Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
–1992 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
lavrentii (2011 г.)
Корекция
maskara (2011 г.)

Издание:

Антон Дончев. Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес. Книга първа: Степта

Редактор: Иван Гранитски

Художник: Петър Добрев

Коректор: Соня Илиева

Предпечатна подготовка: ЕТ „ПолиКАД“

ИК „Захарий Стоянов“, 2003 г.

Печат: ПК „Димитър Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне

14.

На заранта княз Слав излезе от шатрата си и му се стори, че е самичък в целия свят. И му се стори, че той наистина е стопил цялата степ с магията на своето бленуване. Защото шатрата върху могилата беше като платно на лодка, която висеше над бяло езеро от светла мъгла, покрила безкрайната степ. Мъглата поглъщаше всеки глас и всяко ухание, а мократа невидима земя сякаш не съществуваше, още неродена и несъбудена. И в небето нямаше ни прашинка, ни мушица, ни полъх от крило.

И славянинът отиде, та седна на тревистия ръб на могилата с нозе в езерото на мъглата. И росата проникна през ленената му дреха, а той охладня, сякаш да се изравни с тази студена и чиста утрин, та да се разтвори и той в мъглата. Като тревите, птиците и животните той чакаше изгрева на слънцето.

Тогава някъде пред него, из мъглата, излетя птица и се вдигна нагоре към сивото небе. Навярно беше чучулига, но не пееше. Тя се вдигна високо, високо, докато се стопи в небето, после падна надолу и се потопи в мъглата. Ала веднага излетя втора птица, за да пролети същата дъга като хвърлен към небето камък. И тя не пееше. Но когато третата птица излетя така високо, че славянинът почти я изгуби от погледа си, тя изведнъж пламна като разжарен въглен, от който са издухали пепелта. Високо над бяло-сивата пелена на степта заблестя първата искра на утрото. И птицата запя. И цялата степ пред славянина — встрани от него, зад гърба му — закипя от птичи гласове, както неподвижната вода върху огъня неочаквано посребрява от бликнали мехурчета и почва да ври и да клокочи.

И слънцето се показа, най-напред само огнен крайшник, после червен полукръг. Не се разбираше откъде изплува слънцето и каква права черта го закрива, защото кръгозорът беше еднакво сиво-розов и под слънцето, и над слънцето, та не личеше граница между небето и земята. А когато слънчевият кръг се измъкна от сивата бездна, полегатите лъчи легнаха върху бялата мъгла. И мъглата се стопи.

Ала славянинът не видя чудото на раждането на степта, защото очите му бяха затворени. Със затворени очи, обърнал лице към слънцето, той благодареше на своите богове, че му позволиха отново да види светлината. Той събираше жизнената сила, която изпълваше всеки мускул на нозете му и ръцете му, така както светлината изпълваше простора. Той бавно изцеждаше топлината на кръвта от всяка вена и от самото си сърце, за да я изпрати като нечут вик към студеното ярко слънце.

„Благодаря ти, че съм жив. Благодаря ти, че плувам в светлината ти. Бъди с мене в този нов ден, както и през всички дни, които ми остават…“

Така говореше в душата си славянинът, но усещаше, че безмълвният му вик се стопява в безкрайния простор, че топлината на тялото му чезне в огромното мокро поле, че в тази страшна степ той не може да се свърже със слънцето, а остава дребен и самотен на ръба на една надгробна могила. И против волята си той почна да чува птичите гласове и цвиленето на конете, та поиска да отвори очи, макар иначе в тези мигове на утринната благодарност той да умееше да оглушава и да ослепява, за да се откъсне от земята и да се съедини със слънцето.

Когато отвори очи, славянинът видя в краката си зелената степ и червените шатри на ромеите. Хладната мъгла беше изчезнала, но сякаш се беше утаила в сърцето на славянина.

И княз Слав слезе по склона на могилата, та тръгна към шатрите на ромеите. Той знаеше, че ще намери само тракийката, защото Скира и Терес още не бяха се върнали.

И княз Слав вдигна завесата на шатрата, без да повика, без дори да диша. Земела беше вече седнала облечена и решеше косата ся. Тя не се изправи, само обърна лице към славянина. А лицето й изглеждаше странно и непознато, стеснено от двете черни крила на косата й, които тежко падаха надолу, та очите светеха, разширени и огромни, и устата червенееше широка и плътна, защото пресичаше цялата продълговата светла ивица на лицето. В шатрата беше полутъмно, та синьо-зелените очи на тракийката се виждаха черни, тъй като зеницата ги изпълваше, а върху тях падаше сянката на черната коса. Тракийката гледаше както винаги — без да се разбира какво мисли и дори дали вижда.

Славянинът каза:

— Ела с мене. Ще ти дам моето златно огърлие.

Той дръпна с ръка огърлицата си и някакво меко жълто звено беззвучно се скъса. И той протегна дланта си, внезапно натежала от златото, а веригата преливаше от дланта му и тихо сияеше в полумрака.

А жената мълчеше. И мъжът каза:

— В Константинопол ти можеш да купиш с това злато свободата си.

Тракийката се изправи и с две ръце прибра назад косата си. Лицето й се промени, та стана обло и широко с бледите сенки под скулите и нежната шия. Земела стегна косата си с червената лента, която държеше в ръка, и откачи плаща си от стълба на шатрата. Слав тръгна към конете, без да се обръща и без да чува стъпките на Земела. Чак когато сложи ръка върху стремето на коня, чак тогава Слав извърна глава. И жената стоеше мълчаливо до него. Славянинът протегна ръце и ги сложи върху кръста на жената. И дланите му дълго потъваха в меката ленена тъкан, докато опряха в тялото на жената. И пръстите му бяха като пръсти на плувец, който се гмурка надолу в тъмна вода и дълго очаква да докосне дъното, защото Земела имаше тънък и гъвкав кръст на момиче, та пръстите на славянина почти се съединиха, когато я вдигна към седлото. А дрехата й се закачи някъде и се повдигна и славянинът за пръв път видя току до очите и устните си голата кожа на тракийката — едно тясно коляно, което би могъл да хване и обгърне с дланта си като ябълка. И отново Земела се разкри неочаквана и странна за Слав, защото от баграта на лицето й той очакваше, че ще светне седефена кожа, а коляното беше мургаво като обгорено от слънцето.

Тогава Слав усети да се надига у него желание да прегърне и да обладае тази жена.

И докато бавно яздеха в степта, той се бореше с желанието си, та не смееше да погледне жената, за да не я свали от седлото и да я познае върху тревата. А не искаше да се люби в откритата степ под всевиждащото слънце. И желанието беше като пантера, която се впиваше в него — предните лапи, забити в плещите му, зъбите, сключени върху гърлото му, а ноктите на задните крака раздираха корема му. И той виждаше жълтите немигащи очи на звяра и усещаше как задните лапи се свиват и се спускат надолу, за да го разкъсат. И с всяка тръпка човекът напрягаше цялата си воля, за да не се изтръгне зверско ръмжене от стиснатите му устни.

Славянинът яздеше към тъмната ивица на гора, която беше съзрял от могилата. А гората се надигаше като тъмен облак, та идеше насреща му и в нея имаше сянка и тайна. И жената също разбра къде трябва да слезе от седлото, та за пръв път конят й започна да изостава. А може би славянинът по-нетърпеливо подкарваше своя кон.

Когато стигнаха до гората толкова близко, че различаваха листата на дъбовете и сивите колони на стеблата им, отстрани на гората излетяха две птици. Едната птица беше бяла чапла, втората беше сокол. А соколът не беше сполучил да хване чаплата при първото си връхлитане и сега я преследваше.

Славянинът и тракийката спряха конете си.

И чаплата започна да се издига към небето в тесни и плавни кръгове — като бял дим над огън, и оставяше след себе си бели отблясъци от снежните си пера. Соколът не полетя след нея, а също започна да се върти и да се забива в небето като сив пушек, встрани от чаплата, сякаш не я забелязваше. И всяка птица се бореше да се издигне по-високо и по-високо. Но скоро чаплата видя, че соколът е по-високо от нея и се опита да свърне към гората. Тогава соколът спря да размахва криле и се стрелна върху чаплата. Настигна я, удари я с гърди и отлетя от нея. Белите крила на чаплата биеха въздуха бързо и неравномерно — тя като че ли губеше дъха си.

И шест пъти соколът връхлиташе върху чаплата и я подхвърляше с устрема си. И след всеки удар чаплата жаловито изкрещяваше и по-бързо биеше с криле. А на седмия път соколът се вдигна над чаплата, пресрещна я и увисна над нея. Не се разбираше какво го държи във въздуха — крилете му бяха вдървени и неподвижни, нозете му — зинали със сгърчени нокти. И соколът висеше в небето, сякаш беше без тегло, лек като пух от глухарче. После бавно и неумолимо започна да пада над бялата птица. А чаплата изведнъж се обърна по гръб във въздуха — с нозе, вдигнати нагоре, и с шия, изпъната срещу врага й, та запляска нестройно с криле. И на славянина се стори, че птицата е бяла жена, която след отчаяна борба пада по гръб, готова да приеме насилника. А соколът се стрелна между разтворените крака на чаплата, прибра криле и се впи в нея. И двете птици, слети в пернато валмо, почнаха да се въртят и да падат от небето, като ронеха пера и писъци. Докато удариха меката тревиста земя.

Тогава тракийката с кратък вик пришпори коня си към падналите птици. Преди да ги достигне, сивият сокол се отдели от земята и тихо, ниско над тревите, с бавни движения на крилете достигна гората и се стопи в сенките.

А на тревата по гръб лежеше чаплата — бяла, с разтворени широки крила, с разперена синкава опашка, с вкочанени, вдигнати към небето нозе. Шията и главата й висяха безсилно върху твърдата трева.

И славянинът скочи от коня си, като видя кръв върху вътрешната страна на лявото крило. И като се наведе, видя и червения отвор, който зееше между перата и ребрата на птицата. Човекът стисна пестниците си, сякаш се побоя от желанието си да вкара пръсти в кръглата рана с парче мрак в средата, за да види къде е проникнал соколът. И славянинът разбра, че соколът още в небето беше изтръгнал сърцето на бялата птица.

И Слав вдигна глава, та срещна очите на Земела, отново тъмни като в полумрака на шатрата, изпълнени от разширените й зеници. И пантерата на желанието му се откъсне от раменете му и се плъзна между тревите. Слав изведнъж олекна, усети непоносим срам и сърцето му се сви от болка, защото той се усети като мълчалив жесток сокол и жената пред него беше като беззащитната бяла чапла. А той беше човек и кой знае как и кога забрави, че е човек. Виновна беше степта.

И грижливо, като че сваляше болник, той помогна на Земела да слезе от коня. И постла наметалото си в сянката на крайните дъбове, макар, преди да му се искаше да навлезе в мрака на гората. И като откачи секирата си от седлото, каза на Земела:

— Почакай.

И той навлезе в гората. Познаваше и обичаше тези гори в равнината, където дъбовете растат далеч един от друг, но с легнали встрани дълги клони, които съединяват дърво с дърво. А под зеления свод растеше ниска мека трева, която постилаше равната земя, като че ли току-що окосена от грижлив стопанин. И в полумрака светеха сивите огромни дънери на дъбовете с напукана твърда кора.

Когато някъде далеч напред видя петно светлина, славянинът тръгна натам. А там преди години гръм беше пречупил и изпепелил огромен дъб. И сред новата поляна, като гранитен паметник стърчеше осакатеният дънер, а долу, край него, между оголените корени зеленееха мънички израстъци, дребни като цветенца. И листата им бяха на цветя с разтворени пет зелени пръста, сякаш около дънера имаше посадена градина, кръгла като венец. Или това наистина бяха цветя? Но славянинът знаеше, че — непостижимо за човешкия разум — след стотици години едно от тези цветя щеше да се превърне в могъщ дъб.

А хралупата беше овъглена и черна, но кората оставаше твърда и сива, набръчкана и разсечена като от неясни писмена. И като погледна слънцето, славянинът коленичи и разчисти със секирата си парче земя пред дънера. После грижовно започна да обелва кората, докато върху дънера засвети равен гладък кръг.

Тогава славянинът стана, разтвори нозе като пред сеч и стисна секирата. И погледът му се плъзна върху дънера, осветен от слънцето, та намери и прецени всеки чеп и всяка гънка. И като пое дъх, Слав вдигна секирата.

Първият и вторият удар паднаха един до друг водоравно върху гладкото твърдо дърво. Славянинът забиваше с все сили острието право в дънера, а после с бързо движение надолу отделяше треска, широка колкото острието. И върху дънера паднаха две сенки, събрани под резките стрехи на ударите.

Третият и четвъртият удар легнаха полегато върху дървото и белезите се събираха в горните си краища, а долу се раздалечаваха. И петият удар падна отново пряко върху дънера, та разкри мисълта и намерението на човека — върху дънера имаше вече триъгълна издатина, с по-дълги страни и по-къса основа.

Шестият и седмият удар бяха отново водоравни. И шестият удар разряза дънера до половината на острието, та човекът едва го изтръгна от твърдото дърво. А последният удар беше като първите — рязко начало, пряко върху дървото и после извъртане на острието, за да се очертае белег като стряха — право отрязана отгоре, полегата в долния край.

Само седем пъти замахна и удари славянинът, събрал цялата своя сила и острота на погледа си, а сърцето му беше замряло и мишците бяха вкаменени, защото вековният обичай позволяваше само седем пъти да се допре острието до избраното дърво.

И когато славянинът се отдръпна крачка назад, от дънера го гледаше човешко лице. Но не беше това лице съвсем човешко, защото това и не беше човек, а духът на безсмъртния дъб, извикан на бял свят от славянина. И първите два удара бяха очертали веждите, под които се събираха дълбоки сенки, защото слънцето светеше вече високо. И от тези сенки навярно гледаха невидими зорки очи. А трите средни удара изваяха широкия нос. Шестият и седмият удар отвориха твърдата уста, но устните бяха така тясно присвити, че се разбираше упоритият и мрачен нрав на горското божество, което беше свикнало да мълчи и да слуша. Да, дървото беше оживяло и това беше добър знак, защото, ако духът не иска да се въплъти, върху дънера остават само отделни, несвързани и безсилни черти и резки.

И славянинът падна на колене върху поляната и се опита да обгърне дънера с ръце, но дланите му останаха разтворени като върху леко изкорубена стена. Тогава човекът опря чело върху челото на горското божество.

И славянинът се молеше, без да отвори уста. „Велики дъбе! Дай ми мощта и държеливостта си. Помогни ми да се преборя с проклятието на степта. Защото върху тази безкрайна равна поляна се усещам като буболечка, която пълзи по голата божия длан. Усещам се дребен, загубен, самотен, като че ли всеки може да ме издуха. И главата ми се върти, все едно, че ден и нощ се въртя на някаква самодивска въртележка. И няма къде да се скрия, а отвсякъде ме гледат вражи очи. Велики дъбе! Мразя конете на конниците, мразя лова им. Мразя да убивам от седлото, понесен от коня си, мразя да летя като насън и всеки миг да очаквам да строша врата си. Така не виждам врага си, като че ли мушкам сенки. Помогни ми да се върна в родината си, под сенките на твоите братя дъбове във великите Маториеви гори. Нека още веднъж да се изправя лице в лице срещу мечка и да видя всеки зъб и всеки нокът на звяра. И да видя как гадинки пълзят в корените на козината му. Помогни ми, велики дъбе…“

Най-после славянинът спря да реди думи в молбата си. Той само усещаше, че челото му опира в гладката стена на оголения дънер и дланите му прегръщат грапавата кора, а коленете му се впиваха в твърдите корени, излезли от земята. И славянинът усещаше, че колената му, дланите и челото му се съединяват с напеченото от слънцето дърво и той полека се сраства с дървото. Само преди мигове сърцето му беше като стъклен съсъд, пълен с мътна вода, сега сърцето му, тялото му, кръвта му се избистриха и мътилката се утаи в коленете му, та попи в корените. И му се стори, че е прозрачен, а слънцето го пронизва.

И все така светъл и олекнал той се изправи, та погледна слънцето. И когато стигна края на поляната, обърна се и погледна още веднъж издяланото в дънера божество. То го гледаше с потъналите в сянка зеници. И в основата на дънера, между нежните зелени израстъци, ослепително блестеше острието на секирата, оставена в дар на горския дух.

Славянинът излезе от гората няколко десетки крачки встрани от тракийката. А тя седеше върху наметката му, коленичила, събрала нозе под себе си, загледана в степта. И небето бавно губеше синевата си, избелено от слънцето.

Славянинът отиде до тракийката, та й заговори, както беше изправен, а тя гледаше степта. И той й каза:

— Поисках те, защото ми напомняш за моята далечна родина. Тук всичко е равно и ясно. А твоите хълбоци се извиват като очертанията на моите меки, хълмисти планини. Косите ти са тъмни като мрака под дърветата. Очите ти са пълни с тайни. Тук всичко е гладко, а в тебе има извивка, зрелост, топлота. И ми се струва, че ако се съединя с тебе, ще прегърна родната си земя.

А жената тихо каза:

— Родена съм в планина, където черно-зелени борови гори обграждат светлите поляни. Там обикнах един мъж, а бях много млада. И ние бродехме през горите, и планината беше стръмна. И аз се спусках по пътеките от дърво на дърво, и за да не падна, прегръщах дърветата. А мъжът ме очакваше долу на пътеката и аз исках да прегърна него, но не смеех, и прегръщах дърветата. И като вдигнах дланите си, те миришеха на борова смола. Само този мирис помня от любовта си. И никого повече не съм обичала. Много мъже са ме любили, но аз никого не съм обичала. А сега, като вдигна дланите до лицето си, ръцете ми миришат на пелин.

И Земела вдигна, та притисна длани до лицето си и вдъхна дълбоко. А славянинът бавно свали ръцете на тракийката от лицето й, но видя, че очите й бяха затворени. И този ден той не видя повече нейните очи.

А славянинът гледаше, като че ли беше прокълнат да не съумее да затвори очи. И лицето на тракийката беше толкова красиво, та всички чувства, които носеха дланите му, бедрата му, слабините му, достигаха бледи и увехнали до сърцето му, защото потокът от красота, който нахлуваше през отворените му зеници, заливаше всичко с ослепително сияние. Той беше мечтал за тялото на тази жена, а сега не можеше истински да я почувства, защото красотата на лицето й го опияняваше. И той вярваше, че може да пъхне ръката си в огън и да не усети болка.

Но жената, която прегръщаше, вече не беше Земела. Тя дори не беше една-единствена жена.

Най-напред устните й подпухнаха и се подуха, ноздрите й се разшириха, а чертите на лицето й се напрегнаха, оплетени от набъбнали вени. И тя заприлича на жените, които живееха в земите на лъвовете.

Тогава устните й се изтъниха, клепките се стесниха и дръпнаха встрани, страните хлътнаха и лицето й прежълтя. Тя стана като жените, които живееха далеч при изгрева на слънцето.

После устните й се сгърчиха в горчива гънка, веждите й се смръщиха, а носът се изви като клюн на хищна птица. И чертите на лицето се изостриха и задишаха сила и твърдост. Тя стана жена от някаква древна и жестока раса, която славянинът не можеше да назове.

Тъй жена след жена идваха и си отиваха в прегръдките на славянина. И като в просъница, и като пиян и омаян с билки, той виждаше тези жени, даваше им от силата си, а те получаваха ласките му със затворени очи, като че ли върху им валеше слънце. А кои бяха тези жени? Майки и прабаби ли бяха те на Земела, или тя се беше прераждала в телата им, та всички живееха в нея и скритом използваха нейните гърди, за да дишат?

И славянинът зовеше, та заклинаше истинската Земела да дойде при него. Но нито за миг не видя истинското й лице. И когато не можеше да издържи сияйната красота на тези опиянени женски лица, славянинът заравяше устни в тревата, оплетена с косите на Земела, и забиваше пръсти в корените на цветята край тялото й. И му се струваше, че се бори да обладае и да се слее със самата топла и непобедима земя.

Тогава славянинът разбра, че истинската Земела няма да дойде. Но когато най-после успя да откъсне поглед от лицето й, та се отпусна на гръб край нея, той беше щастлив. Над него белееше небето и бавно се кълбяха тъмни облаци, а когато отметна глава, видя над себе си тъмните кълба на дъбовата шума. Той усещаше щастие, бе дори по-щастлив от миговете, когато прегръщаше жената. Преди беше като птица, която се вдига все по-високо и размахва криле, и загребва с криле въздуха, както плувец гребе водата. И всеки размах го приближаваше към слънцето, а в очите му сияеше ослепителна светлина и гърдите му се разширяваха, но крилата му отмаляваха и му се струваше, че сърцето му ще се пръсне. А след последния размах на крилете дойде блажена тишина и покой. И славянинът се плъзна като птица в светлия простор, той плуваше като орел с разтворени крила, носен от невидим вятър, от дъха на топлата земя. Той нямаше тяло и тегло, той беше изпълнен със светлина.

И славянинът извърна глава и погледна тракийката. Това беше Земела, но тя изглеждаше мъртва. Устните й бяха леко разтворени, та влажните й зъби проблясваха с блясъка на мъртви бисери. Клепките й бяха едва привдигнати, та проблясваше тънка ивица бяло око като неподвижната вода на омагьосано езеро между изсъхнали тръстики. А главата й се отпускаше назад и ръцете й лежаха върху тревата като крилата на убитата чапла.

Славянинът полека вдигна ръка и положи длан върху студената гръд на Земела. И затвори очи, за да усети ударите на сърцето. Далеч, далеч някъде под дланта му сърцето на Земела биеше. Тогава славянинът заспа, унесен от бавния ритъм на това човешко сърце.

Събуди се, когато го покри тежката сянка на дъбовете. Слънцето залязваше. Той опипа наметалото до себе си, а наметката беше влажна и студена. И като се изправи от кръста нагоре, славянинът видя, че в края на гората пасе само неговият кон. Тракийката нечуто си беше отишла.

И славянинът сложи ръка на гърлото си, за да потърси златната си огърлица. Нямаше я.