Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (53) (Книга първа: Степта)

2.

И на другия ден хан Кубрат отново тръгна на лов, ала не да отпусне сърцето си, а да се махне от Жълтия дворец, в който се усещаше като в каменен ковчег.

Над степта светеше мъглив сребърен ден, роса къпеше тревите и кръгозорът тънеше в мъгла, сякаш навсякъде в кръг около хората горяха димни огньове. Небето похлупваше земята като потъмнял сребърен щит, нажежен от невидими сияния, които горяха зад него. Не се виждаше слънце и светлината валеше като дъжд от безкраен бял облак. Но облаци по небето не се виждаха.

Когато на кръгозора се показа четинестата ограда на тръстиките, напред препуснаха конниците, които искаха да стрелят с лък по дивеча. Назад останаха ловците с кучета, гепарди и ловни птици. И какъвто четирикрак дивеч изскочеше от тръстиките — сайга, джейран или заек, гепардите щяха да го настигнат, а каквато птица излетеше, щяха да я свалят ястребите, соколите и орлите. Но ловците с ястреби минаха по-напред, тъй като ястребът трябва да е на сто крачки, за да се вдигне след плячката, докато соколът се вдига и от хиляда крачки. А хищните птици крещяха и пляскаха с крила, защото ловците ги бяха държали гладни.

И бдителният Ак Йола само погледна хан Кубрат и като разиграваше коня си, полека-лека задържа цялата свита, която яздеше с хана, тъй че се откъснаха петима конници — хан Кубрат, синовете му Баян, Котраг и Аспарух, заедно с жреца на Конника. А преди да стигнат тръстиките, ето — един рано пуснат сокол падна като камък встрани от конете и в ноктите си държеше черноглава патица. И ловецът не смееше да се приближи до хана. Тогава Аспарух препусна към сокола, който стръвно кълвеше патицата и вече беше пречупил шията й, а ловната птица отскочи на крачка встрани и като закрещя недоволно, изправи перата на тила си. Соколите, макар и опитомени, ходят на лов като за себе си и ако ловецът не се приближи навреме да вземе плячката им, изяждат я и повече не искат да излитат. Така Аспарух отне птицата от сокола и дори щеше да се опита да го примами на ръката си, но не носеше ловна ръкавица. И Аспарух говореше тихо и строго на сокола, докато ловецът дойде да прибере сокола си, а после Аспарух настигна баща си и братята си.

Хан Кубрат спря коня си до тръстиките, където тихо и незабележимо водата преминаваше в степта — и степта почти не се издигаше над водата. И когато конят наведе глава, хан Кубрат не го остави да пие, а дръпна поводите, защото в ноздрите на коня можеха да се впият пиявици. И хан Кубрат навлезе в езерото между тръстиките, последван от жреца и синовете си. А между зелените млади тръстики и жълтите миналогодишни тръстики светеше неподвижна вода, която отразяваше сивото небе. И тръстиките почнаха да се отдръпват от водата и да заграждат сребърни огледала от езерото, докато се ширна безкрайна водна пустиня. И като гледаше напред човек, мислеше си, че това е море, защото не се виждаше никакъв бряг. А беше това море гладко и като нямаше вятър, то не отразяваше нищо, защото над него имаше пустинно небе без облаци. И ако човек погледнеше надолу, виждаше как между копитата на конете се стрелкат риби, а встрани рибите плуваха лениво и се извиваха като змии. И дъното беше покрито от белите петна на лебедовите курешки, а по водата плуваха бели лебедови пера.

И встрани край тръстиките плуваха безбройни ята птици — бели лебеди, диви гъски, зеленоглави патици и още кой знае какви едри и дребни птици, едни от които само потапяха шии, та стигаха дъното, а други се гмуркаха и къдреха ниски вълни, та чупеха езерното огледало. И само лебедите се плъзгаха като духнати от вятър навътре в сивото езеро.

А горе в небето висяха хищни птици, най-много блатни ястреби, които чакаха ловците да подплашат птиците и да ги накарат да напуснат убежищата си между тръстиките, та и те да вземат своя дял от лова. И наистина някои от птиците започнаха да излитат с плясък на крила, като влачеха отпуснатите си крака върху водата и оставяха след себе си пенеста диря, сякаш не можеха да се отделят от водата.

И Баян свали и запъна лъка си, та извади от колчана лека стрела за птичи лов. Но хан Кубрат кратко рече:

— Не стреляй.

И продължи да води коня си през водната пустиня — гладка и бляскава като разтопено олово.

А това беше езеро степ, дълбоко една стъпка или две педи, или най-много лакът, и водата стигаше до коленете на пешак или до коленете на кон. И можеше да вървиш ден все направо, ако гледаш слънцето и звездите, и нямаше къде да затънеш, защото тук водата е само тънка дреха, която степта е метнала върху снагата си. И когато духне силен вятър, той оголва дъното, което е мокра степ. И езерото прилича на череп на мъж, който оплешивява — встрани на слепите очи и отзад на тила все още растат коси тръстики, а темето е голо. И в тихо време езерото лъщи наистина като плешив череп.

Конят на хан Кубрат внезапно спря и приклекна на задни нозе. На дъното по гръб лежеше бял скелет и над костите се люлееше плитка вода, раздвижена от копитата. И към белите кости бавно полази като жива и се плъзна мътилка, вдигната от копитата, сякаш искаше да скрие мъртвеца. Костите бяха бело-измити, защото водните животинки бяха ги очистили от всяка плът, а кожата на дрехите беше също изчезнала. И на дъното до костите мътно червенееше ръждясал меч. Баян каза:

— Убит е.

А жрецът поклати глава и като възрази, рече:

— Заблудил се е. Канартикине, кажи ми къде е слънцето?

И Баян безпомощно се огледа, защото нямаше слънце, нито сенки — само бяла светлина. А жрецът каза:

— Рибарите говорят, че езерото е пълно с удавници, които се давят във вода до колене. Защото пролет и есен, когато седмици наред пада мъгла, никой не може да се оправи в криволиците на тръстиките.

И Кубрат заобиколи мъртвеца, та продължи да язди напред, през езерото. И полека-лека зад него заглъхнаха далечните викове, писъци и плясъци на криле — само над главите на конниците летяха птици и разтревожено крещяха. Най-после ханът спря и като се обърна от седлото, каза:

— Наредете се в кръг.

И петимата конници опряха главите на конете си, та конете застанаха като пет лъча на звезда. И конниците бяха насядали като около кръгла маса. Хан Кубрат почака, докато водата се успокои около нозете на конете и чак тогава каза:

— Жрецо, говори ти пръв.

И жрецът каза:

— Велики хане, Тангра отново показа, че ти си негов любимец. Години наред следя звездите и планетите, а дори да не ги виждам, зная ги как ще застанат. Ти знаеш твоята звезда и тя е сега над главата ти. И светлите планети са над кръгозора, а тъмните планети са под краката ти. Тези трима пратеници дойдоха във времето, определено от боговете.

А хан Кубрат, който вчера на съвета само слушаше и не говореше, сега каза на жреца:

— И ти мислиш ли, че това, което става на земята, отговаря на волята на небето?

Жрецът каза:

— Да, защото цялата степ е готова да те слуша. Ти разбра, че каганът на тюркутите се кани да приеме юдейството, ала така каганът ще се отдели от своите конници, защото юдейството е вяра за избраници. А конниците мъчно сменят боговете си, та хиляди тюркути и хазари ще останат да се кланят на Тангра.

И Кубрат каза:

— Ще рече, те остават твои поданици.

Жрецът каза:

— Твои поданици, велики хане, защото ти си и велик жрец на Тангра. И още — братовият ти син, Алп Илитвер, ханът на савирите и барсалите, който в петък се молеше в джамията с мохамеданите, в събота — в синагогата с евреите, и в неделя в черквата с християните, а през останалите дни колеше кучета на Тангра, този кучи хан избра Христа. Той ще стане християнин, съюзник на ромеите срещу арабите. И ромейският епископ Израил отсече свещения дъб на болгарите, та направи от него огромен кръст. От сянката на този кръст ще избягат хиляди конници — и ще дойдат при теб. Искам една милост — изпрати ме да събера конниците, верни на Тангра — и те, останали без земи и без стада, ще бъдат твои синове и ще те гледат в ръцете.

А Кубрат каза:

— Както гарваните гледали ръката на кагана. И ако събера недоволните от степите под конската опашка на Тангра, трябва да ги поведа нанякъде.

И жрецът се взря в лицето на хана, но още не разбираше какво се таи в мислите му. И каза:

— Ти чу на съвета, а го знаеше по-добре, че облаците се трупат на изгрев-слънце и вятърът духа откъм изгрева. Ти казваш накъде? Пред тебе има два пътя — към изгрева и към залеза. Можеш да тръгнеш срещу тюркутите сам с аланите и барсалите или дори с китайците. Това ще е към изток. Можеш да тръгнеш срещу славяните сам, с тюркутите или с ромеите. Това ще е към заник. Решавай.

Кубрат рязко запита:

— Какво предлагаш ти, жрецо?

Жрецът също така рязко отговори:

— Степта е море, твоите конници са ладии. Обърни ги нататък, накъдето ги води бурята.

Кубрат каза:

— Ще рече — на залез, срещу славяните?

Жрецът твърдо изрече:

— Ти го каза.

А Кубрат нищо не отговори и обърна глава към сина си Баян, канартикина. И му каза:

— Говори ти, първи сине Баяне.

Баян без колебание каза:

— Да тръгнем срещу тюркутите. Дай ми тези три тумена конници, които са събрани в степта, и аз ще стигна Итил, преди пратениците да се върнат. И ще изтрия следите на Иви Шеху хан, както моят вуйчо Моходу Хеу заличи спомена за Теху шах.

И отново Кубрат нищо не каза и като се обърна към Котраг, попита:

— А ти, Котраг?

Котраг отвърна:

— Аз съм до Баян.

И чак сега Кубрат замълча и се загледа надолу. Всички погледнаха надолу и видяха, че водата се е избистрила и се виждат копитата на конете и край копитата се плъзгаха риби. А Кубрат вдигна поглед и без усмивка рече на сина си Аспарух:

— Говори ти, сине.

Аспарух гледаше баща си. Той обичаше и харесваше баща си и го харесваше още повече в тази странна сутрин без слънце, та Кубрат изглеждаше по-млад. Харесваше привдигнатата му глава, стегнатите черти на лицето му, острите му тъмни очи. Аспарух усещаше, че баща му е решил нещо и виждаше, че погледът на Кубрат почва да свети като острие, извадено от ножница. И винаги беше говорил искрено с баща си, та сега му каза:

— Татко, ти за пръв път ме питаш за пътя на войските и за съдбата на племената ни. Аз зная прекалено малко и за тюркутите, и за ромеите, и за славяните. Нищо не зная за битки и за походи. Затова ти казвам — не мога нищо да ти отговоря.

И Кубрат не наведе глава, а я извърна и се загледа във водната степ. Над главата му летяха птици и тревожно крещяха. И като се обърна, Кубрат заговори, като гледаше поред хората край себе си. И каза:

— Баяне, утре ти ще станеш хан, а говориш като обикновен войник. Ти искаш да тръгнеш срещу тюркутите и хазарите? Взе ли съгласието на нашите братя барсали и савири, които са в съюз с хазарите? Пита ли дали аланите ще те пуснат през кавказките проходи, за да стигнеш Каспия? А тебе, Котраг, нямаше защо да те питам — ти винаги повтаряш думите на брата си. Или го обичаш, и тогава се е случило чудото двама хански синове да се обичат, или се страхуваш, че щом Баян стане хан, ще те премахне. Ти, сине Аспарух, искаш да знаеш много, преди да ми отговориш. Казвам ти, че ако човек чака да научи всичко, та тогава да реши, то цял живот няма да вдигне ръка. Затова Тангра му е дал сърце — да избира. А ти, жрецо, ти искаш плячка. Тангра иска плячка. Ти не искаш да тръгна срещу хазари и тюркути, защото и те са конници.

Жрецът тихо каза:

— Аз съм жрец на Големия конник.

А Кубрат каза:

— Ти, жрецо, и вие — синове мои, виждате само два пътя пред моите конници. И те са да тръгнат към изгрева или към залеза. А не виждате, че има и трети път — да си стоим на опъкито в своите родни степи.

И конете на жреца, Баян и Котраг се стъписаха крачка назад и леко присвиха задните си нозе, защото почувстваха трепването на ездачите, а така конникът трепва пред внезапна опасност, от която трябва да се отдръпне. И водата се разлюля и размъти, та рибите се стрелнаха встрани. Само конят на Аспарух не трепна, макар и Аспарух да беше поразен от думите на баща си. Не тези четирима души — целият вчерашен съвет би се стреснал, ако чуеше Кубратовите думи, защото всички говореха за похода като за нещо, което е ясно за всички, и само спореха дали ще е на изток, или на запад.

А жрецът накара коня си да замръзне, сякаш се налагаше с юзди и колена над собствената си душа. И каза:

— Слушай, велики хане. Ти виждал ли си самотен бук наесен, в средата на сивата степ? Ако дълго време е било безветрие, то червените му листа падат точно под него и около дънера му има червен кръг, сякаш дървото хвърля кървава сянка.

И Кубрат отговори като че ли против волята си, защото се беше приготвил да спори с жреца. И каза:

— Рядко е да се види бук с всички листа под себе си, защото в степта духат ветрове и сухите листа не лежат под дървото.

Жрецът вдигна глас и каза:

— Ти си такъв бук, събрал всички листа около себе си. Защото боговете дадоха половин век безветрие и мир над болгарските степи.

А Кубрат криво се усмихна, та гневно и горчиво каза:

— Жрецо, би могъл да кажеш не листа, а плодове. Би могъл да кажеш, че съм ябълково дърво и под клоните ми лежат зрели плодове.

И жрецът вдигна не само глас, но и ръка. И каза:

— Добре, нека си ябълково дърво — все едно. Но ти не можеш след половин век безветрие да не чакаш буря. Чуваш ли, иде буря, която не разпилява листа, а кърти дървета!

Кубрат въздъхна, за да сдържи гнева си, и бавно изрече, като гледаше жреца:

— Защо по време на бурята да не стоим на мястото си?

Жрецът не искаше повече да търпи и като викна, изговори на Кубрат:

— Степта не може да се затвори с вериги. Това са блянове и безумие!

А Кубрат се успокои, като видя, че жрецът се гневи и бавно и разсъдително му каза:

— Безумец ли е бил великият Ашока, като е завещал на внуците си и на всеки, който тръгне след него — да не вършат никога нови завоевания и да помнят, че истинската победа е тържеството на закона на правдата? Безумец ли е бил Теодорих, като писал — нека другите водят войни за плячка и убийства, аз търся такива победи, в които победените да съжаляват, че по-рано не са се подчинили на волята ми. Или е луд Лао Дзъ, като казва — способният да побеждава не напада?

Жрецът нетърпеливо размаха единствената си ръка, сякаш пъдеше оса от лицето си. И каза:

— Думи за друго време и за друго място. Думи на орач, а не на конник. И ти добре знаеш, че дори божествените закони се променят. И същият този Лао Дзъ е казал — военното изкуство гласи, че аз не смея да нападам, но съм длъжен да се защитавам.

Кубрат се изсмя и каза:

— Нима походът срещу славяните е защита?

А жрецът се овладя и каза:

— Походът е естествената постъпка на конен народ, който върви по естествения път, определен от боговете. Погледни пратениците, които дойдоха при тебе. Всеки от тях следва естествения ред на нещата; те не могат да постъпят по друг начин. Тюркутите са притиснати откъм изгрева от Китай, на юг от арабите, на север от тундрата. Техният път е на запад, към славянските земи, към богатствата на ромеите и разпокъсаните царства на франки, лангобарди и германци. А ти стоиш на пътя на тюркутите. Ами ромеите? Ромеите не може да не се борят срещу славяните, защото те изяждат земите им. Ами славяните? Те пък не могат да не се борят против ромеите. Само ти, велики хане, само ти си вън от естествения ред на нещата, само ти искаш невъзможното — искаш мир, искаш покой, искаш днес да прилича на вчера. Това е невъзможно. Това е против естеството. Ти се бунтуваш против вечните порядки, установени от боговете.

А Кубрат вдигна ръка и посочи към небето. И като погледна нагоре, увлече и погледа на жреца, и погледите на синовете си. Кубрат каза на жреца:

— Виждаш ли този лешояд? Ако ето този лешояд, който се вие в небето, станеше бог на хората, какво щеше да каже? Убивайте, това е естествено — защото се храни с трупове. Повтарям ти — ти, жрецо, искаш плячка. Тангра иска плячка. Затова са твоите хубави думи.

Жрецът тихо каза:

— Хане, ти богохулстваш.

Кубрат отговори:

— Аз съм велик жрец на Тангра.

Жрецът пъхна ръка в гънките на дрехата си, сякаш да покаже, че се превръща само в уста — ще рече, само в слово — и ще се защитава и напада само със слово. И жрецът бавно изрече:

— Хане, ти жалиш войниците си. Но ако днес те не умрат от меч или стрела, утре ще ги стъпче кон или ще ги ухапе змия. А нима е голямо щастие твоите войници да измрат като беззъби старци, които мърсят мястото, на което са седнали?

И Кубрат отговори:

— Ти нямаш синове.

Жрецът каза:

— Погледни какво става по земите ти. Младите воини не знаят какво е меч и какво е стрела. А твоите стари воини пеят само за минали походи и минали битки, но сега тлъстеят по пиршествата. И когато заспят около оглозганите кости, кучетата ги прескачат, та ближат устата им и бълвоча им.

Кубрат повтори и каза:

— Ти нямаш синове.

Тогава жрецът сви очи и устни и каза:

— Красивите думи не са правдиви, правдивите думи не са красиви. Слушай! Ти си старец, който дочува стъпките на смъртта. Ти си болен от най-страшната болест за конника — желанието да задържиш. Желанието да спреш мига. Клетнико, помниш ли какво ти каза жрецът, когато обяви, че ти си хан? Каза ти, че животът е като капка роса, която лежи върху дланта ти и отразява небето. Ти можеш да се любуваш на капката, но не бива да затваряш дланта си. А ти, клети Кубрате? Ти искаш да задържиш мига — тихата степ, тихото езеро, синовете си. Ти забравяш, че си конник. Ти забравяш, че нам — на хората, Тангра е дал само мига, който отминава. Ти искаш вечност — да не би да си бог?

И жрецът млъкна, та оброни глава на гърдите си, уморен и отчаян от жестоката правда на думите си. Защото и жрецът беше старец. И Баян, и Котраг гледаха жреца.

Аспарух гледаше баща си Кубрат. Виждаше как с нечовешко усилие Кубрат държи главата си изправена срещу думите — удари, които го биеха през лицето. Видя в очите му отчаяние, когато правдата на тези думи достигна сърцето му. Видя нечовешката упоритост, с която поиска да преодолее болката си. И докато жрецът говореше, Аспарух обичаше баща си както никога досега.

А Кубрат дълго мълча, вперил поглед в лицето на жреца, но жрецът не вдигна очи, за да срещне Кубратовия поглед. И Кубрат само каза:

— Ти нямаш синове.

И като обърна коня си, пое през бляскавата пустиня на езерото. И около него, и над него нямаше нищо — само разлята светлина. А конят стъпваше така леко, че не вълнуваше водата — и зад Кубрат водата оставаше спокойна и гладка. И Кубрат, и конят му ставаха все по-малки и малки, а жрецът и синовете гледаха след тях.