Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (6)

VI

Тетрадката, подвързана в сиво платно, беше най-обикновена училищна тетрадка, която Жак и Даниел си разменяха, без да възбудят съмнение у учителите. Първите страници бяха изпълнени с бележки като:

„Кои бяха датите на раждането и на смъртта на Робер Благочестиви?“

„Как точно се пише «рапсодия»?“

„Как превеждаш «eripuit»?“

Следваха страници с бележки и поправки, които се отнасяха вероятно за стиховете на Жак, написани на хвърчащи листове.

След това започваше редовна кореспонденция между двамата ученици.

Първото по-дълго писмо беше на Жак:

„Париж, лицей «Амио», VIII-А клас, под зоркото око на К. К., наречен Свинска четина, понеделник, седемнадесетия ден на месец март, 3 ч. 31 мин. и 15 сек.

Какво е твоето душевно състояние — безразличие, чувственост или любов? Аз клоня по-скоро към третото състояние, което за мене е по-естествено от другите.

Колкото повече вниквам в чувствата си, толкова повече виждам, че човекът е диво животно и че само любовта може да го възвиси. Така крещи моето ранено сърце, което не ме мами. Без тебе, о, скъпи мой, аз бих бил само тъпак и кретен. Ако у мене трепти живот, дължа го на тебе!

Никога няма да забравя тези мигове, уви, тъй редки и тъй къси, когато си принадлежим всецяло един на друг. Ти си единствената ми любов! Никога няма да имам друга любов, защото хиляди страстни спомени за тебе ще ме нападнат веднага. Сбогом, тресе ме, слепоочията ми бият и очите ми не виждат ясно. Никога нищо няма да ни раздели, нали? О, кога, кога най-сетне ще бъдем свободни, кога ще можем да живеем заедно, да пътуваме заедно? Обожавам чуждите страни! Да събираме заедно живописни и безсмъртни впечатления и заедно да ги превръщаме в стихове, докато са още топли!

Не обичам да чакам, пиши ми при първа възможност. Искам да ми отговориш преди четири часа, ако ме обичаш така, както аз те обичам!

Сърцето ми прегръща твоето сърце, както Петроний прегръщаше своята Евника.

Vale et me ama!^[1]

Ж.“

На това писмо Даниел бе отговорил на следващия лист:

„Чувствувам, че напразно бих живял сам под друго небе — единствената по рода си връзка, която свързва нашите души, би ме накарала да отгатна това, което става с тебе. Струва ми се, че дните отминават нашата връзка.

Невъзможно ми е да изкажа какво удоволствие ми направи твоето писмо. Не бе ли ти мой приятел, не стана ли ти още по-близък приятел за мене, истинска половина от самия мене? Не допринесох ли аз да се изгради твоята душа, както ти допринесе да се изгради моята? Господи, сега, когато ти пиша, чувствувам как всичко твое е вярно и силно! Аз живея! И всичко живее в мене — тяло, дух, сърце, въображение — благодарение на твоята привързаност, в която никога няма да се усъмня, о, мой истински и единствен приятелю!

П. П. Убедих майка си да продаде колелото ми. Страшна бричка е.

Tibi.

Д.“

Друго писмо от Жак:

„О, dilectissime^[2]!

Как можеш да бъдеш ту весел, ту тъжен? И в най-лудата си радост аз съм понякога жертва на горчиви спомени. Не, чувствувам, че никога няма да бъда вече весел и лекомислен! Винаги пред мен ще се изправя призракът на непостижимия идеал!

О, понякога разбирам екстаза на бледите калугерки с безкръвни лица, които прекарват живота си извън този прекалено реален свят! О, да имаш криле само за да ги разбиеш, уви, срещу решетките на затвора! Сам съм в един враждебен свят, моят любим баща не ме разбира. Не съм много стар и все пак колко смазани цветя има вече зад мене, колко роса, която се е превърнала в дъжд, колко незадоволени страсти и колко горчиви разочарования!

Прости ми, моя любов, че съм така мрачен в този момент. Без съмнение аз съм в процес на оформяване — мозъкът ми кипи, сърцето също (дори нещо по-силно, ако това е възможно). Да останем винаги свързани! Заедно ще избягваме подводните скали и този вихър, който се нарича удоволствие.

Всичко се стопи в ръцете ми и ми остана само радостта да бъда твой, о избранико на моето сърце!

Ж.

П. П. Свършвам набързо това послание, защото трябва да уча нещо наизуст, а не знам нито дума. Дявол да го вземе!

О, моя любов, ако те нямах, мисля, че бих се самоубил!

Ж.“

Даниел беше отговорил веднага:

„Страдаш ли, приятелю?

Защо ти, о мой скъпи приятелю, така млад, защо проклинаш живота? Богохулство! Душата ти, казваш, била окована и привързана към земята. Работи! Надявай се! Обичай! Чети!

Как да те утеша, как да те избавя от мъката, която гнети душата ти? Какъв лек да намеря за тези изблици на отчаяние? Не, мой приятелю, идеалът не е несъвместим с човешката природа. Не, той не е само химера, родена от въображението на поетите! Идеалът за мене (мъчно е да се обясни), това значи да вложиш нещо велико и в най-незначителните земни неща; да направиш велико всичко, което вършиш. Идеалът е пълното развитие на всичко онова, което творческият дух е вложил в нас като божествени дарби. Разбираш ли ме? Ето какъв е идеалът, скрит в глъбините на сърцето ми.

И най-после, ако вярваш на твоя верен до смърт приятел, който много е живял, защото много е мечтал и много е страдал, ако вярваш на твоя приятел, който винаги е желал само твоето щастие, знай, че ти не живееш за тези, които не могат да те разберат, за външния свят, който презираш, а за някого (за мене), който не престава да мисли за тебе, о, бедно дете, и който чувствува като тебе и с тебе всички неща, чувствува ги по същия начин!

О, нека сладостта на нашата рядка връзка бъде свят балсам за твоята рана, скъпи мой приятелю!

Д.“

Жак незабавно бе надраскал следното на полето на писмото:

„Прости ми! За това е виновен само моят буен, склонен към крайности и чудатости характер, скъпа моя любов! Аз минавам от най-мрачното отчаяние към най-празните надежди, в този миг съм в бездната, в следващия в облаците! Никога ли няма трайно да обичам нещо? (Освен тебе! И моето изкуство!) Такава е моята съдба! Приеми моето признание!

Обожавам те заради твоето благородство, заради твоята чувствителност (ти си чувствителен като цвете), заради сериозността на всичките ти мисли, на всичките ти дела, дори от наслаждението на любовта. Всичката ти нежност, всичките ти вълнения аз ги изживявам едновременно с тебе. Да благодарим на провидението, че се обикнахме и че нашите сърца, изтерзани от самота, можаха да се съединят в една неразрушима плътска прегръдка!

Не ме изоставяй!

И нека вечно да помним, че един в друг ние виждаме страстния предмет на нашата любов!

Ж.“

Следваха две дълги страници от Даниел, написани с високия му установен почерк:

Вторник, 7 април

„Драги приятелю,

Утре навършвам четиринадесет години. Миналата година си шепнех: четиринадесет години… сякаш бе прекрасна, недостижима мечта. Времето минава и ние повярвахме. Но всъщност нищо не се променя. Ние оставаме винаги същите. Нищо не се е променило, освен това, че се чувствувам обезкуражен и остарял.

Снощи, като си лягах, взех един том от Мюсе. Последния път още при първите стихове започнах да тръпна и понякога дори сълзи бликваха от очите ми. Вчера през дългите безсънни часове аз се възхищавах, но не чувствувах нищо. Намирах фразите добре отмерени, хармонични… О, светотатство! Най-после поетичното чувство се събуди у мене и от очите ми бликна поток от радостни сълзи, най-сетне нещо трепна в мене!

О, само да не залинее сърцето ми! Страхувам се, че животът може да притъпи чувствата ми и сърцето ми да закоравее. Остарявам. Големите идеи за Бог, за дух, за любов не трептят вече в сърцето ми както преди и червеят на съмнението ме гризе понякога. Уви, защо не можем да живеем с цялата сила на душата си, вместо да мъдруваме? Ние разсъждаваме прекалено много! Облажавам силата на младостта, която се хвърля към опасността, без да гледа, без да разсъждава! Бих желал да мога да се пожертвувам със затворени очи за една върховна идея, за идеалната и неопетнена жена, вместо постоянно да се вглъбявам в себе си! О, тези безизходни стремежи са ужасни!…

Ти ме поздравяваш за моята сериозност. Напротив, тя е моето страдание, моята проклета съдба. Аз не съм като пчелата, която смуче мед ту от едно цвете, ту от друго. Аз съм като черния бръмбар, който се сгушва в една роза и живее в нея, докато тя затвори листенцата си, и той, задушен от тази върховна прегръдка, умре в цвета, който е избрал.

Така неизменна е моята привързаност към тебе, скъпи мой приятелю! Ти си нежната роза, която се е отворила за мене на тази безрадостна земя. Погреби моята черна скръб в дълбочината на твоето приятелско сърце!

П. П. През великденската ваканция ще можеш спокойно да ми пишеш в къщи. Майка ми уважава личната ми кореспонденция. (Но не, разбира се, необикновени неща!)

Свърших «Разгромът» на Зола. Мога да ти го дам. Още съм развълнуван и тръпки ме побиват. Книга, красива със силата и дълбочината си. Ще почна «Вертер». А, драги приятелю, ето най-после книгата на книгите. Взех също «Тя и той» от Жип, но първо ще прочета «Вертер».

Д.“

Жак му беше изпратил следните строги редове:

„По случай четиринадесетия рожден ден на моя приятел.

Има на света един човек; той страда денем от неописуеми мъки и нощем не може да спи; той чувствува в сърцето си страшна празнота, която наслажденията не могат да запълнят; чувствува в себе си как всичките му способности кипят; човек, който сред удоволствията, между веселите сътрапезници изведнъж усеща как самотата с мрачните си крила навлиза в сърцето му; човек, който не се надява на нищо, който мрази живота, но няма силата да го напусне: този човек е Човекът, който не вярва в Бога!

П. П. Запази това писмо. Ще го препрочетеш, когато душата ти бъде опустошена и зовеш напразно в тъмнината.

Ж.“

„Учи ли през ваканцията?“ — питаше Данаил в началото на една страница.

Жак му беше отговорил:

„Завърших едно стихотворение в жанра на моя «Хармодиус и Аристогитон», което започва доста хубавичко.

Аве, Цезар! Ето галската девойка със сините очи…

За теб е танцът на изгубената й родина!

И като лотос бял, трептящ под полета на лебед,

извива се снагата й в тръпка…

О, императоре!… Блести в ръка й мечът…

Виж! Това е танц от нейната родина!…

И т.н… и т.н… Стихотворението завършва така:

Но ти бледнееш, Цезар! О, три пъти уви!

Прониза остър меч моминската й гръд!

Вокалът падна… Гасне взор…

И ето цял окървавен е

танцът, в лунните лъчи облян.

Пред огъня голям, трептящ край езерния бряг,

завърши вече танцът

на пленницата руса, танцуваща за Цезар!

Озаглавил съм го «Пурпурната жертва» и даже имам в главата си един балет, който ще му подхожда. Бих желал да я посветя на божествената Лои Фюлер, за да я изпълни в «Олимпия». Мислиш ли, че би приела?

Обаче от няколко дни вече съм взел неотменимо решение да се върна към традиционната метрика и към римата на големите класици. (Всъщност, струва ми се, че съм ги презирал по-рано, защото са по-мъчни.) Започнах една ода в римувани строфи за мъченичеството, за което ти бях говорил. Ето началото:

На Р. П. Пербоар, лазарист, умрял мъченически в Китай на 20 ноември 1839 г., канонизиран през януари 1889 г.

Поклон, о, отче свят, пред твоите мъчения.

Немее днес светът, от ужаса потресен,

но нека мойта лира за теб,

герой Христов, изпей възхвална песен!

От снощи съм убеден, че истинското ми призвание е да пиша, и то не стихове, а разкази и ако имам достатъчно търпение, романи. Тормози ме един голям сюжет. Ще ти го разкажа.

Героинята е младо момиче, дъщеря на известен художник, родена в ателието му и самата тя артистка (т.е. малко лекомислена). Нейният идеал не е семейният живот, а постигането на красивото. В нея е влюбен един сантиментален младеж, буржоа, когото дивата й красота е омагьосала. Но скоро те се намразват и се разделят — той, за да води благонравен семеен живот с една малка провинциалистка, а тя, съкрушена от нещастна любов, се отдава на разгулен живот (или посвещава на бога своя талант, още не съм решил точно). Такава е моята идея. Какво мисли за нея моят приятел?

Ето, виждаш ли, това е същественото: да не вършиш нищо изкуствено, да следваш природата си и когато почувствуваш, че си роден да твориш, да считаш, че ти е отредена най-сериозната и най-красивата мисия на света, най-великият дълг. Да! Да бъдеш искрен! Да бъдеш искрен винаги във всичко! О, колко жестоко ме преследва тази мисъл! Хиляди пъти ми се е струвало, че забелязвам в себе си фалша на артистите без призвание, на фалшивите гении, за които говори Мопасан в «По водата». Просто ми се повдигаше от отвращение, докато четях. О, скъпи мой, как благодаря на бога, че те имам! Ние вечно ще се нуждаем един от друг, за да опознаем себе си, за да не си създаваме илюзии върху нашите истински таланти!

Обожавам те и ти стискам страстно ръката, както тази сутрин (помниш ли?), от цялото си същество, което е твое, напълно и с радост.

Пази се! К. К. ни погледна злобно. Той не разбира, че човек може да има възвишени мисли и да ги съобщава на своя приятел, докато той мърмори цитати от Салуст.

Ж.“

Следващото писмо бе също от Жак и беше написано на един дъх, почти нечетливо:

„Amicus amico!^[3]

Сърцето ми е препълнено и прелива! Ще нахвърля върху този лист нещо от неговите разпенени вълни.

Роден, за да страдам, да обичам, да се надявам — аз се надявам, обичам и страдам! Целият ми живот може да се разкаже в два реда: любовта ме кара да живея, аз имам една-единствена любов и тази любов си ти!

Още от най-ранна възраст съм имал желание да излея кипежа на сърцето си пред някого, който ме разбира във всичко. Колко писма написах някога на един въображаем приятел, който приличаше на мене, сякаш ми е брат! Уви, моето сърце говореше или по-скоро пишеше, опиянено, на собственото ми сърце. После изведнъж бог поиска този идеал да придобие земен вид и той се въплъти в тебе, моя любов! Как започна това? Ние сами не знаем вече — минаваме от брънка на брънка и се губим в лабиринта на идеите, без да можем да открием техния произход. Но може ли човек да мечтае за нещо по-възвишено, за нещо така пълно с наслади като тази любов? Напразно търся сравнения. Всичко бледнее пред нашата велика тайна. Нашата любов стопля и осветява като слънце живота ни. Невъзможно е да се разкаже всичко това. Когато го напишеш, то прилича на фотографията на цвете.

Но стига толкова!

Може би ти имаш нужда от помощ, от утеха, от надежда, а аз ти изпращам не нежни думи, а оплакванията на едно егоистично сърце, което живее само за себе си. Прости ми, моя любов! Не мога да ти пиша другояче. Преживявам криза и сърцето ми е по-залиняло от каменистото легло на пресъхнала река. Несигурността във всичко и в самия мен, не е ли това най-жестокото страдание?

Презирай ме, не ми пиши вече! Обикни някого другиго. Не съм достоен за дара, който ми даваш!

О, ирония на злата съдба, която ме тласка накъде? Накъде? Накъде? В небитието!

Пиши ми! Ако те загубя, ще се самоубия!

Tibi ех imo, carissime!^[4]

Ж.“

Абат Бино бе сложил отзад в тетрадката и една бележка, заловена от преподавателя в навечерието на бягството.

Почеркът беше на Жак — някакви ужасни криволици, надраскани с молив:

„Позор на онези, които обвиняват подло и без доказателства! Позор!

ПОЗОР И ПРОКЛЯТИЕ

Цялата интрига е вдъхновена от долно любопитство. Те искат да се ровят в нашето приятелство и техните действия са нечестни!

Никакви подли компромиси! Да се опрем на бурята! По-добре да умрем!

Нашата любов е над клеветите и заплахите!

Да го докажем!

Вечно твой!

Ж.“