Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (48)

XIII

Този шум на течаща вода, тези мокри улици… Антоан изведнъж си представи едно измокрено от сълзи лице: Еке, прав пред него, с настойчив поглед. „Вие Тибо, вие трябва да направите нещо…“ Той не можеше да се освободи от мъчителното видение. „Бащинско чувство… Чувство, което ми е напълно непознато, колкото и да се мъча да си го представя… — Внезапно той помисли за Жиз: — Семейство… деца…“ Просто една хипотеза, за щастие неосъществима. Тази вечер всяка мисъл за брак му се струваше не само преждевременна, но и абсурдна.

„Егоизъм ли е това? — попита се той. — Или страх? — Мисълта му отново се отклони: — Сигурно в този момент Халифа ме смята за страхливец…“

И той не без досада се видя отново притиснат в коридора под упорития поглед на Щудлер. Помъчи се да се изтръгне от рояка мисли, които започнаха някак да се въртят в главата му. Думата „страхлив“ му беше малко неприятна; той се спря на „боязлив“.

„Щудлер мисли, че съм боязлив. Глупак!“

Той бе стигнал пред Елисейския дворец. Патрул от гвардейци завършваха с отмерена стъпка обиколката си около двореца; чу как прикладите на пушките им изтракаха на тротоара. Преди да успее да ги отпъди, цяла редица предположения, подобни на бързо менящите се образи в някакъв сън, нахлуха в главата му: Щудлер отстранява болногледачката, изважда спринцовка от джоба си… Болногледачката се връща, опипва малкия труп… Подозрения, донесения до полицията, отказ за погребение, аутопсия… Съдия-следовател, стражари…

„Ще поема всичко върху себе си — реши бързо Антоан и измери с очи часовоя, покрай когото минаваше. — Не — заяви той предизвикателно, обръщайки се към някакъв въображаем съдия, — не е имало друга инжекция, освен моята. Аз сложих по-голяма доза напълно съзнателно. Случаят беше безнадежден и аз настоявам, че имам правото да… — После вдигна рамене, усмихна се и забави стъпките си. — Какъв идиот съм аз. — Но все пак съзнаваше ясно, че не е изчерпал въпроса. — Ако съм готов да понеса последиците на една смъртоносна инжекция, направена от другиго, като така категорично отказах да я направя сам?“

Той винаги се дразнеше силно, когато не успяваше чрез кратко, но енергично усилие на мисълта ако не да разреши, то поне да осветли някой мъчителен въпрос. Припомни си разговора с Щудлер, яда си, заекванията си. Макар че не съжаляваше за поведението си, той изпитваше неприятното чувство, че е играл роля и е говорил неща, които не му подхождаха много добре, не отговаряха на дълбоката същност на неговата личност; той също така несъзнателно усещаше, по някакъв смътен, но болезнен начин, че тази роля и тези думи можеха да бъдат опровергани някой ден от собствения му начин да схваща нещата и да действува. Чувството на вътрешно неодобрение трябва да беше доста силно, защото Антоан не можеше да се освободи от него, а по начало той никога не преценяваше миналите си постъпки; самото понятие „угризение на съвестта“ му беше напълно чуждо. Той обичаше да се самоанализира и през последните години дори се наблюдаваше със страстен интерес; но това беше чисто психологично любопитство. Да дава добри и лоши оценки на делата си, бе съвършено несъвместимо с неговия темперамент.

В съзнанието му кристализира въпрос, който го хвърли в още по-голямо недоумение: „Не беше ли нужна по-голяма енергия, за да се съгласи, отколкото да откаже?“. Когато се колебаеше между две решения, без да може да намери по пътя на логиката повече основания в полза на едното, той обикновено избираше това, което изискваше по-голямо усилие на волята; основавайки се на опита си, той твърдеше, че по този начин почти винаги е достигал до по-доброто решение. Тази вечер обаче бе принуден да признае, че бе избрал по-лесното разрешение и бе се измъкнал по отъпкания път.

Гнетяха го някои думи, които беше произнесъл. Казал беше на Щудлер: „Уважение към живота…“. Човек трябва да се пази от общоприетите фрази. „Уважение към живота…“ Уважение или фетишизъм?…

Тогава му дойде наум една случка, която му беше направила силно впечатление на времето; спомни си детето с две глави в Трегиньок.

В това бретонско пристанищно градче, където семейство Тибо прекарваше лятото преди петнадесетина години, жената на един рибар беше родила изрод с две ясно очертани и много добре оформени глави. Бащата и майката бяха поискали от местния лекар да умъртви малкото чудовище; лекарят отказал. Тогава бащата известен като алкохолик в цялото градче, се хвърлил върху новороденото да го удуши със собствените си ръце. Трябвало да го хванат и да го затворят. Това предизвика голям смут в цялото село, създаде тема за неизчерпаеми разговори между летовниците по хотелите. Антоан, шестнадесет или седемнадесетгодишен по онова време, си спомняше разгорещения спор, който беше имал с г-н Тибо — една от първите бурни сцени между баща и син; с непримиримостта и склонността към прекалено опростяване, типични за годините му, той настояваше, че лекарят има право веднага да премахне едно същество, осъдено на загиване.

Той се смути, когато си даде сметка, че сега доста беше изменил мнението си, и се запита: „Какво ли би казал Филип?“. Никакво съмнение. Антоан трябваше да признае, че Филип дори не би се спрял на хипотезата за евентуално премахване; нещо повече, ако малкият изрод беше в опасност, Филип би направил всичко, за да спаси нещастния му живот. И Риго също. И Теривие. И Лоазил. Всички, всички… Щом има някъде искрица живот, дългът на лекаря е ясен и безспорен. Стори му се, че чува носовия глас на Филип, който казва: „Нямаме право, моето момче, нямаме право“.

Антоан се разбунтува. „Право?… Хайде де, вие знаете много добре, както и аз, колко струват тези понятия за право и за дълг. Няма друг закон, освен естествените закони. Те, разбира се, са неотменими. Но тези тъй наречени нравствени закони, какво представляват те? Сбор от привички, насадени в нас от векове… Нищо повече… Някога може да са били необходими за общественото развитие на човека. Но днес? Може ли един разумен човек да смята, че тези древни правила за хигиена и обществен порядък притежават някаква си свещена добродетел, някакъв характер на абсолютна повеля?“ Понеже шефът не отговаряше, Антоан вдигна рамена, мушна ръце в джобовете на пардесюто си и мина на другия тротоар.

Той вървеше, като продължаваше спора, но сега вече със себе си: „Факт е най-напред, че за мен нравствеността не съществува. За мен «длъжен си да», «не бива да», «добро» и «зло» са само думи: думи, които употребявам, за да бъда като другите, разменни монети, които ми са удобни в разговора. Но в самия себе си сто пъти съм установявал, че това не отговаря на нищо реално. И такъв съм си бил винаги… Не, последното твърдение е прекалено. Аз съм такъв, откакто… — Образът на Рашел се мярна пред очите му. — Във всеки случай отдавна…“.

За миг той най-добросъвестно се опита да си уясни от какви принципи се ръководи в ежедневния си живот. Но не откри нищо. По липса на по-добро обяснение той си каза: „Известна искреност? — После помисли малко и се поправи: — Може би по-скоро известна проницателност? — Мисълта му беше още неясна, но в този миг той бе доста доволен от откритията си. — Да, очевидно това не е много нещо, но когато търся в себе си нещо установено, винаги откривам тази нужда да виждам нещата ясно… Твърде възможно е несъзнателно да съм въздигнал тази нужда в някакъв нравствен принцип, за моя лична употреба… Това би могло да се формулира така: пълна свобода, при условие, че виждаш ясно… В края на краищата това е доста опасен принцип. Но при мене не дава лоши последици. Всичко зависи от това да умееш да виждаш. Да виждаш ясно… Да се наблюдаваш свободно, ясно, обективно; с подхода, който придобиваш в лабораторията. Да се гледаш цинично как мислиш и действуваш. Да се смяташ за такъв, какъвто си. И като последица: да се приемеш такъв, какъвто си… И какво значи това? Това значи, че аз бих бил готов да кажа: всичко е позволено… Всичко е позволено, щом не лъжеш сам себе си, щом знаеш какво вършиш и доколкото е възможно, защо го вършиш.“

Почти веднага той се усмихна горчиво.

„Най-много ме обърква това, че когато се вгледам внимателно, моят живот — с неговата чудесна «пълна свобода», с отрицанието на понятията за добро и зло — всъщност почти изключително е посветен на това, което хората наричат добро. И до какво довежда това прекрасно освобождаване на личността? Не само да вършиш това, което вършат другите, но и това, което вършат онези, които, според общоприетия морал, хората считат за най-добри! Доказателство? Това, което се случи тази вечер… Нима фактически аз съм стигнал дотам, че да се подчинявам на същата морална дисциплина, на която се подчиняват всички хора?… Филип би се усмихнал… И все пак отказвам да приема, че необходимостта, която кара човека да действува като социално животно, може да бъде по-деспотична, отколкото неговите индивидуални инстинкти. Тогава как да се обясни моето държане тази вечер? Просто невероятно е до каква степен действието може да бъде отделено, да бъде независимо от разсъждението, защото, да си призная, в дълбочината на душата си аз давам право на Щудлер. Мъглявите възражения, които му противопоставих, не значат нищо. Логиката е на негова страна — детето страда съвсем напразно; изходът от тази ужасна борба е абсолютно неизбежен, неизбежен и близък. Тогава? Ако се осланям единствено на разсъжденията си, виждам предимства само в ускоряването на края; не само за малката, но и за госпожа Еке. Очевидно е, че при състоянието, в което се намира майката, гледката на тази безкрайна агония представлява опасност за нея… Сигурно Еке е мислил за това… И няма какво да възразиш: ако се задоволиш с разсъждения, силата на тези аргументи е неоспорима… Но колко странно, че никога не можеш да се задоволиш с логически съждения! — Не казвам това, за да извиня подлостта си. В себе си аз зная много добре, че това, което тази вечер ме накара да избягам, не беше просто подлост. Не. Това беше нещо така наложително, така повелително, каквито са естествените закони. Но не мога да разбера какво е то всъщност…“

Той обмисли едно по едно най-различни възможни обяснения. Дали не бяха това онези смътни мисли — Антоан вярваше в тяхното съществуване, — които сякаш дремят у нас под повърхността на ясните идеи и които в даден момент се събуждат, надигат се, вземат надмощие, заповядват ни да извършим определено действие и после изчезват в дълбините на подсъзнанието ни, без да оставят някакво обяснение? Или пък всичко това може да се обясни много по-просто, ако приемем, че има някакъв колективен нравствен закон и че е почти невъзможно човек да действува единствено като индивид?

Струваше му се, че се върти в кръг със завързани очи. Мъчеше се да си спомни точно често цитираната фраза на Ницше, че човекът не трябва да бъде проблема, а разрешение. Този принцип му се струваше някога съвършено очевиден, но от година на година за Антоан ставаше все по-трудно да се съобразява с него. Той беше имал случай да констатира, че някои от неговите решения, обикновено най-спонтанните и често най-важните, се намираха в противоречие с обичайната му логика; и то до такава степен, че много пъти се бе запитвал: „Действително ли съм такъв, за какъвто се мисля?“. Това бе бегло, мълниеносно съмнение, подобно на блясъка на светкавица, разкъсващ за момент мрака, който след това става още по-непрогледен. Но веднага отхвърли това съмнение, както и друг път.

Обстановката му помогна да го направи. Когато достигна до улица Роайал, от прозореца на една хлебарница силна миризма на пресен хляб, топла като човешки дъх, го удари в лицето. Мислите му веднага взеха друга насока. Той се прозина и потърси с очи някоя осветена бирария. Изведнъж го обхвана желание да отиде до Комеди Франсез и да хапне нещо в „Зем“, малък бар, който беше отворен до сутринта и където той понякога се отбиваше нощем, преди да мине оттатък Сена на път за вкъщи.

„Все пак странно! — призна си той след кратко вътрешно мълчание. — Напразно се съмняваш, разрушаваш, напразно се освобождаваш от всичко, винаги има нещо непобедимо, нещо, което никакво съмнение не може да накърни: нуждата човек да вярва в разума си… Нали и аз си давам отлично сметка за това от един час!… — Той се чувствуваше уморен и неудовлетворен. Търсеше някаква напълно сигурна аксиома, която да му върне спокойствието. — Целият живот е конфликт — заключи накрая той лениво. — Това, което става в мене, не е нещо ново; то е всеобщо явление: всички живи същества се сблъскват едно с друго.“

Той вървя известно време, без да мисли за нищо определено. Наближаваше оживените булеварди. На всяка стъпка срещаше жени, които се разхождаха; те бяха извънредно общителни и той ги отпъждаше с добродушен жест. Подсъзнанието му обаче продължахте да работи и малко по малко мислите му започнаха се избистрят.

„Аз живея — каза си той най-после, — ето това е факт. Иначе казано, аз не преставам да правя избор между разни възможни решения и да действувам. Така. Но тук навлизам вече в тъмнина. В името на какво стават този избор и това действие? Нямам никакво понятие. Дали в името на ясното виждане, за което мислех преди малко? Явно, че не е това… Теория!… Всъщност никога това желание за яснота не е било истинският мотив нито на едно решение, нито на едно действие. Едва когато съм извършил действието, се явява «ясното виждане», за да оправдае в моите очи това, което съм направил… И все пак, откакто съм мислещо същество, аз чувствувам, че ме движи нещо — да го наречем някакъв инстинкт, някаква сила, — което ме кара почти винаги да избирам това, а не онова, да действувам по един начин, а не по друг. А, от другата страна — и това е най-смущаващото, — забелязвам, че не действувам в различни насоки. Всичко следователно става, като че ли съм подчинен на някакво неизменно правило… Да, но какво правило? Не зная! Винаги когато в някой важен момент на живота ми този вътрешен подтик ме е карал да избера определена насока и да действувам по даден начин, напразно съм се питал: в името на какво? И винаги съм се сблъсквал с непроницаема стена… Чувствувам се добре разположен; чувствувам, че съществувам; чувствувам, че… съм стъпил здраво на земята и все пак съм извън всички закони! Нито в доктрините на миналото, нито в съвременната философия, нито в себе си намирам отговор, който да ме задоволява. Ясно виждам всички правила, които не мога да възприема, но не виждам никое правило, на което да мога да се подчиня. От всички установени системи никоя никога не ми е изглеждала приложима, дори приблизително, спрямо мен, нито пък е могла да обясни моето поведение. И въпреки всичко аз вървя напред и дори напредвам доста бързо, без колебание, и следвам почти права линия! Колко странно! Струва ми се, че приличам на бърз кораб, който смело следва пътя си и чийто кормчия никога не е имал компас… Без съмнение човек би казал, че следвам някаква заповед! И на мен самия ми се струва, че изпитвам такова чувство: самото ми същество е така устроено. Но каква е тази заповед? Както и да е, аз не се оплаквам. Щастлив съм. Ни най-малко не желая да стана друг; но просто бих искал да разбера по силата на какво съм такъв. В това любопитство обаче има капчица безпокойство. Дали всяко същество крие в себе си загадка? Ще намеря ли някога ключа на моята загадка? Ще успея ли да формулирам моя закон? Ще зная ли един ден в името на какво?“

Той ускори стъпка. На другата страна на площада забеляза светлинната реклама на „Зем“ и започна да мисли единствено за глада си.

Той така бързо влезе във входното коридорче, че се спъна в кошовете със стриди, от които се носеше горчив дъх на море.

Барът се намираше в сутерена; слизаше се по тясна, вита стълба, живописна и малко тайнствена. В този час салонът беше пълен с нощни посетители, насядали по масите сред облак от топли изпарения, които миришеха на кухня, на алкохол и на пури и които съскащите вентилатори изхвърляха навън. Полираните махагонови мебели, тапицирани със зелена кожа, придаваха на ниския тесен и дълъг салон, който нямаше никакви прозорци, вид на пушалня в кораб.

Антоан си избра едно ъгълче, хвърли пардесюто си на канапето и седна. Някакво приятно чувство започна да го обзема. Но веднага усети контраста — видя стаята на детето, измокреното от пот телце, което се мяташе; в ушите му още кънтеше злокобният ритъм на люлката, подобен на тропането на крак, който отмерва такта… И внезапно угнетен, той изтръпна.

— Само един прибор ли?

— Само един. Ростбиф и чер хляб. И уиски в голяма чаша, без сода. Донесете и кана със студена вода.

— Не искате ли супа със сирене?

— Да, моля.

За да се разпалва жаждата на посетителите, на всяка маса беше поставена купа, пълна с пържени картофи, побелели от сол и тънки като люспа. Антоан си даде сметка колко е огладнял по удоволствието, което доставяше хрускането на пържените картофи, докато чакаше специалитета на ресторанта — супа с швейцарско сирене, запържена с лук, варена на тих огън, в която сиренето плуваше на конци отгоре.

Близо до него няколко души, прави, чакаха да вземат дрехите си от гардероба. Една млада жена от тази шумна група го погледна крадешком. Погледите им се срещнаха и тя му се усмихна едва забележимо. Къде беше виждал това лице? Сякаш излязло от японска гравюра, гладко и плоско, тези изтеглени вежди, тези тесни очи, леко дръпнати нагоре? Той намери много забавен хитрия начин, по който тя му бе дала знак без никой да я забележи. О, та това е моделът, който няколко пъти беше виждал в ателието на Даниел дьо Фонтанен, в старото ателие на улица Мазарен. Той дори си припомни много добре един сеанс през един горещ летен следобед: спомняше си часа, осветлението, позата и смущението, което бе изпитал, спомняше си, че остана там дълго, въпреки че бързаше… Той проследи с очи жената, докато тя излезе от вратата. Как ли я наричаше Даниел? Някакво име, което приличаше на марка на чай… Преди да изчезне, тя се обърна. И тялото също бе оставило в паметта на Антоан впечатление на нещо плоско, гладко, нервно…

През няколкото месеца, когато мислеше, че обича Жиз, в живота му нямаше място за никаква жена. Всъщност, откакто бе скъсал с г-жа Жавен (връзка, която трая два месеца и без малко не свърши много зле), той живееше без приятелка. За миг изпита болезнено съжаление. Натопи устни в чашата с уиски, която току-що му бяха донесли, повдигна капака на супника и усети с удоволствие приятния дъх на супата.

В този миг портиерът на ресторанта му донесе измачкан лист, сгънат на четири. Беше една програма от вариететен театър, на която бе надраскано с молив: „Зем“, утре вечер десет часа?.

— Чака ли за отговор? — запита Антоан, развеселен и озадачен.

— Не, дамата си отиде — отговори портиерът.

Антоан беше решил да не обръща никакво внимание на тази покана, но все пак мушна програмата в джоба си и започна да вечеря.

„Животът е чудесен — помисли си той изведнъж. Неочаквано рой весели мисли нахлуха в главата му. — Да, обичам живота — заяви той. И помисли за момент. — И всъщност нямам нужда от никого.“

Споменът за Жиз отново се мярна в съзнанието му. Той призна пред себе си, че дори без любов животът беше достатъчен да го направи щастлив; призна си също добросъвестно, че през времето, когато Жиз беше в Англия, не бе престанал да се чувствува щастлив, макар че беше далеч от нея. Впрочем той се запита дали някога някоя жена беше заемала много място в живота му?… Рашел?… Да, Рашел! Но какво щеше да стане, ако Рашел не беше заминала? И освен това нима той не се чувствуваше окончателно излекуван от подобни увлечения?… Тази вечер той не смееше да нарече любов чувството, което беше хранил към Жиз. Потърси друга дума. Влечение?… За миг мисълта за Жиз го погълна цял. Той реши да си уясни това, което ставаше в него през последните месеци. Едно беше сигурно: той си бе създал свой собствен образ за Жиз, много различен от истинската Жиз, която и днес следобед… Антоан предпочете да не се спира на сравнението между двата образа.

Изпи още една глътка уиски с вода и се залови за ростбифа, като си повтори, че обича живота.

Той виждаше живота преди всичко като широко открито място, където дейните хора като него можеха да се хвърлят с увлечение. Когато казваше: „Обичам живота“, той подразбираше: „Обичам себе си, вярвам в себе си.“. Във всеки случай той си представяше собствения си живот не само като чудесно поле за маневри, оставено на негово разположение, като безкрайна съвкупност от възможни комбинации, но също така, и за него това беше главното, като ясно очертан път, като права линия, която води безпогрешно на определено място.

Почувствува, че беше докоснал познатата струна, чийто тон той винаги слушаше със снизхождение. „Тибо? — шепнеше някакъв вътрешен глас. — Той е тридесет и две годишен, тъкмо възраст да почне хубава кариера!… Здраве? Изключително: издръжлив като младо животно в пълния разцвет на силите си… Ум? Гъвкав, смел, който се развива непрекъснато… Работоспособност? Почти неизчерпаема… Материално благосъстояние… С една дума, всичко! Никакви слабости! Никакви пороци! Никаква спънка по пътя на призванието му! И попътен вятър!“

Той протегна крака и запали цигара.

Призванието му… Винаги, още от петнадесетгодишна възраст, медицината го бе силно привличала. И сега още той приемаше като правило, че медицинската наука е върхът на умственото усилие на човека и представлява най-полезното постижение на двадесетвековни лутания във всички области на знанието, най-благородното поле за работа на човешкия гений. Наука, безпределна в теоретичния си обхват и все пак вкоренена в най-конкретната действителност, в пряк и постоянен допир с човека. Той особено държеше на това. Никога не би се съгласил да се затвори в лаборатория, да ограничи наблюденията си в полето на микроскопа; обичаше вечната борба на лекаря гърди срещу гърди с многоликата действителност.

„Нужно е обаче — подхвана гласът в него — Тибо да работи повече за себе си… Да не се оставя да бъде парализиран от клиентелата си като Теривие, като Боатло… Трябва да намери време да прави опити и да ги следи, да съпоставя резултатите, да си изработи свой собствен метод…“ Антоан си представяше бъдещето си, подобно на това на най-големите медици: преди да достигне петдесетте, той ще е направил доста открития; и главно, ще е поставил основите на своя личен метод, засега още смътен, но който някои дни му се струваше, че вече се очертава. „Да, скоро, скоро…“

И изведнъж мисълта му премина през тъмно пространство; това беше смъртта на баща му. Оттатък пътя отново ставаше светъл. Между две дръпвания на цигарата той помисли за тази смърт по съвсем нов начин — без никакъв страх, без тъга; напротив, тя му се стори като необходимо, очаквано освобождение, като разширяване на хоризонта му, като едно от условията за неговия възход. Хиляди нови възможности се разкриваха пред него. „Веднага ще трябва да направя подбор между пациентите си… Да си запазя свободно време… Ще ми трябва един постоянен помощник за изследванията. Може би дори секретар; не сътрудник, а някое младо умно момче, отворено, което ще обуча, и то ще ме освободи от страничната работа… Тогава ще мога да творя здравата… да се заловя със зъби и нокти за работа… Да откривам нови неща… О, да, сигурен съм, че ще направя велики неща!…“ На устните му заигра бегла усмивка, отражение на оптимизма, който го окриляше.

Изведнъж той хвърли цигарата си и се замисли: „Не е ли странно, че съвсем неочаквано отново откривам у себе си моралното чувство, което съм изхвърлил от живота си и от което преди един час смятах, че съм напълно освободен! И то не скрито в някоя тъмна и неизследвана гънка на съзнанието ми, а, напротив, разцъфнало, солидно, неизкоренимо, стимулиращо моята енергия, заело главното място в моята дейност, в самото сърце на професионалния ми живот! Нека не си играем на думи: като лекар, като учен, аз имам абсолютно непоколебимо чувство за праволинейност; а, струва ми се, мога да кажа, че по тази точка никога не бих правил компромиси… Как да съгласува човек всичко това?… Ха, в края на краищата защо пък винаги трябва да се съгласуват нещата?“. И действително той бързо се отказа да търси отговор на въпроса, престана да мисли ясно и се отдаде лениво на блаженото състояние, примесено с умора, което постепенно приспиваше съзнанието му.

Двама автомобилисти бяха влезли и седяха близо до неговата маса. Те бяха навлечени с дрехи, които натрупаха на канапето. Мъжът трябва да имаше двадесет и пет години, а жената бе малко по-млада. Възхитителна двойка: и двамата стройни, силни, и двамата тъмнокоси, с прям поглед, с големи уста, със здрави зъби, и двамата поруменели от студа. Еднаква възраст, еднакво здраве, еднаква обществена класа, еднаква естествена елегантност и без съмнение еднакви вкусове. И във всеки случай еднакъв апетит: седнали един до друг, те дъвчеха еднакво бързо големи хапки от двойните сандвичи; после със същия замах пресушиха халбите си, навлякоха кожените си палта и без да разменят нито дума, нито поглед, излязоха със същата гъвкава стъпка. Антоан ги проследи с очи. Те създадоха представата за идеално взаимно разбиране, за съвършената двойка.

Тогава чак той забеляза, че залата е почти празна. Погледна в едно далечно огледало часовника, който беше закачен над главата му. „Десет и десет? Не, обратното. Какво? Нима скоро ще стане два часът?“

Антоан стана и се помъчи да се изтръгне от вцепенението си. „Много бодър ще бъда утре сутрин“ — помисли си той гузно.

Изкачвайки се по тясната стълба, където портиерът дремеше, отпуснат на едно стъпало, нова мисъл, последвана от ясна зрителна представа, го накара да се усмихне бегло: „Зем“, утре вечер десет часа!.

Той скочи в едно такси. Пет минути по-късно влизаше в къщи.

На масата във вестибюла, където бяха натрупани получените вечерта писма, бе поставен на видно място голям лист с почерка на Леон: „Към един часа телефонираха от доктор Еке. Момиченцето починало“.

Няколко секунди той държа листа в ръка, а след това го прочете отново. „Един часа след полунощ? Много скоро, след като си тръгнах… Щудлер? Пред болногледачката? Не… Сигурно не… Тогава? Моята инжекция? Може би… Все пак малка доза беше. Но пулсът беше толкова слаб…“

След като мина изненадата, в него остана само чувство на облекчение. Колкото и мъчително да бъде това за Еке и жена му, поне ужасното чакане беше свършило. Той си спомни лицето на спящата Никол. Скоро между тях ще се появи ново същество. Животът побеждава всичко, всяка рана зараства. С разсеян жест Антоан взе писмата. „Горките хора все пак — помисли си той със свито сърце. — Ще намина у тях, преди да отида в болницата.“

В кухнята котката отчаяно мяукаше. „Това мръсно животно ще ми попречи да спя“ — измърмори Антоан и изведнъж си спомни за малките котенца. Открехна вратата. Котката се хвърли в краката му умолително, като се галеше и търкаше в него, раздразнена и настойчива. Антоан се наведе над кошницата с парцалите: тя беше празна.

Сам беше попитал: „Ще ги удавите всичките, нали?“. Но и това беше живот… Защо тази разлика? В името на какво?

Той вдигна рамена, погледна часовника си и се прозина.

„Четири и половина часа сън, хайде по-скоро.“

Още държеше в ръце бележката на Леон; направи я на топка и весело я хвърли върху шкафа.

„А сега един хубав студен душ… Системата на Тибо — да пропъдиш умората, преди да си легнеш!“