Виктор Суворов
Взимам си думите назад (166)

4

Чудесно написано! Всичко си е на мястото. Само дето не достига реализъм.

Нека се обърнем към автора на този фантастичен сюжет Героя на Съветския съюз писателя Карпов и да го помолим да си вземе думите назад. И да помолим и писателя Яковлев за същото.

Владимир Василиевич Карпов е военен и, естествено, разбира, че нищо подобно просто не е можело да се случи. Като за това има съвсем сериозна причина: не е можело да се случи просто защото не е можело да се случи.

Владимир Василиевич, вие сте разузнавач, хайде с вас да използваме един метод, на който са ни учили в разузнаването. Всяка неясна ситуация се умалява наум два, три, пет, десет пъти. Или се увеличава. Тогава странностите на онова, което става, се виждат по-релефно и по-ясно.

Намалявам мащаба на онова, което се е случило, три пъти. Да си представим Днепър и прекрасния град Черкаси на високия бряг. Избираме например 1970 година. В кабинета си, зад огромното бюро, седи първият секретар на Черкаския областен комитет, да го наречем другаря Андреев, пак там са подчинените му. Срещу него е седнал най-големият местен военен началник генерал-майор Роман, командир на 41-ва гвардейска танкова дивизия. И той е с подчинените си. Присъстват и високи гости от столицата. Обсъжда се изключително важен въпрос — например как танковата дивизия да се прати на селскостопанска бригада.

Всичко си върви като по ноти. И внезапно на съвещанието се появява някой си полковник Жуковкин. И с него идват един майор и един капитан. Колкото до полковника, всички присъстващи знаят, че са го издигнали високо и бързо, но не се е удържал горе и още по-бързо са го свалили и са го пратили в провинцията да управлява нещо резервно-второстепенно. И че няма никакво отношение нито към Черкаска област, нито към 41-ва танкова дивизия. За майора и за капитана пък изобщо нищо не се знае — те са никои.

— Я да видим — казва полковникът — какви ги дрънкате тука?

— Сядай, сядай — кани го другарят Андреев.

Полковникът седи, слуша, после не издържа и вика:

— Никаква бригада! Трябва да се готвите за бой! Я вижте тая бележчица! Назначен съм за командир на дивизията!

Е, съгласете се, Владимир Василиевич, че сцената е идиотска. Първо, никой няма да пусне някакъв си полковник, че и с майор и капитан на всичкото отгоре, в кабинета, където първият секретар на областния комитет провежда съвещание с генерал-майора. Най-учтиво ще обяснят на полковника, че другарят Андреев е зает. Изчакайте. Командирът на дивизията също е зает. Ако въпросът е спешен, другарю полковник, кажете какъв е и ще съобщим на началниците.

Няма такова нещо като: заповядайте, влезте, добре дошли. Дори да се обсъжда въпросът за селскостопански бригади.

Сега да се върнем на Ленинград.

В кабинета е членът на ДКО и на Политбюро маршалът на Съветския съюз К. Ворошилов. В ДКО освен Сталин има четирима души. И един от тях е Ворошилов. В кабинета е и другарят А. Жданов — член на Политбюро. В момента Политбюро се е покрило и изобщо не се обажда. Но да си член на Политбюро означава, че си сред десетимата най-близки до Сталин. В конкретния случай Жданов е някъде на пето или шесто място след Сталин. Освен посочените двама присъстват и други другари с висок ранг. И не обсъждат селскостопанска бригада, а въпроса за унищожаването на Ленинград и на Балтийския флот, за предаването в плен на противника на четири армии и невероятни по всички възможни стандарти военни запаси. И изведнъж се появява армейски генерал Жуков. Присъстващите знаят, че е бил началник на Генералния Щаб, но че преди месец са го смъкнали от поста и са го пратили да командва Резервния фронт. И ето че незнайно защо той цъфва в Ленинград, влиза на заседанието на Военния съвет на Ленинградския фронт и Балтийския флот, сяда и слуша какво обсъждат. Без да има каквото и да било отношение към Ленинград, Балтийския флот и Ленинградския фронт. Официално той е командващ на съвсем друг фронт на съвсем друго направление, на 600 километра на юг. И никой не се сеща да го попита — а бе, ти какво дириш тука? На гости ли си дошъл?

Освен това той не е сам. С него са дошли Хозин и Федюнински, а може би и Кокорев.

Не бързайте да ме оплювате — аз спазвам пропорцията: за маршала на Съветския съюз Ворошилов генерал-лейтенант Хозин е същото като за командира на танковата дивизия в Черкаси някакъв неизвестен и неизвестно откъде взел се майор. Е, ще позволи ли генерал-майорът на някакво си майорче, което няма нищо общо с дивизията му, да слуша словата му, та дори те да се отнасят за поредната селскостопанска бригада?

За маршал Ворошилов пък генерал-майор Федюнински е все едно капитан за командир на дивизия. Как мислите, ще му каже ли — сядай, мой човек, слушай и питай, ако нещо не ти е ясно…

И значи Жуков сяда, слуша, не издържа, кипва и най-после казва, че не е дошъл просто така, ами носи бележка… Отбележете: до момента, в който дава бележката на Ворошилов, Жуков е абсолютен натрапник и изобщо няма право да присъства на заседанието на Военния съвет. Придружаващите го генерали пък не само са просто натрапници, но са и недостойни да са там, понеже воинските им звания са прекалено ниски за това равнище.

Адмирал Ю. А. Пантелеев, който в началния период на войната е началник-щаб на Балтийския фронт, свидетелства, че подготовката на корабите за взривяване се е извършвала при най-дълбока секретност. Във флота за това знаят командващият, началник-щабът, началникът на оперативния отдел на щаба, началникът на тила и непосредствените изпълнители (Ю. А. Пантелеев. „Морской фронт“. М., Воениздат, 1965, с. 204). А Жуков и покрай него Карпов, Чаковски, Гареев, Яковлев и т.н. ни разправят чудати истории как някакви си външни хора отишли на заседание на Военния съвет на фронта и флота, седнали и слушали засекретените обсъждания.