Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (63) (Книга първа: Степта)

1.

Когато започвах своето сказание, радвах се, че ще се върна в степта. Защото щях да разкажа за степните дни и за степните нощи, за степното слънце и за степния вятър — а то значеше да си припомня и да погледна степта с очите на Аспарух, на Слав и на Терес — ще рече, всъщност с моите очи. И каквото стана досега, стана в степта. Но ето, моите сенки напущат степта и аз я изоставям и трябва да разказвам за градове, планини и лесове. А какво разказах за степта? Нищо не разказах.

Видях ли поне веднъж степта есен и степта зиме? Разказах ли за топлите есенни дни, когато въздухът е толкова прозрачен и чист, че всичко идва до очите на човека — всяка трева и всяка паяжинка. А хората и конете не се уморяват, сякаш не дишат въздух, ами пият хладно бяло вино.

И разказах ли за светлите нощи, когато след час-два се наспиваш, сякаш си спал цяла нощ, та лежиш по гръб и пиеш ледения въздух, а едрите звезди се спускат над степта?

Разказах ли ако не за самата зима, то поне за първата снежна буря? Тя най-напред иде като дрямка и вятърът те унася и те гали. И ти лягаш да спиш в тревата като уморено дете. А се събуждаш смазан от снега, който те зарива, и когато се изправиш, снегът залепва като гипс върху лицето, сякаш иска да снеме отпечатък за смъртна маска. И ти обезумял бъркаш с пръсти в очите си, за да пробиеш дупка и да видиш отново света. Но нищо не виждаш — само вихър и бял мрак. И ти ровиш с вкочанени пръсти снега и изравяш заспалите си другари — с бели лица, по които снегът вече не се топи. А после бурята спира и степта се превръща в бял лист, върху който са написани всички тайни на живота и смъртта — със следите на жертвите и на палачите.

Но може би не бива да тъгувам за степта, защото — все едно — тя не може да се опише, и все едно е дали ще разказвам за нея три нощи или три години.

И за друго ми е мъчно — че не разказах за момчето Марал-Аспарух, което трябва да си отиде, за да дойде в моите сънища мъжът Аспарух. Не разказах как Марал се появи в степта, мъничък като цвете, та всеки, който искаше да говори с него, трябваше да се наведе надолу, като че ли със смирение. Само майка Акага говореше с детето, без да навежда глава, защото очите й стояха наравно с очите на Аспарух. Докато дойде денят, когато хората трябваше да вдигнат глави, за да говорят с него. За този Марал-Аспарух от расата на малките човечета трябваше да разкажа, защото в ония негови детски години се случиха неща, които той забрави, ала те сложиха отпечатък и белег върху душата му за цял живот.

Да, забравих да кажа, че когато беше още съвсем мъничък, Аспарух, не, още Марал — научи, че хората умират, и с ужас усети студения мрак на гробовете, в които лягат мъртвите. И му казаха, че само сълзите на майката могат да проникнат в гроба, да размият черната пръст и да пробият път на слънчевите лъчи, та мъртвецът отново да види слънцето. И дори майката да е стара, когато плаче над мъртъв син, то от гръдта й отново капе мляко върху гроба и мъртвецът отново се превръща в дете. А той — Аспарух, нямаше майка и нямаше кой да плаче над него, ако умре. И от деня, когато научи за това, Аспарух се откъсна от децата, с които играеше, и се привърза към конете, които не знаеха за смъртта.

Не успях да разкажа и за дните, в които Аспарух ловеше орли, защото баба Акага му даде мъжко име, преди да е сторил нещо достойно за мъж, и той поиска да покаже, че е мъж. А само истински мъже ловят степни орли, тъй като орлите носят смъртта под ноктите си и одрасканият от орлови нокти ловец умира като от отровна стрела.

Аспарух издълба яма на могила, покри я със съчки и треви, та сложи върху съчките убита сайга. И се скри в ямата. И орелът разсече със свистене въздуха и тънката Аспарухова ръка хвана змийската кожа на силния орлов крак. И подир ужаса на първата борба с орела — подир въртопа от пера, нокти, клюнове и подир възела от насилие, страх и стръв, когато Аспарух не виждаше и не чуваше нищо, а сляпо се бореше като със себе си, — след като си пое дъх, Аспарух видя, че орелът е мъртъв.

Но Аспарух хвана втори орел и вдигна шатра върху плитка вода. И влезе в шатрата, за да не може орелът да кацне никъде другаде, а само върху Аспаруховата ръка. И след като се блъска дълго в кожите на шатрата, орелът кацна върху ръката на Аспарух. И трябваше да се крачи непрестанно из водата, за да се замае орелът, а то излезе, че се замая Аспарух. Защото на третия ден, след две безсънни нощи, Аспарух започна да заспива прав, както заспиваше в седлото. А щом отвореше очи, виждаше втренчения поглед на жълтите орлови очи, сякаш орелът се мъчеше да го опитоми.

И тогава Аспарух се облегна на шатрата и се опита да слее душата си с душата на орела, за да го разбере и да погледне света с орловите очи. Защото Аспарух успяваше да влезе в тялото на кон — и когато сякаш му израстваше грива и стъпалата му се втвърдяваха като копита, той се сливаше с душата на коня. И Аспарух усети, че душата му се доближава и допира до душата на орела. Двете души бяха води на два извора, разделени от тънка ципа като мехур на риба. И тази тънка преграда се разкъса, и душата на орела като ледена вода заля Аспаруховата душа. Така орловата душа помете като порой душата на Аспарух — и Аспарух разбра, че се задушава и се дави. И сякаш полетя над ледена пустиня — и в пустинята, и над нея нямаше нищо — единствено блясък на лед и самота. Да, имаше алчност, имаше стръв и гордост, но Аспарух усети, че го задушава дивата самота на орела. И Аспарух затвори очи, за да пресече потока, който искреше и се изливаше от орловите очи, та пипнешком — без дори да диша — успя да намери завесата на входа. Чу плясъка на орловите крила и тържествуващия крясък на орела, който се издигна в небето. Не отвори очи да проследи полета му, а излезе от плитката вода и се просна в тревата. И докато спеше без съновидения, душата му зарасна и се напълни отново със светлина и полусенки. Но в Аспаруховата памет остана белег на порязано от блясъка на ледената самота.

И тъй ми се иска да разказвам за детето Аспарух и за степите, в които израсна, защото ги обичам, но в моите сънища вече шуми тържището на Фанагория.