Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (86) (Книга първа: Степта)

16.

Когато носът на ладията застърга върху желязната верига, която преграждаше реката, княз Слав видя на брега Терес и до него белия жребец. И когато славянинът слезе на брега, Терес само рече:

— Върна ли се?

А жребецът цвилеше радостно и търкаше муцуната си в рамото на княза. И князът извади от кожената торбичка на пояса си кръгли вкоравени меденки, които му бяха пекли жените от Яроволковото градище, та взе да храни жребеца от длан. И Терес нищо не рече, макар иначе да не даваше на княза да храни жребеца.

И князът разказа на Терес какво е видял и чул. Кратко го разказа, защото — все едно, князът разбираше, че каквито е преживял, не може да се разкаже. А Терес му каза:

— И аз видях нещо и ще ти го покажа.

И тарканът на крепостта позволи на Терес и княза на другия ден да излязат от вратата на крепостта, оттатък — на славянска земя. Цял ден яздиха Терес и князът, преди да видят черна сянка на гора. И стигнаха до неголяма река; и от другата страна на реката се вдигаше гора, а от тая страна се простираше степ. Терес каза:

— Гледай.

Върху степта се виждаха зелени кръгли петна, като че ли бяха зелени главни от изгорял огън. И тези тъмнозелени петна лежаха ниско върху земята. Но имаше и зелени клади — кръгли и остри, високи до пояса на мъж, толкова правилни, сякаш бяха въртени на грънчарско колело. И в тези зелени купчини не се виждаше нищо, тъй гъсти бяха клоните им, сякаш ги намяташе зелен губер. И като скочи от седлото, Терес накара и Слав да слезе от коня. И му каза:

— Пипни тези купчини.

И княз Слав пипна с ръка и се учуди колко гъсти и силни са клоните на храста. После видя, че това не е храст, ами са десетки или стотици малки елички, които растяха толкова близко една до друга и така сплитаха клони и стебла, че човек можеше да седне на зелената клада или да се облегне на нея. И върху ниските петна зеленина елхичките бяха разни на ръст, а в заострените купчини една или три — пет ели се издигаха в средата и край тях в кръгове слизаха другите елхички, докато крайният кръг стане по-нисък от трева. И Терес каза:

— Ела.

И като се качиха на конете, препуснаха към едно високо дърво. А като приближиха, княз Слав видя, че това не е едно, а пет-седем дървета. Ала трябваше да слезе от коня и да се завре под зелената шатра на клоните, за да види, че дървото има пет-седем стебла. Защото, като го гледаше отвън, виждаше му се едно дърво — тъй хубаво дърветата бяха подредили клоните си. И пет — седемте дървета бяха почти равни на ръст.

А Терес пак каза:

— Ела.

И го заведе при друго дърво, още по-високо и силно. Но князът разбра, че това дърво има само едно стебло. И князът мълчеше, като разбираше, че Терес не го е довел дотук да му показва дърветата.

И Терес каза:

— Ето, най-напред хиляди семена запалват едно зелено огнище в степта. И остават стотина и от тях само няколко се издигат в средата, та става елов храст. После от този храст се издигат няколко посестрими ели, та се подпират една друга и така устояват на зимния вятър. И накрая остава само една ела, достатъчно силна, за да се бори сама с вятъра. А защо загиват другите около нея — тя ли ги убива, те ли си отиват, защото вече не трябват, това и не разбрах.

И Терес добави, та каза:

— Слушай, княже, тия зелени клади сте вие, славяните. Вие сте изтъкани от родове — трудно вдигате вождове, много сте и се крепите един други. Това е и хубаво, и лошо. А болгарите са ония дървета с няколкото стебла — при тях племената вече са се събрали и се крепят едно друго. Траките, това сме ние, самотните ели. Тракиецът само това прави — да вика: „Аз“… „Аз“…! Ако знаеше нашата вяра, щеше още по-добре да ме разбереш. Цялата ни вяра учи как един човек — отделният човек — остава вечно един и вечно безсмъртен. Не зная дали има друг народ, който се страхува толкова, че отделната душа ще изчезне, та толкова като траките да се грижи за безсмъртието на душата. И това е и добро, и лошо.

И Терес добави още и каза:

— Това видях и това си мислих, когато те нямаше, княже Славе. И не зная къде е правдата — при вас, при болгарите или при нас, траките.

А княз Слав се подсмихна и каза:

— Жрецо Терес, благодаря ти, че ме доведе. Аз пък видях как гората ще завладее степта. Видях как лесът ще мине реката и ще насели степта. Кажи ми, знаеш ли кои племена и народи са минали през тази степ?

И Терес се замисли и му каза:

— Преди да тръгна, дълго се рових в пергаменти и плочи, защото човек трябва да знае къде отива и при кого отива. Слушай. Най-напред в степта са били кимерийците. Или скитите. Никой не знае дали скитите са дошли отнякъде, или тази степ ги е откърмила. И тъй — първи са кимерийците.

Княз Слав сви малкия пръст от лявата си ръка. И Терес каза:

— Мога да ти разказвам за скитите, докато слънцето залезе, и цяла нощ, докато слънцето изгрее отново. Но само ще ти кажа, че след скитите идват сарматите и масагетите. Сарматите са били четири племена — язиги, роксолани, сираки и аорси.

Княз Слав сви още два пръста на лявата си ръка — за сарматите и за масагетите. И Терес каза:

— Всички тези племена идват от изгрев-слънце. Тогава от запад идват нашите траки — племето гети. Свий един пръст.

И Слав сви палеца на лявата си ръка и затвори ръката си в пестник. И Терес каза:

— Щях да забравя аланите.

Княз Слав сви първия пръст от десницата. И Терес каза:

— От запад идват и готите.

Княз Слав сви втори пръст от десницата. И Терес каза:

— Споменавам ти племената на бастарните и певкините.

Княз Слав сви едновременно два пръста на десницата. И Терес каза:

— Тогава идват хуните и помитат цялата степ.

Княз Слав затвори в пестник и десницата. Сега и двете му ръце бяха свити в постници. И Терес каза:

— Къде ще броиш болгарите, с техните племена оногури, кутригури и утигури? А почвам да си припомням и много други племена.

Княз Слав разпери пръстите и на двете си ръце и рече:

— Стига.

И Терес му каза:

— Ти, княже, не мисли, че племената са вървели като пожари, които са изпепелявали степта. Много древни племена и до днес живеят, макар и не в силата си — като аланите, готите и хуните. А и другите са дали кръвта си на степта. Пък и какво ли знаем за степта, като, кажи-речи, всичко го знаем от елините, а те са гледали отдолу, от брега на Черно море, и дотук, където сме ние с тебе, дори не е стигал погледът им.

А князът и жрецът говореха, слезли от конете. И над тях бавно падаше вечерта. Княз Слав каза:

— И докато тук, в степта, са идвали и отминавали десетки племена, ей там оттатък, в леса, винаги е живял моят народ, северяните. Воювал е, търгувал е, смесвал е кръвта си с тези племена, стигал е дори до морето — и винаги ей зад тази река, ей под ония дървета, винаги са живели северяни.

Той се качи на седлото. И Терес също възседна коня си, без да каже дума. И двамата тръгнаха през смълчаната вечерна степ.

А княз Слав си мислеше, че там, на север, денят още гори над градището на Яроволк, защото на север летният ден е дълъг. Но в градището вече се връщат пчеларите от пчелина, ловците от лов, рибарите от езерото, орачите от нивите. И на праговете ги посрещат млади, зрели и стари жени. Да, тук в степта са идвали и са отминавали племена, а в градището жените са ходили с непокрити коси, покривали са ги с кърпи и са раждали, после се сгърбвали и делвата с пепелта им се е нареждала до пепелта на майките и бабите в дома на мъртвите. Но преди да станат пепел, жените са горели и огънят е минавал от майка на дъщеря, запалвал е борина и преди тя да догори, запалвал е нова борина. И всеки месец Липец жълтият прашец от липовия цвят е пълнел пролуките между плочите на пътеката и плочите са светели, оградени от златни ръбове. И така — от началото на вековете.

Тогава славянинът препусна коня си през степта. За пръв път не се страхуваше от степта и нейният простор не го караше да се усети дребен и нищожен. И той поиска да се потопи в степта.

А вечерта падаше и пожълтялата трева — защото отминаваше средата на лятото, тревата белееше в здрача. И зелените огнища на елите тъмнееха като отрупани клади, готови да пламнат и да осветят степта. И зад реката тъмнееше лесът.