваш през лятото.

Жак поклати глава.

— Много е късно.

Какво искаше да каже той с това?

— Все пак не вярвам да прекараш два месеца ваканция в Мезон-Лафит с тате и госпожицата, нали?

— Там ще прекарам ваканцията — възрази той и направи неопределен жест.

Когато преминаха площада пред Пантеона и поеха по улица Д’Юлм, Жак посочи с пръст навалицата, която се бе струпала пред Екол нормал^[1]. Лицето му се помрачи.

„Какво странно същество“ — каза си Антоан. Той често правеше тази забележка със снизхождение, с несъзнателна гордост. Макар че ненавиждаше неочакваните реакции и макар че Жак постоянно го озадачаваше, той не преставаше да прави усилия да разбере брат си и следеше внимателно несвързаните мисли, които се изплъзваха от устата му. За подвижния ум на Антоан това беше като постоянна гимнастика, която впрочем го забавляваше и която, както той си мислеше, му позволяваше да проникне по-дълбоко в характера на Жак. Всъщност точно когато Антоан решеше, че е установил окончателно един психологически факт, някоя нова фраза на Жак разрушаваше цялата сграда на неговите разсъждения; трябваше да започне отново и най-често достигаше до обратното заключение. По този начин всеки разговор с Жак се състоеше, от гледна точка на Антоан, в редица противоречиви съждения, от които последното винаги му се струваше окончателно.

Те пристигнаха пред грозната фасада на училището. Антоан се обърна към Жак и му хвърли проницателен поглед. „Едва когато човек достигне до дъното на нещата — помисли си той, — тогава разбира, че това дете много повече обича семейния живот, отколкото то самото си мисли.“

 

 

Вратата беше отворена и дворът — пълен с хора.

При входа на вестибюла Даниел дьо Фонтанен разговаряше с един рус младеж.

„Ако Даниел пръв ни забележи, значи, съм приет“ — помисли си Жак. Но Фонтанен и Батенкур се обърнаха едновременно, когато Антоан им се обади.

— Не си много развълнуван, нали? — запита Даниел.

— Съвсем не.

„Ако спомене името на Жени, значи, съм приет“ — каза си той.

— Няма нищо по-ужасно от този четвърт час преди обявяването на резултатите — въздъхна Антоан.

— Така ли смятате? — възрази Даниел усмихнато. Той обичаше да се закача и често нарочно противоречеше на Антоан, когото наричаше „доктора“ и чиято преждевременна сериозност го забавляваше. — Нима в очакването няма винаги малко чувствена наслада?

Антоан вдигна рамене.

— Чуваш ли какво казва? — обърна се той към брат си. — Колкото до мене, аз вече съм изкарал четиринадесет-петнадесет такива „очаквания“ и никога не съм могъл да свикна с тях. Впрочем забелязал съм, че тези, които в подобни моменти се преструват на хладнокръвни, са почти винаги посредствените и слабите.

— Не всички знаят да се наслаждават на нетърпението — поде Даниел, чиито очи, закачливи, когато гледаше доктора, ставаха ласкави, щом погледнеше Жак.

Антоан продължаваше да развива мисълта си.

— Сериозно говоря — рече той. — Силните характери се задушават, когато се намират в неизвестност. Храбростта, истинската храброст не се състои в това да чакаш събитието, а да тичаш насреща му, за да го разбереш, колкото е възможно по-скоро, и да го приемеш. Не е ли така, Жак?

— Не, аз съм по-скоро на мнението на Даниел — отговори Жак, който не беше чул нищо. Понеже Даниел продължаваше да разговаря с Антоан, той подхвърли, макар да чувствуваше, че хитрува:

— Майка ти и сестра ти са още в Мезон-Лафит, нали?

Даниел не го чу. Жак започна да си повтаря: „Скъсан съм“ — и изведнъж си даде сметка колко непоколебима беше неговата увереност в успеха. „Тате ще бъде доволен.“ Той се усмихна от удоволствие и се обърна към Батенкур.

— Благодаря ви, че дойдохте, Симон.

Батенкур го наблюдаваше със симпатия, без да може да скрие пламенното възхищение, което хранеше към приятеля на Даниел и което Жак приемаше със стеснение, защото не можеше да му отговори със същите приятелски чувства.

В този момент глъчката на двора секна изведнъж. Зад стъклото на един прозорец на партера се бе появил един правоъгълен бял лист. Жак смътно усети как бурна вълна го изтръгна от земята и го понесе към съдбоносния лист.

Ушите му бучаха. Антоан казваше:

— Приет! Трети!

Гласът на брат му кънтеше в ушите му. Той беше топъл, възбуден, но Жак не можеше да схване смисъла на думите, докато не обърна боязливо глава и не видя сияещото лице на брат си. С вяло движение на ръката той свали шапката си; пот капеше от челото му. Даниел и Батенкур заобикаляха тълпата, за да дойдат при него. Приближавайки се, Даниел гледаше Жак, който също бе втренчил очи в него. Под леко повдигнатата му горна устна се виждаха зъбите, но чертите на лицето му показваха, че няма никакво намерение да се усмихва.

Шепотът, който се понесе сред тълпата, изпълни двора. Животът поемаше нормалния си ход. Жак въздъхна дълбоко; кръвта започна отново да се движи в жилите му. Внезапно всичко му се стори като капан, като уловка. „Хванат съм“ — помисли си той. Много мисли нахлуха в главата му. За няколко секунди преживя наново устния изпит по гръцки, момента, в който бе направил грешка. Той ясно виждаше пред себе си зелената покривка и пръста на професора с изпъкнал, подобен на мазол нокът под думата choephores…

— Кой е пръв?

Той не чу името, което произнесе Батенкур. „Аз щях да бъда пръв, ако бях разбрал, че става дума за убежище, светилище… Тогава щях да преведа пазители на домашното светилище…“ На няколко пъти той упорито се опитваше да си припомни пътя, който бе следвала мисълта му и който го бе довел до тази непростима безсмислица.

— Хайде де, докторе, покажете, че се радвате — каза Даниел, като потупа Антоан по рамото. Антоан най-после се усмихна. У него всяко удоволствие почти винаги беше придружено с някаква скованост, тъй като сериозното държане му беше привично и той обикновено не си позволяваше да проявява изблик на радост. Даниел, напротив, винаги се отдаваше напълно на радостта си. С някакво почти чувствено удоволствие той разглеждаше приятелите си и хората наоколо, особено жените, които бяха дошли — майки и сестри — и чиято нежност в този момент се проявяваше без стеснение в извивките на гласа и в най-малките им движения.

Антоан погледна часовника си и се обърна към брат си:

— Е? Имаш ли някаква друга работа тук?

Жак трепна.

— Аз ли? Не — отвърна той със съкрушено лице: тъкмо бе забелязал, че несъзнателно, вероятно в момента, когато обявиха резултатите, отново бе разкървавил пъпката на устната си, която обезобразяваше лицето му от една седмица.

— Тогава да тръгваме — каза Антоан. — Имам да ходя още при един болен преди вечеря.

Когато излизаха от двора, срещнаха Фавери, който бързаше да научи резултатите. Той тържествуваше.

— Видяхте ли! Право ми бяха казали, че съчинението по френски било нещо забележително.

Завършил Екол нормал преди една година, той бе получил временно място в лицея „Сен-Луи“. Понеже не желаеше да отиде в провинцията, даваше частни уроци в свободното си време през деня, за да може да се забавлява нощем в Париж. Презираше учителската работа, мечтаеше да стане журналист и тайно се интересуваше от политика.

Жак си припомни, че Фавери познава доста добре професора, който го беше изпитал по гръцки; той наново видя зелената покривка, свития пръст на професора и почувствува, че се изчервява от срам. Още не бе помислил, че е минал изпита си отлично и не изпитваше никакво облекчение; усещаше само умора, прекъсвана от внезапни избухвания на гняв, щом си припомнеше за безсмислицата, която бе допуснал в превода си, или за пъпката си.

Даниел и Батенкур го бяха хванали весело под ръка и го водеха с танцова стъпка към Пантеона. Антоан и Фавери ги следваха.

— Будилникът ми звъни в шест и половина. Поставям го в чаена чинийка, закрепена на една чаша — обясняваше Фавери, като говореше високо и се смееше самодоволно. — Почвам да мърморя, отварям едно око, запалвам лампата, после премествам стрелката на седем часа и заспивам отново, като слагам часовника на гърдите си. След малко истинско земетресение разтърсва къщата и целия квартал. Обхваща ме ярост, но въпреки това не ставам. Давам си пет минути, после десет, после петнадесет. Забелязвам, че са минали две минути след четвъртината час и за да достигна до кръгло число, трябва да чакам да стане седем и двадесет. Най-после се измъквам от леглото. Всичко ми е подредено на три стола, като екипировката на пожарникарите. В седем часа и двадесет и осем минути вече съм на улицата. Никога не съм имал време да закусвам, нито да се измия, разбира се. Имам четири минути на разположение да стигна до метрото. Точно в осем часа се качвам на катедрата и започвам да тъпча главите на учениците. И сами виждате в какъв час свършвам. После няма как, трябва да отида да се окъпя, да се преоблека, да вечерям, да се видя с приятели. Е, кога да работи човек?

Антоан слушаше разсеяно и търсеше с очи такси.

— Жак — каза той, — ще вечеряш ли с мене?

— Жак ще вечеря с нас — обади се Даниел.

— Не, не — извика Жак, — тази вечер ще вечерям с Антоан. — Той си помисли с раздразнение: „Кога най-после ще ме оставят на мира? Най-напред трябва да сложа йод на тая пъпка“.

— Хайде да вечеряме всички заедно — предложи Фавери.

— Къде?

— Няма значение. В „Пакмел“.

Жак протестираше:

— Не, не тази вечер. Уморен съм.

— О, ти ставаш отегчителен! — пошепна Даниел, като го хвана под ръка. — Докторе, елате да ни намерите в „Пакмел“.

Антоан беше спрял едно такси. Той се обърна и за миг се поколеба.

— Какво е това „Пакмел“?

— Съвсем не това, което вие предполагате — заяви Фавери, колкото да каже нещо.

Антоан отправи въпросителен поглед към Даниел.

— „Пакмел“? — каза той. — Мъчно е да го определиш, нали, Бат? Не е като обикновените нощни заведения. Почти семеен пансион. Е, просто бар, да речем, където ходят между пет и осем часа. Но в осем часа случайните посетители си отиват и остават само „туземните“. Тогава събират масите и се вечеря на обща маса, прилично, заедно с леля Пакмел. Добър оркестър, хубави момичета. Какво повече? Е как, идвате ли? Значи, среща в „Пакмел“.

Антоан рядко излизаше вечер. Дните му бяха изморителни и вечер той се готвеше за конкурса в болницата, но днес хематологията не го привличаше. Утре е неделя, а в понеделник пак работа. От време на време си позволяваше да излезе в събота вечер, за да задоволи жаждата си за развлечения. „Пакмел“ го изкушаваше. Хубави момичета…

— Щом настоявате — каза той с възможния най-безразличен тон. — Но къде е това?

— Улица Монсини. Ще ви чакаме в осем и половина.

— О, аз ще дойда много по-рано — извика Антоан, като хлопна вратата на таксито.

Жак престана да се противи. Щом брат му прие поканата, настроението му се промени; освен това той винаги изпитваше някакво скрито удоволствие да отстъпва на прищевките на Даниел.

— Ще отидем пеша, нали? — попита Батенкур.

— Аз ще взема метрото — каза Фавери, като опипваше брадата си. — Само да се преоблека и ще ви намеря.

 

 

Задух като пред буря тежеше над Париж както винаги късно следобед през последните дни на юли, когато вечер въздухът става сив и непроницаем и човек не може да разбере дали е пълен с изпарения или с прах.

Имаха половин час път до „Пакмел“.

Батенкур се приближи до Жак.

— Ето ви вече на пътя към славата — каза той без всякаква ирония.

Досада се изписа по лицето на Жак и Даниел се усмихна. Макар че Батенкур бе пет години по-възрастен от него, Даниел го считаше за дете и го покровителствуваше именно заради това, което дразнеше Жак — заради неговата неизчерпаема наивност. Той си спомни за времето, когато те всички се забавляваха, като караха Батенкур да им издекламира нещо и той заставаше пред камината и започваше:

О, Корсика! О, гладки коси! Колко красива беше Франция под великото слънце на Месидор^[2]!

Никога не се беше замислял на какво се дължи всеобщият смях, който избухваше още при първите му думи.

По това време Симон дьо Батенкур, току-що пристигнал от един град в Северна Франция, където баща му беше полковник, носеше закопчан черен жакет, който си бе поръчал за следването в Париж, където щеше да учи богословие. Бъдещият пастор идваше доста често у г-жа дьо Фонтанен, която считаше, че е неин дълг да го кани в дома си, тъй като съпругата на полковник Батенкур беше една от приятелките й от детинство.

— Аз намирам, че вашият Латински квартал е направо отвратителен — каза бившият богослов, който сега живееше близо до площад Етоал, носеше светли костюми и скаран с родителите си заради глупавия брак, който се готвеше да сключи, прекарваше дните си да подрежда съвсем модерни гравюри в книжарницата „Лудвигсън“, където Даниел му беше намерил работа с месечна заплата четиристотин франка.

Жак вдигна глава, огледа се наоколо и погледът му падна на една стара продавачка на рози, приклекнала зад кошницата си; беше я забелязал още когато вървяха с Антоан, но тогава го измъчваха грижи и той не реагираше на това, което виждаше. Припомняйки си как се изкачваха по улица Суфло, той изведнъж усети, че му липсва нещо, както когато човек забележи, че е загубил пръстена, който винаги носи на ръката си. Тревогата, която го изпълваше от седмици насам и която до преди един час още го потискаше на всяка стъпка, беше изчезнала, оставяйки след себе си почти мъчителна празнота. За първи път, откакто бяха съобщени резултатите, той си даде сметка за успеха си, но тази мисъл само го накара да се почувствува смазан, сякаш бе паднал от голяма височина.

— А къпа ли се в морето? — попита Батенкур, обръщайки се към Даниел.

Жак се обърна.

— Наистина — каза той, като погледна нежно Даниел. — Като си помисля само, че си се върнал заради мене! Забавлява ли се там?

— Повече, отколкото предполагах — отвърна Даниел.

Жак се усмихна горчиво.

— Както винаги.

Те размениха погледи, които сякаш продължаваха някогашните им спорове.

Жак хранеше към Даниел строга обич, твърде много различна от милото приятелско чувство, което му засвидетелствуваше Даниел. „Ти си много по-взискателен към мен, отколкото към самия себе си — му казваше понякога Даниел, — ти никога не си одобрявал живота, който водя.“ — „Не — отговаряше Жак, — аз приемам твоя начин на живот, но това, което не мога да приема, е отношението ти към живота.“

Тази тема беше повод за спорове от много отдавна.

Когато взе зрелостното си свидетелство, Даниел се беше отказал да следва някакъв установен път в живота си. Баща му, който постоянно отсъствуваше от къщи, не се занимаваше никога с него. Майка му му даваше пълна свобода да избере своя път; тя уважаваше всяка силна воля, защото беше пропита от мистична вяра, щом ставаше дума за децата й и въобще за бъдещето. Желаеше преди всичко синът й да бъде свободен и да не се чувствува задължен да печели пари, за да помага на семейството си. Обаче Даниел мислеше за това. От две години той страдаше тайно, че не може да помогне на майка си и дебнеше случай, който би му позволил да съчетае задълженията си към семейството с непреодолимите стремежи, които го ръководеха. Дори Жак не бе могъл да схване сложността на неговите скрупули. Ако съдеше по нехайния начин, по който Даниел бе започнал да рисува — сам, без друг учител, освен собствения си усет, или по-скоро хрумванията си, работейки рядко с бои и по-често с молив, като се затваряше понякога по цял ден с модела си, за да изпълни половин албум със скици, изработени само с контури, а след това оставаше по няколко седмици, без да се докосне до молива, — човек никога не би помислил какво високо мнение имаше той за себе си и за бъдещето си. Това беше потайна амбиция, за чието постигане той не правеше абсолютно никакво усилие: просто чакаше денят, когато по силата на неизбежни закони всичко ценно, което имаше у него, ще намери само начин да се прояви; беше сигурен, че съдбата му ще бъде съдба на художник от първа величина. Кога, по какви пътища щеше да достигне до върха на изкуството? Той нямаше никаква представа, но действуваше, като че ли не го бе грижа за това и заявяваше, че човек трябва да остави животът да го води. И той действително оставяше животът да го води. Понякога имаше угризения на съвестта, но тези неспокойни връщания към нравствените принципи на майка му бяха краткотрайни и никога не го бяха задържали за дълго по наклонената плоскост. „Кълна ти се — беше писал той неотдавна на Жак (тогава беше осемнадесетгодишен), — че и при най-тежките душевни кризи, които съм преживявал през последните две години, никога не съм успявал да почувствувам истински срам от поведението си. Нещо повече: в тези часове на съмнение, когато се упреквах за увлеченията си, в действителност аз изпитвах много по-малко възмущение към самия себе си, отколкото когато по-късно животът побеждаваше и аз си спомнях за тези детински заричания и за ограниченията, които си бях налагал.“

Наскоро, след като бе написал това писмо, той срещна във влака човека, когото по-късно те нарекоха „човека от вагона“ и комуто, разбира се, никога не можеше да мине през ума какво влияние бе имала тази кратка среща върху младежките години на двамата приятели.

Даниел се връщаше от Версай, където бе прекарал чудесен октомврийски следобед под сенките на парка. Той беше скочил във влака в последната минута. По един каприз на съдбата възрастният човек, срещу когото седна, се оказа донякъде познат: през деня той го беше срещнал в горичките край Големия Трианон^[3]; беше го разгледал и запомнил и беше много доволен, че сега може да го наблюдава по-свободно. Отблизо човекът изглеждаше много по-млад: въпреки че косите му бяха бели, сигурно едва беше минал петдесетте; къса бяла брада подчертаваше грижливо овала на лицето му, чиито правилни черти го правеха да изглежда още по-добродушно. У него всичко беше младежко: тенът на лицето, стойката, ръцете, кройката и светлият плат на костюма, необичайният цвят на връзката и особено жаркият поглед на сините живи очи, които се спираха върху всичко, което го заобикаляше. Книгата, която прелистваше с привичен жест, беше с мека корица като на пътеводител и нямаше заглавие. Между Сюрен и Сен-Клу той стана, излезе в коридора и се наведе да съзерцава гледката към Париж, пламнал и позлатен от залеза. После се облакъти на прозореца, до който беше седнал Даниел, и младежът виждаше на височината на лицето, отделена само от дебелото стъкло, мистериозната книга и ръцете, които я държаха. Те бяха тънки, едновременно отпуснати и нервни; ръце, които извикваха някаква представа за духовен живот. При едно тяхно движение книгата се полуотвори и върху страницата, която се прилепи до стъклото, Даниел можа да прочете няколко думи:

Натанаел, аз ще те науча на страст…

На трептящ и разпуснат живот…

По-скоро вълнуващо съществуване, Натанаел,

отколкото спокойствие…

Книгата се отмести. Даниел има още време да разчете заглавието, което беше напечатано отгоре на страницата: „Земни храни“.

Заинтригуван, той ходи още същия ден в много книжарници, но съчинението беше неизвестно на книжарите. Нима човекът от вагона ще запази завинаги тайната си? „По-скоро вълнуващо съществуване — повтаряше си Даниел, — отколкото спокойствие…“ На следната сутрин той рано-рано отиде да се рови в каталозите под аркадите на театър „Одеон“ и няколко часа по-късно, сложил търсената книга в джоба си, се връщаше, за да се затвори в къщи.

Прочете я на един дъх. Прекара и сутринта, и следобеда в четене и привечер излезе от къщи. Никога още не бе чувствувал такава треска, такова чудесно възбуждение. Вървеше право напред с големи крачки като завоевател. Стъмни се. Беше минал по кейовете и се намираше доста далеч от къщи. Вечеря с една кифла и се прибра. Книгата го чакаше на масата. Даниел се въртеше около нея, без да смее да я отвори. Легна си, но не можа да заспи. Най-после се предаде, уви се с палтото си и започна бавно да я чете от самото начало. Той чувствуваше, че това беше тържествен час, че нещо тайнствено се зараждаше, създаваше се в най-скритата част на съзнанието му. Когато призори обърна последната страница, той си даде сметка, че гледа на живота с нови очи.

„Дръзко сложих ръка върху всички неща и повярвах, че имам право върху всичко, което желаех…“

„Има полза от желанията и полза от задоволяване на желанията, защото така те растат.“

Той разбра, че с един замах се е освободил от манията за морална преценка, която беше придобил чрез възпитанието си. Думата „вина“ беше променила смисъла си.

„Трябва да действуваш, без да преценяваш дали действието е добро или лошо. Трябва да обичаш, без да се безпокоиш дали обичаш доброто или злото…“

Чувствата, на които дотогава той се отдаваше само против волята си, се освободиха внезапно и радостно заеха господствуващо място. Тази нощ, за няколко часа само, понятията му за добро и зло, които още от детските си години беше считал неизменни, рухнаха.

На следния ден се чувствуваше възроден. Колкото повече отхвърляше всичко онова, което беше считал за несъмнено, толкова повече го изпълваше едно чудесно успокоение, родено от силите, които го бяха разкъсвали дотогава.

Даниел не бе говорил за откритието си на никого, освен на Жак, и то дълго след като бе прочел книгата. Тя беше една от тайните на приятелството им; те мислеха за нея почти като за религиозно тайнство и си правеха намеци с условни думи. Обаче въпреки усилията на Даниел, Жак упорито избягваше заразителното въздействие на неговия възторг. Той отказваше да утоли жаждата си от този опиващ извор и му се струваше, че по този начин устоява на самия себе си, че става по-силен и се запазва незасегнат. Но същевременно чувствуваше, че в тази книга Даниел е намерил своята „храна“; и в неговата съпротива имаше завист и отчаяние.

— Ти смяташ Лудвигсън за едно от чудесата на природата, нали? — рече Батенкур.

— Лудвигсън, драги мой Бат… — започна да обяснява Даниел. Жак вдигна рамене и остави приятелите си да минат напред.

Този Лудвигсън, при когото Даниел беше постъпил на работа преди няколко дни и който във всички столици, където бе установил свои кантори, минаваше за един от най-безсрамните търговци на картини в Европа, беше отдавна предмет на спорове между двамата младежи. Жак никога не можеше да прости на Даниел, че се е съгласил, пряко или косвено, дори и само за да изкара прехраната си, да сътрудничи в сделките на този търговец. Но нито Жак, нито някой друг можеше да се похвали, че някога е успял да отклони Даниел от намеренията му, когато той си наумеше да се хвърли в някоя авантюра, която действително го привличаше. Даниел се интересуваше извънредно много от ума на Лудвигсън, от безспирната му дейност, създала у него навика да прекарва без сън по няколко нощи наред, от презрението към лукса и до известна степен и към парите на този раджа, от силата на този спекулант, опиянен само от рисковете и от успехите си и чийто живот създаваше представата за запалена факла, чийто пламък, разлюлян от вятъра, беше мъждив, но и заслепяващ; той се бе съгласил да работи за този пират, воден много повече от любопитство, отколкото от нужда.

Жак си спомняше деня, в който Даниел и Лудвигсън се бяха срещнали за първи път: една срещу друга се бяха изправили две раси, две общества. Една сутрин той беше отишъл в ателието, което Даниел използуваше тогава заедно с няколко свои другари, всички безпарични като него. Лудвигсън влезе, без да чука, отговори с усмивка на резкия начин, по който го посрещна Даниел, и без всякакви предисловия, без дори да се представи или да седне, извади от джоба си един портфейл като актьор, който се готви да хвърли кесията си на някой слуга, заявявайки, че предлага на „този от господата, който се нарича Фонтанен“, месечна заплата от хиляда франка за три години, начиная от този ден, при условие, че той, Лудвигсън, собственик на галерията „Лудвигсън“ и директор на художествените институти „Лудвигсън и съдружие“, ще има изключително право на всички методи, които г-н Фонтанен ще направи през този период и на които той ще се задължи да сложи дата и да ги подпише. Даниел, който работеше малко и не беше нито излагал, нито продавал и най-малката скица, никога не можа да си обясни как Лудвигсън е могъл да си състави такова високо мнение за таланта му, та да му направи подобно предложение. Той обаче нямаше никакво намерение да се откаже от своята независимост. Ако се съгласеше на условията на тази сделка и приемеше пари от Лудвигсън, това би значило да му предава всеки месец известен брой рисунки, които отговарят поне на уговорената сума. А той си бе създал правило, че трябва да работи без никаква принуда — само когато това му доставя радост. Затова с ледена учтивост показа на Лудвигсън вратата и за най-голямо смайване на своите другари го накара да отстъпи до площадката на стълбището, без да му даде време да се опомни.

Но работите така си и останаха. Лудвигсън се върна, показа се по-внимателен и след няколко месеца истински делови отношения бяха установени между търговеца и Даниел, който много се забавляваше от цялата история. Лудвигсън издаваше едно луксозно списание за изобразителни изкуства на три езика и помоли Даниел да подбира френските статии. (Характерът на младежа му бе харесал още от първия ден и той бе схванал, че Даниел има верен вкус.) Работата не беше отегчителна и Даниел й посвети всичкото си свободно време; скоро действително започна да ръководи френската част на списанието. Лудвигсън, който не правеше сметки на разходите си, имаше за принцип да наема малко сътрудници, но да ги избира грижливо и да им предоставя най-широка инициатива, както и да възнаграждава щедро труда им. Без да беше искал някакво увеличение, Даниел получи скоро след това същата заплата, каквато имаха другите двама директори на списанието — английският и немският. Трябваше да се живее и Даниел предпочиташе работа, която да няма нищо общо с артистичния му живот. Освен това Лудвигсън организира частна изложба на рисунките му, които започнаха да се търсят от колекционерите. Ползата, която извличаше от връзките си с търговеца на картини, му позволяваше не само да подпомогне парично майка си и сестра си, но и да води лекия живот, който обичаше, без да бъде обвързан с постоянна работа и без да се лиши от свободното време, необходимо за истинското му призвание.

Жак настигна приятелите си, когато пресичаха булевард Сен-Жермен.

— … каква неописуема изненада — казваше Даниел, — да те представят там на вдовицата госпожа Лудвигсън!

— Никога не би ми минало през ум, че твоят Лудвигсън може да има майка — каза Жак, колкото да се намеси в разговора.

— Нито пък на мен — поде Даниел. — И то каква майка! Представи си… би трябвало да ви покажа една скица. Впрочем аз съм й направил няколко скици, но все по памет. Ще се пръсна от яд. Представи си мумия, която клоуните са надули заради някакъв специален цирков номер! Стара египетска еврейка, най-малко стогодишна, обезобразена от тлъстина и подагра, която мирише на пържен лук, носи вълнени ръкавици с един пръст, говори на „ти“ на слугите, нарича сина си бамбино^[4], храни се със среда от хляб, натопена в червено вино, и предлага тютюн на всички…

— Пуши ли? — запита Батенкур.

— Не, смърка емфие и черният прах пада по огърлицата от едри диаманти, която Лудвигсън, бог знае защо й е метнал на врата… — Той се прекъсна, развеселен сам от мисълта, която му хрумна: — Нали запалват фенер, където има съборена къща! — добави той.

Жак се усмихна. Снизхождението му към духовитостта на Даниел беше неизчерпаемо.

— А какво искаше да получи от тебе, като ти разкри тази отвратителна семейна тайна?

— Ти сам не си даваш сметка колко правилно се изрази: той действително има нови планове. Истински факир!

— Истински факир, защото е фантастично богат. Ако беше беден, щеше да бъде само един…

Даниел го прекъсна веднага:

— Остави го, моля ти се, аз си го обичам. И проектът му съвсем не е глупав: колекция от монографии, озаглавена „Големите майстори в образи“. Той се заема да публикува сборници, пълни с репродукции, на изключителни цени…

Жак престана да слуша: той се чувствуваше тъжен, пребит. Защо? Може би от умората и вълненията през деня? Или беше раздразнен, загдето се остави да го накарат да излезе тази вечер, когато искаше толкова да остане сам? Или защото яката му жулеше врата?

Батенкур мина между двамата приятели. Той искаше да ги покани за свидетели на брака си. От месеци насам мислеше денем и нощем само за това събитие и слабото му тяло с всеки изминал ден се топеше все повече и повече от треската на желанието. Най-после той бе постигнал целта си. Законният срок, през който несъгласието на родителите му беше пречка за брака, беше изтекъл и тази сутрин той беше определил датата на женитбата си — точно след три седмици. При тази мисъл кръвта нахлу в лицето му. Той обърна глава, за да скрие червенината си, свали шапката си и избърса чело.

— Не мърдай! — извика Даниел. — Жак, просто е невероятно колко той прилича на козле, като го гледаш в профил! — Действително носът на Батенкур бе дълъг и основата му слизаше до устната, ноздрите му бяха изпъкнали, очите кръгли; а тази вечер, понеже беше изпотен, една къдрица от безцветно русите му коси се бе навила на сляпото му око като остро рогче.

Батенкур тъжно наложи шапката си и зарея поглед отвъд площада Карусел и Траяновата арка, към градината на Тюйлери, където прахът образуваше червен облак.

„Горкото блеещо козле! — мислеше си Даниел. — Кой би предположил, че у него може да има толкова страст. Отказа се от всичките си принципи, скара се със семейството си заради тази жена… вдовица, четиринадесет години по-стара от него, увехнала… апетитна, но повехнала…“ — Той се усмихна едва забележимо. Спомни си за онзи следобед, когато миналата есен Симон беше толкова настоявал да го представи на красивата вдовица и за посещението, което й беше направил една седмица по-късно. Във всеки случай Даниел направи всичко, за да отклони приятеля си от тази глупост, но се бе сблъскал със сляпа страст. И понеже уважаваше човешките страсти, където и да ги срещнеше, той се задоволи да избягва тази дама и да следи отдалеч перипетиите на брачното приключение.

— Изкарахте блестящо изпитите, пък сте толкова тъжен — каза в този момент Батенкур, който, засегнат от подигравката на Даниел, искаше да си го върне на Жак.

— Ти не разбираш ли, че той се надяваше да го скъсат? — подхвърли Даниел. Замисленият поглед, който му отправи Жак, го изненада. Той се приближи до приятеля си, сложи ръка на рамото му и прошепна усмихнато:

— „… Защото всяко нещо има своя, особена стойност!“

Това беше достатъчно да припомни на Жак целия пасаж, който Даниел обичаше често да цитира.

„Горко на теб, ако кажеш, че щастието ти е мъртво, защото другояче си мечтал щастието си… Мечтата за утрешния ден е радост, но и утрешната радост е също радост. И за щастие, нищо не прилича на мечтата за нея, защото всяко нещо има своя, особена стойност.“

Жак се усмихна.

— Дай ми една цигара — каза той. Опитваше се да се отърси от вцепенението си, за да направи удоволствие на Даниел. „Мечтата за утрешния ден е радост…“ И той наистина почувствува, че някаква радост, още неуловима, започва да блуждае около него. Утре? Да се събудиш и да видиш през отворения прозорец слънцето по върховете на дърветата! Утре, Мезон-Лафит и свежестта на сенчестия парк!