Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (58) (Книга първа: Степта)

7.

Дали бива човек да възпява старостта? Не, не да възпява, а дори да разказва за нея. И трябва ли да разказвам за старостта и немощта на Кубрат? Ох, колко хубаво бих го направил, защото не би трябвало да си спомням Кубратовата старост и немощ, доста ми е да обърна поглед към себе си. А Кубрат поне можеше да вижда.

И тъй — само Аспарух, жрецът и Ак Йола знаеха и виждаха правдата за болестта на хан Кубрат. И тристата души дулусци, които придружават хана, навярно разбираха какво става, но навярно не искаха дори да го повярват. А Кубрат беше много, много болен. Само жрецът и Ак Йола виждаха голотата на хана, защото Кубрат запретяваше на Аспарух да се грижи за тялото му, но иначе денем и нощем Аспарух седеше при баща си. Понякога, когато хан Кубрат седеше на престола си с дървените колела, дори можеше да не се познае, че е болен. Понякога клякаше край престола и покриваше нозете си с дрехата си по своя нужда, и после ставаше, все едно че нищо не е било. Но го правеше само когато го нямаше Аспарух, та жрецът и Ак Йола се чудеха дали него прави нарочно и дали не се подиграва с тях и с престола си.

И тези крачки — тези дребни стъпки, с които ханът пресичаше шатрата си, всяка стъпка четири пръста дълга, това тътрене на стъпалата и това люлеене на главата — те съсипваха Аспарух. И това немощно изправяне, когато Кубрат се ловеше за стълб на шатрата или за рамото на сина си, или за дръжката на престола — с неочаквано силни трескави пръсти, а после вдигаше тялото си, като че ли беше затънал в тинята на дълбоко блато — това убиваше Аспарух.

И най-важното — това примирение, с което ханът приемаше своята немощ. На Аспарух се струваше, че ханът дори не разбира какво се случва с него — иначе щеше да се разбунтува, да скочи, да се бори. Дори веднъж не се стърпя, та викна и му каза:

— Татко, стресни се!

А Кубрат бавно извърна глава към него и тихо му каза:

— Сине, ти яздил ли си кон, който прави сетни стъпки, преди да падне от изтощение? Аз много пъти съм яздил. И дори не съм го чакал да падне, а съм слизал от седлото и съм продължавал да вървя пешком. Моите нозе са като на кон, който ще падне. И ми се струва, че той вече е извървял своя път и е сторил, което е можал. Но усещам душата си като ездач на тоя кон и знам, че тя ще продължи да върви нататък — пешком или с крила — не зная. Имай търпение. И аз съм нетърпелив, и аз искам да сляза от този кон, който е извървял своите крачки.

И Аспарух отиваше в степта на лов, за да донесе дивеч на баща си. Когато се върнеше, ако не беше ударил нищо, Ак Йола го чакаше замръзнал върху своя неподвижен кон призрак и му подаваше заек, сайгак или дропла.

А хан Кубрат почна да изпразва шатрата си. Подаряваше ту оръжие, ту кожа, ту губер, ту златна чаша. Накрая в шатрата му останаха само мечът и лъкът му, кожите от ложето му и от Аспаруховото ложе, мех и рог за кумис, два ката дрехи. Запази и стария ловен сокол. И Кубрат често казваше на Аспарух, и забравяше, че скоро е казал същото:

— Един евреин ми каза, че соколите живеели по сто шестдесет и две години.

И Аспарух беше тъжен, защото мислеше, че ханът раздава своите оръжия и своите чаши, като се прощава с хранените си люде. Не беше така. Хан Кубрат не можеше да държи в ума си всичко, което притежаваше, а искаше всичко, което има, да му е подръка — и да го усеща, и да го има в душата си. Когато се събудеше сутрин, Кубрат си казваше: „Какво имам?“ И каквото не си спомняше, а го видеше — подаряваше го. Спомняше си колко беше щастлив като дете, когато всичко свое можеше да обхване с две ръце. Казваха: „Табуните на хан Кубрат.“ Какви табуни? Къде бяха те? Можеше ли да ги пипне? Какво печелеше от това, че ги притежава и ги нарича свои? Кубрат задържа само един кон и само него яздеше — защото ако го качеха на коня, той можеше да седи в седлото. И този кон беше най-буйният му кон — Огзис, Безумния. А този жребец, като усети, че ездачът е болен и не се бори за власт над него, изведнъж стана смирен като непразна кобила.

И от всичките си безбройни ловни псета хан Кубрат остави само едно жълто куче, а леопарда и гепарда подари. И каза:

— Знаете, че кучето на оня свят ще носи вода в устата си, за да гаси вечния огън, а котката ще го раздухва. За мене леопардите са котки. И когато кучето вие, то плаче направо на Тангра.

И Кубрат не искаше да принася в жертва кучета.

А имаше и нещо друго, заради което Кубрат изпразни шатрата си. И то беше, че Кубрат често виждаше своята шатра като ладия. И в тази ладия те с Аспарух щяха да тръгнат нагоре по някаква река, без име и без извори, и щяха да слязат на брега на незнайна степ. Какво им трябваше за пътя в степта? Конете, оръжията, по две кожи. Там щяха да бъдат сами — те двамата, баща и син — сред безпределната степ, под безпределното небе.

Във ветровитите нощи кожените стени на шатрата плющяха като платна на ладия. И последните думи, които баща и син си казваха, преди да заспят: „И дано утре отново видиш слънцето — край — свършек“ — изведнъж станаха страшни думи. И на Аспарух му идеше да скочи, да закрещи, да удря главата си в земята.

А когато Аспарух казваше на баща си: „Татко, да излезем в степта“, то Кубрат го питаше:

— Защо?

И казваше на Аспарух:

— Боговете отнемат силите ни и ни хващат за врата, та натисват главата ни към земята, за да виждаме само едно парче земя, ала да го видим добре. Боговете притискат лицето ни само до един човек, за да го видим по-добре, да вникнем в душата му и той да ни види по-добре. А ние се мятаме, борим се, та искаме да се огледаме и да видим повече. Защо?

И заспиваше в престола.