Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (83) (Книга първа: Степта)

13.

И тръгна княз Слав през тези безкрайни лесове в земята на северяните да дири княз Пребънд. И плуваше по широки и по тесни реки; или лодката му я влачеха от река до река по влекове, намазани с мас. И вървеше по пътеки, засипани с тор от коне, или вървеше съвсем без пътека. Много хора срещна княз Слав и много неща научи, докато настигне княз Пребънд. А гостуваше княз Пребънд на прочут старейшина от северяните. И княз Слав го намери.

Княз Пребънд и старейшината Яроволк бяха отишли на пчелина. Там отиде да ги срещне княз Слав. Но още отдалеч усети уханието на липи и носът му се запуши, та подпухна, и гърлото му се затвори, та не можеше да преглъща, сякаш беше преял. Кой знае защо сладката липа не обичаше княз Слав, а той я обичаше, пък не можеше да седи край нея, когато цъфти. Добре, че липата цъфтеше само от новолуние до пълнолуние или от пълна луна до нова луна — ще рече само четиринадесет дни. Но беше толкова велико дърво, че целият месец се наричаше Липец.

И княз Слав излезе на поляната и се спря. Ливадата беше окосена, за да не могат пчелите да берат мед от други цветя, а само от липов цвят. Целият друг край на поляната като че ли беше бряг на разпенено море и огромни пенести зелени вълни се вдигаха нагоре — вълна след вълна — и се канеха да се сринат на окосената поляна. Вдигаше се и се пенеше като морски прибой цъфналата липова шума. И липите бяха високи петдесет, та и сто стъпки, а бяха може би стогодишни, може би сто и петдесет, с огромни сиви стволове. И на тридесет стъпки от земята стволовете бяха гладки, защото клоните бяха изсечени, за да не могат да се катерят мечки. По стеблата стърчаха набити железни остриета с върховете нагоре, та която мечка можеше да се изкатери до пчелника, когато се хлъзгаше надолу, разпорваше се на остриетата. А пчелата живееше в мекото и податливо сърце на липата, издълбано от човешка ръка. Тъй пчелите излитаха едва на няколко крачки и вече се връщаха натежали от прашец и нектар. И като че ли самото дърво живееше с облака пчели, отделяше ги от себе си и пак ги прибираше в себе си — и те издуваха жълтата му корона със сияен облак от живи искри. А вътре в сърцето на дървото капеше и се утаяваше светлият мед. И цялата липова гора — и въздухът, и земята дори — бучеше със странната дълбока песен на пчели, които работят.

Княз Слав видя, че по огромна липа се изкачва човек, като се лови и се издига с една ръка по набитите остриета, като че ли беше направен не от плът и кости, а от облак — като пчелите. И на кръста му дори нямаше широк ремък, с който пчеларите бортници се прикрепяха за стеблото. А между зъбите си държеше светилник, от който димеше някаква билка, и когато дишаше, пушекът се люлееше, сякаш дишаше с огън. И князът видя как човекът се изкачи до пчелника, опуши пчелите и като бръкна в липата, извади медена пита. И също тъй леко заслиза към земята. Песента на пчелите изтъня, вдигна се нагоре и се развълнува; и облакът пчели около липата изтъня и се изду — после пчелите и облакът се прибраха в руслото си.

А мъжът с медената пита тръгна през поляната към княз Слав. И медената пита светеше в ръката му, и мед капеше по поляната, сякаш мъжът носеше в ръката си парче разтопено слънце. Княз Слав разбра, че мъжът го е видял отдавна, та е свалил мед да го посрещне.

И широко усмихнат, старейшината Яроволк каза на княза:

— Добре дошъл, княже.

Княз Слав му каза:

— Добре посрещнал, ала не ми подавай мед, защото ако хапна, после няма да мога да дишам. А не искам да върна ръката ти.

И Яроволк се наведе напред, за да не се покапе с меда, и вдигна питата до устата си, та отхапа голям залък. И медът капеше светъл и без багра — като вода. И Яроволк каза:

— И моят втори син е такъв — казват, че ние с майка му сме спали под липа, ала не е вярно. Ела, княз Пребънд те чака.

А княз Пребънд въртеше дръжката на медоцедачката, която беше сложена на липов пън. И от бъчвата, в която се слагат питите, течеше като бяло вино рядък мед, та пълнеше делва след делва. Двамина високи руси момци помагаха на стария княз. Но колкото и тънко да пипаха, пак мед светеше и лепнеше навсякъде — по бъчвата, по делвите, по плочите, и по косите и ръцете на младите мъже. И медът не личеше в косите им, защото бяха бяло — руси като липов мед, а изглеждаше, че като ли имат в косите си роса, и росата лови слънцето. И те се поклониха дълбоко на княз Слав. Наоколо летяха пчели, ала не с бавния тежък летеж на работна пчела, а бързо и ядовито, та гласът им беше друг. Иначе бръмчаха като отпусната дебела струна, а сега пискаха като тънки струни, изпънати до скъсване. И пчелите се лепяха по меда, а две-три пчели се бяха заплели в бялата брада на княз Пребънд, но той не спираше да върти лъскавата дръжка на медоцедачката и не махаше пчелите. И те сърдито бръмчаха, заплетени в космите на брадата му. И князът не спря да върти, когато пред него застана княз Слав. Княз Пребънд само рече:

— Добре намерил, съседе.

Княз Слав му отговори:

— Добре заварил, съседе.

И както въртеше дръжката — без усилие и без мъка, княз Пребънд присмехулно каза:

— Май се връщаш с празни ръце.

И княз Слав отговори:

— Да, връщам се с празни ръце.

Княз Пребънд му рече:

— Тогава си свършил работата, за която те пратихме. Дай ми назад моя княжески белег.

И спря да върти, и протегна ръка, та избърса дланите си в мокра кърпа. Княз Слав бръкна в пазвата си, за да извади наниза с излетите белези на подунавските славянски князе. Шепата му се напълни със златни знаци, сякаш държеше шепа пчели. Не, не бяха пчели, а оси, защото бяха жълто излети от злато. И князът вдигна наниза, та знаците увиснаха един под друг и се залюляха. А княз Пребънд се взря, ала беше стар и гледаше добре само надалеч и не видя своя знак. Но княз Слав го видя и го хвана. И нанизът увисна от двете страни на дланта му. Княз Слав прехапа нишката от двете страни на белега, та го подаде на княз Пребънд. И старият княз го погледна с протегната ръка — и като присви очи, позна го и каза:

— Да, този е моят.

А Яроволк рече:

— Дай ми го да го видя.

И като избърса ръцете си от медената пита, пое го и го разгледа, но отблизо, макар да беше навярно на петдесет лета. Яроволк рече:

— Нашият е, вълчата глава на северите.

И не рече „северяните“, рече „северите“, но то беше все едно.

А този знак беше чудноват и мъчен за разгадаване. И приличаше малко на звезда с различна дължина на лъчите. Два дълги лъча бяха разтворените челюсти на вълка, а два къси — ушите, и петият широк лъч беше вълчият врат. Яроволк рече, като държеше златния белег в отворената си длан:

— Слънце и вълк в едно. Небето и земята заедно. Защото нашият небесен пращур е Ярило ясното слънчице, а земният ни прабаща е вълкът. Затова нашата небесна слънчева половина ни тегли към песни, пирове и мирна работа, а земната ни вълча половина ни влече на крамоли, битки и бран. Ох, аз ли не знам какво е да си разделен на две — и двете да са едно, и да не могат едно без друго! Нали самото мое име събира в едно двете ми половини?

И чак сега княз Слав се досети, че наистина в името на стопанина се събират слънцето и вълкът, защото слънцето се наричаше Ярило. И се досети също, че небесни и земни пращури на болгарите конници бяха също слънцето и вълкът, но нищо не каза. А Яроволк се засмя и каза:

— И наистина не можех нито без пиршества и песни, нито без крамоли и бран. Не можех да живея нито без гъдулка, нито без меч. Добре, че Перун е разпределил желанията ни според годините ни. Когато бях млад и отидех някъде, излизаха и ме посрещаха. И ми казваха: „Ако искаш пир и веселба, да ти пратим сестра си. Ако искаш крамоли и бран, да ти пратим брата си.“ И като бях млад, казвах: „Пратете ми брата си.“ Защото умирах да си премеря с някого силите. А сега, като ме питат, отговарям: „Я ми пратете сестра си.“

И Яроволк отново се засмя. Но се смееше като човек, който знае, че не е загубил силата си, а само е поумнял. Защото ако беше заслабнал, щеше да си мълчи. И Яроволк каза:

— Дай ми да видя другите знаци.

И дълго ги въртя в ръцете си, та отгатваше зверовете, които знаците изобразяваха. И Яроволк рече:

— Ето — това е глава на зубър, бича глава. Това е орел. Това е мечка. Това е елен.

Но някои знаци не позна. И попита княз Слав:

— Кой е твоят белег?

Князът му показа бичата глава с двата прави рога. И Яроволк, като гледаше княз Слав, рече:

— Не приличаш да си от вятичите — те са чернобради, имат кръв и от Мордва, и от Меря, и от Мурома. Не си и от кривичите — те са бели като старци. Такива руси мъже имат радимичите, нашите съседи от север. Ами да не си лях?

И княз Слав трябваше да признае и да каже:

— Да ти кажа правдата, не зная от кои да кажа, че съм. Баща ми е от древляните, майка ми е от уличите. От нашите подунавски племена само северяните знаят откъде са и пазят името си. Другите родове са секли гори и са отсядали по речните долини, по реките, които берат извори от планината Маториеви гори или Стара планина, та вливат водите си в Дунава. И според долината и реката са станали племена и се нарекли по името на реката. Ние сме поломци — по река Лом. Има етърци по река Етър и витяни — по река Вит. Дори оттатък планината тимочани и моравяни се наричат по реки, които се вливат по Дунава. Повечето родови задруги, то се знае, помнят и знаят, че са поляни, словени, тиверци, драговичи, кривичи — ала само северяните имат чиста племенна кръв. И реките между Стара планина и Дунава са седем, и ние сме седем племена. Северяните са отделно.

А Яроволк прегърна княз Пребънд през раменете и рече:

— Кажи, както ни гледаш — няма ли веднага да кажеш, че сме северяни?

И наистина — двамата мъже си приличаха като братя, само брадата на старейшината Яроволк беше светлоруса, та в нея не личаха белите косми, а брадата и косата на княз Пребънд бяха снежнобели. Но иначе и двамата имаха едри кости, широки рамене и широки китки, и дебели сини вени, които усукваха ръцете им като лозови пръчки. Лицата и на двамата не почерняваха от слънцето, а почервеняваха и ставаха като току-що излят бронз. А очите им бяха тъмносини.

Княз Пребънд тихо каза:

— Когато моят прадядо е забил мечи череп върху кол на оградата и е напуснал родовото градище, ей онези липи са били като стрък шибой.

Стареят Яроволк каза:

— Ние сме дялани от липово дърво.

Ала това не беше вярно, защото липовото дърво е меко и лесно може да откъртиш от липата клон, дори дебел колкото мъжка ръка. А тези хора, и да ги сечеш с брадва, трудно щеше да отдялаш от тях дори треска.

И Яроволк каза:

— Тръгвам напред да кажа на жените да приготвят. Вие вървете след мен.

И се плъзна в гората като сянка, а двамината подунавски князе тръгнаха бавно след него. Княз Слав каза:

— Хан Кубрат отказа да даде конници. Ала степта ще дойде при нас — само че като враг. Старият хан каза, че няма да дойде, но той скоро ще умре и в същия ден с него ще умрат намеренията му. Степта иде, княже Пребънд.

И княз Пребънд му каза:

— Ти приказваш така, защото искаш в мир да те изберем за ратен княз. Няма да ме накараш в мир да призная някого по-горе от себе си. Славяните в мир живеят всеки за себе си.

А княз Слав каза:

— Кажи, че искаш, и аз пръв ще вдигна ръка — тебе да изберем за ратен княз. Не е главното кой ще е — трябва да бъде един.

И княз Пребънд каза:

— Ето — затова не те харесвам. Мек си, много говориш. Какъв мъж си ти, като си готов веднага да ми отстъпиш първенството?

Княз Слав каза:

— Степта идва.

И се спря, огледа се и като се наведе, успя да откърти парче пръст от пътеката. Показа на княз Пребънд парчето, което лежеше на дланта му, и рече:

— Погледни тази пръст, тъпкана от човешки нозе. Това е глина. Виж — кърти се на буци. Земята е опечена, твърда е, не диша. Когато завали, водата на локви се събира върху тази пръст — и пръстта става кал. Такава земя е ромейската — вкоравена, без въздух. Тя не пуска до себе си нищо ново; в нея всеки човек е притиснат от другите и не диша спокойно. Когато върху такава земя падне ново семе, то загива.

После княз Слав се наведе и взе шепа пръст от дъното на вадата до пътеката, където при дъжд течеше поток. Показа пълната си шепа на княз Пребънд и му каза:

— Това е суха песъчлива земя. Гледай — сипе се на прах. Духне ли — отвява се като плява. Това сме ние, славяните. Песъчинки, всяка за себе си. И ние още не ставаме за посев — семената ще ги отвее вятърът.

И княз Слав махна с ръка, та пръсна пясъка наоколо си, сякаш сееше. И се чу как пясъкът прошумоля по листата на дърветата и по стеблата на тревите.

А накрая Слав прекрачи в гората и загреба шепа черна пръст от корените на дърветата. И като се върна при Пребънд, показа му пръстта и рече:

— Ето, това е чернозем. Притиснеш ли го с ръка — виж, разпада се на дребни бучки, търкаля се в дланта ми като лешници. И не цапа ръцете ми. Това е зряла земя. Такива трябва да станем ние, славяните, за да отгледаме семена. С мярка съединени, с мярка отделени. Не печени грънци, не и пясък, а земя на зърна — да запазим волята на вечето, на събраните мъже, но да свържем отделните племена.

Княз Пребънд замислено гледаше пълната шепа на Слав. И му каза:

— Да, ти държиш в ръката си земята, която е отгледала славяните. За да ме намериш, ти си минал през нея. Слушай, княже, тук има мъже, пред които ми идва да се поклоня до земята — за пръв път през живота ми. Тук има жени, пред които бих паднал на колене — за пръв път през живота ми. Да, искам такава земя, искам такива хора.

Княз Слав каза:

— Тук е люлката на славяните. Но славянското племе не може вечно да живее в люлка. Ние, славяните на юг от Дунава, стигнахме Пелопонес и Атина, ляхите и волиняните срещнаха германците, кривичите и словените опряха морето на Балтика. Антите пресякоха степта и слязоха на Черно море. Ние не можем да се върнем назад. Нашият свят, който се е плавил и преливал от преселения и пожари, сега полека-лека почва да изстива, да се вкоравява и да приема своите очертания. И сега се вижда, че ние сме застанали на пътя на степта. Зад нас на запад са италийци и германци, но ние стоим между тях и степта. Не ни остава нищо друго, освен да спрем потока на степта.

Княз Пребънд му каза:

— С каква цена, княже Славе? И на каква цена? Нима ти искаш да станем като ромеите? Нима ти искаш да превърнем нашите горди люде, които на кръвта връщат с кръв, в жалки селяни, които се влачат в твоите нозе, в нозете на княза? Ти искаш да сме силни? Ние и сега сме силни. Искаш да сме по-силни? Добре. Но тази сила може да бъде платена само с насилие. Ти искаш да събереш голяма дружина, като казваш, че без дружина няма да има войска.

Княз Слав му рече:

— Степта идва.

Княз Пребънд рече:

— Дружината ще тръгне по градищата да яде, да пие и да насилва. Иначе няма да е дружина. Ти може да си добър човек, дружината е винаги зла. Затова ние ще се бием по дядовски, по родове — син до баща, брат до брата. Така всеки е готов да умре за другия.

Княз Слав каза:

— Ти не си видял болгарската конница. Там всеки конник е като брат на хиляда души.

Княз Пребънд каза:

— Ти искаш да заплатиш спасението ни — и спасението на разни там италийци и германци, като превърнеш своята земя в гробище на своите дядовски закони и своята волност.

Княз Слав каза:

— Погледни тази пръст. Нима тя не е гробище? Нима тя не е родена от телата и смъртта на неизброими поколения дървета, треви, зверове и хора? Но тя е и дом, и гробище, и люлка.

И Слав се наведе, та грижливо посипа шепата пръст върху земята. И като се изправи, каза:

— Нещо ще умре, нещо ще остане. Аз знам, че степта идва. Ако дойде и премине връз нас, няма да остане нищо.

Княз Пребънд тръгна по пътеката, но се спря, та изрече, като гледаше напред, а не към княза:

— Ако дойде, пръв ще я посрещна с меч в ръка. Не мисли, че съм сляп — и аз виждам, че времето гази старите закони. Но се моля да не дочакам деня, в който то ще стъпи върху моето племе. Зная, че не мога да се боря с Времето, но не искам да приближа новия закон дори с един ден.

И княз Слав каза:

— Степта идва.

А Пребънд тръгна по пътеката, без да дочака Слав.