Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
–1992 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
lavrentii (2011 г.)
Корекция
maskara (2011 г.)

Издание:

Антон Дончев. Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес. Книга първа: Степта

Редактор: Иван Гранитски

Художник: Петър Добрев

Коректор: Соня Илиева

Предпечатна подготовка: ЕТ „ПолиКАД“

ИК „Захарий Стоянов“, 2003 г.

Печат: ПК „Димитър Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне

4.

Аспарух слезе от коня на площада пред шатрата на своята баба Акага и мълчалив страж веднага отведе коня му.

Така се казваше тя, майката на деветото коляно на оногурите — само Акага. И не се казваше чия дъщеря е, нито кой е баща й, нито коя е майка й. Защото би трябвало само да се повтаря — Акага, дъщеря на Акага, дъщеря на Акага и така назад до началото на вековете. Защото майка и водач на рода Акага от деветото коляно на оногурите винаги ставаше най-старата жена от рода Акага.

А легендата разказва, че родът Акага е пуснал корени в степта преди хиляда години. Имало тогава на южния бряг на морето, край реката Термодонт, град на жените, където жените били воини, а мъжете скитали отвъд стените като зверове. Но старите елини победили в битка жените, та ги пленили и натоварили на три големи кораба. А жените избили своите поробители и на корабите останали само жени. И като нямало ни една жена, която да може да води платна, южният вятър изхвърлил корабите на северния бряг на морето; и там ги чакали конници скити. И жените се примирили, та взели скити за мъже, а за да не се забрави коренът им, един скитски род винаги останал воден от жена. И тя била първата Акага — пък някои казват, че първата Акага била царица в града край реката Термодонт. После в тези степи дошли болгарите и смесили кръвта си с кръвта на скитите, но и те оставили свое коляно, водено от Акага. Никога не се знаеше коя ще бъде Акага, тъй като обикновено майките на рода живееха много дълго и понякога погребваха някои от дъщерите си. И когато умираха, най-старата от дъщерите им — а понякога това беше тяхна внучка — вземаше името Акага и се преселваше в шатрата с дванадесет кожени крила и с дванадесет пръта.

Пред тази шатра стоеше изправен сега Аспарух, пред площада, посипан със ситен пясък. А всяка сутрин Акага изравняваше пясъка и никой не смееше да го докосне, докато слънцето не легне на кръгозора преди залез. Тогава следите от стъпките на хората, които бяха идвали през деня при Акага — с молба, с болка или с дар — тогава сянката на легналото слънце изпълваше с черно вино тези следи, които се преплитаха върху пясъка. И Акага излизаше пред шатрата си и гадаеше по стъпките кой с какво сърце и с каква мисъл е дошъл при нея. А от лявата страна на входа на шатрата имаше петно сива пепел, което Акага мокреше във ветровити дни, за да не го развее вятърът. И на това петно всяка заран тя чертаеше някакъв свой знак, като да предричаше дали денят ще е щастлив, или нещастен.

А наричаха шатрата на Акага дванадесеткрила и тя като че ли наистина беше съшита от дванадесет гигантски крила, защото кожените стени между два пръта бяха широки в основата си и се стесняваха на върха, където се събираха, за да изпратят вечния дим на вечния огън, който гореше в шатрата. Но в тази искряща утрин над върха на шатрата не се люлееше перо дим.

И шатрата изглеждаше мъртва. Дори в най-тихите дни меките кожени стени на шатрата — от кожи, обработени по-нежно и от най-скъпото платно, тези кожи винаги дишаха и потръпваха дори само от топлия дъх на вечния огън. А сега шатрата беше скована от леденото огледало, та приличаше на пирамида, изсечена от един-единствен леден кристал. И ледът не се виждаше — само по шатрата се стичаше, струеше и искреше светлина, както по златна купа не се забелязват бистрите водни капки, а сякаш слизат петна светлина. И както по златната купа под прозрачните, та чак невидими капки оживяват чертите на зверовете, издълбани по златните стени, така и по скованите жълти стени на шатрата под стъклената дреха проблясваха очертанията на зверовете, изписани на всяко от дванадесетте крила — по един звяр за всяка година от дванадесетгодишния болгарски кръг на времето — за колкото години Юпитер обикаля веднъж около Слънцето. Върху кожената завеса на входа изображението на могъща бича глава като че ли се готвеше с едно мятане на сведените къси рога да разчупи стъклената ризница, която го разтопяваше с блясъка си.

Пред тази мълчалива вълшебна шатра Аспарух усети, че го пронизва хлад и тревога, сякаш още стоеше гол на брега на бялото езеро. Но в този миг яребицата за пръв път трепна върху гърдите му и той събра смелост, та стъпи върху пясъка на площада. Пясъкът беше твърд като камък и всяка песъчинка беше обкована в прозрачна ледена черупка. И Аспарух си помисли, че днес неговата баба Акага няма да може да гадае по стъпките на своите гости.

Аспарух стигна до шатрата, приклекна пред входа и зачака. Никой не можеше да влезе при Акага, ако тя не го повика. И видя, че върху сивото петно пепел беше изписано слънце.

Тогава Аспарух чу кискането на Акага. Чувал го беше хиляди пъти, но не свикваше. То беше тихо, едва чуто, в него нямаше присмех или злорадство. То беше като скърцането на прастара врата, която се открехва пред тъмно подземие. Акага се подсмиваше с доброта и задоволство, сякаш знаеше някаква тайна, която обезсилва и превръща просто в нищо всички усилия и всички стремежи на хората. И тя не се сърдеше и не се подсмиваше на човешката глупост и на пустото гонене на вятъра — тя се радваше на хорските постъпки, както майката се радва на невинните детски лудории. Защото нищо лошо няма в това децата да си поиграят, но освен детските игри имаше нещо голямо и важно — и това голямо и важно нещо го знаеше само Акага.

И когато кискането затихна, Аспарух чу гласа на Акага, която каза:

— Ела, сине.