Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (19) (Книга първа: Степта)

11.

А на другата вечер Акага и Марал отидоха в стана на рода Чакарар. И старейшината на рода се намръщи, но нищо не каза, когато видя Марал, макар да беше повикал на трапезата си само прочути мъже от двата рода. Ала така бе поискала Акага, а тя можеше да поиска каквото си ще. И най-почтените от гостите си старейшината беше поканил чрез своите синове, а имената на останалите беше извикал на площадката пред шатрата си. И мъжете, чиито имена беше извикал първи, не скриваха гордостта си.

Както предната вечер, когато тръгнаха да бият кумиса, и тази вечер слънцето залязваше. И Марал, застанал до баба си, видя да водят на заколение жребчето, определено за угощението. И се случи така, че той знаеше това жребче — беше играл с него в степта. И това жребче беше хубаво и обично като всички жребчета — още с дълги тънки крачка, стройно и рижаво като елен. И беше то пълно с трепетно любопитство. И като видя Марал, както подскачаше между мъжете, които го водеха, то се опита да притича към момчето. И се стъписа учудено, когато ремъкът на шията му го спря. А недалече в степта се разнесе пронизителното жаловито цвилене на кобилата майка. И това беше кобила първескиня, и жребчето беше първо, от тези, които пробиват утроба.

После старейшината се нахвърли с нож в ръка срещу жребчето. Повали го за броени мигове с глава на изток, според обичая, и го закла. А Марал знаеше, че е гордост за мъжа и ловеца колкото може по-бързо да убие, одере и насече дивеча, но като гледаше как бързо старейшината реже още трептящата плът на жребчето, на Марал се стори, че в човека има стръв и нетърпение като у гладен звяр, който се впива в плячката си и бърза да насити глада си. И Марал поиска да избяга, но не биваше да се отделя от Акага. И той гледаше как човекът сече жребчето.

А когато старейшината се изправи с окървавени ръце, чуха се викове на възхищение, защото наистина той успя да приготви месото, преди други мъже да запалят огъня. После старейшината донесе сърцето на жребчето в плоска паница и Акага го разряза. И всички видяха, че сърцето е пълно с кръв, което беше добър знак. Защото празно сърце значеше празна утроба на новата жена и празна шатра на воина. И отново се разнесе треперливото цвилене на кобилата майка.

А на Марал се стори, че сърцето на жребчето още трепка. Тогава четвърта горчива капка капна в детската душа на Марал и той едва не заплака. Но не видя, че Акага следи лицето му със своите зорки очи, оградени като черни слънца от лъчите на бръчките.

След това двамина мъже вдигнаха белия дроб на жребчето и единият почна да го надува, за да провери дали не е пукнат. А дробът се наду като червено-бяла топка. И тогава мъжете търпеливо почнаха да наливат в белия дроб кобилешко мляко, смесено с кумис. Наливаха го капка по капка и спираха, и меко гладеха с ръка дроба, за да го накарат да се изпъне. И бавно бледочервеният дроб стана бял като излъскана стомана, и когато дланите на мъжете го галеха, дробът нетърпимо скриптеше.

И на Марал му се струваше, че полудява от това скриптене; и зъбите го боляха не от стискане, а от този страшен звук.

И единият от мъжете каза:

— Млякото в дроба на жребчето е мляко от майка му.

И пета горчива капка се отрони в чашата на детската Маралова душа. А цвиленето на кобилата се чу отдалеч, защото я отвеждаха в степта.

И мъжете хвърлиха белия дроб, който сега наистина беше бял, в котел с вряща вода. Цялото останало месо на жребчето хвърлиха в друг котел заедно с костите, жилите и вътрешностите. И хвърлиха в котела нажежени от огъня камъни, за да заври по-бързо водата. А край такъв котел може да се пирува цяла вечер и се казва: „Целият пир е в един котел.“ Защото от същия котел излизат ястия след ястия. Най-напред възвират и се измъкват от котела бъбреците, червата и черният дроб, пък и останалите вътрешности, та се ядат първи върху дървени блюда. В това време е готово месото и може да почне главното ядене. Накрая се пие чорбата, останала в котела. И се смята, че пиршеството е сполучливо, ако в чорбата не плува дори оченце тлъстина. Ала откъде по това сухо жребче щеше да се намери тлъстина?

И ето — над котела започна да се вдига пара, та разговорите за коне, пасища и лов замряха. Тогава мъжете и Акага влязоха в шатрата на родоначалника на рода Чакарар. А той имаше голяма кръгла шатра, седем-осем крачки широка, цялата от кожите на черни турове. Върху шатрата с червена охра бяха изписани две мечки, които се борят, и се разказваше, че някога питомни мечки пазели входа на тази шатра.

А в средата на шатрата, около огнището, бяха постлани снежнобели кожи от сайгаци и край стените имаше кожени възглавници и мехове, пълни с благоуханна трева. И върху възглавниците лежаха кожи от барсове, вълци и лисици заедно със скъпи кожи на незнайни зверове, донесени от славянските гори. А на трапезата, върху кожите от сайгаците, имаше черни делви, пълни с кумис. И около гърлата на делвите имаше закачени рогове със сребърна обковка и дървени чаши с изкусна резба. И роговете, и дървените чаши бяха много стари, излъскани и изхапани от устата на много хора, които бяха пили с тях. А на трапезата жълтееха връзки от корени на горчиви треви и делви, пълни с гъста вода, бяла от солта. В тези делви се топят късовете месо. И още имаше върху плоски блюда разчупени медени пити, разменени със славяните.

Но не беше това обикновена трапеза, а обред на помирение, затова мъжете строго мълчаха и бавно се отпускаха върху меките кожи, та скръстваха нозе. На почетното място срещу входа седна Акага, до нея седна жрецът на рода, който иначе щеше да води всичко, но наред с Акага се свиваше като бито псе. Стопанинът показваше всекиму мястото му. И всеки седна там, където беше заслужил с делата си и с мъдростта си. А Марал седна до входа, където винаги е мястото на най-младия на трапезата.

Мъжете мълчаха и навярно си мислеха какво губят и какво печелят от това помирение, защото щяха да станат от трапезата братя. На такива трапези винаги се кани и Тангра, а той добре помни кой е ял месото на стопанина. И дори кръвен враг или чужденец да е поканен на такава трапеза, изправя се той от нея като брат на стопанина.

И Акага изля първите капки кумис в огъня за Тангра и за вълците, които са родени от огъня и от пепелта. А после хвърли в пламъците шепа семена, та в шатрата замириса на дим, на степ и на простор. И старейшината разнесе поред всекиму рог или чаша кумис и всеки докосна рога или чашата си до челото си, и пи, и плисна няколко капки на земята. И жрецът запя някаква свещена песен, но виеше така, че тръпки да те побият. На тези песни се казва „вълчи“, защото който умее да ги изпее, когато пее нощем в степта, изпява само първите думи, а после млъква и казва: „Нека моите братя вълци довършат песента ми.“ И наистина вълците почват да вият, а човекът мълчи. Но около този стан нямаше вълци, затова виеше жрецът.

Най-после внесоха сварените вътрешни части на жребчето върху широко дървено блюдо. Те димяха като жертвено месо върху огън, а баба Акага ги късаше с ръце и раздаваше всекиму според мястото. И сам старейшината разнасяше блюдата, защото на оногурските трапези, дори в шатрата на хана, не се позволява да прислужват домашни роби, а на трапези като тази — дори и на жените на старейшините.

И Марал гледаше как върху блюдата димят и трепкат като живи сварените вътрешни части на жребчето. И тогава седмата, последна горчива капка преля чашата на детската му душа. Защото — колко побира душата на едно момче на тринадесет години, и то кръгло сираче?

И ето — старейшината застана пред Марал и протегна към него дървеното блюдо, върху което димеше парче месо. А момчето седеше като вцепенено и гледаше пред себе си. Но не мръдваше. То виждаше всичко, чуваше всичко, знаеше, че трябва да поеме блюдото, и не можеше да вдигне ръка.

Колко пъти през живота на Аспарух щеше да идва при него това странно вцепенение, когато ушите му писваха, очите му се втренчваха и сърцето му спираше, та той не можеше да си поеме дъх? А чуваше и виждаше като насън и като насън не можеше да мръдне ни ръка, ни глава, ни устните си дори. И се превръщаше в каменно изваяние. И винаги ставаше това, когато трябваше да направи нещо важно, и знаеше, че трябва да го направи. А не можеше да го направи.

И полека-лека в шатрата стана тихо, и жрецът млъкна, и отзвуча шумът на раздвижените челюсти. Всички погледи се впериха в Марал. А той седеше със скръстени крака, отпуснал ръце върху коленете си. И лицето му беше бяло. И старейшината стоеше коленичил при него и протягаше напред блюдото с месо.

Нямаше по-голяма обида от тази — да откажеш на такава трапеза подаденото блюдо. Това беше отказ от помирението, кръвна обида на стопанина, която можеше да се измие само с кръв. Ала каква чест беше за старейшината да изпие кръвта на едно дете?

Тогава на другия край на трапезата се изправи Акага. Да, изправи се, не от кръста нагоре, а на крака. И главата й опря в кожите на шатрата. И всички насядали мъже объркаха глави и я гледаха от долу на горе, изтръпнали и смаяни, защото никой не беше виждал Акага изправена. Сега видяха, че тя е била висока и снажна жена. Сякаш от черна сбръчкана мумия се изправи черната сянка на мъртвеца и призракът вдигна ръка, та я простря над трапезата, чак до средата. Защото ръката на Акага беше дълга и сиянието на светилниците осветяваше дланта й отдолу, огромна и с разперени пръсти. Сянката на ръката сграби върха на шатрата.

И проеча гласът на Акага — глас, който никой не беше чувал, защото мъжете познаваха Акага съдницата, но не познаваха или бяха забравили Акага воителката. Тази Акага и този глас, който беше тласкал оногурските конници седем пъти срещу насипите на последната аварска крепост. И най-старите си спомниха този глас и този размах на ръката, който хвърляше оногурите в битката, сякаш ръката на сеяч хвърляше семена в степта.

И Акага извика, не — изкрещя, не — изграка, и в гласа й се чуваше плач и тържество:

— Чаках го! Чаках го — това мигновение. Защото ти не си Марал — Елен, а ти си Аспа — Кон, и твоето свещено животно е конят. И от коня протича твоята кръв. Чаках този миг, когато ще отблъснеш кръвта и плътта на коня, защото той е твой баща и брат, и ще кажеш: „Не мога!“ Защото не бива да пиеш кръвта и да ядеш плътта на брата си. И нека от този миг нататък името ти бъде не Марал — Елен, а да се наричаш Аспарух — Славата на конете, Конеславния. Нека хилядите коне, които са разорали тази степ, ти дадат силата си, и нека хилядите конници, които са седели на гърбовете им, да ти дадат своята слава. Това казах аз, Акага, и Тангра говори чрез моите уста.

И мъжете оногури, които седяха около трапезата, замръзнаха, сякаш от Акага духаше леден вятър като от ледена планина. И бавно всички отново извърнаха очи от Акага, та погледнаха новия Аспарух. Гледаха го с възхищение и с ужас, защото върху му падна благословията на Тангра. И никой не помисли, че той не заслужава тази благословия, защото любовта на боговете е също така странна и върви по свои пътища, както любовта на хората. И благоволението на бога пада не върху достойния, а върху любимия. Колкото за това, че боговете говорят през устата на Акага, никому и не дойде наум да се усъмни.

Тогава Акага видя, че е направила каквото иска. И се смали, та се стопи — като снежен човек, подронен от слънцето, който изведнъж рухва и се превръща в купчина черен сняг. И тя се стопи край трапезата, та пак стана старата Акага.

Но стореното беше сторено и от тази вечер всички наричаха внука на майка Акага не Марал, ами Аспарух. И дори повечето не знаеха, че на езика на мъртвите конни народи това име ще рече Конеславния.