Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (47) (Книга първа: Степта)

14.

Тогава първи се изправи Ван Фу, облечен в сива копринена дреха, съветникът за страните откъм изгряващото слънце.

А беше Ван Фу тънък и прозрачен като нарисуван върху светлосива коприна с тъмносив туш, и то с върха на тънка четка. И кожата на лицето му беше нежна като коприна, подготвена за писане, та лицето му имаше добра памет, защото и най-слабият удар оставяше белег върху него. И тъй като Ван Фу имаше да помни много неща, по лицето му имаше много белези, но и те бяха чисти и бледи, като нарисувани. А цялото му лице беше оплетено в тънки и едва видими бръчки, като че ли върху него падаше сянка от паяжина. Така се беше напукал лакът върху картината, която изобразяваше Ефросиния, дъщерята на Ираклий, картина, изпратена на Мохо шад, за да види бъдещата си жена. И Ван Фу често гледаше картината, която пазеше в един от своите сандъци, и сам се учудваше колко много мрежата от пукнатините върху лака прилича на паяжината от бръчки върху лицето му. И се чудеше какво ли би прочела майка Акага в тези пукнатини върху лака, тъй като тя умееше да чете по бръчките на лицето.

А дойде Ван Фу край хан Кубрат ето как.

Когато господарят на Шанси — той се наричаше Ли Юан и по-сетне стана първият император от династията Тан — тръгна срещу столицата Чанъан, тогава Ван Фу беше млад човек от богато семейство на търговци, който мислеше, че денем слънцето се запалва, за да му свети, а нощем луната стои само заради него на небето. Този, младият Ван Фу, повярва на големите приказки на Танците, които с укази обявиха, че освобождават селяните, продадени в робство за дълг, а с други укази сложиха срок на работата, която селяните бяха длъжни да свършат за господарите си. И Танците обявиха, че прощават на въстаналите селяни, дадоха ориз на гладните и в началото строяха диги и канали, а не дворци. И Танците отмениха данъците, които търговците плащаха на всяка река и всеки мост, та китайските кервани тръгнаха в четирите посоки на света. И Ван Фу от сърце и със съвест работеше за Ли Юан. Но когато императорът обвини будистките монаси, че строят манастирите си на людни места, за да грабят по-добре лековерните селяни, и когато императорът ги нарече алчни грабители, та започна да затваря будистките храмове, тогава Ван Фу се отдръпна от императора, защото сам следваше учението на Буда. И това го възвиси, тъй като будистките духовници победиха Ли Юан и го накараха да се откаже от престола. А Ли Шимин, вторият император от Танците, познат повече с храмовото си име Тайцзун, покровителстваше будизма и даде лилава лента на Ван Фу. Така Ван Фу пиеше от нефритова чаша вино от Лянчджоу и вино от реката Съзяохе, а ядеше варено камилско копито и върху трапезата му вдигаше ухание печена риба от „небесното езеро“ Лин и жълтееха дунтински портокали. Но Ван Фу пиеше най-скъпите вина и ядеше най-изисканите ястия не защото беше лакомник, а защото искаше всичко, което го заобикаля, да бъде най-хубавото и най-доброто в поднебесната империя. И лехите в градината му бяха подредени като гънките на копринената му дреха.

Но когато дойде императрицата У Цзетян, тя накара Ван Фу да слезе в ямата с копринените буби, или, казано с прости думи, накара да го скопят. А стана това, защото тя научи, че Ван Фу беше ходил при певеца Ван Цзи, който след падането на императорския двор Суй се оттегли в планината и отказа да пее за Танците.

И най-напред Ван Фу искаше да умре, а после разбра, че тези, които бяха отнели мъжествеността му, сякаш бяха отделили бялото перде, което пада върху очите на някои клетници, та им пречи да гледат. И Ван Фу прогледна — и навън към света, и навътре в душата си.

А навън той видя, че Танците приказват за селяните и в същото време дават още земи на господарите, които и така вече владееха неизмерими земи. Видя, че Танците приказват за милосърдие, а избиха хората на Доу Цзянде и усмиряваха с убийци всеки, който не мислеше и не говореше като тях. Видя също, че Танците пращаха вън от границите на поднебесната империя кервани от търговци, за да пратят след тях върволици от конни и пеши войски.

И Ван Фу видя вътре в душата си, че всъщност жените не са му трябвали, а той е губел времето си с тях, защото така налагат обичаите и суетата. Видя също, че търсенето на хубави вина и хубави ястия е губене на време. И разбра, че единственото, което наистина го вълнува, това са ръкописите с човешката болка и мъдрост.

Тъй Ван Фу започна своето второ съществуване. И като се познаваше с Кубрат от времето, когато оня се бореше наред с Моходу Хеу против тюркутите, Ван Фу прие да дойде в степите на север от Черно море. И оттогава всеки ден благодареше на съдбата за деня, в който срещна хан Кубрат. Защото, макар някому да се стори чудно, но в душата на Кубрат живееше един Ван Фу, и този Ван Фу плачеше у Кубрат, че няма достатъчно време да седне край ръкописите, за да се опие от уханието на отдавна увехнали цветя и да се срещне със сенките на отдавна забравени мъдри люде. И този Ван Фу, скрит у Кубрат, все се надяваше, че някога ще намери време за ръкописите, и докато Кубрат чакаше това време, истинският Ван Фу събираше ръкописи. Събираше ги за себе си, но плащаше Кубрат. И плащаше щедро.

И така — Ван Фу се изправи със скръстени на гърдите ръце и като се поклони дълбоко, изрече:

— Велики хане — нека всички твои болести преминат върху мене, днес дойде вестта, че войските на поднебесната империя са влезли в Пхенян.

И Агелай, син на Бузан — зитко боил на Жълтата крепост, който твърде не обичаше съветниците на Кубрат, пък и всички хора от лявата ръка, ядовито запита:

— А коя е тази крепост Пхенян?

Ван Фу отвърна учтиво:

— Пхенян е главен град и сърце на държавата Когуре, ей там, на самия бряг на източното последно море.

И Агелай, син на Бузан, каза:

— Какво ме е грижа за нещо, което става на другия край на земята.

Ван Фу учтиво отвърна:

— Само глупците мислят, че облаците, от които пада гръм върху шатрите им или се лее влага върху тревата на пасищата им, че тези облаци се събират над главите им. Защото облаците се събират много надалеч, над знайни и незнайни планини и морета, та вятърът ги докарва до нас. И великият хан ни е събрал да му кажем какви облаци се събират във всички световни посоки и откъде духа вятърът. А падането на Пхенян означава, че войските, които са сломили съпротивата на Когуре на изток, могат да дойдат към нас, на запад.

И зитко боилът Агелай, син на Бузан, замълча.

А Ван Фу вдигна ръка и посочи пергаментите на стената, които се гънеха и люлееха от вятъра, та сякаш цялата нарисувана земя трепереше. И каза:

— Опитах се с несръчната си ръка да напиша картината на света, ако това е възможно за смъртен човек. И ви моля да я погледнете.

И хората от дясната ръка трябваше да извият вратове и да гледат нагоре, защото пергаментът висеше над главите им. А хората от лявата ръка виждаха добре накъде сочи ръката на Ван Фу. И Ван Фу каза:

— Погледнете какъв е бил Китай преди четиридесет години и какъв е станал в наши дни.

И всички видяха — хората от лявата ръка по-добре, а хората от дясната ръка по-зле, че жълтата краска, с която Ван Фу беше нарисувал Китай, протичаше по пергамента, сякаш живописецът беше разлял гърнето с краските си. Като кожа на жълт тигър се беше проснал Китай върху картината на земята. И една лапа стигаше на изток до последния океан, друга висеше на юг през Тибет над Индия, трета лежеше върху степите на север, четвъртата смазваше Согдиана, а муцуната на тигъра докосваше с мустаците си водите на Каспия. И Ван Фу каза:

— Като тигър, който е изял крава, лежи сега Китай върху всички земи на изгрев-слънце. И за пръв път Китай успява да сложи свои стражеви кули по великия път на керваните до самата Каспия. Погледнете!

И Ван Фу беше усукал сребристи копринени нишки, та с копринена връв беше отбелязал великия път на керваните, който някои наричаха Великия път на коприната. И този път като копринена река протичаше от Китай към запад — през Согдиана и Каспия, през земите на болгарите савири и през Кавказ, та стигаше в болгарската Фанагория. И от север до Фанагория стигаха други сребърни нишки, които събираха — както ручеите събират вода за реката — неизчислимото богатство на славянските гори. А от Фанагория сребърната река течеше през Черно море до Константинопол. И оттук други сребърни нишки течаха на запад.

И Ван Фу каза:

— Велики хане, за пръв път тюркутите се откъснаха от сребърната река на керванския път, та тюркутите съхнат като дърво далече от вода. Защото тюркутските каганати винаги са пиели вино от лози, които не са посадили, и са намятали плащове, които не са тъкали. И ето — от голямото дърво на тюркутската мощ, което беше оплело с корените си влагата на керванския път, сега е останала една откъсната вейка, натопена като във ваза в устието на реката Волга.

А портокаловата краска, с която Ван Фу преди четиридесет години беше изписал тюркутските каганати, тогава заливаше като позлатен есенен лес земите от Джунгария до река Дон, но сега върху пергамента от леса беше останало едно-единствено есенно дърво, над водите на Каспия.

Ван Фу продължи да говори и каза:

— Волята на божествата, които единствени могат да променят очертанията на моретата и да пресушат коритата на реките, тази воля събра сребърните води на много царства и ги изпрати да напояват мощта на твоята държава, велики хане Кубрате. Някога голям кервански път водеше от Индия и Етиопия през Йемен и Арабия, за да стигне до втория Рим. И благоуханията на благословената йеменска градина посрещаха далеч в Индийското море кунлунските кораби. А после арабските камили пренасяха през пустинята богатствата на Индия, Китай, Цейлон и Етиопия. Тогава Персия съсипа Йемен и прехвърли сребърния път на керваните в Персийския залив. А когато Персия загина, търговците не повярваха на арабите, макар арабите да уважават търговците, тъй като сам пророкът Мохамед е бил търговец. Но и да повярваха, арабските пътища са несигурни и неверни, защото новите арабски земи кипят като младо вино, а има и горчива утайка от трупове и развалини. Така коритото на тази търговска река пресъхна и се оголиха основите на човешкото бедствие. И търговците тръгнаха по коловозите на дългия, но и на сигурния път, който преминава през твоите земи. Така божествата унижиха тюркутите и възвеличиха тебе. И тюркутите клечат като гладни псета пред богатата трапеза на твоята велика държава.

И тогава се обади канартикинът Баян, Кубратовият син и наследник, та каза на Ван Фу:

— На лов се ходи с гладни кучета.

Ван Фу отговори:

— Да, тюркутите са гладните кучета, които Китай иска да отпрати на лов към залеза на слънцето. Защото Китай е тигър, изял крава, а ситият тигър дълго лежи, и китайците добре знаят, че което се уголемява, после се намалява. Китай трупа войски на запад, но не срещу тюркутите, а срещу арабите, защото знае, че един ден — утре или след десет години — трябва да се бие с арабите за сребърната река на керванския път и за златната кожа на Согдиана.

И канартикинът Баян, пред чиито очи стояха явно само тюркутите, запита Ван Фу:

— Ще рече, ти казваш, че наши врагове са единствено тюркутите?

А Ван Фу отговори:

— Аз казах, че на изток се трупат облаци и че зад тях китайският дракон надува гърло, за да вдигне източен вятър и да прати тези облаци на запад върху нашите земи. А кой е враг — дали облакът, дали вятърът, нека реши великият хан.

И Ван Фу се вгледа в лицето на хан Кубрат, но не прочете по лицето на хана неговите мисли. А после погледна престолонаследника Баян и видя, че е недоволен, и разбираше какво Баян иска да чуе.

Тогава се обади хунският тументаркан Елак, син на Зилигд, и каза:

— Ван Фу, не разбирам защо ромеите ни карат да тръгнем срещу славяните, а едновременно карат тюркутите да ни се зъбят. Нали като се изплашим от изгрева, ние няма да тръгнем към залеза?

И Ван Фу каза:

— Тюркутите искат да тръгнат с нас към запад.

А хунът Елак попита:

— Не искат ли само да преминат през нашите земи и да отидат към залеза?

Ван Фу му отговори:

— Ако ти беше тюркут, би ли минал през болгарски земи и би ли се върнал с плячката си обратно? Няма ли да те е страх, че на връщане ще останеш и без плячка, и без глава?

И Ван Фу вдигна от масата вързоп копринени кърпи, пергаменти, дървени палки и парчета книга. И заговори отново — може би, за да угоди на Баян, може би защото беше китаец, а може би защото това беше съкровената му правда. И каза:

— Китай няма да прати свои войски срещу нас. Гръбнакът на Китай едва издържа бремето, което династията Тан трупа на гърба му. Императрицата У Цзетян вдигна дворец, в който всеки чертог в един и същи ден има различно годишно време. И в чертога на Песните грее топликът на пролетта, защото песните са като слънчеви лъчи, а в чертога на Танците вее прохлада като наесен, защото се размахват свилените ръкави на танцьорите. Но в хижите на китайските селяни слънчевите лъчи минават през пробитите покриви и вятърът вее през порутените стени. Войската яде селските волове, а оставя само роговете им на селяните. Селата са пълни със сакати, които сами са смазали с камъни нозете си или са прерязали със сърп жилите на ръцете си, защото предпочитат да живеят сакати в своите села, отколкото да стареят като войници далеч от домовете си, сред степите на Джейхун. Когато падне нощ над Китай, над полята и планините звучат ударите на котлите, които бият нощните стражи. Но тези котли са празни. И в тъмните нощи песента на вражеската флейта тревожи съня на пограничните воини с неутолима тъга по родната хижа…

И Агелай, син на Бузан, не се сдържа и каза:

— И това ли — за нощната флейта — го пише в пергаментите на твоите съгледвачи?

А Ван Фу тихо каза:

— Половината от тези свитъци са песни на китайски певци. Истинската песен казва повече от устата на съгледвача. А от двадесет години от Китай идват само песни, пълни с печал.

И като помълча, Ван Фу се поклони на Кубрат и попита:

— Иска ли да ме запита нещо господарят ми, великият хан?

А Кубрат не проговори, само кимна с глава за отказ. И Ван Фу грижливо като жена прибра полите на дрехата си, та седна.