Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (95) (Книга първа: Степта)

25.

И мене ме хвана болестта на Аспарух.

Наистина — защо? Защо е всичкият ми труд? Защо е трудът на всеки човек под слънцето?

Затова седем дни нищо не говорих. Стоях и слушах дишането на хората, които чакаха думите ми. А сърцето ми беше празно.

Защо?

Добре — ще запазя паметта за мъртвите. Но те са мъртви! Мъртви! Кубрат, Аспарух, Слав, Терес. Всички. Мъртви са всички коне, които тичаха в ония дни през степта, мъртви са всички орли, които летяха в небето.

И аз седя пред пещерата и се грея на есенното слънце. Лицето ми гори в лъчите на слънцето, които не виждам, но усещам с лицето си, с дланите си, с гърдите си. А краката ми мръзнат и тръпнат до колене, защото те попиват хлада на земята, която е изстинала през дългата нощ. И гърбът ми мръзне. Но не от сянката, а защото зад мене е входът на пещера. Оттам иде хлад. Усещам мрака с гърба си.

Живеем пред входа на пещера. Цял живот. Винаги. И не знаем какво има в пещерата. Оттам иде хлад, движат се сенки. Знаем, че не можем да влезем навътре и да разберем какво има там. И който влезе — не се връща. Затова се мъчим да забравим. Залъгваме се с война, с любов, с ненавист. Играем пред входа на пещерата.

Не искам повече да играя. Стар съм, уморен съм. Защо ми трябваше да обръщам поглед към тъмното? Защо ми трябваше да размислям какво усети Аспарух, когато смъртта го докосна? Защо трябваше да запея неговата песен?

И аз не исках повече да говоря, и стоях пред пещерата, за да ме огрява слънцето. Това беше всичко, което можех да направя. Но знаех, че пещерата зее зад гърба ми.

Тогава чух стъпки. Вървеше един човек, придружен от много хора. И само неговите нозе стъпваха твърдо, без да опипват пътеката, и само неговите шпори звъняха отсечено и отчетливо. А стъпките на другите като че ли дебнеха и шпорите им звъняха приглушено, та притаено. Така върви много голям господар между слугите си, но така върви и жертвата между палачите си. Защото човекът, осъден на смърт, няма защо да гледа къде стъпва, а палачите, макар наглед да имат власт над него, всъщност се страхуват от смъртта и от тайнството, което той носи със себе си.

И човекът спря пред мене и сянката му падна върху лицето ми. Усетих хлад по устните, сякаш пиех изворна вода. Исках да му кажа да не закрива слънцето и си спомних, че Диоген вече го е казвал на Александър. А човекът се отдръпна. И някой отвори уста и произнесе само „Ти“, но млъкна — и през лицето ми прелетя мигновена сянка като сянка на орел — човекът с твърдите стъпки беше вдигнал повелително ръка.

Човекът каза:

— Ти ли си написал тези слова?

Разбрах, че говори той — и от посоката на гласа, и от силата на гласа му — твърд беше като стъпките и звънък като шпорите.

Напред излезе — само една крачка, само едно прозвъняване на шпорите — друг мъж. И запя, та каза:

— Тогава дойдоха при крал Гримуалд хиляда мъже от рода Вокил, водени от Алцек, син на Авар Едноръкия, и това бяха мъже — само кожа, кости и плът, изплетена от ремъци. Така бяха изсъхнали от езда, битки и бдения, че ако одеряха кожите и на хилядата, пак нямаше да се изгребе от тях дори една лъжица тлъстина, та с нея да се храни фитилът на един светилник дори за една нощ…

Не, не аз бях казвал тези думи — изпял ги беше Агелмунд, съветникът на Кубрат. И Агелмунд беше мъртъв. Исках да се обадя още след първите думи, но бях уморен и чаках мъжът да млъкне.

Трябва да призная, че сърцето ми се сви, защото мъжът не пееше песен от моето сказание. А съм мечтал и съм сънувал, че ги пее такъв глас — на млад мъж, почти юноша, глас, в който грее топлината на женствеността, а тя носи хубавото и нежното у човека, и глас, в който звъни мъжественост, а тя покорява и закриля.

Но тогава мъжът отвори уста, та започна песента, която Алцек изпял пред крал Гримуалд. И мъжът почна да пее песента на Ак Йола. Не беше това песен на Алцек. Пееше Ак Йола. И когато човекът изпя песента, започна да нарежда слова от моето сказание — песни, които аз бях изрекъл.

И в този есенен ден, пред зиналата пещера, аз усетих как се смесват и преливат думите на Агелмунд, на Ак Йола и моите думи, и разбрах как истинските думи на мъртви хора и за отшумели години се превръщат в легенда.

И мъжът млъкна. Мълчах и аз и чаках мъжът да запее отново. Но чух гласа на човека, който стоеше право пред мене. И той каза:

— Ти знаеш ли кой съм?

Отвърнах му — и това бяха първите думи, които казах през този ден:

— Ти си Кормисош, хан на болгарите и словените.

А над смълчаните мъже се разнесе шепот, пълен с удивление и дори уплаха, че аз — слепият, бях узнал човека пред мене. Шепотът стихна — и през лицето ми отново прелетя сянката на повелително вдигнатата ръка. И ханът каза:

— Аз съм от рода Вокил. И Алцек, син на Авар Едноръкия, беше мой прадядо.

Аз му казах:

— Аспарух беше от рода Дулу.

И нов шепот чух — този път като че ли пълен със закана. Но гласът на хана като че ли се оправдаваше, когато ми каза:

— Аз съм хан и ръката ми е винаги отворена за хората, които срещам, и всекиму давам по нещо и няма човек, който да се е разделил с мене, без да е получил нещо. Когато идвах към тебе, мислех си колко съм беден — защото на тебе не можех нищо да дам. Сега виждам и зная, че мога да ти подаря нещо — повестта на своята съдба. Не защото съм хан, а защото съм един от десетте хиляди конници болгари, които си пробиха път през арабските войски при битката край град Болгар — оня, на Каспия, който някои араби наричат Беленджер. Приеми този мой дар.

Казах му:

— Говори.

И ханът разказа:

— Преди пет години Мерван ибн Мохамед, братов син на халифа Хишам, мина Дербент. С него вървеше сто и петдесет хилядна войска — не само араби, но и сбирщина от грабители на десетки кавказки царе и князе. Същият този Мерван след седем години стана арабски халиф и след още седем беше убит. Него, същият, грузинците нарекоха „кру“ — глухия, защото беше неумолим и безпощаден. Мерван разби в няколко сражения конниците на савирите и барсалите болгари, защото безумците хазари не ни изпратиха обещаната помощ, а се радваха на безсилието ни. Тогава се събраха тридесет хиляди болгарски коли край брега на Каспия и ние извихме три обръча от коли и насипи пред брега на морето, както навремето Баян, син на Кубрат, вдигна стан на брега на Дон срещу хазарите и тюркутите. И както преди петдесет години тюркутската вълна преля през нашите насипи, така и сега арабите пробиха обръча от коли около средния стан. Тогава жените почнаха да викат: „Помнете Баян, сина на Кубрат! Нима вие сте по-слаби от оногурите?“ И болгарските конници почнаха да избиват жените си, децата си и конете си, а труповете да хвърлят в Каспия, за да не паднат в ръцете на арабите.

И гласът на хана стана дрезгав, та той млъкна. И ми се стори, че някой му подава мех, навярно с кумис, защото ми се стори, че чух бълбукане. Но ханът само прочисти гърло и продължи да говори. И каза:

— Аз бях на двадесет години и вече бях улучен от три стрели, та кръвта ми изтичаше и мислех, че сънувам. В този мой сън баща ми Муган, внук на Алцек, син на Авар, препусна край окървавените пясъци, които пиеха кръвта, без дори да почервенеят, и почна да вика: „Защо искате да умрете от своя ръка? По-добре да умрем в битка.“ И най-напред се събраха около него мъжете от рода Вокил, после още мъже и се събра един тумен, но без стотни и хилядни, една глутница конници, всеки метнал пред себе си на седлото жена си или сина си — а някои с жени и синове, възседнали конете зад ездачите, преплели ръце около кръстовете им. Тогава баща ми Муган, син на Авар, вдигна лице към небето и почна да вие като вълк. Ти знаеш този вой на първия вълк Пихампар, баща на всички болгари, който вледенява кръвта на страхливците, а кръвта на дръзките кара да закипи. И заедно с него почнаха да вият повече от десет хиляди конници, и почнаха да милват озъбените муцуни на жребците с кървавите си длани, с кръвта на враговете си, със собствената си кръв, с кръвта на децата си. И жребците побесняха като черни тибетски вълци и почнаха да вият с мъжете. И баща ми вдигна сабя и викна: „Убивай!“ И нашата конница разсече редовете на арабите, както сабята на ловеца разсича тлъстия врат на тур върху есенното пасище. И Мерван побягна на юг, а ние побягнахме на север.

И ханът пак млъкна, а сега чух, че пие от мех. И моите устни бяха пресъхнали. Ханът отново заговори, но гласът му едва се чуваше. И той каза:

— Аз не се биех — само сънувах с отворени очи и се държах за гривата на коня. И полека-лека почнах да изоставам, а с мене остана и баща ми. Арабите ни настигнаха и пред очите ми първият арабски конник прободе баща ми със сабя в гърдите. А баща ми се отдръпна и сабята се изтръгна от ръката на арабина. И арабинът стоеше пред баща ми, та дори склони глава, покорен пред смъртта. И баща ми вдигна сабя с отмалялата си ръка, за да го съсече. И обърна глава към мене… Очите му бяха тъмни и пълни със смъртна мъка и любов. И вместо да разсече врага, баща ми прободе със сабята си бута на моя кон. А конят ми полудя и полетя срещу арабите, та прескачаше трупове на хора и на коне като планинска коза. И ме отнесе до болгарската конница и чак тогава паднах от седлото. Никой нищо не ме питаше, но срещах само студени очи, защото заради мене загина Муган, внук на Алцек, синът на Авар. Трябваше да го заместя. Трябваше един ден да гледат мене, както гледаха баща ми. Направих го… ала не беше леко…

И гласът на хана стана глух като пукната камбана. Той ме попита:

— Искаш ли да пиеш?

Не му отвърнах — мълчах. Във вечния мрак под зениците ми полека-лека се очерта сянката на Аспарух — като че ли осветена от далечен огън. Странно — дойде като момче, висок и тънък, с изваяно слабо лице и стиснати устни. И той сякаш слушаше думите на новия хан.

И заклокочи мехът, ханът се приведе и до устните ми се докосна ръб на рог. Не исках да пия, вдигнах ръка да отблъсна рога, но хванах ръката на хана — корава ръка, като издялана и тя от рог на бивол. И ханът държа рога до устните ми, докато отпих глътка — кумисът беше лек и студен като есенния въздух, после се изправи и пи от същия рог.

И каза:

— Безумците хазари, които не ни пратиха помощ, сега бягаха на север край брега на Итил, наречен още Волга, начело с кагана си. Те загубиха столицата си, стадата си и честта си. И ние, оцелелите болгари, отстъпвахме с хазарите. Болгарите събраха един тумен, десет хиляди саби, и всеки ден връхлитаха върху арабите. Наричаха ни „бесните“. Така глутницата се върти около огромно стадо диви бикове и ги хапе по нозете и отделя ту един, ту друг бик, за да го разкъса в степта. Кълна ти се, че всеки втори арабин умираше от болгарска стрела и болгарска сабя, макар хазарите да бяха пет пъти повече от нас. И ние отстъпвахме, докато от север слезе конницата на белите болгари, от северния Болгар, насаден от Котраг, сина на Кубрат. Това бяха бойци еднакви като синове на една майка и на един баща, еднакво облечени в кожа и желязо, настръхнали от блясъци на очи и на копия. Арабите обърнаха конете на юг. А ние вървяхме подире им и убивахме, докато стигнахме границите на старите си земи. Какво щяхме да правим там? Тогава дръпнахме юздите, та извихме главите на конете надясно и край брега на Черно море дойдохме в Дунавска Болгария. Бяхме десет хиляди мъже, всеки убил враг, а мнозина убили собствените си деца в битката край каспийския Болгар. Ти казваш, че от хиляда мъже от рода Вокил не можела да се събере тлъстина за един светилник. От нас, от кожите на десет хиляди мъже, не би могъл да огребеш лъжица мас.

Аз му казах:

— Болгарите на Аспарух ви посрещнаха като братя. И вие им бяхте братя… Но вие бяхте и гости.

Той разбра укора ми. И сянката на Аспарух пристъпи крачка напред, сега виждах по-добре лицето му. И той очакваше думите на новия хан.

Кормисош дълбоко пое дъх и каза:

— Аспарух беше мъртъв, Тервел беше мъртъв. Хан след хан от рода Дулу се качваха на ханското седло и никой не се задържа на коня на властта. Едни се опитаха да вървят след коня — и той ги изрита. Други вървяха отпред — и властта ги стъпка. Старите болгарски родове се бяха пръснали по новата земя, а моите войници бяха събрани в един пестник. Аз бях най-силен и аз се качих на седлото.

Казах му:

— От седло се взема власт, но от седло не се гради зид.

Ханът каза:

— Аз, Кормисош, син на Муган, внук на Алцек, син на Авар, не се ожених насила за Аспаруховия престол, но дадох богата зестра. Аз доведох не само десет хиляди саби. В ръцете на тези мъже има хиляда зидарски длета, които ваят камъка като глина, хиляда игли, които шият кожа, по-нежна от ноздрите на неяздена кобила, сто железарски чука, които мачкат желязото като восък, стотина жреци, стотина златари, стотина знахари…

Мълчах. Тогава ханът тихо добави:

— Аз доведох девет хиляди мъже без жени, защото с нас дойдоха само хиляда болгарки.

И още много неща ми каза хан Кормисош, които бавно разсеяха тъгата ми и ме изпълниха с ликуване. А слънцето слезе ниско и вече не грееше лицето ми. Но аз знаех, че ниските му лъчи проникват дълбоко в пещерата зад гърба ми, та прогонват мрака. И ми се стори, че виждам с онзи поглед, който не минава през човешките зеници, стори ми се, че виждам сияние на кръгозора. И то беше сиянието на морето, в което щеше да се влее моята река — сказание и до което море щеше да стигне пътят, за който разказвах. Морето не видях, но видях сиянието му.

Тогава вдигнах глава и Кормисош може би помисли, че се опитвам да видя лицето му със слепите си зеници. Но аз гледах лицето на Аспаруховата сянка. То беше спокойно и твърдо като изсечено от светъл камък. И видях, че в тъмните му очи светят далечни звезди. И лицето бавно се стопи, та светеха само звездите. Аспарух си отиваше — беше чул каквото му трябва — и ме оставяше самотен във вечния мрак.

Ала думите на Кормисош светеха в мрака. И когато той замълча, казах му:

— Накарай твоя певец още веднъж да изпее песента на Алцек.

Така казах — песента на Алцек. А тя беше песента на Ак Йола. И аз се заслушах в гласа на мъжа, който пееше песен от моето сказание.

Ак Йола, Ак Йола, прости ми, че твоята песен сега я пее Алцек. Не се сърди и ти, Агелмунде, че съм взел твоята песен. Когато хората запеят моето сказание, всеки ще узнае правдата. Пък и толкова ли е важно кой пръв е изпял една песен, стига да я пеят след него?

Ето, слушам твоята песен, Ак Йола. И мога да кажа: „Това е и моя песен.“ И аз като тебе искам да си отида, и аз искам да срещна мъртвите си братя.

Но ти, Ак Йола, ти си разчупил оковите на горестите и надеждите, ти си свободен и чист като ледения връх на Кан — Тангра. А в моята снежна пустиня цъфти една сетна мечта.

Мечтая някога да кажа: „Свърших.“ Тогава да дойде един млад мъж, с дълбок и звучен глас — и да запее, а пък аз да слушам. Да изговори всичко от началото до края — и да говори на моя роден език. Да не се сменят гласове, да не се сменят езици, да не се сменя песенната стъпка на моето сказание.

Искам моята песен да прозвучи като тропота на един-единствен бял кон, който тича през зелената степ. Когато чуя докрай този тропот — до края, до края, — докато заглъхне в далечината, тогава ще кажа на този, който толкова години ме очаква в мрака — зная, че ме чака, безмълвен и търпелив като хората, които ме слушат, тогава ще кажа на този, който ме очаква, за да ме отведе по пътя на дългия сетен поход, тогава чак ще му кажа: „Готов съм. Води ме.“

Сега само казвам: „Чакай.“