Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (15) (Книга първа: Степта)

7.

После Аспарух и Акага се измъкнаха от тълпата край ристалището и тръгнаха през лагера на чужденците. И Аспарух не можеше да види целия лагер, та погледът му се стесни като лъч и той гледаше като през тесните прорези на оногурските черни маски. Той не видя целия камилски керван, воден от свирепа тангутска камила — жълта на сиви петна. Видя само, че под корема на първата камила се люлееше с глух звън меден звънец, и потрепера, като разбра, че езикът на звънеца е пречупена на две човешка бедрена кост, която биеше медта със сухата си става — сякаш мъртвият клетник не беше се находил като жив, та костите му се люлееха по пътищата на степта.

Акага говореше:

— Гледай и запомняй тези хора — от гънките на чудните им дрехи още не са се изсипали песъчинките на далечни земи и още не са изветрели уханията на странни треви. Ето там спрели за разговор синовете на три велики народа — ромеец, арабин и китаец. Оня висок бледен човек в коравата като дъска дреха — това е ромеец. Пази се от ромеите — макар сега те да са в мир с болгарите. Ако пъхнеш двете си длани в устата, ти ще имаш в устата си десет пръста. Така ромеецът има в устата си десет езика. Богът на ромееца се казва Христос — говорила съм ти за него, разпнатия, който казвал, че всички хора са братя. Срещу ромееца е арабинът — оня сухият, мургавият, в бялата дреха. Преди тридесет години никой не беше чувал за арабите, сега те имат царство, по-голямо от ромейското. Пази се от арабите, защото техният халиф е казал — ние, мюсюлманите, ще ядем покорените народи, докато сме живи, а когато ние умрем, нашите деца ще ядат техните деца, докато те са живи. Богът на арабина се казва Аллах — той пък брои за свой враг всеки, който не му се подчини. Третият човек — оня ниският, жълтият, това е китаецът. Такива са те — мълчат и слушат, кланят се и се усмихват. Не вярвай и на китайците. Китай има шестстотин тридесет и четири военни окръга и всеки окръг дава хиляда войници. Какво ще правят толкова войници, ако не влязат в земите на съседите си? А ние, болгарите, хиляда години сме били съседи на китайците…

— А човекът, встрани от тримата, оня, дето се прави, че не чува, пък чува всяка дума, оня прегърбеният, дето не е гърбав, пък се преструва — той не може да е от друг народ, освен от еврейския. Трудно ми е да ти кажа къде е родината му, защото евреи има навсякъде. Чудното е, че богът на ромеите и на още сто народа бил евреин, а самите евреи не го признават за бог.

— Ето ония, загърнати до ушите, които се топлят на огъня, всички са индуси, само двама са от хората на лъвовете, те живеят на голям остров до Индия. Пламъците на огъня са един от техните богове, нарича се Агни, а освен него имат кой знае колко богове — с много ръце, хоботи и с крокодилски глави. Или крокодилите бяха богове на египтяните? А огънят е единственият бог на онзи висок снажен мъж, с къдравата брада, боядисана цялата червена. Това не е багра от оногурски деца, той сам си я боядисва с къна. Това е персиец — преди двадесет години светът трепереше пред Персия, а сега я владеят арабите… Слушаш ли, или заспа?

Аспарух се стресна и каза:

— Слушам, майко.

И Аспарух не виждаше, че както бяха различни хората, толкова бяха различни и шатрите им — бели, черни, червени шатри — едноцветни, пъстри или на ивици — от кожа, вълна и платно. Той гледаше само огньовете, които горяха пред шатрите — а блясъкът на небесната и на отразената светлина беше така ярък, че сякаш невидима сила пояждаше черните пръчки, защото прозрачните пламъци не се и забелязваха.

Акага говореше:

— Гледай и слушай — там са събрани народите от планината Кавказ. Толкова са много, че за да ги изброиш, трябва да потопиш краката си в студена вода, а главата си да вържеш с мокра кърпа, за да не се пръсне. Майка ми казваше, че са сто и два народа, но мисля, че са повече, а и те не кротуват на едно място, ами шават, гризат се, тъпчат се — като бръмбари в кратунка. Някога, когато потопът залял земята, хора от разни народи се спасили по върховете на Кавказ, и понеже планината не е степ, където всичко се лее и се смесва, а в една долина може да влезеш през един проход само в един месец в годината, там всеки народ има свой език и се големее колкото за цяло царство. Ето ония — гъвкавите като тръстики, с навирените от гордост бради — това са алани. Някога степта от край до край е била аланска, сега аулите им в планината са така нагъсто, че като пропее един петел, чуват го в десет села и след миг кукурига цяла Алания. Така им се пада, щом се кланят на меч, забит в земята, а светилищата им са обградени от еленови рога.

Пък черноокият хевсурец до него се кланя на прелетните птици — ще рече, на душите на прадедите си. Той е от грузинците.

До хевсуреца спорят арменци — ония с големите, мъжествените носове. Ако не спореха помежду си, щяха да завладеят света. Земите им са едни камъни — на такава земя могат да оцелеят само хора упорити, твърдоглави, проклети, които ваят камъка като глина. Те са и добри войници.

А до тях — тези с чудноватите разкривени лица и сламените коси, тези, дето те гледат, сякаш не те виждат. Това са ефталити, останки от велик народ, който сънува само миналото си. Женят се десет ефталитски жени за десет мъже ефталити — и всяко дете има десет майки и десет бащи. Те са приели за свой бог Буда — един индус, а пък се знае, че Буда никога не е говорил за бога, само за хората.

И Аспарух за пръв път поспря коня си, когато видя, че на ръба на лагера, на границата с бялата степ, странник търкаля колело, цялото обкичено с пера. А десетина души от десетина народа бяха коленичили върху леда и пускаха стрели към колелото. Някои стрели се забиваха в спиците, някои преминаваха през колелото и се плъзгаха по леда. После стрелците се надвесиха над замрялото колело и гледаха забитите стрели, а някои вадеха от кесиите си монети и ги даваха на двама засмени стрелци. И детето Аспарух се загледа в чудната игра, но така и не разбра кой печели — който улучи колелото или който прокара стрела между спиците. Баба Акага видя погледа му и се усмихна, но смях не се чу. И каза на Аспарух:

— А сега гледай тези, с лица бели като черепи, пък очите им са сини, сякаш през орбитите на черепите се вижда ясно небе. Едните са нашенски готи — живеят на юг, край нашето море, другите са лангобарди. Ще разбереш що за хора са, щом основателят на тяхното царство Албоин накарал жена си Розамунда да пие от черепа на баща си и тя го заклала с помощта на оръженосеца му, а после дала на оръженосеца чаша с отрова, но той се досетил и я принудил да допие чашата. Тъй всички измрели. До тях има други търговци от племената на франките. Но кои са царствата им, не мога да различа, пък и те съвсем твърдо не го знаят.

Ето най-после и славяни — ония, русите, гръмогласните, в мечите кожуси, които имат бради като старци, а се смеят като деца. Ти си чувал за славяните, защото конете ни стигат до северните лесове, където започват техните земи. Говорила съм с много славяни — и с пленници, и с роби, и с търговци, но все не мога да разбера как могат да живеят в мрака на горите, където не се вижда ни изгрев, ни залез, вместо да излязат на слънчевата степ. Тези славяни са от племената вятичи, радимичи и северяни, а всички славяни се делят на племена, повече дори от народите в Кавказ.

Високите руси мъже с тях, облечени в гладки кожи, не са славяни. Това са варяги, които живеят толкова на север, че там слънцето половин година лежи замръзнало в ледовете, затова те имат мрачни лица, а и боговете им са мрачни, та луди, и все се канят да погинат. Боговете на славяните приличат на индийските богове, трябва някога бащите и майките им да са лежали под една завивка.

А ето ги и нашите степняци, на края на общия стан, по-близо до широкото, та да могат мигом да възседнат конете си. Степта е приютила всички — и ония синеоки авари с коси до раменете, които славяните наричат обри — а на славянския език „обър“ значи „великан“. Ония пък са тюркути — ей го оня, с червеното лице, а е червен, защото като дете са го драли да не му расте брада. Ето чернооките хазари, с които имаме общ корен и разбираме езика си. Смешното е, че това не са истински авари, истинските са далеч на изток, до Китай, а тия преди сто години се нарекли на тяхно име и са забравили кои са били. Още по-смешно е, че тюркутите се смятат повелители на два каганата, а сега имат само ездачи и коне, без шатри, защото шатрите с жените и децата им останаха в ръцете на китайците. И тюркутите уж са гости на хазарите, пък гостите са по-силни от хазаите си. А най-смешното е, че хазарите, с които имаме общ език, всъщност станаха най-опасните ни врагове…

Ето угри и уйгури, тибетци и нушиби, ето…

Тогава Акага спря да говори, защото забеляза, че душата на Аспарух е препълнена, та той вече не вижда и не чува. И тя му рече:

— Запомни ли?

Аспарух въздъхна и отвърна:

— Нито дори една десета част.

И Акага му рече:

— Не се страхувай, всеки човек и всяка дума ще се върнат при тебе, когато останеш сам и потънеш в размисъл. Ако не се върнат днес, ще се върнат утре или след година. Ти си като ловец, попаднал сред ято птици. И ловецът стреля, събира и окачва на пояса си, та няма време да спре, да оскубе дори една птица, за да я опече, та да се подкрепи. Но когато се върне вкъщи, той непременно ще седне и една след друга ще опита всички птици.

И още му рече:

— Показах ти всички тези хора и народи, събрани наедно, за да разбереш — ти още не разбираш, но ще усетиш — колко пъстър и обширен е светът. И още — да разбереш как правдата на един народ се среща чело с чело — като овни, когато се бият — с правдата на друг народ и как разните правди се срещат, смесват и обезсилват. И всеки два народа поотделно приличат на грънчаря и орача, от които единият се моли да пече слънце, за да изсъхнат грънците му, а другият плаче за дъжд, който да напои нивите му. Едни смятат, че косата им трябва да пада надолу като грива на кон, други вдигат косите си като рога на бикове, трети бръснат главите си. Кои са правите?

Аспарух повтори и каза:

— Наистина кои са правите?

И Акага въздъхна и каза:

— Това трябва да намериш ти, не мога да ти помогна. Но ако беше отишъл при всеки народ едно след друго, та беше стоял и живял при него, винаги щеше да ти се стори, че неговият бог е прав. А така ти видя, че ако се съберат боговете на всички народи, те ще бъдат повече от търговците в тази степ. И всеки ще продава своята стока — безсмъртие, блаженство или забрава. Всеки… според стоката си.

Тогава Аспарух се осмели и рече на Акага:

— Майко, защо ми показваш всичко това? Или искаш като крава да преживям спомените за този ден и да ги връщам в устата си, и да ги дъвча, когато пазя конете на оногурите?

Акага му отвърна:

— Направих каквото трябва. Показах ти каквото ти трябва.

Аспарух се помоли и каза:

— Майко, кое е първо и кое второ? Не ме оставяй в сметение сред тези народи и богове, чиито имена дори не мога да запомня. Ти не ми каза къде сред тях ще намеря Тангра. Ти ми каза, че съм стрелец, превит под тежестта на убитите птици, но аз стоя в пустиня и нямам огън, край който да седна със своята плячка. Дай ми пламък да осветя този пъстър свят, в който ме докара, за да намеря пътя си.

И Акага помисли, преди да заговори. А най-напред запита себе си и си каза: „Велики Тангра, кой научи това дете да говори с тези слова? Нима аз го заразих с прокълнатата кръв на певците, които гледат сенките на облаците? Дано се обади и кръвта на баща му, защото не е леко да си певец.“

А после каза на Аспарух:

— Запомни тогава две първи неща. Едното е, че всеки народ от степта е твой съсед, защото степта свързва хората и ги сближава, и народ с коне, който ти се струва, че е накрай света, може за една луна да прегази шатрите ти. А съседите ти си длъжен да познаваш като себе си. Другото нещо е, че трябва да посрещаш всеки чужденец като малко дете и да го оставиш да израсте пред очите ти. Не казвай предварително — този е арабин, затова е лош, или такъв, или онакъв, а го остави да си спечели твоята приязън или твоята вражда.

И Аспарух печално промълви:

— Кога ще отида при съседите си и кога ще посрещам чужденци? Защо ми говориш тези думи, майко Акага?

Акага каза:

— Ще видиш!

А докато говореха — ето, Акага и Аспарух най-после излязоха от гъмжилото и пред тях се ширна девствената белота на недокосната ледена степ. И за първи път белият склон на единственото възвишение спря човешките погледи. Като снежна крепост се издигаше могилата, а на върха й червенееше огромна шатра. Наниз от конници, облечени в сребърни ризници, възседнали бели коне, с бели пера по шлемовете и по челата на конете, бял наниз конници ограждаше подножието на могилата. Срещу Аспарух те стояха лице в лице, в краищата на могилата той ги виждаше отстрани, защото конниците обхващаха могилата като пръстен, та ако могилата беше слънце, то копията на конниците, опрени в сребърните стремена, бяха като лъчи на това слънце. И снежната степ блестеше, заледените склонове на могилата горяха с бяло сияние, сребърните ризници се топяха в бялата светлина, белите коне изглеждаха безплътни като призраци. И Аспарух не можеше да проумее как са се събрали на едно място толкова неповторими, приказни, невероятни конници.

Само веднъж той беше видял такъв конник — един-единствен конник.

Есен беше и цъфтеше коилото — тази странна сребърна трева, която прилича на щраусови пера, толкова нежна и толкова лека, че дъхът на жребчетата я огъва и вълнува. И цялата степ край езерото, до кръгозора, димеше от коило. И небето беше бяло, с ниски облаци, само някъде в далечината зееше отвор, през който стълб мъглива светлина подпираше земята. А по бялото море на коилото минаваха тръпки на неуловимо дихание, повече отблясъци, отколкото движение. Светът приличаше на разтворена гигантска раковина — похлупакът беше седефеното небе, а долната страна — седефената коилова степ. И там, където се съединяваха небето и степта, блестеше влажна паяжина светлина като между белите зъби на девойка.

И в тази седефена раковина бавно заблещука сребърен бисер. То беше конник с бяла ризница, на бял кон. Конят тънеше до колене в езерото на коилото, перата върху шлема и върху челото на коня трептяха като китки коило. А сребърните пулове върху всеки ремък на ездача и сребърните пулове върху сбруята на жребеца сливаха човек и кон в сребърно видение. Тогава стълбът светлина от дъното на небето се премести — и се изля върху белия кон. И Аспарух трябваше да притвори очи. И докато конникът безшумно се плъзгаше върху сребърното огледало на коилото, светлината три пъти потъмнява и три пъти пламва — и три пъти Аспарух отвори и затвори очи. А сребърният конник преплува край него, без дори да обърне глава, като че ли Аспарух живееше в друго време и на друго място и конникът, дори да искаше, не би могъл да го забележи.

Сега срещу Аспарух стояха — не близо, но се виждаха съвсем ясно — сто сребърни призрака на ездачи и коне.

И Акага каза:

— Ще се изкачиш на могилата до червената шатра и ще отидеш при хан Кубрат.

Чак сега Аспарух се приведе над Акага, за да види очите й. Той си спомни, че тя му беше разказвала приказка — как най-малкият син стои пред вълшебната планина, пазена от дракони, и старата вълшебница му показва тайния вход.

Акага вдигна нагоре сухата си ръка, без да отделя лице от ръба на носилката. Вдигаше отворената си длан бавно, като я въртеше и я люлееше, като че ли се вдигаше глава на събудена змия. А в дланта й светеше нещо като старинна монета — от края сребърно, в средата златно, сякаш беше прорязано на две сварено яйце.

Акага каза:

— Вземи знака и кажи какво пише.

Аспарух пое чудната монета и се вторачи в надписа й. И монетата неизтърпимо светеше, та той спусна клепачи. А върху златното й сърце имаше надраскани руни. И Аспарух колебливо зачете:

— Аз — съм… той… два пъти слушай…

Акага се закиска и каза:

— Аз съм той — това ще рече — всеки да се подчинява на него, все едно, че се подчинява на мене. Ако някой го срещне, все едно, че мене среща. А два пъти слушай — ще рече — единия път слушай, втория път — подчинявай се. Върви, сине! Когато приближиш конниците, насреща ти ще излезе ездач с плащ от тигрова кожа. На всички плещи има вълчи плащове, този е с кожа на тигър. И очите му са като на тигър — всички тези мъже са от рода Дулу, а те имат тигрови очи. Покажи му този знак. Върви и не се обръщай!

Акага затвори очи и този път не ги отвори. И Аспарух потрепера, когато видя светлината на очите й да угасва върху жълтото й лице, сгърчено от бръчките.

Акага уморено повтори със затворени очи и каза:

— Върви…

И Аспарух подкара коня си през блясъка на заледената степ към бялата омагьосана стена на могилата.