Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (80) (Книга първа: Степта)

10.

Княз Слав и Аспарух се срещнаха на брега на морето. А тук дълга пясъчна коса навлизаше във водата, та когато човек застанеше с лице към насрещния бряг, струваше му се, че е на носа на кораб. И отдясно морето беше мътно като река, защото оттам идеха сладките води на Меотида, а отляво водата беше чиста и зелена, защото това бяха вълните на Черно море. И водите идеха на струи, сякаш се срещаха хиляди ръце и пръсти. И се виждаше как струите се преплитат и разплитат, но от брега не се виждаше никоя вода да отстъпва или да напредва. Едва видими вълни, като на езеро, плискаха върху пясъка и се връщаха назад. Над водите летяха и грачеха чайки. Миришеше на сол и на пелин.

И те застанаха един срещу друг на пясъка — болгаринът и славянинът, единият висок и тънък, в белите си тесни кожени дрехи, другият също висок, но широкоплещест, та ръстът му не личеше, облечен в лен, коноп и памук. Вееше лек вятър и от време на време ветрееше черните коси на Аспарух и русите коси на Слав. Славянинът пръв заговори и попита:

— Защо поиска да се срещнем на брега на морето?

Аспарух отговори:

— Морето ми напомня за степта.

И князът видя, че лицето на Аспарух е затворено и кожата изпъната върху скулите, и не можеше да разбере какво светене може да види Терес. Тогава князът прокле Терес за упоритостта му и се ядоса на себе си, че го послуша, защото още като видя Аспарух, и усети, че от тази среща нищо няма да излезе. Аспарух чакаше, загледан в морето, та князът още повече се ядоса. И каза:

— Ромейският император е убит в Сиракуза.

Аспарух отговори:

— Зная.

Слав каза:

— Ромеите са объркани, а и повечето от войската им е обърната срещу арабите. Сега е времето да се нахлуе в Тракия.

Аспарух каза:

— Ромейските войски, които бяха в Сиракуза, вече се връщат с корабите си. Ромеите имат нов император и той изоставя запада и обръща очи към изгрева.

Слав каза:

— Дори да е така, мене ми трябва един тумен конница, за да разбуня Тракия. Само преди десет години ромеите накараха славянските племена в Тракия да им плащат данъци. Нашите славяни ще се справят с крепостите, ала ми трябва конница, която да ме прикрива и да ми каже, ако иде ромейска сила от Константинопол. Не мога да сляза в равнината без конница, а моите конници са малцина.

Аспарух се обърна с лице към Слав и попита:

— Какво искаш?

Слав каза:

— Само един тумен конници. Десет хиляди саби. И ти ела да ги водиш.

Аспарух каза:

— Моят баща ти отговори вече.

Слав каза:

— Ако ти кажеш на баща си, той ще ти даде десет хиляди саби.

Аспарух въздъхна и търпеливо обясни на княза, като му каза:

— Това ще рече война с ромеите.

Слав каза:

— Нима някой се страхува от ромеите?

Аспарух попита:

— Ще ми дадеш ли воини, които да се бият срещу хазарите и тюркутите? Ние ще ги настаним в крепостите по Дон.

Слав, дори без да се замисли, отговори:

— Не мога, моите славяни няма да дойдат да се бият на другия край на степта.

Аспарух попита:

— Можеш ли да ни дадеш злато, което да дадем на хазарите и тюркутите, за да купим мир?

Слав каза:

— Дори да имах злато, не бих го дал на враговете си. Ако искат да го вземат, нека дойдат и ме победят. Нима хазарите и тюркутите са ме победили?

Аспарух невесело се усмихна и попита:

— Тогава?

И княз Слав видя, че това, което искаше, приличаше на молба, а той не се беше молил. И той се беше опитал да убеди Аспарух, без сам да е убеден, че е възможно болгарите да пратят войски срещу ромеите. И още веднъж прокле Терес и като не се сдържа, рече на Аспарух:

— Някога славяните пленили хан от степта. Като тебе. И му казали: „Ще те пуснем, ала искаме да не бъдеш наш враг.“ А ханът им отвърнал: „Вие ядете хляб, ние ядем месо. Тангра е създал орачите и конниците, както е създал овцата и вълка. Вие сте овци, ние сме вълци. Как може вълкът да не бъде враг на овцата?“

Аспарух попита:

— И какво сторили твоите прадеди?

Слав отвърна:

— Убили го.

И Аспарух ясно усети, че сянката на жреца на Конника стои зад него, и му се стори, че чува гласа му. А жрецът каза: „Чу ли? Твоят враг говори с моите думи. Дори славяните са стигнали до правдата, която твоят баща Кубрат отрича.“ И неволно Аспарух се обърна, но зад гърба му нямаше никой. И славянинът се извърна, защото помисли, че Аспарух е чул стъпки или плясък на весла. А морето се ширеше пусто и спокойно и само чайки летяха над него.

Аспарух погледна Слав в очите и му каза:

— Твоите прадеди са постъпили мъдро. Ти си мъж и говориш като мъж. Ако ти беше от степта, и ние двамата бяхме в степта, навярно щяхме да спим под един плащ и да яздим един кон. Но ти си славянин орач, аз съм болгарин конник. Какво можем да сторим против това?

И Слав видя и чу, че Аспарух му говори от сърце и в гласа му няма присмех, а дори горчивина. И Слав потърси думи, но не намери и само каза:

— Помисли.

Аспарух поклати глава и като посочи назад с ръка, към сушата, каза на Слав:

— Някога тук са владеели римляните. Те отглеждали хора, които после изпращали на арената — като този пясък под краката ни — да се бият и да се убиват за зрелище и забава. Наричали тези мъже гладиатори. И тези гладиатори живеели заедно, спали под един покрив, но никога не се сприятелявали. Защото можели да се срещнат на пясъка и тогава единият от тях трябвало да умре. Сбогом, княже.

И Аспарух измъкна изпод дрехата си свирка, която висеше на тънък ремък върху шията му, и остро свирна. Из тръстиките, които почваха някъде зад гърба на двамата мъже, изскочи ладия и се плъзна към края на пясъка. В нея със силни удари на веслата гребяха двама болгари.

Докато ладията дойде, докато Аспарух нагази в плитката вода и се прехвърли през борда, нито той, нито Слав промълвиха дума. И лодката се плъзна назад, и Аспарух не се обърна към Слав.

Слав остана на брега, загледан в пясъка. А стъпките на Аспарух се губеха във водата. И Слав изчака, докато две-три вълни се събраха, та вдигнаха по-висока вълна и като намокриха нозете му, заличиха следите от Аспаруховите стъпки. Чак сега Слав бавно тръгна назад към града.