Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (46) (Книга първа: Степта)

13.

И се събраха същия ден в голямата горница на Жълтия дворец по-първите хранени Кубратови люде — и хората от дясната ръка, и хората от лявата ръка, но без певците и свирачите. Ако и да се събраха три дузини хора, горницата беше много обширна — двадесет крачки дълга и петнадесет широка, та побра всички и пак като че ли остана празна. И хората мълчаха и чакаха Кубрат. Там беше и Аспарух, макар Кубрат да не беше го викал, и седеше Аспарух не както обикновено в началото на лявата редица, а по-навътре до жреца на Конника. И жрецът нарочно седна след четиримата съветници, та Аспарух се падна току в средата на лявата редица.

Хората от лявата страна седяха изправени, вдървени и замислени, защото щяха да говорят пред хана. А хората от дясната страна скритом се прозяваха, защото денят беше сънлив. Навън плющеше дъжд, двата реда прозорци бяха отворени и завесите им дръпнати, та през залата духаше мокър вятър. И се люлееха дори тежките губери, които висяха на двете стени без прозорци — окачени, за да скрият каменната неподвижност на зидовете.

И Кубрат влезе, следван от Ак Йола, и всички станаха на крака. И поискаха да извикат поздрав на хана, но Кубрат ги спря с ръка. Кубрат веднага срещна погледа на Аспарух и трепна, но като погледна жреца, разбра, че срещу него стои не синът му, а бъдещият жрец. И Кубрат наведе глава.

Ак Йола седна в самия край на дясната редица, защото беше само хилядник, а Кубрат тръгна през горницата. И първите десет крачки гледаше над главите на хората на лявата ръка; и следващите десет крачки обърна поглед надясно, над главите на хората от дясната ръка.

А отляво, на стената между прозорците и над тях, бяха изписани картини на лов и борба на знайни и незнайни зверове. Избрани бяха животни със стремителни нозе, мощни лапи и остри очи. Имаше елени, барсове и орли, но имаше и чудновати зверове със зъби, клюнове и крила, и други, в които се месеха човек и звяр. И всички бяха могъщи и неукротими, защото за живописеца да бъдеш красив, значеше да си силен. И по цялата стена силните разкъсваха слабите, а човекът, възседнал коня си, убиваше с копие или лък и най-силните зверове.

А отдясно навремето сам Ван Фу беше изписал земята на хората, такава каквато беше преди четиридесет години, когато Ван Фу беше още млад. И до тази стенопис Ван Фу беше окачил новата картина на света, написана върху съединени пергаменти. И написаното върху стената невъзвратимо минало беше студено и неподвижно, а вятърът люлееше и гънеше пергаментите, та променяше облика на днешната земя. И така трябваше да бъде.

И чудно, и страшно беше как за един човешки живот земята на хората бе успяла така да се промени. Все по същите корита течаха водите на реките, все същи бяха заливите и планините, но като се гледаха двете картини, виждаше се как народите се бяха размесили като косите на невярна жена, чийто мъж я бие след изневярата.

И както гледаше двете картини на света, Кубрат изведнъж си помисли, че когато Ван Фу е рисувал първата, тогава той — Кубрат, е бил не повече от четиридесетгодишен, а днес, когато е писана втората, вече кара осемдесетото си лято. И докато светът се беше променял, той — Кубрат, не бе искал да си признае, че се е променил. И все така скачаше на седлото, и все така опъваше лъка си. Възможно ли беше да е същият човек? Не, не беше възможно. И в него, в Кубрат, багрите също се бяха размесили. И жълтата багра на есента се разливаше по душата му.

А синът му Аспарух не седеше до него, ами в средата на редицата до жреца на Конника…

Тогава хан Кубрат свали поглед от пергаментите и се изкачи на площадката, която се издигаше в дъното на залата. Там седна той в дървения престол, който имаше отстрани две високи колела, та можеше да се търкаля напред и назад. И Кубрат опря облегалото на стола в зида, в пъстрите губери, които висяха до пода. След това придърпа кръглата маса до себе си и вдигна поглед към залата.

Отляво и отдясно седяха облегнати на стените неговите хора — и всеки можеше, ако поиска, да докосне човека до себе си, дори можеше да докосне двама души едновременно. А той, Кубрат, седеше самичък, вдигнат една стъпка над другите. И всички чакаха той да проговори. Лъжа беше, че някой от тези хора се надява да го убеди или да го накара да промени казаната дума. Дори жрецът на Конника знаеше, че Кубрат ще слуша, а после ще се изправи и ще каже своята дума. И някои от тументарканите дори не се страхуваха скритом да дремнат, защото — все едно — щеше да стане, каквото каже ханът. И те очакваха думата му, и щяха да станат и да тръгнат натам, накъдето посочеше ръката му.

И синът му Аспарух седеше като чужденец в средата на редицата и също чакаше неговата дума или неговия знак…

А Кубрат не искаше да говори, не искаше да решава и да сочи с ръка. И той разбра и повярва, че каквото и да говорят днес, каквото и да решат, все едно — реките щяха да текат в коритата си, а народите щяха да вървят по своите пътища, по волята на боговете или по прищевките на случая. Щеше да стане това, което трябваше, или това, което се случеше. Нима човешка воля беше решила да премести междите между народите и племената, та светът след четиридесет години не можеше да се познае? Защо стоеше той, Кубрат, самотен до празната маса, вдигнат цяла стъпка над другите мъже?

И на Кубрат се прииска да оброни глава върху дланите си и да остави хората да говорят каквото си щат.

Тогава хан Кубрат извади ножа си, стисна го в десницата и положи лявата си длан с разтворени пръсти върху масата. И с бързи удари той забиваше острието дълбоко в дървото между пръстите, удар след удар, толкова дълбоко, че измъкваше ножа с усилие. И като изреди пръстите на лявата ръка, Кубрат хвана ножа с лявата ръка и също така бързо започна да забива острието между пръстите на дясната ръка. А после вдигна дланта пред очите си, та разгледа пръстите си. И върху тях нямаше драскотина. И като разбра, че ръката му е твърда, а погледът остър, Кубрат дълбоко въздъхна и каза:

— Мои багаини и боили, знаете за какво съм ви събрал. Ван Фу, говори!

Защото слънцето изгрява от изток и пръв говори съветникът със сивата дреха.

Но Кубрат не гледаше Ван Фу, а сина си Аспарух.

И Аспарух гледаше баща си. Искаше му се да стане и да отиде при него, защото никога не беше стоял така настрани и никога други хора не бяха стояли между него и баща му, та да ги разделят. И Аспарух се усети чужд на тези хора и се изненада, че ги усеща като чужденци, защото всичките ги познаваше, а сега те бяха променени, та изглеждаха съвсем различни. Изненада се, защото разбра, че всъщност не ги познава, че е виждал само една страна от лицето им и дори само върха на носа им. И едновременно разбра, че е невъзможно да ги опознае, затова се отдръпна от тях. Призна си, че трудността на познанието води до отказ и до отдръпване.

И така — Аспарух беше отчужден и самотен и не знаеше, че и баща му Кубрат е самотен.